Милена Гинева 

Човешкият живот, казват, е само миг между две вечности. Това е мигът, с който всеки един разполага, за да извлече максималното от това, което може да вземе, да се учи, да търси и да открие смисъла на живота си и да остави следа след себе си. Малцина успяват да оставят тази следа в златните страници на историята и да увековечат имената си в паметта на поколенията. Но всеки един, който се е раждал на тази земя, колкото и обикновен живот да е водил, е оставил тази следа в паметта и сърцата на онези, които по някакъв начин са преминали или са го съпътствали през живота му.  Знам, че на фона на огромното множество от хорски съдби и трагедии, личната съдба на отделния индивид изглежда нещо толкова дребно, но същевременно тя се превръща в нещо толкова голямо, когато погледнеш в очите на човека и го оставиш да разказва за преживелиците си, за съдбовните моменти в неговия живот и за миговете, които са оставили най-дълбока следа в паметта му.  Аз имах щастието да видя този блясък в очите и да чуя историята на един живот, изпълнен с много приключения и лична доблест. Живот, който е преминавал през три различни форми на управление в България - монархия, комунизъм и демокрация - и пази спомени за всяка една от тях.

Митю Димитров Илиев се ражда на 3 февруари 1923 г. в село Радево. Там той прекарва детството, както и по-голямата част от живота си. Семейството е многодетно и Митю има още две по-малки сестри. Той започва училище през далечната 1931 г., когато е на 8 години, и стига до четвърто отделение, но прекъсва за една година, която прекарва като пастир на овце. През 1936 г. тръгва отново и взема пети клас в село Еленово. Баща му обаче го спира отново. Трябват работни ръце за селската работа и следващите 6-7 години Митю прекарва, обработвайки земята заедно със семейството си.

Когато е на 9 години, неговата майка му подарява собствен пчелен кошер. Той започва да се грижи за него и се запалва по пчеларството. Като по-голям се абонира за пчеларски списания, чете книги и сам навлиза в занаята. През годините кошерите постепенно започват да нарастват, а уменията му в производството на мед да се затвърждават.

Когато наближава да става войник, родителите му решават да го оженят. Девойката, с която са се харесали обаче, има непреклонно семейство, което не я дава, преди той да се уволни от военна служба. Вече тече Втората световна война и опасенията им са имали своите основания. Няма как и те се разделят... В този тъжен за него момент приятел идва да му говори за сестра си, с която Митю се е срещал само веднъж на един събор преди година-две. Девойката на име Господина е описана като чевръста и работна като за петима мома. Споменът за нея също е приятен и сватбата е уредена. Двамата се женят на 17 февруари 1943 г. и самият той до ден днешен е благодарен, че съдбата го е събрала и обвързала живота му именно с нея. Двамата се обичат и подкрепят взаимно през целия си съвместен живот. Скоро след сватбата си Митю заминава войник.

На 15 септември 1943 г. като командир от Трети конен полк на Негово Величество, той е изпратен в Гърция, гр. Кавала. Януари са преместени в град Драма. През лятото гонят партизани из гръцките балкани.

Митю си спомня, че на 8 септември 1944 г. се чувства, че ще става преврат. На 9 септември с другарите му в полка хващат влака от Драма за гара Муловище. По пътя виждат влак с червено знаме и войник, който им казва, че в България е станал преврат и властта е преминала в ръцете на Отечествен фронт. Връщат се в България, а после са пратени в Струмица, Македония. Там излизат на върховете над Струмица и бомбардират мост, за да не могат германците да минат по него. Въпреки това те успяват да преминат и се състои сражение, в което надмощие взимат германците и полкът, в който е и Митю, отстъпва.

След войната са пратени в град Благоевград, тогава Горна Джумая, където остават един месец. Самият той си спомня много ясно и своето посещение в Рилския манастир, където е погребан цар Борис III. Гробът му е бил посипан с бяла мозайка, от която той и другарите му си вземат за спомен. С тях се качва и на бойната кула в двора на манастира, на върха, на която записали имената си върху бакърена тенекия. След това има и други назначения. Месец май 1945 г. ходи на разузнавателен дивизион в Стара Загора. Уволнява се от служба на 15 септември 1945 г. и от тогава, както самият той се изразява, започва селски живот – оране, копане, сеене.

От комунизма не пази хубави спомени. Разказва как след като взели властта, комунистите в селото отишли в къщата им, влезли сами в хамбара и насмели до последно зрънце житото, защото то вече ставало държавна собственост. Тормозели и баща му, защото го смятали за заможен, тъй като имал много земя. Тя естествено е отнета, като им е оставена само 3 декара дворна земя.

1947 г. се ражда първата му дъщеря. Наричат я Диана. 1950-а и 1955-а г. се раждат още две дъщери, съответно Димитрина и Донка.

Самият Митю винаги е обичал хумора и да бъде душата на компанията. Сам си прави тъпан, който вади за специални случаи и бие, докато другите играят хоро, пеят и се забавляват.

1950 г. влиза в ТКЗС-то на село Радево, където работи повече в животновъдството, като кравар. Тази работа продължава до 1969 г., когато превръща хобито си в професия и става пчелар с 160 кошера в държавния пчелин.

Награждаван е многократно от пчеларското дружество за високи резултати в производството на мед. Получавал е като награди екскурзии до други социалистически страни, като Чехия и Съветския съюз.

Макар заети от сутрин до вечер с полска и животновъдска дейност в ТКЗС-то, където работели с жена му, собственият им дом също е бил със засадени градини и пълни с животни кошари.

Трудолюбието на българина не е било мит в онези времена. Този, който е живеел на село, е ставал в ранни зори, преди изгрев слънце и е работил усилна физическа работа чак докато се стъмни. През 1962 г. дори ремонтира къщата на баща си, в която вече живее със семейството си. Разширява я, като добавя нови стаи за голямата си фамилия.

Митю се пенсионира 1984 г. и се съсредоточава изцяло върху развитието на домашното стопанство и собствените пчелни кошери. Като фронтовак той ползва някои привилегии, сред които са и отпуснати от държавата безплатни лекарства.

Той остава сам, когато на 3 септември 1993 г. след кратко боледуване жена му Господина почива от болестта рак. Това е удар, който той трудно понася, но помощта на семейството и борбеният му дух му дават сили да продължава напред със същата енергичност. През 2004 г.  най-голямата му дъщеря, вече пенсионерка, отива да живее при него и да му помага.

В момента дядо Митю е на 85 години и споделя, че вече недочува и недовижда, но продължава да бъде душата на компанията и да разказва забавни истории от миналото си, от които често човек може да си извлече и поука за себе си.

Освен със своите професионални и лични успехи той  може да се похвали и с 6 внуци и 5 правнуци, които често обичат да го посещават.

Личният разказ на някой, видял и научил много неща през живота си, винаги е като пълноводен извор на мъдрост и опит, от който всеки, който не ги притежава, може да черпи, без да е влагал в него. Всяка човешка история носи своите послания и колкото по-дълго е живял човек, толкова по-дълбоки са те.

За себе си от този личен разказ аз разбрах, че най-важно, за да постигнеш нещо, е да не спираш да се стремиш към него със свои сили и свой вътрешен порив. Това, което чувстваш като свое призвание, може да се превърне в твой живот, ако не преставаш да го поддържаш и да развиваш уменията си.

Друго, което разбрах, е, че когато губиш нещо, на негово място печелиш друго. Затова макар в живота често да има загуба, тя трябва да бъде приемана като ново начало, като шанс да спечелиш нещото, което наистина е за теб и ще се превърне в истинска, неразделна част от живота ти за дълги, дълги години.

Човек не трябва да спира да се оглежда около себе си, да се интересува от хората наоколо и да се вслушва в техните истории, защото всяка една от тях съдържа моменти и изпитания, които и той самия може да преживее някой ден в собствения си живот.