Антония Попова

Жената, за която реших да разкажа и покажа възхищението и гордостта си, е моята прабаба Лика Георгиева Грозева. Родена на 02.12.1892 г. в малкото, но красиво родопско село Писаница. Живее едно многолюдно семейство, което се състои от двама братя и три сестри. Занимавали се предимно с животновъдство и земеделие..От малка се грижи за по-малките си сестри и братя. Ходи и на нивата, за да сее и да прибира реколтата с майка си и баща си. Само на 16 години тя се омъжва. Ражда 7 деца и с много труд и лишения успява да ги отгледа. По време на партизанското движение тримата й сина доброволно отиват в отряда на д-р Братан Шукеров. Прабаба ми приготвяла хляб и го носела на посоченото й място.
 

Тъгувала за синовете си, но и се гордеела, че е отгледала смели и отговорни родопчани. В селото имало хора, които започнали да я следят. Тя обаче била смела, твърда и не се плашела лесно. Много скоро бил направен и обиск в дома й. Търсили синовете й, заканвали се, че ако ги открият, ще ги убият. Страшни били дните, в които прабаба ми нямала известие и не знаела как са и къде са, дали все още са живи. Една вечер довели единия й син тежко ранен. Баба ми видяла, че той си отива и не може да го спасят. Но късно вечерта дошъл д-р Братан Шукеров, извадил куршума и единственото, което оставало да правят, е да чакат. Оставили ранения в сеното. Трябвало да минат часове, за да разберат дали ще оцелее. Но много скоро отново дошли на обиск, когато смелата ми баба ги видяла, помислила, че вече краят неминуемо е дошъл. Започнали да тършуват навсякъде, скоро щели да влезнат и там, където се намирал раненият. Тогава баба ми ядосана казала: „Влезте, вътре са партизаните”. Дали се уплашили от тези нейни думи, но…. никой не влезнал да тършува в сеното. Отишли си. На другата вечер дошли трима партизани и взели ранения й син с тях. Доста дълго време нямала никакви вести. Скоро разбрала, че са живи, и тази вест и дала много сили. След 9 септември баба ми си отдъхва. Синовете й се завръщат. Тя е щастлива, радва им се от сърце. Единият става кмет на гр. Рудозем, а другият - директор на "Тютюнева промишленост" в гр. Смолян.

Прабаба ми помагала и на дъщерите си. След като се омъжили и имали дечица, тя често се грижела и за тях, а когато станали по- големички, обичали по цели дни да стоят при нея. Тя била много сладкодумна. Разказвала им приказки и истински истории. Често отказвали да си играят, предпочитали нейната компания и разкази. На 80-годишна възраст тя била все още много жизнена. Продължавала своя живот, радвайки се на своите деца, внуци и правнуци. На 94 години (1986),  без да боледува, си отива от този свят. За съжеление не познавам смелата си прабаба, но непрестанните разкази и сълзите от радост в очите на майка ми, когато заговори за нея, са показателни и пазят в сърцето ми гордостта и възхищението от нея.