Демократическата партия (ДП) е основана през 1896 г. от бележития български държавник Петко Каравелов, брат на големия революционер и писател Любен Каравелов. Тя е един от преките приемници на Либералната партия, създадена по време на Учредителното събрание (1879 г.) от Петко Каравелов, Петко Р. Славейков и Драган Цанков и поради това може с право да се смята за най-старата от сега съществуващите политически партии в България.

С цялата си политическа и обществена дейност Петко Славейков и Петко Каравелов заемат достойно място сред строителите на съвременна България. Главно тяхна е заслугата за приемането на Търновската конституция – една от най-демократичните в тогавашна Европа. Съгласно нея върховен законодателен орган е Народното събрание, избрано пряко от всички граждани навършили 21 години. Осветена е свободата на словото, печата, сдруженията и събранията. Утвърдена е неприкосновеността на частната собственост и е очертано разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна с отговорно пред парламента правителство. В съчетание с наследствената монархия, в чиито рамки князът изпълнява известни координиращи функции между трите власти, определената от Търновската конституция държавна уредба изпъква като най-демократичната и най-стабилната парламентарна система на Балканите.

Българският парламентаризъм прави обаче първите си стъпки при твърде неблагоприятни вътрешни и международни условия. Селяните, които са основната част от населението, все още пазят редица патриархални черти, а това ги прави доста невъзприемчиви спрямо идеите и принципите на либерализма. От друга страна, освобождението от османската власт е постигнато в резултат на интервенцията на европейските сили начело с Русия, която гледа на България най-вече като плацдарм за бъдещата си експанзия към топлите морета. В пълно съгласие с руската външнополитическа стратегия търновската конституционнопарламентарна система се използва от управляващите кръгове в Русия преди всичко като удобен инструмент за непрекъсната намеса във вътрешните работи с оглед на трайно подчинение на България.

Към 90-те години на ХІХ в. българите вече са доказали по убедителен начин, че могат сами да определят историческата си съдба. От друга страна, благодарение на бурния стопански и културен напредък, в българското общество започват да се оформят онези социални слоеве, които са главната опора на парламентарната демокрация в цивилизования свят. Това са преди всичко средите, създаващи модерната промишленост и търговия, предприемчивите земеделски стопани и представители на свободните професии – адвокати, лекари, учени, интелектуалци. Разширява се кръгът на хората получили образованието си в Западна Европа, които пренасят от там либералните принципи на класическата демокрация.

През 1896 год. по инициатива на Петко Каравелов бива учредена Демократическата партия, която издига за своя главна цел утвърждаването на действителна парламентарна демокрация в България. Сред първите дейци на Демократическата партия фигурира и Алеко Константинов, доказал с острото си перо своята непоклатима привързаност към общочовешките ценности на демокрацията и правата на личността.

Още от самото начало Демократическата партия заема категорична позиция и по националния проблем, който се усеща болезнено от цялото българско общество. В програмните документи на партията руско–турската война от 1877–1878 г. неизменно се оценява като частично освобождаване на българския народ, а Съединението през 1885 г. е “само втората стъпка по този път”.

На 19 февруари 1901 г. се образува смесено правителство от Демократическата и Прогресивнолибералната партии с министър–председател Петко Каравелов. В правителството от страна на демократите участват още Иван Славейков (син на Петко Р. Славейков) и Иван Велинов. По време на този коалиционен кабинет Народното събрание съдейства за възстановяване на конституционните норми на управление и за демократизация на системата.

На 22 декември 1901 г. във връзка с конфликта, възникнал в Народното събрание по повод на сключването на външния финансов заем, министър–председателят Петко Каравелов си подава оставката и Демократическата партия излиза от смесения кабинет.

В първите години на ХХ век в Демократическата партия настъпва естествен процес на разслоение. За това допринася и смъртта на Петко Каравелов (24 януари 1903 г.), чийто личен авторитет е оказвал задържащо влияние върху този процес. Освен кръга на по-възрастните привърженици на Каравелов сред демократите съществуват и две други групи: “младите демократи” – интелигенти–идеалисти начело с Найчо Цанов, Тодор Влайков и Ил. Георгов, които през 1905 г. се отделят от Демократическата партия и учредяват Радикалдемократическата партия, както и групата начело с Александър Малинов, Андрей Ляпчев и Михаил Такев, която не прави опит да наложи авторитета си. След смъртта на Петко Каравелов като лидер на Демократическата партия се налага Александър Малинов.

В началото на ХХ в. българското общество за пореден път се сблъсква с нежеланието на великите сили, включително и Русия, да се застъпят за правата на българското население в Македония и Одринска Тракия.

На 16 януари 1908 г., давайки си сметка за обществените настроения, Фердинанд натоварва с формирането на правителство лидера на Демократическата партия Александър Малинов. В кабинета на демократите влизат Никола Мушанов, Андрей Ляпчев, Христо Славейков (също син на Петко Р. Славейков) и Михаил Такев.

Самостоятелното правителство на Демократическата партия веднага се заема с осъществяване на една широка реформена програма, целяща да гарантира трайното и пълноценно функциониране на парламентарната система. Създава се нов избирателен закон, предвиждащ съразмерна (пропорционална) изборна система за окръжни и градски общински съвети; въвежда се за пръв път и референдум за селските и градските общини. Още на първата извънредна сесия на Народното събрание се отменя недемократичният закон за печата, а по-късно и законът за сдружаванията, с което се възстановяват правата и свободите, определени от Търновската конституция. Отменя се и законът за анархистите и престъпниците срещу държавата и обществената сигурност, който предвижда военно–полеви съд за политическите противници на властващата партия. Увеличава се броят на мировите съдии; обезпечава се съдийската независимост. В областта на образованието през 1909 г.се приема закон, който има това предимство, че е един пълен кодекс за статута на училищата, музеите, Народната библиотека, читалищата, театрите. Проникнат е от идеята за автономия и децентрализация в уредбата и издръжката на училищата и висшите учебни заведения. В него се предвижда: разширяване на курса на основното образование и безплатното обучение в прогимназиите; възстановяване на училищното настоятелство като самостоятелен институт, отделен от общинския съвет. В наредбите за университета се осигурява автономията му и се създават условия за истинска преподавателска и научна дейност.

Идването на Демократическата партия на власт през 1908 г. съвпада с променени и сложни международни условия, в които две противостоящи световни коалиции – Антантата и Тройния съюз са вече оформени и светът се готви за война. На Балканите избухва младотурската революция. Това е момент на най-активна външна политика, когато разрешаването на националния ни проблем – обединението с Македония и Тракия е на дневен ред и не е една “изгубена илюзия”. Като първа стъпка за завършване на националното ни обединение и пълно отхвърляне на унизителната зависимост от Турция бива провъзгласена независимостта на България на 5 октомври (22 септември) 1908 г. Не случайно тази дата – една от най-светлите в нашата история – е и партийният празник на Демократическата партия.

На 14 октомври 1915 г. България влиза в Първата световна война на страната на Германия, Австро–Унгария и Турция. От твърде различни позиции този акт се осъжда от всички опозиционни сили в страната. Поради драконовския режим на денационализация, на който са подхвърлени македонските българи, идеята за неутралитет има ограничен брой привърженици. Демократическата партия се застъпва за съюз с Антантата. Освен на неверието в победата на Тройния съюз това становище се дължи и на факта, че в Антантата като цяло са групирани водещи парламентарни държави като Англия и Франция, докато Германия, Австро–Унгария и най-вече Турция са твърде отдалечени от принципите на демокрацията и либерализма.

В стратегическите планове на Англия и Франция доминират обаче имперските интереси и решимостта да се приключи веднъж завинаги с германското военно и икономическо надмощие, а не стремежът към справедлив и демократичен международен ред. Неочаквано големият военен потенциал, който малка България разгръща по време на войната, кара Антантата (с изключение на САЩ) безрезервно да поддържа аспирациите на Сърбия и Гърция. Към лятото на 1918 г. вече е ясно, че Тройният съюз губи и че България е изправена пред нова национална катастрофа. В този трагичен момент Демократическата партия е повикана за пореден път на власт (21 юни 1918 г.). Надеждата е, че едно антантофилско правителство ще смекчи по някакъв начин победителите. Начело на коалиционния кабинет на Демократическата и Радикалдемократическата партия застава Александър Малинов. От страна на демократите участват и Никола Мушанов, Михаил Такев и Андрей Ляпчев.

В съгласие с обществените настроения Александър Малинов съдейства за абдикацията на Фердинанд в полза на сина му Борис ІІІ (3 октомври 1918 г.) Фердинанд трябва да напусне страната като главния, но далеч не и единствения виновник за националните катастрофи.

На 17 октомври 1918 г. в правителствената коалиция влизат представители и на народната партия, Българската работническа социалдемократическа партия (широки социалисти) и Българския земеделски народен съюз. На 28 ноември обаче, в знак на протест срещу предаването на Южна Добруджа от Антантата на Румъния, Александър Малинов подава оставка.

Благодарение на парламентарните си традиции, колкото и крехки да са те, България не преживява онзи срив, през който трябва да преминават останалите й съюзници. При все това българското общество изпада в дълбока стопанска, социална и духовна криза.

В атмосфера на всеобща покруса, справедливият гняв срещу виновниците за националните катастрофи заплашва след Първата световна война да се изроди в лов на вещици. Това е една от главните причини за все по-непримиримите разногласия в правителствената коалиция.

По време на самостоятелното управление на БЗНС начело с Александър Стамболийски (1920–1923 г.) Народната и Прогресивнолибералната партия се обединяват в Обединена народнопрогресивна партия, която на 6 август 1922 г. формира заедно с Демократическата и Радикалната партия Конституционния блок. Тази коалиция поема борба с мирни и законни средства срещу засилващата се авторитарност на режима на БЗНС и за възстановяването на конституционните свободи. След провала на събора на Конституционния блок през септември 1922 г. лидерите на Демократическата партия са арестувани и хвърлени в затвора.

На 10 август 1923 г., под ултимативния натиск на военните, освободените от затвора лидери на демократите са принудени да обявят вливането на Демократическата партия в Демократичния сговор заедно с Обединената народнопрогресивна и Радикална партии.

През 1924 г., в категорично несъгласие с провежданата от правителствения екип линия на “твърдата ръка”, фракция демократи начело с Александър Малинов напускат Демократичния сговор и възстановяват Демократическата партия, която подновява издаването на в. “Знаме”. Другата фракция, чийто орган е в-к “Пряпорец” остава начело с Андрей Ляпчев в Сговора. Тъкмо демократите–сговористи са сред инициаторите за отстраняването на Александър Малинов от министър–председателския пост (януари 1926 г.). Оглавено от Андрей Ляпчев, новото сговористко правителство пристъпва към пълно възстановяване на конституционно–парламентарните норми и към демократизация на политическата система като цяло.

В навечерието на изборите за ХХІІІ обикновено народно събрание по инициатива на Демократическата партия е сформирана коалиция на Народния блок, която освен демократите включва БЗНС (крилото на Димитър Гичев), Националната партия на Г. Петров и Радикалната партия на Ст. Костурков. Проведените през юни 1931 г. избори са сред редките случаи в историята на българския парламентаризъм, когато мнозинството от гласовете и депутатските места се печелят от опозицията. В резултат на народния вот Демократическият сговор се оттегля от властта и е образувано правителство на Народния блок начело с Александър Малинов, който няколко месеца по-късно отстъпва министър–председателското място на друг лидер на Демократическата партия – Никола Мушанов.

По това време светът е разтърсван от остра стопанска криза (1929 – 1933 г.). Правителството на Мушанов предприема редица мерки за намиране на изход от кризата.

След цяла поредица от повече или по-малко авторитарни в същината си управления периодът от 1927 до 1934 г. може да се смята за връх на българската парламентарна демокрация. Като основен неин крепител изпъква Демократическата партия, която без оглед на това дали е в опозиция или на власт и независимо от различните си фракции е една от малкото политически сили в България, изцяло чужди на каквито и да било недемократични тенденции.

Макар и официално забранени след новия военен преврат през 1934 г., партиите имат възможност да продължат дейността си. Заедно с още редица политически сили Демократическата партия издига искането за пълно възстановяване на Търновската конституция и възвръщане на парламентарната демокрация. На 20 март 1939 г., по време на предизборна реч в защита на демокрацията, умира дългогодишният лидер на Демократическата партия Александър Малинов. Погребението му се превръща в масова манифестация за възстановяването на Търновската конституция.

Независимо от правителствените машинации представители на Демократическата партия биват избрани както в ХХІV (1938–1939 г.) така и в ХХV обикновено народно събрание (1940–1944 г.). Заедно с останалите депутати от демократическата опозиция те водят борба за неутралитет на България в избухналата Втора световна война. Сред дейните участници във всенародната акция за спасяване на българските евреи от хитлеристките лагери на смъртта (пролетта на 1943 г.) е и лидерът на демократите Никола Мушанов. С редица речи в Народното събрание той аргументира правото на евреите на живот и имот и осъжда антисемитската политика, провеждана от правителството на Богдан Филов под германски натиск.

Демократическата партия няма обаче никакво намерение да участва в учредения от комунистите “Отечествен фронт” (ОФ), който служи само за маска на БКП. Към края на Втората световна война. На 2 септември 1944 г. се образува министерски съвет начело с Константин Муравиев от БЗНС. Други представители на БЗНС са Димитър Гичев, Вергил Димов и Стефан Даскалов. От страна на Демократическата партия участват Никола Мушанов, Александър Гиргинов и Борис Павлов, а Атанас Буров представлява народната партия. Този кабинет пристъпва към пълното възстановяване на Търновската конституция, свобода за всички политически затворници и на 6 септември обявява война на хитлеристка Германия.

В съгласие с директивите от СССР комунистите отказват да приемат предлаганите им министерски кресла, а на 5 септември  Сталин декларира война на България. На 8 септември съветската армия преминава българските граници. В нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. дейци на политическия кръг  “Звено” извършват поредния преврат с надежда , че така ще омилостивят по някакъв начин вожда на световния комунизъм.

Само в първите месеци след деветосептемврийския преврат и окупацията на страната от съветската армия без съд и присъда биват избити над 20 000 души, а набързо скалъпеният “Народен съд” осъжда на смърт около 2 700 човека. Същевременно Сталин не бърза с болшевизацията преди сключването на мирните договори. Под натиска на западните сили той временно “разрешава” известна опозиционна дейност в превзетите от съветската армия страни. През септември 1945 г. Демократическата партия се легализира, като по-късно към нея се присъединяват и бившите привърженици на Андрей Ляпчев. От 24 септември 1945 г. подновява излизането си в-к “Знаме”, на страниците на който се отстояват следните основни искания:

1. Отмяна на новия избирателен закон, закона за печата и закона за защита на народната власт от 1945 г. и техните допълнения от 1946 г., с които не се дава никаква възможност за свободна политическа изява на партиите в опозицията.

2.  Пълно възстановяване на всички граждански свободи.

3.  Смяна на правителството на Кимон Георгиев и установяване на правителство от всички демократични сили в страната.

4.  Войската и правосъдието – свободни и независими от партийни намеси.

5.  Защита на частната инициатива и частната собственост.

През септември 1946 г. бива публикуван и проект за нова конституция, изработен от Александър Гиргинов.

През 1947–1948 г. демократичната опозиция в България е ликвидирана, като голяма част от дейците й са и физически унищожени. Без да бъде забранена със специален закон, Демократическата партия фактически престава да съществува, като повечето от членовете й в най-добрия случай прекарват дълги години в затвора и по лагерите. През 1951 г. Никола Мушанов умира при съмнителни обстоятелства по време на разпит в “Народната” милиция. В лагера Белене загиват и Александър Гиргинов, Борис Павлов и много други демократи.

Извършителите на дворцовия преврат от 10 ноември 1989 г., който туря край на дългогодишната еднолична диктатура на Тодор Живков, очевидно са се надявали, че ще могат да запазят властта, като се ангажират с “радикално преустройство” и “демократизация” на социализма. Българският народ обаче се пробуди от тоталитарната летаргия неочаквано бързо за комунистическите си управници. На 7 декември 1989 г. редица опозиционни организации и движения учредяват Съюза на демократичните сили, който недвусмислено издига като свое главно искане не реформата, а пълно разграждане на комунистическата система.

На 19 декември 1989 г., в атмосфера на ускорено възраждане на пълноценния политически живот, група оцелели ветерани и съмишленици от по-младите поколения възстановяват Демократическата партия. За председател е избран Борис Кюркчиев.

Приета за член на Съюза на демократичните сили, Демократическата партия дейно се включва в мирната борба за разграждане на комунистическия режим и за възвръщането на парламентарната демокрация в България. От април 1990 г., след 41-годишното прекъсване, отново започва да излиза органът на Демократическата партия в-к “Знаме”.

На 15 и 16 декември 1990 г. след повече от половинвековно прекъсване, Демократическата партия провежда поредния си ХІІІ конгрес. За председател на партията е избран Стефан Савов, за заместник-председатели – Георги Шарков и Златка Русева. Борис Кюркчиев става почетен председател. Приета е платформа, определяща Демократическата партия като “общонационална дясна партия” на инициативните граждани от всички съсловия, социални прослойки и професии. Основните начала на Демократическата партия се опират на демокрацията, неприкосновеността на частната собственост, максималното ограничаване на държавната намеса в икономиката и християнските ценности с общочовешко значение. Бидейки опозиционна партия, която е най-отдалечена от марксистко–ленинската доктрина и от всякакви тоталитарни догми, Демократическата партия остава непоколебимо в Съюза на демократичните сили до окончателното освобождаване на България от комунизма.

Пламен Цветков

--------------------------------------------------------------------------------

* Текстът е писан непосредствено след събитията. Включен е в сборника "Началото", 2008, съст. Калин Йосифов, издание на фондация "Желю Желев".