Това са две етнически групи на латинизирано балканско население, което често е назовавано с общото име "власи".

Славоезичните балканци, албанците, както и турците наричат така латиноезичните балканци, докато те са различни: власи, арумъни, мегленорумъни, истрорумъни. А отделно има латинизирани цигани, които се самонаричат власи. Османците пък са наричали власи християните в Босна. Ето защо статистическите данни за броя на власите са крайно несигурни.

У нас арумъните през ХІХ век са били по-полярни с името цинцари, но са наричани още -  куцовласи, македонци, каравласи. Графиката на знамето на цинцарите вероятно неслучайно наподобява знамето на Република Македония.

За техния произход се спори, има  хипотези. Едната е, че това са потомци на римски колонисти, другата, че са потомци на латинизирани траки (трако-власи), или на латинизирани елини (елино-власи). Трите хипотези в перспективата на днешния ден са съвместими, тъй като цинцарите са се самоопределяли като различна общност векове наред.

Важно е да се отбележи, че те са формирани като етно-общност преди латинизирането (романизирането) на даките, т.е. те са по-стари власи от дако-власите.

Власите (не-цинцарите!) са население в крайдунавските райони на България и Сърбия. Според една от теориите това са румънски селяни, преселили се поради чокойския гнет отвъд Дунав, според друга, те са потомци на български емигрантски семейства, реемигрирали от Румъния по същите причини. Възможно е истината да е по средата. И двете общности са православни християни.

В края на XVIII и началото на XIX век  от една страна стават по-интензивни търговските връзки между Австро-унгарската и Отоманската империя, от друга в южноалбанските земи, където живели арумъните, настъпва анархия, арумъните като християни са потискани от албанците мюсюлмани. Арумънското население от разорените градове – Москополе, Линотипи и др. – се пръсва в Австрия, Гърция, България, а арумъни овчари идват от Северна Гърция – планините Грамос и Пинд. По същото време пристигат и власи от Румъния – едни поради гнета на едрите земеделци /османското правителство поощрявало заселването на обезлюдените земи край Дунав/, други – за да избегнат въведената задължителна военна служба в Княжество Влахия. Но и в двата случая напускането Влахия е в посоката към друга родствена среда.

Арумънски колонии се създават в Пещера, Пловдив, Асеновград, Дупница, Горна Джумая /дн. Благоевград/, София и др.
Власите се заселват в поречието на Тимок, край Видин и Кула.
През българското Възраждане са документирани сблъсъци между българи и арумънско градско население. Причината е, че градските арумъни, като носители на гръцка образованост,  са прогръцки настроени по време на борбата за българска църква.

След Освобождението обаче броят на арумъните се увеличава. Много арумъни поради православната християнска религия и други фактори предпочитат да живеят в България, а не в останалата в пределите на Османската  империя Македония, където са живели преди това. Новата вълна преселници  вече не е прогръцки настроена, а е много повече свързана с румънската култура, но пък много бързо възприема и българската. Междувременно много от пастирите арумъни са принудени да преминат към уседнал начин на живот поради появата на нови държави на полуострова. 

През 1905 г. аромъните са признати като отделна нация в Османската империя, което им позволява да имат свои училища и литургия на аромънски език. Денят на подписването на този акт- 23 май се чества като Национален ден на аромъните от целия свят и е официален празник в Република Македония.

Власите, за голяма част от които и  днес характерно чувство за принадлежност към българските земи, участват в българския политически живот, масово участват във водените от България войни. Положението се променя след 1918 г. Тогава, от една страна, Румъния започва активна пропаганда сред арумъните и власите, от друга, макар и стихийно и кампанийно, български правителства предприемат репресии срещу тях.

През двадесетте години са създават румънски училища – основно в Горна Джумая, а в София училището постепенно прераства в Румънски институт и лицей. През 1923 г. в София е осветена румънска църква, в която служат румънски свещеници. /Тази църква, която е в диоцеза на Румънската патриаршия, съществува и днес./ В Горна Джумая арумъните имат своя църква още от 1906 г. Първоначално лицеят и църквата обслужват арумънската общност, но от 1933 г. в лицея започват да приемат и ученици от крайдунавските власи. Училището съществува до 1948 г., когато е закрито, и арумънските организации са разтурени. През тридесетте години румънски университети приемат стипендианти от крайдунавските власи. Води се агитация за преселване в Румъния. Тя е по-успешна сред арумъните, от власите се преселват само около 200 семейства. /От една страна, власите нямат икономически мотиви да се преселват, от друга – вече стана дума за чувството им за принадлежност към българското общество/.

След преврата през 1923 г. преследваните от новото българско правителство лидери на влашкото движение емигрират в Румъния, където заедно с емигрирали от Сърбия власи създават влашки дружества, издавали свои вестници.

През 1941 г., след нацистката окупация на Гърция, някои аромънски националисти създават автономни държавици под италиански контрол: Княжество Пинд и Воеводство  Македония.

При комунистическия режим извън цялостната политика за асимилация не са документирани някакви специални мерки срещу двете общности или пък специални забрани за употреба на езика. Вероятно е имало значение, че Румъния също беше управлявана от комунистически режим, както и че там живее значително по брой българско малцинство. 

През 1991 г. се създава Асоциация на власите в България. В нея членуват и власи, и арумъни, като двете общности запазват автономността на дружествата си. Издават общо вестник “Timpul” /Време/ във Видин, а арумънското дружество издава и бюлетин “Армъни” в София. Асоциацията изпраща в Румъния младежи, които получават там висше образование. / По подобен начин чрез българското Министерство на образованието и науката с помощта на българските организации в Румъния в България се приемат студенти – българи от Румъния/.  Асоциацията членува в международни организации на малцинствата, организира фолклорни фестивали, поддържа редовни контакти с българските и румънските власти, с неправителствени организации, както и с организациите на българите в Румъния.

В края на 90-те години Съветът на Европа прие документ, в който се апелира за съхраняване на езика и културата на арумъните, те са признати за национално малцинство.

Неслучайно до тук не бяха посочвани никакви цифри. Причината е, че те са крайно несигурни. Според преброяването от 1910 г. 1843 души са определили с използваните тогава за арумъните етноними “цинцари” и “куцовласи”. Същото преброяване обаче посочва 80 000 румънци и общо 96502 души с матерен език румънски. През 1920 г., вече след като  български територии, в които са живели и власи, са предадени на Румъния и Сърбия, “румънците” са 57 312, лицата с матерен румънски език – 75065, от които арумъни – 10648. През 1926 г. в страната живеят 69080 “румънци”, а общо лицата с румънски матерен език  – 83 746, като включените в тази цифра арумъни са разбити според използваните от тях самоназвания в три графи – 5 000 арумъни, 4 000 куцовласи и 1500 цинцари. При следващото преброяване вече, след преврата от 1934, по политически причини броят на всички малцинства е умишлено занижен. Броят се влияе не само от имиграционни и миграционни движения и естествен прираст, а и от различната самоидентификация на едни и същи лица при различни преброявания.

През 1992 г. обаче 5195 души определят себе си  като власи, и 2491 – като румънци, или общо 7 650 души.Според преброяването от 2001 г., в България има 1088 румънци и 10 566 власи.  През 2011 г. 3 684  души определят себе си като власи, а като румънци – 891 души или общо 4 575 души.  (Следва да се отбележи, че сред тях има и роми - 1 837 души от ромите - отговарят, че майчиният им език е румънски, но се определят като роми. Колко от "истинските" роми се определят като "власи", остава неизвестно.) При преброяването от 1992 г. 68 на сто от потомците на романизираното българско население се определят като власи, но не и като румънци, през 2001 - 90 на сто, през 2011 - те са  81 на сто.(Възможно е също власи и арумъни поради използваните от тях различни самоназвания да са попаднали в графата “други”.)  Може да се предположи, че сред власите преобладава относителния дял  на арумъните или цинцарите, но заедно с това вероятно има колебание в идентичността на власите.

Несъответствието с довоенните цифри се дължи основно от факта, че значителна част от власите, макар да съхраняват езика и фолклора си, имат българска национална идентичност.

Забележка: Можете да прочете и другата справка на ОМДА: Власи, куцовласи и каракачани