На 5 март 2015 г. се навършиха 100 години от рождението на Венко Марковски,  оригиналния поет и общественик, едно от ярките имена в историята и литературата на Македония и България през ХХ в. Едва ли има по-добър начин за отбелязването на тази годишнина от срещата на българския читател с една от най-знаковите книги на една личност, чието творчество и живот са лабиринт от възходи и трагични обрати…

Вениамин Миланов Тошев (5 март 1915 – 7 януари 1988) завинаги остава в литературата с псевдонима Венко Марковски, даден му от големия български поет Теодор Траянов. Роден е в Скопие в драматичното време на Първата световна война, а семейството му произлиза от будния град Велес.

Венко Марковски израства в условията на тираничния сръбски режим във Вардарска Македония, но “железният български дух” на фамилията (оценка на видния познавач на историята на македонските българи Коста Църнушанов) развива у него националното съзнание на българин. Едва дванадесетгодишното момче събира от тавани и мазета и жадно чете укритите български книги – книгите на Вазов, Славейков, Яворов, Кирил Христов, сборника на мъчениците за българщината братя Миладинови….

И всичко това се случва въпреки сръбско училище, във време, в което българите във Вардарска Македония безцеремонно са обявени за “сърби” и са подложени на безогледен и кървав терор. Окупационните власти на кралска Югославия безпощадно преследват всяка проява на българския дух в древната българска земя Македония. Личният бунт на младия Венко събужда подозрението на властта.

През 1937 г. той пристига в България и още с идването си в София е забелязан от македонската емиграция, от видни представители на българската литература и наука. В “Илюстрация Илинден”, списанието с ранг на своеобразна патриотична институция, са отпечатани негови стихове. Отзивите за творбите на младия поет са искрени и недвусмислени – авторът носи “нова струя в българската поезия”!

Следва първата книга на Марковски, “Народни бигори” (1938 г.), с предговор от акад. Стефан Младенов. Авторитетният учен подчертава, че дори и след две десетилетия сръбска тирания “... българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език.”

За жалост младият българин, увлечен от комунистическите идеи и актуалната политика, попада в клопката на македонизма – денационализаторската доктрина, сътворена от сръбския шовинизъм и великоруските му панславистки покровители, приета като оръжие на „пролетарската революция” в България и Югославия от Коминтерна.

Венко Марковски сам се превръща в субект на “... експеримента как от българин се прави македонец.

От Скопие дойдох българин, в София станах македонец...”, както споделя сам години по-късно. Заедно с много тогавашни български комунисти той бичува “великобългарския империализъм” и “българската буржоазия”, преследван е от властите, интерниран е в концлагера Ени-Кьой, а през 1943 г. успява да избяга и се включва в комунистическата въоръжена съпротива.

След Втората световна война Марковски е активен участник в изграждането на новата югославска република Македония. Катарзисът на завръщането му към корените е противоречив и мъчителен. Независимо от високото си обществено положение в Скопие, творецът постепенно преодолява “черната магия” на македонизма.

Истинският интелектуалец, пък бил той и комунист (в творчеството си до степен на религиозна екзалтация), дълбоко в себе си не може да приеме бруталния дух, който “... в Повардарието владей”.

Преследванията, арестите и изтезанията над невинни хора, обвинявани от новата власт, че са “бугараши” и, разбира се, “фашисти”; насилието над истината за исторически събития, процеси, личности...

Просветлението за поета настъпва именно чрез словото, езика, азбуката...

Диктатът над майчиния език от страна на емисарите на Белград, срамните сцени около буквите разпръсват мъглата на измамата. Буквата “Ъ” (ер голяма), за която Марковски се бори в комисията, изработваща “македонска азбука”, е отхвърлена по волята на Централния комитет на Югославската комунистическа партия, от партийни комисари, които дори не са “македонци”. В последвалите години творецът Марковски се радва на популярност от страна на младежта и интелигенцията, но изпада в немилост пред „силните на деня”. Смелите му сатирични стихове срещу партийните „величия” му навличат гнева и отмъщението на режима.

Верен на комунистическите си разбирания и идеализъм, Марковски не приема разрива на Тито със Сталин, на Югославия с СССР и другите комунистически държави. Сред тях е и България, което е извънредно важно за Марковски.

Съден от своите доскорошни “другари” заради поемата му „Съвременни парадокси”, пред 1956 г. поетът е изпратен за пет години в зловещия концлагер Голи оток – място, което страдалците от времената на Титова Югославия смятат за по-голям ад от хитлеристкия лагер “Дахау”.

След освобождаването му от „острова на смъртта” перспективите пред Марковски в Скопие не са розови, при това той отказва да се „покае” за мнимите си грехове, да се превърне в официозна фигура на македонската и югославската литература.  

През 1965 г. Венко Марковски пристига за лечение в България и отказва да се завърне в Югославия. Три години по-късно неговият син Миле Марковски и семейството му са прогонени в България.

В София поетът подновява членството си в Българската комунистическа партия, става член на Съюза на българските писатели, избран е за академик от Българската академия на науките. През годините Марковски е народен представител, получава високи държавни отличия, развива активна обществена дейност, включително чете своята поезия пред хиляди хора в цяла България.  Заради творчеството и  непремиримата му позиция по т.нар. Македонски въпрос режимът в Белград и Скопие обявява до скоро изучавания в югославските училища поет за „предател”, а зловещата УДБ (тайните служби на Югославия) не престава да крои пъклени планове за дискредитирането и ликвидирането на Марковски и неговите близки…

Неведнъж творбите и позициите на Венко Марковски предизвикват неприязнени реакции и от страна на съветското ръководство, което периодично „стопля” отношенията си с Тито и неговия режим. Трябва да се признае, че българският партиен и държавен лидер Тодор Живков, независимо от присъщите му недостатъци и тясна зависимост към политиката на Кремъл, се отнася с уважение към Марковски и не се поддава на внушенията отвън.

Впрочем, интересна илюстрация за всичко това е съдбата на книгата „Кръвта вода на става”, написана със съгласието на самия Живков – нейният път към читателите е спрян, при това на два пъти (през 1971 и 1981 г.), все в името на прословутия „социалистическия интернационализъм”…

Тази книга, която съчетава в себе си наука, публицистика, размисли върху миналото, която е изградена на основата на документи, лични преживявания, силни, поетични по дух внушения, видя бял свят едва през 2002 г...

Големият поет със силата на своето слово отстоява историческата истина за Македония до самата си смърт на 7 януари 1988 г. в София.

Книгата „Голи оток – островът на смъртта” („Goli otok - the island of death”) е публикувана от издателството на световноизвестния Колумбийски университет в САЩ през 1984 – неприятна изненада за властите в Титова Югославия, а и за определени партийни кръгове в България.

Въпреки че документира и преди всичко пресъздава със силата на словото някои от най-черните страници от историята на комунистическата „империя” Югославия, творбата на Венко Марковски дълго време е на вниманието най-вече на тесните специалисти по темата и на практика е непозната на широката публика. Трябва да отбележим, че известният американски политик и политолог Збигнев Бжежински е сред първите читатели на книгата и публкува в сп. „Foreign Affairs” кратка бележка, в която пише, че читателите „нямат причини да се съмняват в описаните мъчения и ужаси“ от концлагера. Бжежински отбелязва също така, че политическите коментари на автора са типични за сталинската пропаганда от 1949 г.

Книгата е преведена и издадена в Скопие през 2009 година – почти двадесет години след рухването на югославската псевдо-федеративна държава и обявяването на независимостта на Република Македония. След  публикуването на английски и македонски, днес за пръв път книгата е официално издадена и на български език.

Да се даде точна дефиниция на „Голи оток…” в жанрово отношение е трудна задача. Първите ѝ издатели я включват в авторитетната серия „Мемоари” на Колумбийския университет, в което по принцип няма нищо нередно и невярно. Въпреки това „Голи оток…” е не само мемоарна книга, а и ярка художествена творба, която решително надхвърля обичайния мемоарен жанр. Може би най-точно би било възприемането на „Голи оток…” като епическа поема, макар и в проза (и не само в проза, тъй като на места речта на автора преминава в класически бял стих!), изградена в епистоларна форма. Това не само хармонира на характерния за поезията на Венко Марковски специфичен модерен класицизъм, но придава особена сила на въздействие на неговия разказ, прави споделените спомени и размисли близки и понятни за всеки човек. Писмата, които формират структурата на текста, са адресирани до неговата съпруга, обаятелната и достойна българка Филомена Марковска (1920-2012). Няма съмнение, че в този личен момент, съвършен акт на любов и доверие между две сродни души, има нещо изключително дълбоко и вълнуващо…

Същевременно епистоларният стил е акт на доверие и към читателя, който и да е той, и го прави съпричастен към терзанията и гнева на поета, към неговото отвращение от човеконенавистната същност на онзи отвратителен терор, на който са подложени хилядите довчерашни съратници на югославския „вожд” Йосип Броз Тито и неговата клика. За Венко Марковски са изключително важни не само жертвите, една от които е самият той, но и мъчителите – безропотните и жестоки изпълнители на една „партийна линия”, на една злокобна воля,  пропита от безпринципност и сардонично опиянение от самата власт като такава…

За съвременния читател не е лесно да възприеме и проумее част от посланията на книгата, най-вече непоколебимата вяра на Венко Марковски в комунистическите идеи, в Съветския съюз, не на последно място - в личността на Сталин. Тук не е нито времето, нито мястото да се търси обяснение на този феномен, който е факт и при други изтъкнати леви интелектуалци от цяла Европа през онези години, които не са имали информация за случващото се зад телените мрежи на съветските концентрационни лагери. 

Комунистическата идеология обаче не е в състояние да измести дълбоката, като корени християнска, българска  нравственост на автора, присъщия му хуманизъм и любов към ближния. „Голи оток” е своеобразен калейдоскоп от покъртителните човешки истории, разказани от автора със съпричастие и болка.

Героите на тази страховита сага са хора от цялата територия на Югославия, представители на различни нации, професии, възрасти: „… в тая горестна пустиня най-светлите синове и дъщери на тъжна Югославия са подложени на изпитания, на обреченост, на наказание... (…) И природата е безжалостна и равнодушна, сякаш нищо не я вълнува, сякаш нищо не вижда, нищо не чува... (…) Разхвърлените по острова скали приличат на вкаменени чудовища от някой призрачен и невъзможен свят, дошли да разтърсят човешкото битие, да изпълнят с ужаси онемялата тишина, да влеят трепет и страх в живите същества. Дори когато реве, с рева си Голи оток разстила адска тишина… (…) Огнената слънчева топка e паднала ниско над Голи оток. Юли е. Островът се къпе в пъклен зной. Ни ветрец, ни сенчест хлад. Старият беловлас професор от Люблянския университет е на колене върху дребно натрошен камък. Мълчи, поройна пот се слива по тялото му, по бузите му, по очите му. Въздиша и постоянно се заканва: «Беше някога Югославия, а сега вече я няма».  Слънцето припича, замрежват му се очите, замайва му се главата и той пада. Двама от командирите тичат към него, повдигат го, хващат го за ръце и отново го карат да подвие коленете и на слънчевия пек да стои върху острите камъни.  «Къде съм аз?» - с тъмен поглед се взира в командирите. «Кой ме е докарал тук?» - пита професорът Цене Логар. Командирите озлобено му отговарят: „Никой, сам си се докарал тук. От теб зависи ще бъдеш ли отново в Люблянския университет. Ти проигра доверието на народната власт…” ( „Писмо тринадесето”)

Още един щрих от същото писмо: „…Изведнъж нечовешки вик стресва нажежената атмосфера. Петима са подгонили на юруш едър, висок 65-годишен черногорец. Касетката е дълбока. Напълнена е с камъни до 80-90 килограма. Черногорецът държи дръжките на касетката, на врата му са поставили тел, за да не я изпуска, а отзад са го подгонили петима едри, снажни мъже… (…) „Майчиното мляко ще избълваш и ще кажеш. И ние бяхме като теб корави. И ние сме черногорци.” Обръщайки глава към тях, той отговаря: „Нищо не знам. Всичко, което знаех, казах пред съда. Остана ми само душата. Остана ми само честта. Аз за една чест живея. Аз не съм като вас.” Разярени от тези думи, те го подгонват още по-ожесточено: „Месата ще ти отделим от костите, и ще кажеш. Тука няма кой да ти помогне. Ние сме ти и сватове, и гробари…”

Естествено, когато става дума за изживени, изстрадани дни и месеци (общо цели пет години!), авторът на спомени не може да се самоотстрани, да бъде просто хроникьор, регистратор, външен наблюдател. Нека се замислим, че Венко Марковски попада на Голи оток на 41-годишна възраст, когато е в разцвета на силите си, когато е вече отдавна утвърдено име в литературата, в обществения и политически живот. Воден от своите разбирания и ценности, поетът е далече от мисълта да оплаква собствената си нелепа съдба, пропуснатите възможности, пропилените години. Не, при него няма да открием и следа от самосъжаление, нито от желание за лична мъст – напротив, Венко Марковски е обзет от справедлив гняв, от яростен протест заради погазването на справедливостта и човещината. Поетът обръща повече внимание на страданията на другите, отколкото на своите собствени. Споменът за ареста и хвърлянето му в затвора в Скопското кале поражда у Марковски мрачни размисли:  

„В килията с мен бдят: безмълвна самота и сляпа неизвестност. Размисли навъсени и яростни въпроси мъст разгарят моето страдание. Познава тази килия и преди мен людска мъка. И пред мен хора са тъмнеели в тъма тъмнична. И преди мен не един човешки крак е ходил тук из тая нечовешка стая… (…) Борбата е богата с тръне и цветя. Сподвижници на истината са килиите. И моят цвят - цвета на моите години е погинал в чер каторжен труд. И аз от младини в килия съм лежал. Но моят взор такава призрачна килия не познава, както тази тук на Скопското кале…” („Писмо седмо”)

На Голи оток Венко Марковски изпада в абсурдната ситуация да бъде отново … Вениамин Миланов Тошев!

Лицемерието на режима наистина е недостижимо – нечий сатанински разум е решил, че не може един поет, чиито произведения продължават да се изучават в училища и университети, да бъде изпратен в лагер! Това абсурдно положение надали има аналог някъде по света, дори в Сталиновия ГУЛАГ и българското Белене…

„Тук се водя като Вениамин Миланов Тошев, под матичен (затворнически) номер 4832 (…) Съден съм като Венко Марковски и съденето ми беше обявено в югославския печат. А ето, тук на Голи оток изтърпявам наказанието си не като Венко Марковски, а като Вениамин Миланов Тошев. Документ с името Вениамин Миланов Тошев не съществува нито в Македония, нито в Югославия. Училище съм завършил с името Велимир. Венко не ми е кръщелно име. Това име ми сложи Теодор Траянов. Искам да напомня, че и като партизанин бях с името Венко Марковски, а не Вениамин Миланов Тошев. И когато ми се издигаше кандидатурата за народен представител на Съюзната скупщина и за народен прeдставител в Народното събрание в Македония, аз и в двата случая фигурирах на листите като Венко Марковски. С името Венко Марковски обществеността в Югославия и в света познаваха не някой си абстрактен, неизвестен Вениамин Миланов Тошев, а писател, поет, който се занимава от детските години с литературна поетична дейност…”

Вестта за задържането и осъждането на известния поет достига до световната културна организация ЮНЕСКО.

Пристигат нейни пратеници, които търсят информация за съдбата на Марковски. Управителят на лагера отговаря: „Извинете, такова лице в затвора на Горни оток няма.” Същевременно същият функционер на режима извиква при себе си Марковски и му предлага бързо освобождение, ако се включи в поредната злостна кампания срещу България. „Викам те по една спешна работа и се надявам, че  ще бъдеш разумен и от твоя отговор зависи, дали ще се прекрати твоето по-нататъшно седене в затвора. А именно, в Москва станал спор между двама учени: между български и македонски учени. Българският учен казал, обръщайки се към македонския учен: „Как може да се говори с вас за някаква честност, за някакви добри отношения, за подобрение на отношенията след нормализацията между Югославия и България, когато вие държите в затвора на Голи оток създателя на „македонския език” по ваше мнение, Венко Марковски, заради това, че е написал художествено произведение?” 

Затворникът Вениамин Миланов Тошев отговаря, че е напълно съгласен с българския учен и не крие възмущението си от този опит за насилие над собствената му съвест. „Управителят е в ролята на касапин, който смята, че, разполагайки с телата на осъдените, може да разполага и с техните души. Тялото е едно, това е нещо, с което разполага държавата. Като измъчва тялото, държавата се заблуждава ако мисли, че владее и душата. Съвестта е съдникът, който не може да бъде подкупен. Няма монета, която може да купи човешката съвест,  бореща се за правата на своя народ. И така прекрасният шанс отново да се намеря на свобода отпадна, потъна в невъзвратното…”  („Писмо дванадесето”)

За Венко Марковски образът на мъчителя – и като конкретна личност, и като „колективен” портрет – също е централен. Като се започне от палача Тито и неговите приближени, през републиканските и местните „величия” до надзирателите или мъчителите, както най-често ги нарича авторът: „Не мога да се отърся от ужаса, който изпитах при срещата с първите мъчители на Голи оток. Брадясали, с очи, бляскащи като изтръгнати ками от кания, с коси, настръхнали като бодливи разгневени таралежи, с тояги в ръце… (…) , тези хора изпълняват ревностно ролята, която им е била отредена. И всеки, който ги вижда за първи път, остава с впечатлението, че това са хора, които (…) са станали зверове…” („Писмо единадесето”)

В голямото сърце на поета и човека Венко Марковски неговите събратя по съдба имат съкровено място: „… В тъмни нощи пипалата на УДБ-а ги залавят недоспали, с тревожни мисли в главите, отвличат ги от родните постели, хвърлят ги в немилост на екзекуторите, да се гаврят с тях, с най-святото им да се подиграват … (… ) Ненаситната морска стихия погълна мнозина от тях. Мнозина от тях лежат под камъните незаровени, а на отсрещния на Голи оток зловещ остров Гъргур зеят кървавите ями на избити със сопи, с тояги, с лопати, а нощем в глухата тишина, когато морето утихне и вълните дремка задремат, още се чуват подземните викове на недоубитите...” („Писмо десето”)

Днес за зловещия концлагер на остров Голи оток се пише в почти всички бивши югославски републики, съществуват публикации на документи и спомени, снимани са документални филми. И все пак това не е достатъчно. Красноречиви са думите на известния сръбски режисьор и писател Горан Маркович в интервю за българския вестник „Труд” от 23 март 2014 г. Ще цитираме част от разговора:

Въпрос:  Една от най-страшните лъжи на Титовия режим е прикриването на концентрационния лагер Голи Оток, в който са хвърляни противниците на режима, както и хора с различен произход. Какво не се знае за този ужасен концлагер?

- Не се знаят много неща! Темата досега не е изследвана в детайли, в дълбочина. Държавата (Сърбия) все още крие най-жестоките тайни от Титовата епоха… Срещнах се със стотици оцелели жертви на този страшен лагер. Разказаха ми невероятни, извратени неща! И знаете ли какво? За разлика от ГУЛАГ и от хитлеристките концентрационни лагери и други чудовищни лагери по света, лагерът в Голи Оток се е отличавал със своята изключителна перверзия.

-  В какъв смисъл?

- Говоря за перверзия на насилието. Имало е ужасни методи лагерниците да бъдат принуждавани да се изтезават помежду си. При това не само на физическо, но най-вече на психологическо ниво. Там са се случвали отвратителни, нечовешки гадости и невероятни неща. Отделно е имало тежък физически труд, защото в тази местност се е добивал един от най-качествените мрамори. Голи Оток е остров в северната част на Адриатическо море и днес се намира в Република Хърватия. Лагерът е построен след войната като място, където са заточавали политическите противници на режима…” 

Да дадем отново думата на Венко Марковски:

„… До 1948 година Голи оток е неизвестен на географската карта. С чуден и превратен климат е този остров. Ако е буря, и сред горещо лято е сякаш люта зима. Ако е слънце, и сред люта зима е сякаш пъклено лято. Островът е каменист. Няма ни шепа пръст… (…) Нямата морска стихия внезапно се укротява, тогава чувстваш, че потъваш в най-страшния кът на човешката тъмница на света....” И по-нататък: „Нима е възможно в двайсетия век в една страна, където ръководителите са се борили и воювали за по-светло бъдеще, за щастие на хората, за равенство между народите, да е изграден далеч от човешкия поглед такъв нечовешки затвор? Сатаната ли е слязъл от небето, за да създаде този зловещ Голи оток? Човекът ли не е надхвърлил пъкъла, създавайки такава нечовешка преизподня? Там няма люде. Людете са сенки. Сенките са някогашни борци за свободата. Там хората са бройки, номера, числа, в парцали, в дрипи…” ( „Писмо осмо”)

„… Групи по групи работим, вървим от сутрин до вечер. Това е специфичен вид мъчение… (…) Безкраен сизифов труд се влага в изнемощелите от умора ръце, в изтощените от глад тела, и за какво? За да се разбие гранитът на вярата, която откроява човека от животните …”  („Писмо четиринадесето”)

Унижаването на човешката личност е изживявано всекидневно от самия Марковски, но сред най-ужасяващите му спомени остава следната отвратителна картина: „… Задачата моя беше с ръце да събирам смет из двора. Без да имам право да седна, да отпочина. Без да имам право вода да се напия. Без да имам право по време на обедната почивка да взема залък хляб. Но най-страшното беше за мен, когато трябваше да събирам човешки изпражнения. Нещо се счупи в гърдите ми. Възвря в главата ми. Слепоочията започнаха да бият силно, грозно, непонятно…” („Писмо двадесет и четвърто”)

Потресаващ е разказът на Венко Марковски за откритите от самия него писма на жени, затваряни на Голи оток, за разбити човешки съдби, семейства, любови…  Още по-страшна е гледката, разкрила се изненадващо пред очите на поета и един негов събрат по съдба: „… Наблизо, където работехме, под острия и сух камък се протягаше мъртвешка ръка на жена… (…) И изпод други камъни почнаха да се подават мъртвешки женски крака. Отдавна птиците са изкълвали месата им.  О, времена! Нима у нас такива страшни гледки съществуват? Нима действителността на ада е преместена тук? („Писмо двадесето”) Не можем да отминем и думите: „…Всичко се прави човешкият дух да падне, да се пречупи и да се превърне в пълзящо животно…” („Писмо тридесет и второ”)

И един цитат от „Писмо осмо”:  „…Людската летопис познава затвори и концлагери, при които само от споменаването на имената им човешката душа обрасва в мъх и бурен, човек настръхва и дъхът спира в гърдите му … (...) Страшен е Дахау. Зловещ е Освиенцим. Глух е Бухенвалд. Орадур разтърсва паметта. Лидице смразява кръвта. Но  със своята жестокост Голи оток е надхвърлил всички жестокости на човеконенавистниците…”

В писмата, изграждащи сагата „Голи оток…”, неизменно, макар и ненатрапчиво, присъства темата на живота на Венко Марковски – Македония. Авторът с горест и гняв припомня съдбата на легендарни личности като Павел Шатев, Панко Брашнаров, Ризо Ризов… Тяхната и на други хора, подложени на репресии от новата уж „народна” власт. „И докато властта – разказва Марковски, – докато насилниците заключват с ключовете на страха устите, езиците, душите, сърцата и жителите на нещастна, уж “свободна”, а всъщност поробена Македония – то нощем по седянки и вечеринки смелите духове разказ разказват за мъжете, паднали за свободата на Македония...” „… В Македония хората на власт бяха най-жестоките хора… (…) Всичко, което открито и с ясно съзнание се определяше като българско, беше преследвано, беше заведено в списъците под буквата «Б», значи българин… Докато българите вървяха из улиците с наведена глава, то сърбоманите влачеха пояса след себе си с вирнати чела и чакаха някой да го стъпне. Дошлаците поискаха да им се върнат земята, къщите, имотите. Дошлаците бяха сърби, които били заселени от кралската власт в Македония. Същите тия дошлаци скоро получиха неограничена власт от страна на сегашната власт и отново настояха  да им се върне властта, която имали по-рано. Дошлаците бяха с властта и по време на крал Александрова Югославия, и сега по време на така наречения специфичен път към социализъм…”(„Писмо десето”)

Размишлявайки върху съдбата на македонските българи в „Титовия рай” – Югославия, Венко Марковски няма как да не си спомни пророческите думи на родната му майка: „Е, синко виждаш ли, сърбите пак ви изхитриха. Спомняш ли си, когато след освобождението дойде с Темпо в къщи и аз го посрещнах на прага и го попитах: «Синко, какъв си ти?»”, а той ми отговори: «Църногорец, бабо.» «Ама сърбин, нали? И аз съм такава като тебе, македонка, но българка, чедо. От векове българи живеят по тия места…” 

В лагера на Голи оток на Марковски и другите българи, макар да са обявени за „македонци”, им е забранено да пишат писма на друг език, освен на сърбо-хърватски. Абсурдът е още по-изумителен, тъй като „… В Югославия републиките са равноправни и че всеки в своята република приказва на установения език на своя народ. А ето че на мене, когото властта и правителството смятат за основоположник на така наречения македонски литературен език, ми се забранява да пиша дори до майка ми на езика, на който тя ми е пеела песни… И това нещо ми беше отнето под претекст, че няма следовател, който да разбира моите писма. И затова бях насилен да ви пиша на сръбски език…” („Писмо дванадесето”)

Споделихме с читателя само някои моменти от богатото съдържание на „Голи оток – островът на смъртта”, книга, пресъздаваща един кошмарен свят на перверзията на насилието. 

Този свят на страданието и унижението има своите паралели в концлагерите на нацистка Германия, Сталиновия Гулаг и други ужасни места в много страни по света. 

Нека не забравяме и нашата собствена история в България също имаше наши, български версии на „Голи оток” – Белене, Куциян, Бобов дол и др. където комунистическият тоталитарен режим създава не по-малко зловещ живот за инакомислещите. Един свят на убийствени мъчения и унижения, в който дори и труповете на жертвите са „оползотворявани” като храна на прасетата…

Ключовата дума на всички лагери, копирали съветския модел, е „инакомислещите“. В тях са затваряни опасните хора – опасни с това, че имат различна от официалната комунистическа доктрина идея за това как трябва да се развива обществото.

Българският читател може да се убеди, че официалната идея е много силна и по един факт от 2009 г. На 12-и март в. „Нова Македония“ публикува статия под заглавие „Добре е, че го имахме, но щяхме да сме по-щастливи, ако го нямахме“. Статията преразказва изказване на вече покойния акад. Гане Тодоровски, който казва, че Венко Марковски не бива да бъде реабилитиран за осъждането си на концлагер, защото макар и да не е било доказано неговото авторство на поемата срещу Тито, за която формално е осъден, то 20 години по-късно, през 1981 г. Марковски пише книгата „Кръвта вода не става“, в която отричал правото на македонската нация да съществува. На снимката от пресконференцията, която дава Тодоровски, се вижда, че самият македонски академик седи зад масата, а на стената зад него виси портрета на... Тито. Докато Тито е жив в спомените на хората, истината за трагичната съдба на концлагеристите от Голи оток няма да се знае изцяло. По аналогия, докато са живи хората, които са доносничели и свидетелствали срещу Венко Марковски, той едва ли ще дочака реабилитация в Македония. 

В заключение, да се върнем отново към посланията в трагична сага на Венко Марковски. 

Епическата мощ на неговото слово изследва анатомията на Злото и демаскира един режим, който се радва на далеч по-меки и „дипломатични” оценки. И днес Йосип Броз Тито е възприеман от мнозина като комунистически „реформатор” и „либерал”, като водач на т.нар. необвързани страни и народите от Третия свят. Така са стекли нещата, че и на Запад, и на Изток се премълчават и дори „прощават” кървавите убийства и терора над „братските народи” в бивша Югославия, особено над македонските българи и албанците… Своите хиляди страдалци имат и словенци, хървати, черногорци, бошняци, а и самите сърби. Надали може да има спор, че за престъпленията срещу човечеството не може да има никаква давност и че Йосип Броз Тито, „бащата на югославските народи”, трябва да бъде морално заклеймен като кървав диктатор и масов убиец. Затова е и още по-кощунствено и противно на здравия разум неговото сатанинското „безсмъртие” в Република Македония! И днес името и портретите на „Маршал Тито” продължават да „красят” не само стените в официалните сгради, но улици и обществени обекти, явно или прикрито, Тито е възхваляван като „създател на държавността на македонския народ”, като демиург на една „нация” и самосъзнание, заченати в грях и обилно напоени с реки от българска кръв. 

Книгата на Венко Марковски е важна за осмислянето на миналото от страна на македонските българи и българската нация като цяло, но и за народите на Хърватия, Словения, Сърбия, Босна и Херцеговина, Косово. И, без преувеличение, и за себепознанието на човечеството. „Голи оток – островът на смъртта” е свидетелство за преживяната от поета и неговите събратя перверзия на насилието, за което опрощение няма и не може да има.

                    проф. Пламен Павлов
                
Преподавател по история във ВТУ, Председател на Агенцията за българите в чужбина в периода 1998 – 2002 г.