Религиите канонизират своите светци най-малко сто години след смъртта им, когато вече няма свидетели, а много факти и документи са изчезнали или забравени. Модерната история се опира на фактологията, за да се пребори с митологията. Учредяването на Обществения комитет за екологична защита на гр. Русе (ОКЕЗР) е първата голяма неформална организация, протестирала публично срещу комунистическия режим, управлявал България 45 години.

Събитието почна миролюбиво като обикновена прожекция на документален филм в Дома на киното, вечерта на 8 март 1988 г. Дойдоха 400 души, повикани на приятелски принцип - кинодейци, журналисти, студенти; в салона бяха и неясен брой доброволни и щатни сътрудници на органите на сигурността. От месец вече се появяваха тревожни сигнали за екологичната катастрофа, надвиснала над град Русе, във вид на хлорни облаци, идещи от химическите заводи на отсрещното Гюргево. От години властта нехаеше за съдбата на двеста хиляди души, стараеше се да го омаловажава, за да прикрие своята безпомощност или нежеланието си да влиза в конфликт с "братската" по същност и характер румънска страна. Художниците първи изразиха мълчалив, но красноречив протест, като направиха изложба с картини от драмата на русенци; на 12 февруари председателят им Светлин Русев излезе с категоричен "Вик за Русе" на половин страница на в. "Народна култура". Призивът му бе подхванат от профсъюзни организации, от научни институти, редакции; студията за документални филми вече завършваше филма "Дишай" (режисьор Юрий Жиров). Събранието на 8 март бе кулминационната точка на едно събуждане на бъдещото свободно гражданско общество. (Друг въпрос е доколко успя да се събуди и развие докрай гражданското общество в България и в какво състояние се намира сега, повече от десет години след тоталитаризма!)

Исканията на Русенския комитет бяха чисто политически, защото проблемът с екологичната заплаха изискваше преди всички политическо решение. Естествено в онова време на бдителна цензура и автоцензура, това не можеше (и не биваше още!) да се заявява от трибуната. Търсеха се завоалирани, евфемистични изрази от речника на перестройката, цитираха се съветски автори, поканени бяха хора от съветското посолство, кореспонденти на в. “Правда”, “Известия” и т.н. Сега е лесно за “демократите от втората и третата вълна” да говорят, че “мероприятието” е дело на КГБ, на ДС или едва ли не на самото Политбюро: днес няма никакъв риск, няма заплаха, всичко може да се говори. Но тогава още нямаше признаци за слабост на режима, притежаващ тайни служби, червени барети, политически затворници, а думата опозиция бе забравена още от 1946 година... Внимателното четене на стенограмите слага край на намеци, съмнения и всякакви инсинуации, витаещи в политическото пространство през изминалото десетилетие, за “партийно поръчение”, манипулация или директна намеса на потомците на Юрий Дългорукий...

Русенският комитет си остава спонтанен протест на несъгласните с режима, на гражданите, жадни за свободна изява на човешката мисъл, слово и солидарни действия в интерес на цялото общество. Той е изява на личности, преодолели страха, макар и само за няколко часа, обхванати от предчувствието за края на Системата; ескимоси на демокрацията в края на полярната нощ, с трепкащо сияние на утрото в очите...