На Балканите едва ли има и един квадратен километър с етнически еднородно население. Не прави изключение и България. Наред с българите тук живеят както големи (турци и роми), така и малобройни малцинства. Някои от тях присъстват от вековете преди формирането на българската нация, други се заселват през Средновековието, трети – в съвсем ново време. Сред българите, които са предимно православни, също има религиозни малцинства с интересна и специфична култура – католици, протестанти, мюсюлмани, сектанти…

Етническите групи в съвременна България са езиково, културно и емоционално свързани както с други държави, така и с разселени в различни страни общности –  евреите и арменците, които имат собствени национални държави, са пръснати  из целия свят; ромите, които нямат държава, също са пръснати по света; каракачаните са предимно в България и Гърция, гагаузите – в Молдова (Автономна република Гагауз Ери),  България, Турция, Румъния, Гърция и Украйна, арумъните – в няколко европейски страни и т.н.

Българите също имат своите малцинства извън пределите на държавните граници – в Украйна, Молдова, Румъния, Югославия, Унгария, Албания, Турция и др. Някои от тези български малцинства са потомци на преселили се по  политически или икономически причини българи по време на Османската империя /с днешната терминология  бихме нарекли предците на тези българи бежанци/ - напр. българите католици в Румънски и Сръбски Банат, българите в Бесарабия /Молдова и Украйна/, Таврия /Украйна/ и др. Други са потомци на родове, които никога не са се преселвали, но войни и международни договори ги оставят извън границите на България /напр. българите в Западните покрайнини в Сърбия, Югославия/. Към това следва да добавим, че с българската култура и българската духовност са свързани и живеещи  в други държави групи от небългарски произход – напр. българските турци в Турция или българските евреи в Израел.

Като цяло може да се твърди, че българският народ е общо взето търпим към малцинствата. Неведнъж в България са намирали приют прогонени от други страни големи групи от хора – през XV в. испанските евреи, през ХVII – руските казаци старообрядци, по-късно - преследваните в Турция арменци, бягащите от Русия белогвардейци и др. Неведнъж българското обществено мнение е защитавало преследвани етноси – арменците по време на безчовечното им избиване първо от османското правителство, и три десетилетия по –късно – от младотурското, евреите по време на Втората световна война и др.

В по-ново време проявите на расизъм, ксенофобия, нетърпимост най-често са плод на конкретни събития и обстоятелства. Например антиеврейските изказвания на големи български възрожденци са породени от факта, че част от живеещите в Османската империя евреи са свързани с османската власт, както и от това, че някои от водещите антибългарска политика по онова време западноевропейски политици са евреи. Гоненията на гърци пък се дело на безмилостно прогонени преди това от Гърция тракийски бежанци – българи.

По време на Втората световна война, когато в цяла Европа евреите са жестоко избивани, в България, въпреки приетото антиеврейско законодателство, 48-те хиляди евреи, живеещи в довоенните граници на България, не са изпратени в лагерите на смъртта.  България отказва да депортира свои граждани.
По време на войната България по договор с Райха администрира територията на днешна Македония, Беломорска Тракия, Западните покрайнини. Евреите, населяващи тези територии, а те са 12 000 души, са предадени на хитлеристите.  По време на комунистическия режим  репресиите не само спрямо малцинствата от небългарски произход, но и спрямо групи от българския народ, са многобройни. Например съвсем скоро след Втората световна война няколко хиляди таврийски българи, преселили се през войната в България, по искане на съветското правителство са върнати обратно в СССР, и почти всички загиват в сталинските лагери.

Хвърлени са в затвора или са избити лидерите на българите католици и протестанти.
След Втората световна война по нареждане на Сталин и по договор между Георги Димитров и Тито българите от Югозападна България– както християни, така и мюсюлмани, са били принуждавани (има избити и осъждани) да наричат себе си македонци. Обратното - в по-късни години, когато "замислената" македонска нация започва да набира скорост, но Сталин и Димитров вече ги няма, на други български граждани  такова самоопределение е било изобщо забранено. Вярно е, че по този повод няма избивани и осъждани.

Някои малцинства понасят тежки икономически удари в рамките на  водената от правителството политика на унищожаване на частната собственост – отнети са каруците и конете на циганите катунари, стадата овце на традиционно живеещите с такъв поминък каракачани и власи и др.
Съществуваха казионни организации и печатни издания на някои малцинства, чиято задача обаче бе не да съхраняват езиците и културата на малцинствата, а да работят за тяхната "интернационализация", или -  асимилация.

По времето на тъй наречения  “възродителен процес”  (с две кулминации - през 1972 – 1974 г. и 1984 – 1985 г.)  насилствената смяна на имената на мюсюлманите (турци, българи, татари, роми) е съпътствана от репресии – има убити и осъдени. В крайна сметка се стига до безпрецедентен за Балканите след Втората световна война поток бежанци (1989 г.), цинично наречен “голямата екскурзия” поради туристическите паспорти на турците. Българските турци масово напускат България.
Същевременно от Втората световна война до  политическите промени през 1989-1990 г.  безхаберието на българската държава по отношение на българските общности в други страни е почти пълно.
След политическата промяна властта обръща внимание на малцинствата и предприема поредица от не особено системни и последователни  действия. Под натиска на мюсюлманите се утвърждава нормативна база и управленска система за възстановяване на имената им.

 Бе прието постановление, по силата на което децата от малцинствата изучават в държавни и общински училища майчин език – турски, ромски, арменски, иврит. (Правят се опити за подготовка на преподаване на румънски, а специална организация за преподаване на руски не се налага, доколкото той се изучава като чужд език в български държавни и общински училища.) Тъй като от българските власти повече не се създават пречки, част от турците се завърнаха, но пък друга част емигрираха (препятствията вече са от турска страна), емигрираха и част от малкото останали евреи.
За разлика от другите бивши комунистически страни, в България няма държавна институция, която да се занимава с въпросите на малцинствата. (Предишният президент д-р Желев имаше съветник по въпросите на малцинствата, а при сегашното правителство бе създаден Национален съвет по етнически и демографски въпроси.) Също за разлика от другите бивши комунистически страни, българската държава на подкрепя медиите на малцинствата (изключение са предаванията на турски език по Националното радио). Правителството прави сериозни опити за диалог с ромските организации, тъй като мерките срещу дискриминацията на ромите и тяхната интеграция в обществото са въпрос от изключителна важност.

Беше създадена Агенция за българите в чужбина. Макар че от създаването си до сега тази институция се ръководи от известни учени или интелектуалци, нейните възможности са твърде скромни в сравнение с идентичните структури в други страни. Последното, което следва да се добави е, че България ратифицира Рамковата конвенция за правата на малцинствата.

В приетата от Великото народно събрание конституция е записано, че не могат да се създават политически партии на етническа и религиозна основа. Тъй като в България не съществуват лични документи, в които да се отбелязва националност, единственото приложение на този член е, че партиите не могат да записват в документите си, че са на етническа основа и не могат да откажат членство на български гражданин поради неговия етнически или религиозен произход.
Същевременно са регистрирани няколко партии, които според името си са християнски. (В обясненията на съдебните власти се говори за общохристиянски духовни и морални ценности, но демагогията на подобно обяснение веднага ще проличи, ако някой се опита да регистрира партия, почиваща на общомюсюлманските ценности.)

Нямаме претенции да изброим пълно етническите и културно-религиозните общности на територията на страната. Не се спираме върху малцинствата, които са населявали тези земи, но днес не съществуват като обект за изследване било поради пълна емиграция, било поради асимилация. За новите протестантски номинации е твърде рано да се съди. Трябва да се минат години, за да се види дали  ще пуснат трайни корени в България. Има и общности (напр. православните българи старостилци, немците, черноморските гърци или пък малобройната албанска общност), за които разполагаме с твърде малко данни.