Път: : Съдби : Д

Делчо Делчев

Делян Делчев 
 
Ще направя животоoписание на дядо ми Делчо, който преди 2 месеца празнува кръгъл юбилей – 80 лета. Една от главните причини да спра избора си върху него е, че съм кръстен на него и в ученическите години всяко лято прекарвах на село, улисан в неговите истории, и смея да твърдя, че познавам добре жизнения му път.

 

Дядо ми Делчо Гочев Делчев е роден на 9 януари 1929 г. в село Брод, тогава Хасковска околия. Днес селото се намира на 10 км от Димитровград, по поречието на река Марица. Семейството, в което се ражда, е най-обикновено селско семейство, баща му Гочо Делчев Гочев (моят прадядо, когото аз си спомням, тъй като почина 1999 г. на 92 години) е земеделски работник, препитава се, като обработва принадлежащите му земи. Майка му се казва Славка Канева Колева и помага на нивата, като същевременно върти и цялата домакинска работа. Може да звучи странно за тогавашните порядки и патриархални разбирания, но дядо ми Делчо е единственото дете в семейството. Детството си малкият Делчо прекарва на село, учи в селското училище „Христо Ботев” (което просъществува до 2002 г., когато бе закрито), останалото време като всяко нормално дете прекарва в игри и лудории с приятели, но и същевременно помага на родителите си в отглеждането на селскостопанската продукция и взема дейно участие в отглеждането на воловете, които използват за работа. По-интересните игри, за които е разказвал дядо ми, са чилик, диво свине (тази игра представлява една кутия от консерва и куп деца, които удрят с пръчки по нея и я гонят) и криеница. Интересна е историята как като малки, когато не са можели да плуват, са прекосявали река Марица, това е ставало благодарение на воловете, децата са се хващали здраво за опашките им и така, докато стигнат отсрещния бряг. Не е чудно, че повечето истории на дядо ми от детските му години са свързани с река Марица, тя е била наистина един притегателен център за децата със своите бистри игриви води, шарени върбови сенки и песъчливи брегове. Още от тези години дядо ми е закърмен с любовта към родния край и равното тракийско поле, затова не е чудно, че той му остава верен до ден днешен.

Но безгрижните детски години минават, вече порасналият Делчо е изпратен в гимназията „Иван Вазов” в село Раковски (само след няколко години хиляди млади доброволци от цялата страна ще се съберат на същото място, където ще обединят услията си, за да сбъднат мечтата на живота си и да поставят основите на днешния Димитровград). За жалост моят дядо не е могъл да стане част от този велик период, тъй като след завършването на гимназията е извикан в казармата. За негова радост, или може би не, той също строи в името на родината – изпратен е в трудови войски. Причината да бъде един вид заточен е, че баща му Гочо е смятан от дошлите на власт комунисти за кулак, т.е. това е бил човек, който не е искал да предаде безвъзмездно земите си на тогавашното трудово-кооперативно земедеслко стопанство (ТКЗС) и не желаел да участва в него. И тъй на 4 април 1950 година дядо ми е зачислен на летището в Безмер (Ямболско). Условията са били просто ужасяващи – тежък физически труд (разтоварвали са влаковите композиции, натоварени със строителни материали, най-често цимент), спали са на нарове при минус 10 градуса на палатки по 80 човека, без одеяла, като са се завивали със слама и конопени чували, храната била изключително бедна, а един кладенец е бил използван за вода от 1000 човека. Това за един млад човек на 21 години е било истински шок, но в трудната ситуация дядо ми е намерил верни приятели, които са го подкрепяли, да не се предава, много от приятелствата, зародени в този период, са останали и по-нататък в годините. След 2 години каленият вече от трудностите Делчо е изпратен на българо-турската граница в района на Малко Търново. Там условията са познати – копаене на траншеи и оръдейни гнезда за отбраната на родината, а храната е раздавана като на фронта в баки.

Цялата тази одисея на дядо ми Делчо продължава точно 33 месеца, а причината да се уволни по-рано е пленумът на БКП от 1953 година. С голяма радост дядо ми се завръща в родния край, където е избран за председател на „БЗНС–Александър Стамболийски” за село Брод и главно се занимава с организационна работа. Но скоро след това БКП асимилира БЗНС „Александър Стамболийски” и дядо ми изгубва работата си. Принуден е да търси работа в града, за негово щастие с помощта на един стар приятел започва работа като счетоводител в областта на търговията на едро. Работата напълно удовлетворява дядо ми, не е тежка, но трудностите са свързани с друго. През тези години между село Брод и Димитровград няма изградена добра инфраструктура и по-точно няма асфалтов път, поради тази причина се използва алтернативен маршрут, който, меко казано, е сложен. Той се състои в следното: от единия край на река Марица се преминава с помощта на каици (тип желязна лодка) до другия бряг, където се намира село Черногорово и оттам се хваща влака за Димитровград, целият този път отнема около 1 час в една посока. Затова не е чудно, че дядо ми е принуден всяка сутрин да излиза в 5 часа сутринта от къщи и да се прибира в 8 часа вечерта. Но това не плаши младия Делчо, който има още един стимул в живота, тъй като през 1955 година се запознава с баба ми Желка, родом от съседното село Злато Поле, тогава още ученичка в Димитровград. Бързо разбират, че са създадени един за друг, и решават, че няма смисъл да чакат повече и през същата 1955 година вдигат сватба на площада в село Брод. На следващата година младото семейство има повод за радост, ражда им се дъщеря, на която дават името Славея. Но тогавашните порядки повеляват, че трябва да има мъжка рожба, която да продължи рода, и през 1961 година на бял свят се появява и баща ми Георги.

Порасналата фамилия има нужда от автомобил за придвижване, пътят до Димитровград е изграден и дядо ми се записва за автомобил, скоро му съобщават, че ако желае, може да си закупи гордостта на източногерманското автомобилостроене Трабант 601. След няколко години трабантът започва да се струва тесен на дядо ми и той решава да заложи на българското – става горд собственик на Рено 10 – една от най-добрите коли за времето си, което получава названието „Булгар”, тъй като се сглобява с френски части в Пловдив.

През свободното си време дядо ми взема активно участие в самодейни състави, но в същото време си остава работохолик и се занимава с производството на земеделска продукция. В този период е разпространен указ на БКП за самозадоволяване на населението с храни и селскостопанска продукция, а ако остане нещо излишно, то се изкупува от „Булгарплод” и се изнася главно за СССР и Полша, където високо ценят българската продукция, въпреки че в много случаи тя е с ниско качество. През 1978 г. дядо ми е избран за секретар на кметството в село Брод, длъжност, която говори за доверието, гласувано му от неговите съселяни. Тази длъжност включва в себе си различни задължения – събиране на данъци, плащане на заплати в бюджетната сфера, организиране на различни мероприятия. Дядо ми се пенсионира на 60-годишна възраст, точно преди промените през 1989 г. Спомня си, че повечето хора в селото дълго време не са могли да проумеят как е взъможно да бъде свален от власт Тодор Живков. В този съдбоносен период всички се чудили – „що за животно е това капитализма”, дали ще бъде по-добре, или по-зле. Отговорът и до ден днешен не може да бъде еднозначен, все още се водят спорове при коя система българинът бе по-добре. Но едно мога да твърдя със сигурност, дядо ми така и не каза лоша дума относно Тодор Живков, винаги, когато говореше за него, го правеше със свръхпочитание. Изобщо по мои наблюдения, старите хора имаха безкрайна вяра на Живков и го уважаваха безкрайно много. За съжаление, когато сега попитам дядо ми кой му е любимият политик, той ми отговаря едно, но след половин година коренно променя мнението си. Въпреки всички разочарования, гласува редовно и изпитва истинско удоволствие, когато дава своя глас. Надявам се да вземем пример ...