Димитър Бочев

 

 

 

 

 

 

 "Всъщност философията е носталгия, импулс

 навсякъде да си у дома си."

Фридрих Новалис "Фрагменти"

 

Едва ли аз съм най-подходящият човек за предстоящото представяне, но след като са ме поканили, значи по-подходящ явно не са изнамерели. А не съм особено подходящ, преди всичко защото с Асен Игнатов ме свързва едно 40-годишно приятелство, което след физическата (друга няма) му смърт стана като че ли още по-интензивно. А, както ще видим след малко, когато коментираш нечие духовно наследство, пристрастията към личността на автора по-скоро обременяват процеса.

Не съм подходящ и защото Асен многократно е давал публични оценки на литературните ми опити и защото тези оценки са толкова ласкави, че ме карат и днес да се червя от неудобство. Аз от своя страна също съм писал неведнъж за неговите творби със суперлативи, които пък него караха да се черви със същото неудобство.

Ни най-малко не се съмнявам, че при това и двамата сме били напълно искрени, но на подозренията, че цялата работа е халваджия за бозаджия, че в момента аз връщам на Асен комплиментите по мой адрес, с което днешната инициатива понамирисва на една взаимна сервилност, трудно може да се противостои. Аз и не възнамерявам да им се противопоставям-­аз съм застанал тук, не за да доказвам и опровергавам, а за да споделям.

Лошото е само, че в споделянето на мен ми липсва една съществена предпоставка: дистанцията. Всичките ми чистосърдечни опити да погледна на личността и творчеството на Асен с една така насъщно необходима за познавателния процес дистанция се провалиха без остатък, така че обективност от мен не очаквайте. Претенциите за обективност към мен биха били в случая нечовешки и противоестествени, както писах някога за живота и гибелта на друг мой другар - Георги Марков, обективен не е дори печатарят на некролози - обективна е само печатницата му. А печатница аз не съм - аз съм само човек споделящ, споделяйки с едно вълнение, което е по-силно от волята ми и което нито искам, нито мога да крия.

Доколкото всички вие сте по някакъв начин, в някаква форма и степен съпричастни към каузата и личността на Асен, това вълнение едва ли е чуждо и на вас. На него аз гледам като на битка за памет, като на опит да изтръгнем от ярмомелката на времето спомена за Асен, да възродим неговите печални и животворни размисли за Бога и света, които се оказаха така несъвместими с днешните прагматични времена.

Съзнавам тоталната обреченостна подобен опит. Защото го предприемам тогава ли? Ами защото внезапно и аз повярвах в един от героите си, според когото всичко е толкова безнадеждно, така обречено на провал, така прогнило и пропаднало, така безвъзвратно, така неспасяемо загубено е всичко, че няма смисъл да се предаваме.

И още нещо искам да предупредя: анализ на творчеството на Асен днес аз няма да правя - правил съм това неведнъж, не само на родна земя. Книгите на Асен са налице, някои от тях са преведени междувременно на български, нека всеки от нас сам намери път към тях, вместо да разчита на чужди интерпретации. Пък и открай време този свят си пати не от автори, а от интерпретатори. Колкото и неделими да са автор и творба в наследството, което обсъждаме, днес аз ще се съсредоточа върху личността на автора. Не го правя от малодушие - онези, които познават Асен лично, ще ми повярват, че това е по-трудния път.

Запитан за генезиса на успеха си, в едно интервю Айнщайн отговаря: "Просто наруших една аксиома." Позамисли ли се човек, в цялата всемирна история нарушаването на аксиоматичните правила е породило като че ли повече постижения, отколкото придържането към тях.

Много, неизброими бяха аксиомите, които Асен нарушаваше с всяка крачка по дъгата на тази земя. Най-видимо още в първа младост той наруши аксиомата, че всички хора са равни. Като аристократ на духа и елитарно мислещ човек, той не се подчини на този болшевишки детерминизъм. Друга нарушена от него аксиома гласеше, че щом си в гората, ще виеш с вълците. Колкото и скъпо да му струваше това, Асен отказа да превърне отровата и злото на тоталитаризма в своя собствена съдба. И аксиомата, че камъкът тежи на мястото си, че от родината по-мило няма, че дърво без корен съхне, че патриотизмът е висше благо наруши със същата радикалност Асен, прекрачвайки с лека стъпка между световете.

И след като премина от обществото на идеологизираните варвари в обществото на кварталните бакали продължи Асен да нарушава аксиома след аксиома. С ясното съзнание, че всичко ценно, всичко добро и красиво под слънцето е възникнало не в тон, а в конфликт с господстващото статукво - каквото и да е то. Чак до самата си смърт Асен си остана природно чужд на дребнобуржоазния манталитет, на консумативната психика, породила онази диктатура на посредствеността, която е колкото невидима, толкова и нерушима и която не познава географски и политически граници.

Работата е там, че нетърпимостта към индивида е повсеместна.

В деспотичните общества тази нетърпимост се осъществява чрез физическа саморазправа с другомислещите, докато в демократичните общества същите другомислещи са заточени тихомълком нейде в периферията на общественото пространство.

От морална гледна точка разликата между двата подхода е съществена, но в органичната нетърпимост и на едните, и на другите към всяка индивидуалност съмнение не може да има.

Всички беди на философа се дължат в крайна сметка на обстоятелството, че той не беше, че отказа да бъде конюнктурна личност. Животът вън от конюнктурата процъфтява духовно, на битово равнище обаче такъв живот е истински кошмар. Духовният екстаз и битовият кошмар вървяха в биографията на Асен ръка в ръка.

Артистичен и одухотворен, надарен с красноречието на антична оратор и с мисъл, която по остроумие и афоричност съперничи с езика на Оскар Уайлд и Съмърсет Моам, Асен Игнатов се превърна в трън в очите на родните догматици, а на Запад си остана непонятен и чужд. Ницше писа, че одухотвореният човек крачи между хората като между зверове. И Асен крачеше така - от Шумен до Католическия университет на Ловен и обратно.

Духовността няма географско местожителство и национална родина. Без да цели това, Асен повтори пътя на колегата си (казвам го без капка ирония) Шопенхауер. Макар че Германия е страната на философите и мислителите, Шопенхауер става известен като философ първо във Великобритания, след което години по-късно е реимпортиран обратно в родината си. Така и Асен е по-познат в чужбина, отколкото в страната си. Разлика има, но тя съвсем не е в полза на реалния социализъм: макар и подценяван в сянката на Хегел, Шопенхауер не бе подвластен на жестокостта и цинизма на еднопартийната доктрина, която отрови младостта на Асен.

Ни най-малко не възнамерявам тук да разчиствам сметки, при цялатаси сдържаност обаче не мога да не спомена  неговите палачи (или поне първата им фаланга): Михаил Бенлиев, Митрьо Янков, Аспарух Аврамов, Кирил Петров, Ленин Димитров. Назовах ги поименно, не защото те бяха и мои палачи и не защото всеки потърпевш има право на злорадство, а защото им дължа тази чест. Ако някои от тях са починали междувременно, рискувам за бъда обвинен в кощунство с паметта им. Но аз не съм привърженик на принципа на Хилон: за мъртвите или хубаво, или нищо. Така се фалшифицира историята. По-близък до същността ми е друг един принцип: за мъртвите като за живите - истината.

Един френски мислител учи, че за да сътвориш велики дела, трябва да живееш така, като че ли никога няма да умреш. Асен го опроверга: той живееше така, като че ли всеки ден му е последен.

Може би тъкмо затова смъртта му се оказа толкова нелепа. Той не съзря като Иван Грозни в сетния си миг предизвестяваща комета да пронизва небосклона, но не му и трябваше - философ, неподготвен за смъртта, няма. От сигнални комети имат нужда само палачи като Иван Грозни.Пък и смъртта - собствена или чужда - не бе за Асен последна инстанция. А след като е така, няма защо да бъде драма и за нас - поне в настоящата среща.

Доколкото се себеразбираше като православен християнин в най-виталния, в бердяевския смисъл, съдбата на Асен не може да бъде разбрана, без мястото на Първосъздателя в нея. В годините, в които аз следвах в тази сграда[1], философската наука бе идеологизирана до неузнаваемост. Става дума не само за наличието в учебната програма на дисциплини (науки така и не посмях да ги нарека) като история на БКП, история на КПСС, научен комунизъм и прочие обществени измами. Става дума и за нещо повече: предметът на философията тогава бе разбиран като съвкупност от неведоми фактори и сили, които бушуваха нейде извън човека, встрани от неговите конкретни потребности. Забравяйки, че прекалената принципност изсушава душата, малограмотни преподаватели неуморно ни внушаваха от катедрата монументални принципи, съотношения, закономерности за първичността и вторичността на материя и съзнание, за класови борби и идейни победи, за прогресивни и регресивни обществени сили и прочие мистификации.

От това не ставахме, разбира се, по-мъдри - по-отчуждени ставахме.

Човекът, личността според господстващите тогава доктринерски тези бе не автор, а продукт и функция на обществено ­историческия процес, който в своя неумолим обективен ход мачкаше отделните хора като гниди. В този свят на смразяващи идоли и химери аз за пръв път от Асен чух имената на Кафка и Сартр, на Киркегард и Хайдегер, за пръв път от него научих, че няма философски смисъл вън от конкретното човешко вълнение. Днес това изглежда толкова елементарно, толкова понятно, в онези сурови и зли времена обаче то прозвуча като революционно откритие. Нещо повече: тогава дори не подозирахме, че това ново съзнание ще се превърне в първа крачка към непознати духовни пространства, към необятността на Божията промисъл. Става дума за Бога, разбиран не според канона на православната или католическа догматика, а за един различен, съвместим с людското ни несъвършенство бог.

В романа си "Синеокият слепец" писах, че Бог избягва да ходи по църкви, че естественото местожителство на Всевишния са не студените храмове и катедрали, а човешкото сърце. Пръв Асен ми подсказа, че демаркационната линия между доброто и злото протича не между класи, раси, партии, нации и прочие общности, а преминава през всеки от нас, пронизва и разполовява всяко човешко сърце. Безценна заслуга на Асен бе, че като наш преподавател, като наш курсов ръководител, а впоследствие и приятел той одухотвори и очовечи философското познание, направи го съвместимо със собствената ни съдба, превърна го от идеологически постулат в личностно изживяване. Става дума за едно психологизиране и облагородяване на науката философия, за свалянето и от пиедестала на глобалните, трансцедентални цели, за нейното сродяване с човешката интимност. Замисли ли се човек, моят скован от гняв и безсилие юмрук е по-малко изследван от звездата Сириус. В тон с казаното един много смешен американец (американците са смешни хора) се зачуди как може астрономи, които се губят в един градски квартал, да тръгнат да изследват всемира.

Щастлив човек ли бе Асен? Участта да имаш дарба е жестока участ. А когато талантът е по-голям от човека, резултатът става още по-драматичен. Някога някъде писах, че задачата на твореца е еднородна с тази на Спасителя: да прекрачва граници, да руши регламенти. Но не, както до преди броени години ни учеха - с класово-партийната непримиримост воглаве и с пръст на спусъка, а със словото людско И със словото Божие на уста. Колкото и безнадеждно да е това, то не кърви ­ поне физически.

Мястото на истинския творец е в граничните ситуации, разбирани в смисъла на Ясперс, сиреч колкото по­ гранични, толкова по-подобаващи. Поривът на генетично вложения талант е така неудържим, че на твореца не му остава нищо друго, освен безропотно да го следва. Потребностите на таланта са императивни и не предоставят алтернатива, трескаво търсейки реализация, те не се съобразяват дори със законовите нормативи. Следвайки безпомощно таланта си, творецът непрекъснато се движи по ръба на легитимното, че и оттатък. Ето защо по своята природа творецът е асоциален.

Така и Асен живя на родна земя живот асоциален. Той бе поставен де факто вън от закона. Един закон, който, емигрирайки, той потъпка окончателно. Погледнато по същество, емиграцията на Асен бе по-скоро екзистенциална, отколкото политическа. Не разногласия с партийната политика и идеология прогониха Асен в изгнание, ­просто философският талант, с който бе зареден, си взе своето от личността му, застави бита да разчисти пространство за неговото овеществяване. А изгнанието е несъмнено гранична, екзистенциална ситуация. В нея Асен беше у дома си. Онова, което казах при убийството за Георги Марков, днес бих могъл с чиста съвест да отнеса и към Асен: той беше невероятна и непонятна личност, него само умът можеше да го почувства и само сърцето - да го разбере.

Два ключови момента бележат биографичния път на Асен, две прераждания побра животът му: първото бе изгнанието, второто - завръщането в родината след дворцовия преврат срещу династия Живкови.

Едно завръщане, което затвори одисеевския кръговрат на съдържателния му живот. През дългите десетилетия изгнание за подобен финал ние и да мечтаем не смеехме. И не само ние.

Сриването на съветската империя стана с такава главозамайваща скорост, че изненада и най-далновидните западни политолози. Днес вече и за слепеца е ясно като ден, че Свободният свят се оказа изненадан, неподготвен за радикалните реформи, които настъпиха в Източна Европа. Противоречивите обществени процеси, завладели и нашата страна през последните петнайсетина години, говорят, че общественият живот е точно толкова непредсказуем, колкото и интимният: и в него се случва винаги немислимото.

Наред с малкото скъпи хора, които го очакваха, какво върна Асен на родна земя, въпреки присъщият му космополитизъм?

Не шкембе чорбата и не наградите, които къде от искрено признание, къде от кумова срама София му присъди. И отърсила се от комунистическата напаст, страната ни се оказа неуютно място за живеене, но се превърна в много вълнуваща, много колоритна арена. Наблюдавайки ваймарските събития, един германски класик възкликна: "Да не ти дава Господ да живееш в интересни времена!" Господ обаче ни даде.

Има една артистичност на злото, съществува една естетика на грозното ­тъкмо тя се оказа особено потентна духовно, тъкмо тя ни накара да потеглим обратно към родните земи.

Отегчи ни бленуваният някога Запад. Благоденстващите общества са скучни общества. Всички исконни, преследвани от хилядолетия и подквасени с романтични кръвопролития по барикадите граждански цели бяха вече постигнати. А всяка постигната цел поражда безцелие. Обезпечени бяха и човешки права, и граждански свободи, и социална сигурност. Нямаше вече за какво да се воюва - старите обществени идеали бяха постигнати, нови не се задаваха на хоризонта на предстоящото хилядолетие. Отсъствието на мащабни перспективи закономерно доведе до дребнотемието, в което и днес тънат консумативните общества.

Най-сигурният, най-недвусмисленият начин да убиеш един социален идеал, е не да го забраниш, а да го осъществиш. Забраниш ли го, ти го правиш още по-чаровен, осъществиш ли го, няма начин да не го погубиш. Докато Изтокът забраняваше, Западът осъществяваше. Когато бягахме през вода и огън на Запад, имаше защо да бягаме, а сега нямаше защо да останем там. "Опак станал този свят!" - ще рече възрожденецът.

Десетина години преди смъртта му епохата го обезщети, правейки го свидетел и непосредствен участник в гибелта на най­колосалната система за насилие в цялата човешка история. Както казва Гьоте, твореше се историята и аз бях там. Въпреки този невероятен късмет на нашето поколение, щастлив човек ли бе Асен?

След като проблемът за щастието е фундаментален проблем в авторските ти творби, твоето лично щастие не може да не стане проблем на читателите ти. Особено в онова болно от пресищане западно общество, в което по липса на по-добро го отведе емиграцията му и което отъждествява щастието със социалната обезпеченост .

Като умен човек обаче Асен помнеше колко много нещастни милионери и щастливи бедняци познавахме ние. Той знаеше, че се купува само несъщественото, а същественото не се купува, че можеш да си купиш кола и къща, но не и една пролет, не и една обич, не и здраве дори. Не онова, което придобиваме и трупаме - онова, което пропиляваме, е нашето истинско, нашето екзистенциално богатство.

Изгнанието, макар и изгнание в един богат и преситен свят, не е пансион за безгрижни щастливци. Трудно можем да си представим щастие, което те разделя от най-близките ти приятели, от любимата ти съпруга. Още по-немислимо беше обаче щастието на родна земя, където всички тези скъпи хора ще са до теб, но свободата ти ще бъде арестувана. Асен знаеше безпогрешно, че щастието винаги е и смисъл - има безсмислена радост, но безсмислено щастие няма.

В дебрите на живковизма ние свято вярвахме, че свободата е не продукт на ситуацията, а вътрешно отношение и себеусещане, че одухотвореният, порасналият психологически човек е свободен и в най-деспотичните условия, докато и най-демократичните държави гъмжат от милиони технократични роби. Звучи ефектно, но дали е вярно?

Ако беше така, Асен нямаше защо да бяга от България. Работата е там, че щастието е нещо много, много лично - като цвета на очите лично и собствено. Има обществен ентусиазъм, но обществено щастие няма. И все пак, колкото и персонално да е, щастието е някакси неделимо от обстановката.

За да живееш пълноценно и щастливо от вътре, когато отвън систегнат в корсета на една неумолима диктатура, са необходими свръхчовешките сили на Зенон. Лично аз не познавам човек, който да ги притежава. Не ги притежаваше и Асен.

Тъкмо затова стана той, казано на партиен език, родоотстъпник. Емиграцията е вид раздяла, а всяка раздяла те прави по-свободен. Но с една много печална свобода. Тази печал бе предпоставка за нещастие. Но и предпоставките за щастие бяха налице.

Спомням си как през първите дни в изгнание го окуражи не някакъв академичен интелектуалец, а един обикновен човек, бивш офицер от полската освободителна армия и настоящ служител в някаква благотворителна фондация в Брюксел. Той казва на Асен: "Сега вие имате много малко пари, но сте свободен човек. А това е най­-важното." Спомням си колко сили, колко енергия за живот внушиха на Асен тези прости и ясни слова. Тази свобода Асен използва преди всичко да твори.

Писането, философстването, както казват германците, бе за него не просто любима професия, а форма на живот. Потребността от собствени научни изследвания, от творене бе напуснала у Асен сферата на духовното, за да се превърне в биологическа, във физиологическа потребност. Реализирането на тази потребност бе за Асен въпрос на живот и смърт. А животът е все пак по-добрата алтернатива.

За Асен нямаше съмнение, че обменът между хората, човешкият топлообмен е собственото име на щастието.

Бърнард Шоу разказва: Ако аз имам една ябълка и ти имаш една ябълка и си ги разменим, след размяната всеки от нас ще има отново по една ябълка. Но ако аз имам една идея и ти имаш една идея и си ги разменим, всеки от нас ще има по две идеи. Само за тази му приказка съм готов всичко да простя на Шоу: и това, че прие Сталинската награда, и антибългарщината в пиесите му. Драмата на Асен бе, че като споделящ човек бе заставен да живее в един несподелящ свят, в едно общество, което функционираше чрез обмяната не на идеи, а на вещества.

Успя ли Асен Игнатов професионално?

Този въпрос едва ли е най-важният, но за Асен той не беше без значение. Според мен

- да. Той издаде десетина книги,  чете лекции в редица престижни университети, публикува в най-реномираните печатни издания, във философските среди на Германия и Белгия, на Швейцария и Франция името му е добре познато. Малцина сънародници могат да се похвалят с подобни постижения ­ особено в хуманитарната сфера. Така че, погледнато дори формално, Асен изгради успешна професионална кариера.

В сянката на подобни успехи обаче почти винаги е спотаено едно страдание. Обикновено това е страданието на една обичаща жена. Тази жена е днес между нас и след броени минути аз ще я помоля да допълни разказа ми с онова, което счете, че аудитория като нашата заслужава да чуе.

Сега, привършвайки, съзнавам, че не представих Асен Игнатов подобаващо. Онова, което не успях да споделя от трибуната, ще успея може би да споделя след малко на чаша равностойно философско вино - това би било в смисъла на Асен, който вярваше, че насладата е най-естественото и най-убедително противодействие на всеки екстремизъм. Насладата е екстаз, а екстазът е благородния вариант на фанатизма.

Онзи, който е слушал внимателно, сигурно е забелязал, че аз старателно избягвам да политизирам делото на Асен. Правя го с цел да се съсредоточа върху духовните феномени, които предопределиха пътя му в много по-голяма степен от актуалната политика. Така рискувам обаче да омаловажа политическия елемент в една съдба, която е политизирана не по собствен избор, а по стечение на независещи от Асен и дори нежелани от него обстоятелства.

И така, животът на Асен е политизиран живот.

Емиграцията му бе емиграция политическа, а не икономическа, политизирана беше "Дойче Веле", политизиран е Федералният институт за източноевропейски и международни изследвания, в който работеше до пенсионирането си, политизирана беше и културната програма "Контакти", която водих в РСЕ и на която той сътрудничеше. Асен бе безкомпромисен антикомунист. Неговият антикомунизъм бе особено убедителен, защото бе от демократични, а не от екстремистки позиции. Той бе антикомунист със същата непримиримост, с която бе и антинацист. За него едното значеше другото. Той знаеше, че комунизмът и нацизмът са еднояйчни братя-близнаци: нацизмът е огледалният образ на комунизма и обратно. Не случайно още в зората на партийната си кариера Гьобелс съвсем сериозно заявява: "Аз съм германски болшевик." Една от малкото истини, изречени от този ненадминат циник.

И на родна, и на международна земя Асен си остана чужденец.

Не само господството на комунизма го отчужди, ­отчужди го и господството на митичното мислене на родна земя. Чужди, болезнено чужди му бяха компромисите, които, себененавиждайки се, правеше с регламента. (Който не е правил подобни компромиси, нека ми покаже прободените си от гвоздеите на разпятието длани - чак тогава ще му повярвам.) В многото ни съвместни години аз неведнъж съм го обвинявал в компромисност - той мен в безкомпромисност ме е обвинявал. Както винаги, правият се оказа той.

От Асен аз узнах, че да се примириш е необходим не по-малко характер, отколкото да се противопоставиш. И още една поука, до която без присъствието на Асен в биографията ми аз едва ли щях да стигна: всичко изживяно и изстрадано от теб, всичко прочетено и изписано няма капка смисъл, ако не те прави по-добър човек. Именно човек, а не професионалист, не философ или писател. А добър човек може да бъде само в смисъла на фундаменталните библейски ценности ­ все едно дали си християнин или материалист. Достоевски пише за един от героите си: "Той бе добър човек и като всеки добър човек - безхарактерен." Добротата по правило живее за сметка на характера, Асен обаче владееше като никой друг тънкото  изкуство да съчетава доброта и характер.

Не го казвам току-така: много по-просто и леко щеше да бъде за мен да ви издекламирам една биографична справка за д-р Асен Игнатов, трасирайки отделните стъпала на кариерата му на философ и съветолог. Това би било едно безопасно, но формално отношение, което Асен с нищо не е заслужил. Вместо това аз предпочетох да пресъздам духовните ситуации на израстването му. Съзнавам, че не съм успял напълно. Надявам се, че съм успял донякъде.

Дано словото ми не е прозвучало като проповед - това не би било в смисъла на Асен. Аз не съм морален апостол, но моят път е чист и ясен: с тази среща, с Асен в сърцето ще запаля утре една свещица в кварталната църквица. Знам колко е малко това. Но знам и колко е много.

----------------------------------------
 
[1]Сградата на Софийския университет.

 Слово на Димитър Бочев при честването на Асен Игнатов, което се състоя на 13 декември 2007 година в Зала 2 на Софийския университет.