Когато ислямистката държава се обяви за халифат през юни, а нейният лидер Абу Бакр ал-Багхдади се провъзглоси за халиф, това изглеждаше като доказателство за една групова мегаломания, формирана върху основата на атавистични фантазии.

Ал Багхдади заяви, че присъединяването към халифата е религиозно задължение на всички мюсюлмани, но призива му беше отхвърлен от всички държави в Близкия изток.

Опасно е обаче, да подценяваме този призив. Бруталният режим на Багхдади само бегло напомня за класическото мюсюлманско разбиране какъв трябва да бъде халифата , но той събуди стремежи и предизвика мощен резонанс в световната мюсюлманска общност.

Последният халифат – този на отоманците – беше официално отмемен преди 90 години, но в едно изследване на Галъп сред мюсюлманите, живеещи в Мароко, Индонезия и Пакистан, две трети от респондентите, са отговорили, че поддържат идеята за обединение на всички ислямски страни в нов халифат.

Защо толкова много мюсюлмани живеят с една явно нереалистична мечта? Отговорът е в историята на халифата.

Първото публично появяване на Абу Бакр ал- Багхдади в Мосул през юли.

На арабски халиф означава представител или наследник и в Корана първият халиф е Адам, след това Давид и Соломон също са божи халифи на земята. Когато пророкът Мохамед умира през 632 г. титлата се пада на неговия наследник - първият от фамилията Рашидун (правоверните) Абу Бакар, който става лидер на мюсюлманската общност. Четирма от тази фамилия управляват първите три десетилетия на новата ислямска ера.

Тези четирма халифи, според Реза Панкхурст – автор на книгата „Неизбежният халифат”, са назначени със съгласието на народа. Тогава се ражда и идеала за халиф, „назначен от хората, за да ги представя и да прилага ислямския закон...”Халифът – пише Раза - не е над закона.”

Панкхурст ни предлага една идеализирана версия. „Първият наследник на Мохамед - Абу Бакар на смъртното си легло определя Омар за свой наследник и в мюсюлманския свят е имало консенсус за избора му. Омар ибн Хатаб, вторият халиф е убит от роб. Наследникът му, Осман ибн Афан е избран от съвет, но скоро е възприет като крал, а не като избран предводител. Осман е убит от бунтовници. След него Али ибн Абу Талиб поема властта и въпреки, че е бил много популярен, управниците на Египет не го признавали, а по-късно и някои от охранителите му. По негово време имало две големи въстания и след пет години управление е бил убит. Този период е известен като Фитна или Първата ислямска гражданска война. „

Според шиитите първите двама халифи са извършили преврат, за да отнемат лидерството на Али – братовчеда на пророка. Спорът относно първите халифи води до най-продължителния разкол сред мюсюлманите. Днес за сунитите, много от които живеят под управлението на авторитарни режими, идеята за халифата, построен върху принципа за народния избор на халифа е особено привлекателна.

Другият източник на призива за халифат е спомена за величието на ислямския свят. Епохата на четирмата халифи е последвана от имперските халифати на Омеядите и Абасидите. „Седемдесет години след смърта на пророка ислямския свят се разпростира от Испания и Мароко до Ценрална Азия и до Пакистан – една огромна империя под контрола на един мюсюлмански лидер.” – пише историка проф. Хюг Кенеди – „и това ислямско единство е било източник на мюсюлманския суверинитет, към който днешните мюсюлмани се обръщат.

Със силата на оръжието ислямът унищожава хилядолетни царства в името на новата монотеистична религия. Войските на Пророкът създават нова империя, лека по форма, променлива, почти номадска. За да финансират войската, първите халифи, установили се първо в Дамаск и после в Багдад, за пръв път се обръщат към банкери, всичките евреи, защото само юдейската религия позволява търговията с пари.

Ислямската войска бързо завладява Близкия Изток, Месопотамия, Египет, северна Африка и Испания и налага насилствено новата вяра на победените народи преди франките да спрат техния поход при Поатие през 732 г.

Халифатът, превърнал се във втора световна сила след Китай, избира за свои столици Багдад и Кордоба. Там могат да се срещнат всякакви религии, които живеят във взаимна подозрителност и сблъсъци. Но пътищата стават по-сигурни. Пазарите в Евопа и Азия се пробуждат отново. Търговци, финансисти, книжовници, музиканти, поети, войници пътуват от град на град, от тържище на тържище.

Ислямският Златен век е отбелязан от изключително интелектуално и културно творчество. Дворът на Абасидите в Багдад цени литературата и музиката и насърчава изследванията в областта на медицината и математиката.

Жителите на Кордоба, най-големият град в Европа и столица на халифата, разговарят на арабски, мислят на гръцки и се молят на латински, арабски или еврейски. Тук се стичат богатства от цял свят – злато от Африка, подправки от Азия, пшеница от Европа.

Библиотеката на халифа е по-богата от всички европейски библиотеки, взети заедно.

В средата на ХІІ век европейският ислямски свят продължава да бъде първата сила в Средиземноморския басейн. В Кордоба се събира внушителен интелектуален и творчески елит от банкери, поети, учени, търговци.

Възходът на халифата продължава до 1148 г., когато господари на Кордоба стават алмохадите, теолози догматици, дошли от южните части на Мароко. Те забраняват на мюсюлманите да изучават елинските философи и прогонват евреите и християните. Като се затваря за науката, ислямският свят спира развитието си и започва неговия упадък.”

Абд-ар-Рахман ІІІ (889 – 961) – Емир и халиф

Двете династии (Омеядите и Абасидите) разширяват своите владения до такава степен, че става все по-трудно да се контролира мюсюлманския свят. Властта започва да се фрагментира и това не е само политически проблем, но и теологически, защото засяга самата идея за халифат. Единството на ислямския свят е тясно свързано с идеята за халифат. Но скоро се появяват съперничащи си халифати.

Сунитският теолог шейх Рузван Мохамед пише:”Когато имаме два халифа, всеки от които твърди, че представя мюсюлманската общност и е божи наместник на земята, мюсюлманите са твърде прагматични и те се примиряват с факта, че има двама халифи, които представят мюсюлманската общност, а това се приема и от мюсюлманските теолози”

.Превземането на Багдад от монголците през 1258 година.

Халифатът на Абасидите просъществува 500 години, до 1258 година, когато монголците превземат Багдад. Последният халиф е увит в килим и стъпкан от конете на монголците. Според тяхното разбиране такава смърт е израз на респект, защото човек с такъв висок ранг не може да бъде убит чрез проливане на кръв.

Но институцията на халифа оцелява. Членовете на абасидската фамилия стават халифи в Кайро, издигнати от мамелюците, които са основната сунитска ислямска сила тогава. Те съхраняват идеала за един лидер, зад който да се обединяват всички мюсюлмани.

(„Мамелюците са военна каста, властваща в Египет и с огромно влияние в Близкия изток. Династията е основана от потомците на немюсюлмански момчета, купувани като роби от владетелите на Египет и използвани като войници. В продължение на повече от 250 години Египет и Сирия са управлявани от мамелюците.”

„През 15-ти век мамелюците се включват във войната срещу османските турци, които превземат Кайро през 1517 година. Османският владетел Селим І слага край на управлението на мамелюците и поставя неголям гарнизон в Кайро. Въпреки това мамелюците запазват известна автономност и власт. В резултат на тази победа последният абасидски халиф Мохамед ал Мутавакил III е отведен в плен в Истанбул, където предава халифата на Селим I. С този формален акт турският султан става де юре "предводител на правоверните" до окончателната отмяна на халифата през 1924 година от Мустафа Кемал - Ататюрк.” Уикипедия)

Отоманските султани управляват ислямския свят в продължение на следващите 400 години. Кемал Ататюрк е разбирал, че премахването на институцията на халифата е основно изискване, за да може Турция да стане модерна секулярна държава. Последният халиф емигирира в Париж и живее на Лазурния бряг.

Мустафа Кемал Ататаюрк

Отмяната на институцията, която е просъществувала близо 1300 години оказва дълбоко влияние върху ислямския интелектуален живот. Салман Саид, който преподава в университета в Лийдс и е автор на книгата „Възраждането на халифата” сравнява това събитие с екзекуцията на Чарлз І, която повдига фундаменталните въпроси за ролята на парламента и краля. По същия начин отмяната на халифата повдига фундаменталния въпрос, който никога на е задаван преди това в ислямския свят: ”Трбява ли мюсюлманите да живеят в ислямска държава и ако не, то каква трябва да бъде тяхната държава.”

През 20-ти век президентът на Египат Гемал Абдел Насър се опитва да даде отгово, на тоpи въпрос чрез идеологията на пан – арабизма, предлагаща един вид секулярен халифат. През 1950 година Насър успява да създаде Обединената арабска република, в която влизат Египет и Сирия.

Но всичко се променя с образуването на Израелската държава. Както пише Панкхурст: „Пан – арабизмът се разби в скалата на израелското военно превъзходство.” Пан – арабизмът черпеше своята легитимност от обещанието да върне на арабите тяхното славно единство и да освободи Палестина. Но шест дневната война през 1967 година сложи край на тези амбиции.

Панкхурст членува в организацията Хизб и Тахир, основана през 1950 г. която води кампания за възраждането на халифата, тъй като според нейните разбирания, повечето мюсюлмани са разочаровани от режимите, които ги управляват и искат „лидер, който ще е отговорен, ще бъде справедлив и ще управлява според ислямския закон. Халифатът като начин на управление е в остър контраст с диктаторските, полицейски режими, които нямат никаква легитимност.”

Членовете на организацията са преследвани в арабските страни и Панкхурст е прекарал четири години в египетски затвор.

В началото на арабската пролет, революциите в страни като Тунис, Египет и Либия бяха интерпретирани от Запада, като победа на демокрацията в мюсюлманския свят. Много скоро в Египет на главнокомандващият генерал Абдел Фатах ал Сиси му се наложи да сваля демократично избраното правителство на мюсюлманските братя.

В Сирия започна гражданската война, която доведе до кървав хаос, от който се роди и ужасът на Ислямската държава. Войната обхвана и Ирак.

Сваленият египетски президент Мохамед Морси зад решетките в съда.

„Много хора ще ви кажат, че ислямската държава започна като реакция на военния преврат в Египет” – казва Салман Саид от университета в Лийдс. „Постоянно нараства пропастта между хората и нелегитимните правителства, управляващи мюсюлманите. Един от начините да се мисли за халифата е като искане за автономия. Идеята е, арабите да имат капацитета да правят собствената си история и мисля, че халифатът е точно този инструмент.”

Много сунитски теолози отричат халифата да е политически проект. Според шейх Рузван Мохамед същността на халифата е духовна. „ Халифатът ще бъде една ислямска държава на духа”. Огромното мнозинство от мюсюлманите, даже и тези, които гледат на халифата като на политически проект, отхвърлят насилието , упражнявано от самопровъзгласилата се Ислямска държава.

Тя умело експлоатира онези страни от историята на халифата, които най-добре служат на нейните цели. Например, черните униформи и знамена са заимствани от модата през 8-ми век – златният век на халифата - в двора на Абасидите да се носят черни дрехи. Оригиналното название на държавата „Ислямистка държава на Ирак и Левант” връща обратно към дните, когато не е имало граници между двете държави и те са били част от великия ислямски халифат.

Успехът на Ислямска държава чрез един ужасен терор показва колко мощен е стремежът към халифат. Проектът на Ислямска държава е атавистичен, но той е построен върху една идея, която е много повече от една носталгична фантазия.

Материалът се базира на статията на Едуард Стоуртон в BBC Home, на Уикипедия и на История на арабския свят