“Бих искал да видя едно солидарно гражданско общество поне в последните години на моя живот” – мечтаеше Собаджиев. Той вярваше, че ще се намери “организираща сила”, която “до 5-10 години би могла да развие нови отношения и един по-качествен морал”.

In Memoriam, в. “Сега”, бр. 177 от 30.07.2002 г., с. 13

 

Кога и как е създадена Гражданска инициатива – една от организациите, учредили на 7 декември 1989 година Съюза на демократичните сили? Кога се ражда идеята за нейното създаване? Кои са факторите, жалонирали пътя на тази идея? Какви са целите и задачите й? Отговорите на тези въпроси са назад във времето, в драматичните за Европа и света събития от края на 60-те и началото на 70-те години, поставили основите на съвременния модерен свят. Защото нито Майските събития във Франция, нито Пражката пролет, а по-късно и полската “Солидарност” не биха били възможни без гражданската активност и инициатива на участниците в тях. Времето доказва безсилието както на партийните функционери, така и на строгите началници от ДС в опита им да предотвратят развитието на идеята за гражданска инициатива у нас, която все повече ще узрява и ще търси своята благодатна почва. Със своите целенасочени усилия за задушаването на тази идея те спомогат само да бъде забавено нейното развитие, но не и спряно, защото вярата, че и у нас нещата ще “тръгнат”, т.е. че и българският народ от аморфна манипулирана маса ще извърви своя път към структурите на гражданското общество, се оказва по-силна от партийно-бюрократичните и милиционерските заплахи и репресии.

Идеята на основателите на Движение “Гражданска инициатива” е да се пристъпи към създаването на уникална по рода си гражданска организация в България за реализиране на принципите на гражданското общество, т.е. изграждане на общество, в което общочовешките ценности да доминират; общество, в което държавата да бъде също толкова отговорна пред своите граждани, колкото те пред нея, самоуправляващо се гражданско общество, организирано в държава, в която народът свободно да може да избира социалното устройство.

Следвайки истината и историческата коректност, тук трябва да се спомене, че тази идея не е механично привнесена отвън, нито е “резултат от вражеската пропаганда и влиянието на идеолозите от Запад”, както убедено твърдят в свои писания господата Димитър Иванов и Костадин Чакъров. В отговор на тези двама видни историци, каквито претендират да са, можем само да кажем, че не са нужни “инструкции” от когото и да било отвън или отвътре, защото в историята на България има достатъчно образци как у нас е съзиждана тази идея, за да достигне своята най-ярка реализация през епохата на Българското национално Възраждане. Пример за това са “обществените взаимоспомагателни, стопански, образователни и религиозни институции, гениално изобретение на българския народ, с което се изгражда кристалната решетка на обществената организация и местното самоуправление, претендиращи в последните години на османското владичество да упражняват и някои държавнически функции. Именно Българското национално Възраждане пренася българите от тъмата на историческата забрава в динамичната цивилизация на ХІХ век, като прибавя към европейското семейство един трудолюбив, интелигентен и находчив народ, способен да бъде достоен културен партньор на напредналите нации. Българското национално Възраждане трябва да се смята като една многостранна съвкупност от съзнателно потърсена и самостоятелно организирана обществена солидарност, доброволно самооблагане за поддържане на обществените институции, формулиране на единен обществен интерес за църковна независимост, стопанско и културно разширяване; и като резултат от всичко това – и политическа независимост. Всъщност преди повече от сто и петдесет години, залагайки най-вече на собствените си сили, на своята гражданска активност и инициатива, на стремежа на обществото към свобода, активен труд и граждански права, нашите предци са се развили като цивилизован европейски народ”. (Непубликувани записки на Любомир Собаджиев)

Според Любомир Собаджиев – инициатор и вдъхновител на идеята за създаване на Гражданска инициатива, чиято житейска и гражданска съдба се преплита тясно с историята на организацията, тя е замислена още през 70-те години в затвора в Стара Загора. В свое изявление той споделя:

“През 60-те години бяха много ярки ореолите около такива личности като Нелсън Мандела, Теодоро Петков, Че Гевара, Фидел Кастро. За нас те бяха пример, защото искахме да се борим срещу тиранията. В един момент ние осъзнахме с едно трагично разочарование и съжаление, че в Европа вече революциите не могат да станат, т.е. и в нашата страна. След известно време започнахме да умуваме в други насоки. Първата идея беше за някакъв обществен бойкот срещу властта. Каква форма да бъде? Решихме, че трябва да агитираме по следния начин: ако в България в продължение на един месец никой не си купи лека кола, хладилник и пр., то властта ще се види принудена да намали цените им и да ги направи по-достъпни, тъй като тя включва приходите от техните продажби в преките си текущи финансови операции. Ставаше дума и за цените на жилищата. Като идея беше много добре, набелязахме и други подобни. Решихме, че съществуването на някакви форми на опозиционно отношение към присъствието на БКП във властта ще има смисъл, само ако тези форми първо, се явяват изразител на обществените настроения и второ, коректно се покриват със самото общество като проекция. Но когато започнахме да агитираме за апартаментите, хората започнаха да ни се смеят.” И докато обикновените хора се смеят на тези “еретични” идеи, то на хората “с хладен ум и горещо сърце” никак не им е смешно – хватката на техните железни ръце не закъснява.

Според данни от архива на отдел “Следствен” – ДС от 19.11.1969 г. “През лятото на 1968 г. Собаджиев решил да образува нелегална младежка група, на строго конспиративни начала, за борба срещу установената у нас народно-демократична власт, премахване на еднопартийната система и ръководната роля на Партията и установяване в страната на демократично общество. Предвиждало се в тайната нелегална група да бъдат привлечени предимно младежи и студенти, произхождащи от прогресивни среди”. Участниците в т. нар. нелегална група са задържани при опит за разпространяване на позиви, а позивите са квалифицирани като “клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй в НР България”.

Но какво съдържат тези клеветнически материали, та предизвикват гнева на партийната върхушка и на нейния най-ревностен пазител – органите на ДС? Позивът започва с обръщението: “Граждани! Днес всички вие излязохте по улиците, за да вземете участие в помпозни тържества, изпълнени с фалшив възторг манифестации, имащи за цел отпразнуването на 52-та годишнина, от ВОСР.” По-нататък се излагат някои моменти от Октомврийската революция преди 52 години, като се казва още, че “революцията е извършена от народните маси и народните съвети без участието на болшевишката партия, която едва накрая се включва”. Посочва се, че в България няма лична свобода, няма социално равенство, свобода на словото и печата, че човек не може свободно да говори това, което мисли. Авторите на позива открито се обявяват против управлението на страната от БКП, защото БКП не е способна да води социална политика и да управлява. Смятат, че трябва да бъдат изградени и други партии.

 Двадесет години по-късно “клеветническите твърдения” ще залегнат в основата на политическите платформи както на Гражданска инициатива, така и на много други партии и сдружения от демократическия спектър. 

В спомените си за изкристализиране на идеята Любомир Собаджиев допълва още: “Дойде 1975 година. В Хелзинки Варшавският пакт призна официално човешките права и обеща да ги спазва. Тогава решихме, че правозащитната дейност дава повече шансове за успех. Всъщност аз говоря за една своя идея. Решихме да се обърнем към правозащитната дейност. Там имахме твърде голям успех, но това се дължеше на сътрудничеството с “Амнести Интернешънъл”, а не поради това, че нашата дейност намираше съчувствие, подкрепа и разбиране от страна именно на ония българи, чиито граждански интереси се опитвахме да защитаваме”.

Споделящите идеята за гражданска инициатива са обсъждали още тогава и възможността за издаване на вестник на организацията.

“В далечната 1978 година двадесетина непримирими противници на режима, сред тях бивши и бъдещи политзатворници, подготвяха създаването на правозащитна организация, чиито основни политически цели на тази организация бяха значително по-скромни от митологизираните платформи на възстановените - и новообразуваните - след 10-ти ноември партии, сдружения и съюзи. Те искаха да се борят за установяване на гаранции за човешките и гражданските права, за оттеглянето на Тодор Живков и неговите приближени от властта и за общо демократизиране на обществените отношения, което би трябвало да доведе - според организаторите – до наченките на “справедливо общество на равнопоставени граждани”.

Една първостепенна задача изпъкна още в първите подготвителни разговори – вестник на организацията. Единодушно беше становището, че да се издава антиправителствен вестник, биещ по морално-идеологическите устои на властта, е работа наистина много необходима, но поне два пъти по-опасна. Въпреки това, начинателите не се побояха да обсъждат направлението, идеите и начините на разпространение на опасния вестник.

Тоталитарната диктатура не допускаше никакви форми на самоорганизиране и не търпеше появата на каквито и да било “интелектуални кръгове” или филателистични дружества, ако службите не ги държаха под категоричния си контрол. Идеите, които искахме да разпространяваме, бяха неофициални, нелегитимни, преследвани и наказуеми. И властта не си поплюваше – тя преследваше всичко, което напомня за човеколюбивите граждански идеи, за някакви, макар и козметични промени към демокрация. Човек, привърженик на други обществени отношения, трябваше да мълчи и да се бои да проговори дори и насън, за да не го превърнат във враг на народната власт. Самата конспиративност на разговорите за някаква си, безкрайно пасивна, домашна съпротива срещу диктатурата носи много беди и нещастия на онези, които се захващат с това. В онези времена единствената форма на коментар и критика на неофициалните, неприятни на властта идеи, бяха политическите вицове. Но и това носеше твърде неудобни рискове – в затворите излежаваха своите присъди от две до пет години стотици любители на пиперливите истини.

Тоталитаризмът беше стигнал до абсурда да воюва с народа за фалшиви идеи и ценности, които превръщаше в задължителен кодекс. Абсурдът се състоеше в това, че щом Партията постанови, че 2 х 2 = 5, всеки, който имаше смелостта да търси истината в 2 х 2 = 4, се превръщаше в опасен държавен враг.

Замазването и скриването на истината е първа грижа на всяка диктатура, затова тя бива преследвана, а на нейно място се установяват лъжата, страхът и продажничеството.

Знае се много добре, че апокрифи, като малки зрънца на истината се разпространяват открай време, от античната епоха до днес. Всеки несъгласен с беззаконията на властта е посягал към перото, четката или каменоделското длето, за да изпише една истина. Истината най-често е нелицеприятна и може да донесе грозни неприятности както на онзи, който й служи, така и на тия, които живеят в лъжа и страх. Ето защо обитателите на дворците най-напред посягат към измамата, терора и неправдата и ги превръщат в алтернатива на истината. Словото на истината почти винаги е забранено и се преследва и днес. Но тя продължава да живее в нелегалност, а словото й се нарича апокрифи.

Така се стигна и до името на замисления вестник. Понеже щеше да се списва и разпространява нелегално, понеже щеше да влиза в противоречие с разпространителите на официалните истини и можеше често да поставя в идеологическо неудобство бонзите на партийната правда, беше решено изданието на подготвяната “неразрешена от закона противопартийна и противодържавна организация” да носи името “Апокрифи”.”

Обстоятелството, че Гражданска инициатива е замислена в затвора, и че първоначално тя включва предимно хора, набелязани и преследвани от Държавна сигурност, т.е. не твърде ординарни спрямо нравите и покоя на тогавашното българско общество, е причината да се изградят много легенди и догадки около нея. Прекалено много хора смятат, че организацията е учредена през 1989 година. Според Любомир Собаджиев тогава само отправихме призив за увеличаване на членовете, за привличане на нови хора в организацията. А тя си беше основана и съществуваше от 1988 година. Основахме я в Русе, точно на Коледа. Изхождахме от един пожелателен принцип, че промените не могат да се извършват настрани от обществото, че те трябва да бъдат не само наблюдавани, но контролирани и провеждани от самите граждани. Поставяхме си вече сериозни цели – от правозащитната до обединение на всички противници на режима в единна национална организация, която да постави директно въпроса за смяна на властта. Обсъдихме и гласувахме устава и програмата, а също така беше прието и писмото до съда с искането за регистрация. Но тогава и не можеше да ни регистрират. На излизане, вече далече от мястото, където се бяхме събрали, започнаха да ни арестуват.” Учредяването на Съюза за гражданска инициатива е подробно документирано в Специално съобщение на ген.-майор Антон Мусаков, включено в сборника “Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989 г.”, стр. 81-82. Съобщението гласи: “Потвърдиха се данните, че Любомир Собаджиев възнамерява на 25.12. т.г. в Русе да проведе “учредителен конгрес” на т. нар. “Народен съюз за гражданска инициатива – Оборище” с участието на лица от Русе, обекти на ДС... Собаджиев бил подготвил учредителни документи, които имал намерение да разпространи. На ОУ на МВР – Русе бяха дадени указания да предприеме мерки за недопускане на т. нар. “Конгрес” и разпространяване на инкриминирани материали... При проведените обиски са намерени: Учредителен акт, Програма и Проектомолба до Районния съд в гр. Русе за регистриране на “Съюза”... Програмата е насочена против “сталинския модел на социализма” и се предвижда установяване на контакти и взаимодействие с формални и неформални групи и организации за защита на човешките права у нас и в чужбина... При разпитите всички лица заявили, че смятали своите действия за конституционни. Собаджиев категорично заявил, че до края на тази година ще създаде “Комитет” или “Съюз”. Отказът на властите да го регистрират нямало да му попречи, тъй като основната му цел е да получи гласност.”     

Същинската съдебна регистрация на Гражданска инициатива е от 19 април 1990 година. Но най-голямата легитимация си остава дейността на една организация. По повод на нея Любомир Собаджиев е споделил: ”Ние се включихме в публична правозащитна дейност през пролетта на 1989 година, когато заедно с “Подкрепа” организирахме щафетната гладна стачка за освобождаването на Николай Колев-Босия от затвора в Бобов дол. Гладувахме в негова защита шест дни. По същото време се борихме и за освобождаването на Димитър Пенчев, земеделски активист, който защитаваше турците по време на възродителния процес.  

Към средата на 80-те години репресивният член 108 от Наказателния кодекс беше вече много компрометиран. За да не попаднат под ударите на международните организации за защита на правата на човека, органите на Държавна сигурност решиха да наказват по-силно изявените неприятели на властта по текстовете на друг член - член 273, който преследваше за подстрекателство към безредици с хулигански подбуди – т.е. отдалечаваше от възможността обвинените да се нарекат организирани, съзнателни противници на режима. На 9 август 1989 година основателите на Съюза за гражданска инициатива написахме писмо до Главния прокурор, в което искахме освобождаването на групата на Константин Тренчев и Христофор Събев. Текстът на писмото беше огласен по западните радиостанции. Създаденият на 13 август 1989 година Комитет “273” действаше вече като много добре обмислена и съгласувана гражданска правозащитна организация. Той беше организиран от Гражданска инициатива. Специално предприех едно пътуване до София, за да включим представители на “Екогласност”, Клуба за гласност и демокрация, “Подкрепа”, НДЗПЧ. Разговарях с Красимир Кънев, който тогава беше в “Екогласност”, с Вероника Николова, с Борис Христов и други. Бяхме десетина души и в продължение на два-три месеца държахме ефира нащрек с нашите действия и съобщения. Благодарение на това бяха осъдени само четирима-петима турци от общо тридесет и осем подведени под отговорност. След 10 ноември 1989 година нашата дейност допринесе за отменянето на три члена от Наказателния кодекс и промяната на още два. В нарочна декларация, адресирана до управляващите институции и средствата за масово осведомяване във връзка с искания от БКП кредит се заявява:

Комитет “273” счита за особено неотложни и настоява за незабавното изпълнение на следните условия:

1. Със сегашните административни средства и възможности на административната власт да бъдат освободени всички политически затворници, включително и осъдените по чл. 273, които се третират от съдебната власт като асоциални елементи, но по същество са осъдени за политическите си убеждения и гражданската си позиция. Това безусловно се отнася и за всички осъдени по този член турци, също така прекратяване на следствените дела по този и подобни членове.

2. Признаване кампанията на партийно-държавния апарат от 1984/85 г. – т. нар. “възродителен процес”, продължаваща в различни форми и до днес, за престъпление срещу нацията. Престъпният, противонароден характер на тази кампания е вън от всяко съмнение. Комитет 273 счита като задължително условие за даване искания кредит назоваването по име на отговорните за това престъпление от национален мащаб.

3. Доколкото действията по тази кампания се преследват от текстовете на сега действащия НК на НРБ, извършителите да бъдат привлечени да отговарят пред съда. Това престъпление, което доведе до моралната деградация на нацията, не може да остане ненаказано.

4. Българското правителство да излезе с недвусмислена декларация по този въпрос.

5. Незабавни действия, придружени от необходимите  гаранции за безусловното право на турското етническо малцинство да пристъпи веднага към възвръщане на етнокултурния си облик.

Това е само една малка част от необходимите мерки на правителството, които биха убедили гражданите на нашата страна, че БКП действително тръгва по пътя на радикални и необратими демократични промени.

Създателите на “Гражданска инициатива” предполагат, че гражданските мотиви могат да мобилизират твърде много хора. Разчита се на будното гражданско чувство. Пак от споменатите записки на Собаджиев разбираме, че след Хелзинки това можеше да бъдат няколко десетки, след Малта вече очаквахме да са стотици. В периода на първата масовизация на СДС – януари-март 1990 година – окончателно се убедих, че гражданите липсват. Обитателите на тази страна не включват в себе си такава категория. Най-напред “Гражданска инициатива” стана най-масовата организация, стигнахме до 26 хиляди членове. Оказа се обаче, че с членството си в “Гражданска инициатива” нашите нови другарчета си купуват билет за присъствие в СДС, смятайки, че това би им осигурило по-бързо придвижване към властта. Оформяше се една недемократическа политическа гравитационна система, която никога вече нямаше да се интересува от граждански права, социални проблеми и национално достойнство. На всичко отгоре СДС, в унисон с настроенията на избирателите, години наред твърдеше, че като дойде на власт, ще им даде всичко. А нашата програма предвиждаше и нашите апели бяха, че гражданите трябва да участват във формирането на обществените отношения и че гражданите сами, със собствени сили трябва да се стремят да решават проблемите на обществото и да притискат властта към изпълнение на законите. Защото всяко велико събитие на този свят е започнало като гражданска инициатива”.

“С малки изключения участието в българската политика никога не носи граждански мотиви. То е свързано с лични, материални подбуди и групови интереси. И разбира се, безкрайно наивно беше от моя страна да смятам, че е възможно да се организира активна гражданска организация в България, като се посочва на предполагаемите членове на такава организация, че не са достатъчно граждански активни. Демокрацията като начин на мислене, като обществено поведение и практика има много сериозни проблеми на българската територия, с българския обществен характер и при българската народопсихология. За повечето българи демокрацията е добра, когато има непременна изгода от някое от нейните правила. Иначе не е добра. Гражданското мислене у нас е в зачатък, а и в една фаза на застой, няма развитие. Докато не се преодолее този застой, не може да се очаква адекватно отношение към развитието на демокрацията. Когато демокрацията не е начин на мислене, когато тя не е форма на обществената организация, когато тя не е форма на обществена дисциплина и когато тя не примирява или не обединява противоречиви интереси, тя просто не съществува. Няма я!”

Казаното дотук изяснява някои факти относно  “неформалния” период от развитието на организацията.

Официалното учредяване на Движение “Гражданска инициатива” като приемник на неформалната група, възникнала преди това в условията на тоталитаризма в град Русе, се осъществява непосредствено след Десети ноември. В учредителното събрание, състояло се на 25 ноември 1989 година в Южния парк, участват много граждани от София и страната. Сред тях са изтъкнати представители на художествено-творческата интелигенция, на академичните среди, представители на “неформалните” сдружения и организации. Два–три часа, понасяйки стоически студа и обилния снеговалеж, дошлите за учредяването не напускат местата си, изказват своите виждания и дават конструктивни предложения за развитие на организацията. “Щурците” и популярният композитор Борис Карадимчев са се погрижили за микрофоните и доброто озвучаване, за да може словото на ораторите да се чува ясно от  присъстващите. А колко силно е желанието на хората да кажат нещо, различно от кухата партийна словесност, да бъдат чути за проблемите, струпали се върху обществото ни през изминалите четиридесет и пет години под “мъдрото” ръководство на БКП. Затова се тълпят около микрофоните, търпеливо изчаквайки реда си, за да вземат думата. За повечето от тях това е един от редките моменти, ако не и първият момент в живота им, когато могат да споделят собственото си мнение, да огласят личната си позиция. Живели дълги години в лъжа, страх и бездействие, в малодушна покорност пред грубата тоталитарна сила, в условията на най-открита несвобода и сега изведнъж усетили възможността да излязат от състоянието на безволно наркотизирано множество, насочвано от една воля към хоризонтите на нищото, те сякаш се преобразяват. Започват да се чувстват отново граждани, които държат в ръцете си собствената си съдба и могат да я променят по своя воля и желание. Вълнението е неописуемо. Гласовитостта на ораторите заглушава дори шума на колите край Южния парк. След приключване на изказванията като учредители се записват над 700 души, които подписват и текста на Програмната декларация, изготвена от Организационния комитет и прочетена от Любомир Собаджиев. Участие в изготвянето на текста на декларацията и в неговото обсъждане, състояло се в една от аулите на Софийския университет, освен Любомир Собаджиев вземат още: Емил Стумбов,  Димитър Радев, Людмил Станчев, Живко Иванов, Дженьо Дженев, Божидар Кунчев, Славомир Цанков, Добри Добрев, Атанас Орачев и много други. Ето какво гласи автентичния текст на декларацията, който оборва твърденията за “официално обявената му цел (на Движение “Гражданска инициатива”) – “със или без компартията да осъществи преустройство”. (Петко Симеонов, “Голямата промяна – 1989-1990”, София, 2005, с. 94)

 

В програмната декларация на организационния комитет за създаване на Движение за гражданска инициатива се казва:

Ние, долуподписаните граждани на Народна Република България, убедени привърженици на демократичните промени, които неминуемо ще настъпят и у нас и които станаха известни под името ГЛАСНОСТ и ПРЕУСТРОЙСТВО

– водени от желанието тези промени да се осъществят със силите и средствата на цялото общество и в интерес на цялото общество;

– и да доведат до изграждането на общество, в което основното е самоценността на човешката личност;

– общество, в което държавата да бъде също толкова отговорна пред своите граждани, колкото и те пред нея;

– самоуправляващо се гражданско общество, организирано в държава, в която народът свободно да може да избира социалното устройство, при което живее.

ЗАЯВЯВАМЕ СЛЕДНОТО:

Командно-административният социализъм не издържа вече на изискванията на нашето време, отречен е от живота и е осъден от историята. След като нанесе неизброими беди на народа ни, той си отива като отчуждена от народа и противопоставена нему политическа система.

В продължение на десетилетия у нас интересите на една партийна клика се поставяха над интересите на народа. Така наречената “власт в името на народа” всъщност се оказа власт над народа и неговите средства за производство. Власт над неговото стопанство и културата му. Власт над неговите ум, съвест и воля.

Трагичният национален опит ни показа нагледно докъде може да стигне една партия, която е обсебила цялата обществена и държавна власт. Ние оспорваме правото да ни управляват самовластно и безконтролно от наше име. Резултатите от такова управление са налице:

- разорено стопанство;

- съсипана икономика, неподчинена на народните интереси;

- разединено и обезверено манипулирано общество с криминализиран морал;

- общество с изкуствено разпалени националистически страсти;

- общество в състояние на застой и безпътица.

Тези, които изградиха тоталитарно-бюрократичната система, нямат нито морално, нито законно основание да се считат за носители на национални идеали и изразители на народни интереси. Настъпил е моментът, в който интересите на народа и тези на партийно-държавната бюрокрация окончателно се разделят и противопоставят.

Ние не вярваме, че партийно-бюрократичната върхушка сама ще се откаже от това, което днес владее: властта и привилегиите, имотите и богатствата, анонимността и безконтролността. Ние не вярваме, че номенклатурата, която днес – след 10 и 16 ноември – остава на власт, е заинтересована да осъществи обещаните и необходими реформи. Демокрация и автократизъм са несъвместими. Самоуправляващо се общество и една по закон вечно управляваща партия са немислими. За да може БКП наистина да извърви пътя на демократичните преобразувания и да може да играе значима роля в общественото преустройство, би трябвало преди всичко тя сама да се преустрои и от инструмент за владеене на властта да се превърне в инструмент за предаване на управлението в ръцете на народа.

БКП ще има да решава занапред множество свои вътрешнопартийни проблеми, за да може да се очаква, че тя ще намери сили и за осъществяването на същинското преустройство. Както нейният собствен организационен строеж, така и безжизнените структури на казионно-обществените организации като ОФ, ДКМС, БПС и други са непригодни за осъществяването на демократични промени. Ние избираме друг път към промяната. Стига са ни ръководили, направлявали, манипулирали. Щом провеждането на преустройството е от жизнен интерес за нашето общество, то народът сам ще се заеме с преустройството. Народът има правото да принуди своите ръководители да приемат преустройството. Инициативата трябва да произлиза от самия народ, от обществото, от гражданите. За да се стигне до коренните и необратими преобразувания, към които се стремим, обществото трябва да разполага със своя собствена организация за провеждане на преустройството. Такава организация може да бъде ДВИЖЕНИЕТО ЗА ГРАЖДАНСКА ИНИЦИАТИВА.

Убедени в това, ние решаваме следното:

1. Обединяваме се в широко народно движение за консолидиране на демократичните сили срещу силите на застоя, бюрокрацията и тоталитаризма.

Движението за “Гражданска инициатива” представлява основано на инициативата отдолу политическо народно движение, чиято цел е всестранното преустройство на социалистическото общество на принципите на демокрацията и хуманизма; осъществяване на волята на народа чрез собствени негови изборни органи и представители и чрез контрол на обществеността над държавните органи.

2. Основни цели на Движението са повишаването на политическата култура и гражданската активност; създаването на механизми на народовластието, за да стане възможно да се изгради у нас общество, основано на действаща демокрация, съобразена с благото на човека икономика, в което общество да бъдат гарантирани всички граждански права и свободи.

3. В Движението могат да участват всички граждани, на които са скъпи принципите на свободата и демокрацията и са привърженици на идеите на гласността – независимо от тяхната социална, етническа, религиозна или партийна принадлежност.

Принципите, на които се основава дейността на Движението, са:

- зачитане и борба за съблюдаване на основните човешки и граждански права;

- зачитане на международните договорености;

- демократичност и плурализъм на мненията и в общественото устройство;

- социална справедливост и равенство пред законите;

- другарство, взаимопомощ и милосърдие.

Крайната цел на Движението е премахването на абсурдната командно-административна система; установяването на справедливи обществени отношения; изграждане на свободно гражданско общество и правова държава, където държавната власт ще бъде подчинена на интересите на обществото.

Движението за гражданска инициатива не е политическа партия, но е политическо средство на обществото за извършване на коренни демократични преобразования в нашата страна. Ние не се стремим към завладяване на държавната власт, но се стремим държавната власт да не бъде узурпирана от когото и да било – била тя политическа организация, военна сила или групировка.

Движението ще разработи дългосрочни програми за действие, при изпълнението на които ще търси равноправно партньорство с всички други обществени сили, действително стремящи се към извършването на демократичните преобразувания. Ние се надяваме в БКП да настъпят оздравителни процеси, което да доведе до открит и честен диалог, до градивно сътрудничество за решаването на жизнено важни и неотложни проблеми на нашето общество.  

25.11.1989 г.
София
ОРГАНИЗАЦИОНЕН КОМИТЕТ

 

 

След приемането на Програмната декларация учредителите избират национално ръководство на организацията, чиято задача е да подготви Националната конференция за приемане на устав и политическа платформа. Участниците в учредителното събрание избират за председател на “Гражданска инициатива” Любомир Собаджиев, за организационен секретар – Емил Стумбов (юрист), а за говорител – Христо Пеев (журналист). Като членове в националното ръководство влизат още: Атанас Орачев, Борис Карадимчев, Славомир Цанков, Добри Добрев, Живко Иванов, Людмил Станчев, Дженьо Дженев, Деспот Деспотов, Александър Каменов, Тодор Андрейков, Димитър Радев, Христо Пенчев, Здравко Попов, Цочо Бояджиев, Николай Генов... 

Принципите, целите и задачите, залегнали в платформата на създаденото движение за разграждане на тоталитаризма и реализиране на идеята за гражданско общество у нас, съвпадат с демократичните цели и на други неформални, възникнали преди Десети ноември организации, затова “Гражданска инициатива” стана съучредител на Съюза на демократичните сили. Като член на Съюза на демократичните сили участва в заседанията на Кръглата маса. Официалната делегация на “Гражданска инициатива” се представлява от председателя Любомир Собаджиев, организационния секретар Емил Стумбов и говорителя Христо Пеев. Много от членовете на националното ръководство влизат в експертните групи, подпомагащи работата на Кръглата маса.

След като участва в създаването на Съюза на демократичните сили, заедно с него “Гражданска инициатива” изминава трудния път към изборните победи и образуването на първото правителство на синята коалиция. Активистите на “Гражданска инициатива” са навсякъде, по всички горещи точки на борбата с комунистическите правителства, участват и сътрудничат в студентските стачки, в градовете на истината, във всички демонстрации и митинги, организирани от Съюза на демократичните сили. В София и на редица места в страната основна част от предизборните кампании се извършва от активистите и симпатизантите на “Гражданска инициатива”. Основна и постоянна позиция на “Гражданска инициатива” е постоянно да се сочи опасността от продължаващото присъствие на комунистите във властта, техният стремеж да ликвидират проблема за престъпленията на БКП и нейната отговорност пред нацията. Прането на пари и невижданият стопански саботаж дават повод организацията многократно да заяви, че стопанската номенклатура е основният враг на демокрацията, останал незасегнат от промените. “Гражданска инициатива” е организацията, която осъжда политическото споразумение от 3 януари 1991 година, предупреждавайки, че то ще изиграе ролята на спирачка на реформата, което се потвърждава от последвалото развитие на събитията. На Националната конференция на Съюза на демократичните сили от 19 май 1991 година “Гражданска инициатива” декларира своята ясна и категорична позиция: продължаването на работата на депутатите във Великото народно събрание означава работа за увековечаването на присъствието на стопанската номенклатура в икономиката, а оттам и в политиката на страната. И този път предвижданията се потвърждават.

През август 1991 година “Гражданска инициатива” издига искането за забрана на участието на БСП в предстоящите избори, тъй като тази партия не показвна недвусмислено, че признава вината и отговорността на комунистите пред българския народ, а също така не се разграничава от авторите на московския пуч.    

“Гражданска инициатива” като цяло остава вярна на интересите на Съюза на демократичните сили и въпреки засилената кампания на оклеветяване и опитите за нейното разбиване лоялно носи своите политически и коалиционни задължения. Независимо от неблагоприятната атмосфера на недоброжелателство и недоверие от страна на някои съюзни организации, “Гражданска инициатива” съумява да задържи и да укрепи своите позиции в периода 1990-1991 година. Идеите на “Гражданска инициатива”, както и нейната проблемно ориентирана дейност продължават да привличат все повече хора и да печелят все повече привърженици. Във временните управи “Гражданска инициатива” е представена от 38 съветници, 8 кметове и двама заместник-областни управители, а по-късно – след изборите за местно управление през есента на 1991 година – десетки членове на организацията от различни селища на страната са избрани за съветници, председатели на общински съвети, кметове и председатели на областни съвети. Тук трябва да се отбележат специално инициативността и усилията на организациите “Гражданска инициатива” в Симитли, Благоевград, Плевен, Троян, Русе, Свиленград, Царево и Доспат, които в сложна политическа обстановка съумяват да придобият авторитет сред гражданството и да си извоюват трайни политически позиции. 

Представители на “Гражданска инициатива” участват в работата както на Великото народно събрание, така и на 36-ото обикновено народно събрание.

Още много неща могат да се кажат, да се изброят още факти от историята на организацията, но нека оставим това на изследователите. По безспорен начин времето доказва, че съвременните проблеми на България не могат да се разрешат нито със заварената система на обществени отношения, нито със средствата на посттоталитарната държава. Когато търсим пътищата към прогреса, благополучието и съвременното европейско присъствие, ние неминуемо стигаме до решението за преустройство на системата на обществените отношения и за основна ревизия на досегашните функции на държавата. Преустройството на системата на обществените отношения трябва да доведе до ускореното формиране на солидарно гражданско общество, със силни самодейни и легитимни институции; а ревизията на функциите на сега съществуващата държава ще й придаде модерната характеристика на държава – иконом на обществото. Неизбежно необходимите промени в системата на обществените отношения и функциите на посттоталитарната държава са възможни единствено като пряк резултат от изграждането на националния консенсус и осъществяването на новия обществен договор на България.

От основаването си “Гражданска инициатива” се изгражда на принципа на безспорната необходимост от представляването на гражданските интереси от самите граждани. Нейните структури са независими от политическия елит; между гражданските интереси от една страна, и представителството на тези интереси в Парламента, местното самоуправление и изпълнителната власт – от друга, не стоят нито смазващата бюрокрация, нито организираната престъпност, нито финансовите групировки на управляващия партиен елит.

Като политическо средство за самоорганизиране на възникващото гражданско общество у нас организациите на “Гражданска инициатива” са качествена алтернатива на преобладаващия досега в обществения ни живот политически начин за представляване на социалните интереси, действат именно като изразители на социалните интереси на гражданите. Като субект изразител на съвкупни обществени и национални интереси “Гражданска инициатива” и занапред ще се стреми да предизвиква необратима обществена воля за установяване на национално съгласие и ще участва както в процеса на постигането му, така и във формулирането на новия обществен договор на България.

Крайната цел на политическата програма на “Гражданска инициатива” е осъществяването на ново икономическо, политическо и културно Възраждане. На българското общество е необходима политическа народна организация не само за изразяване и защита на обществените и национални интереси, не само за въздействие върху формирането на държавната политика, но и за нейното осъществяване. Едно социално движение на граждански, синдикални, съсловни и младежки организации, видни граждани и представители на национално отговорни партии, което да обединява волята за действие на гражданите на България за постигане на устойчива лична и обществена сигурност, стопанско и културно развитие, в името на демократичните ценности и принципите на организираното гражданско общество, е безусловно необходимото политическо оръжие на българския народ в борбата за надмощие на неговите неопровержими интереси.

Коренните преобразования, които историческата необходимост обективно налага на България, не е възможно да бъдат осъществени с усилията на една или множество политически партии от сега съществуващия регистър, а само и единствено от самия народ по пътя на самоорганизирането и изграждането на единно, солидарно гражданско общество. Първостепенна и неотклонима задача, която стои пред основните субекти на обществените отношения, е формирането на нова политическа сила, способна да осмисли и оцени миналото в светлината на обективно възникващите и реално съществуващи национални интереси, да съсредоточи енергията на българския народ и да му възвърне ролята на основен фактор в политиката на страната. Една такава организация, пряко отговорна пред обществото, ще може да изработи обоснованите насоки за изменение на обществените отношения, чието осъществяване ще засегне самите структури на посттоталитарната държава и на обществото, което тази държава се опитва да формира.   

 

Пенка Собаджиева

--------------------------------------------------------------------------------

* Текстът е писан непосредствено след събитията. Включен е в сборника "Началото", 2008, съст. Калин Йосифов, издание на фондация "Желю Желев".

* По сведения на "Омда" от 2008 година, Любомир Собаджиев е бил агент на Държавна сигурност. Името му не е обявено от Комисията, защото е покойник.

 

 Вижте още:

• ДГИ - хронология до 1990 г.
• Други документи виж тук>>>