Цочо В. Билярски
05.05.2016
ЖЕСТОКИЯТ РАЗКАЗ НА ПРОТОЙЕРЕЙ ЙОРДАН ПОПОВ ЗА СЕПТЕМВРИЙСКИЯ МЕТЕЖ ПРЕЗ 1923 ГОДИНА
За Септемврийското въстание от 1923 г. е писано много и като че ли няма какво повече да се каже. Дори след впечатляващата монография по своя обем и дълбочина на акад. Димитър Косев и след като бяха издадени и документите, свързани с него, темата като че ли беше изчерпана. И макар и сега след толкова десетилетия след като тази тема вече не представлява интерес за изследователите, все още има забравени или премълчавани въпроси около този трагичен епизод от нашата следвоенна история.
Книжката на протойерей Йордан Попов „Спомени от септемврийските събития (23.IX.-28.IX.1923 год.), станали в гр. Фердинанд и околията“, макар и публикувана през 1931 г., е останала до днес такава непозната и неизползвана страница в изворовата база за този, привнесен и ръководен отвън комунистическо-земеделски метеж. Но както е известно от култовия роман на Рей Бредбъри, книгите не горят. Благодарение на старите български библиотеки на бял свят днес отново излизат кървавите спомени на този български хуманист и родолюбец и същевременно независим свидетел.
Книжката на протойерей Йордан Попов „Спомени от септемврийските събития (23.IX.-28.IX.1923 год.), станали в гр. Фердинанд и околията“, макар и публикувана през 1931 г., е останала до днес такава непозната и неизползвана страница в изворовата база за този, привнесен и ръководен отвън комунистическо-земеделски метеж. Но както е известно от култовия роман на Рей Бредбъри, книгите не горят. Благодарение на старите български библиотеки на бял свят днес отново излизат кървавите спомени на този български хуманист и родолюбец и същевременно независим свидетел.
В спомените на прот. Й. Попов няма ни най-малка следа от едностранчивостта на досегашните партийни историци и изследователи. Трагична ще е и неговата собствена съдба след 9 септември 1944 г. и животът му ще свърши на 9 януари 1959 г. в концлагера в Белене, където ще бъде хвърлен заедно с един от синовете си. На жестоки репресии ще бъдат подложени и останалите му синове, а и цялото му голямо семейство.
В спомените си този почтен български свещенослужител, чужд на всякаква маниерност и превземки, разказва за трагедията на българите от Фердинандския край, където се сблъскват две идеологии и са дадени скъпи жертви от двете страни в името на една античовешка коминтерновска идея.
След неуспеха на планираните революции в Германия и Унгария след Първата световна война изстрадалата ни страна става нов център за коминтерновските експерименти. Като основни организатори на въстанието са коминтерновските пратеници Васил Коларов, по това време генерален секретар на Коминтерна, и Георги Димитров. Тези основни подстрекатели се мяркат на няколко пъти на страниците на спомените, но скоро след като са свършили своето пъклено дело, побягват заедно с ръководителя на въстанието Гаврил Генов и Фердинанд Козовски за Сърбия, а от там при господарите си в Москва. Тук ще се срещнете и с непознатия образ на един от символите на въстанието поп Андрей от Медковец, който бе възпят в гениалната поема на Гео Милев „Септември“, а в киното беше изигран от големия български артист Иван Братанов във филма „Септемврийци“.
Ще прочетете и жестокия разказ, в който се изправят един срещу други довчерашни фронтови другари и съседи, а нерядко жертви ще бъдат и цели семейства, в които син се изправя срещу баща си, в името на тази невъзможна световна революция.
И ако мисията на свещенослужителя е да дава упование на паството си, да кръщава, да венчава и жени, то тук прот. Й. Попов в продължение на една седмица ще опява и погребва жертвите и от едната, и от другата страна на барикадата, а след последвалата разправа с въстаналите, той ще тича да изпроси милост за подведените селяни от коминтерновските подстрекатели. А по време на метежа, този достоен служител на българската църква, изправен пред опасността и за своя живот, ще успее да спаси живота на пленените привърженици на Сговора.
Този реалистичен разказ ще ви срещне и с трагичната съдба на отделния обикновен човек, при когото обичта към семейството и родния край ще спрат да не бяга за Сърбия след въстаническите водачи. Това е един рядък случай от нашата военна и революционна история, в която водачите първи побягват, за да спасяват живота си.
Спомените на протойерей Йордан Попов ви предлагам в пълния техен вариант, като единствено съм осъвременил буквописа, без да са засегнати стилните им особености.
* * *
ПРОТ. ЙОРД. ПОПОВ
СПОМЕНИ ОТ СЕПТЕМВРИЙСКИТЕ СЪБИТИЯ (23.IX.-28.IX.1923 ГОД.) СТАНАЛИ В ГР. ФЕРДИНАНД И ОКОЛИЯТА
Фердинанд, 1931 год.
ПРЕДГОВОР.
Мнозина, на които съм разправял, що преживяхме 1923 год., през време на комунистическата революция в гр. Фердинанд, ме подканяха да напечатам спомените си от тия събития. Отлагах за по-късно, за да не разчоплювам стари рани, обаче, младежта, която не е била съвременна на тях, както и мнозина, които не са били непосредствени свидетели на тия събития, приказват за тях лекомислено, несериозно, считат всичко това като игра на футбол.
Всичко това ме накара да прибързам с издаванието на спомените си. Те са преработени от докладите, които съм правил своевременно до прямото ми духовно началство, от записките, които съм държал онова време, от непосредствените разкази на лицата, които са вършили тия събития. Има неща, които тепърва ще се печатат. Не ще съмнение, че всеки гледа, описва така, както очите му гледат, т.е. през мирогледа си. Други - заинтересовани - ще погледнат на тия събития от друга страна, - това е тяхно право, но фактите са си факти - те не могат да се отричат и от едните, и от другите.
Знам още, че мнозина, преживели тия събития, ще ме отрупат с нови и нови факти с молба да бъдат и те отпечатани. Това ще стане при едно второ издание на тия спомени.
Сега за сега моята цел е да обърна вниманието да не си играем с огъня за напред.
Моитe спомени нека послужат на по-видни учени, политици, икономисти, духовници, държавници като потик за разрешаване ред стопански, просветни, икономически, религиозни и др. въпроси.
Нека с общи усилия работим, да не се повтарят такива спомени за в бъдеще в България,
Септемврий 1931 год., гр. Фердинанд.
Прот. Йорд. Попов.
РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СОЦИАЛИЗМА.
По нашия край - Северозападна България - социализъмът датира повече от 35 години. Първи негови разпространители бяха основни учители. Селското и градско население отначало бе чуждо на това учение. То мразеше учителя-социалист, който му проповядваше покрай политическо учение и безбожие. Учителството не обръщаше внимание на това. В своите дружествени събрания, в своите задължителни конференции виждайки, че само свещеника и някои набожни стари хора му упорствуваха в своята пропаганда, обяви ги за носители на тъмнината, причисли ги към селския чорбаджия; почна да ги нарича мракобесници. В тия конференции основното учителство нескрито поиска изхвърлянето на Закон Божи от основните и др. училища. Паметни са учителските конференции преди години, станали из Фердинандско и Берковско.
Не стоеше мирно и населението. То се събираше на митинги и протестираше против това искане на своите основни учители. Такъв митинг е бил свикан в гр. Фердинанд и другаде. Неговите искания са хроникирани навремето от ежедневната преса. За забелязване е, че официалната власт не взимаше никакви мерки за ограничение на това зло, а търпеше всичко да се развива по реда си. Нещо повече, когато Министерството на народното просвещение се зае от покойния Шишманов, учителите се почувствуваха по-свободни и почнаха явно да проповядват своите противорелигиозни идеи и политически социални убеждения.
Мъчно се поддаваха селяните на новото проповядано от учителите социално учение, ала упорито работеха и учителите.
Във вечерните и неделните училища, учителите имаха за задача покрай добиване грамотност, запознаване и с новото учение за преустройството на света. Там, където се настанеше за учител отявлен социалист, първата му грижа бе да се обкръжи с младежи, на които бързо предава принципите на новото учение.
И виждаме изначало социалистически кръжоци в селата Лопощина, Соточино, Крапчене, Припължене, Бели Мел, Челюстница, въобще там, където учителите са били отявлени социалисти. За забелязвание, че преди 20-30 години за учители по нашия край - по липса на местни учители - идеха от другите крайща на България. И кои идеха? Идеха тия, които бяха изпъдени поради своите убеждения, или пък за същото не бяха приети по роден край. Врачанският окръг, предимно, Берковска и Фединандска околии бяха обетованата земя за тях.
ТАКТИКАТА НА УЧИТЕЛИТЕ-СОЦИАЛИСТИ.
Назначаваха ли млад новоназначен учител, първата работа на старите изпитани другари учители е да го забиколят. В срещи с увещания, с убеждавания, с похвали, всячески гледат да го окъпят в своето социалистическо учение. Придобият ли го веднъж, ще не ще, той ще им е последовател-другар. Мнозина млади учители бяха омотани, благодарение на тактиката на по-старите во главe известния Генко Кръстев, от гр. Фердинанд.
Открие ли се вакантно място в някое село, всички стари учители са на крак, до където назначат човек от тяхна среда, с техните политически убеждения.
Попадне ли учител с други убеждения, веднага се вземат мерки да се парализира неговата дейност. Малцина бяха учителите, които не споделяха убежденията на болшинството. И колкото ги имаше, те не смееха и не им даваха да се изказват, особено в околийските учителски събрания. Намираха лесно поводи за изключванието им. Оставаха само учителските конференции, където по-свободно можеха учителите да изкажат своите гледища. При все това държеше се сметка на дружествените членове от Б[ългарския] Уч[ителски] Съюз какво ще говорят. Бурни бяха тия конференции. Паметна ще остане една, станала в гр. Берковица - под председателството на инспектора Ханджиев. На нея за пръв път учителството се раздели на два лагера: едните поддържащи днешния строй с еволюционно развитие, други отричайки го, искаха с революция да го преобразят. Тая конференция - ако се не лъжа, стана през 1904 или 1905 год. От тая година основното учителство явно почна да манифестира своите разбирания и желание да преобразят днешния строй.
СПОР МЕЖДУ САМИТЕ СОЦИАЛИСТИ УЧИТЕЛИ.
Това тяхно желание се позабави. Възникна помежду самите тях спор, които им отне доста време и сили. От как германския учен Едуард Бернщайн, другар на Бебел, подложи на критика материалистическия възглед за обяснение историческите събития и въобще живота, споровете се пренесоха във всички социалистически партии по света.
Последици от тия спорове е разделянето на Социалистическата партия на две: правоверни, марксисти и опортюнисти. На едните в Германия застана Бебел, на другите Едуард Бернщайн. Това разделение последва по цял свят и почнаха да се назовават с различни имена: болшевики и меншевики в Русия; тесни и широки в България и другаде с различни имена.
Тия спорове не закъсняха да се пренесат и в учителските дружества. Камък за спъване бе въпроса: учителят пролетарий ли е, или бюрократ?
Много речи се казаха, много мастило се изписа. Всеки се стремеше да убеди противната страна. На край на крайщата всеки си остана със своя възглед и Учителският съюз се разцепи, или, по-право, учителите с „тесния“ възглед напуснаха Учителския съюз и си образуваха свой. Болшинството остана при Учит[елския] съюз, който, макар партиен, се обяви надпартиен.
Учителското дружество във Фердинанд, ръководено от Генко Кръстев тогава тесен социалист изцяло премина към онова течение, което не удобряваше тактиката и разбиранията на Учителския съюз. Малцина тук останаха привърженици на съюза. Нашият Генко Кръстев стана идеалога на тесните учители и отиде в София да ръководи вестник и списание.
Докато въобще „широките“ социалисти имаха за обект не само работниците, а и малоимотните, трудящите се, тесните ги осъждаха и имаха за обект само пролетаризиранитe работници. Последните отричаха кооперативното дело, другите го възприемаха. Възгледа на широките се приближаваше до възгледа на радикалите и се възприемаше от селската маса. В няколко избора широките имаха надмощие над тесните по гласове.
В самия Учителски съюз не се почувства излизането на тесните. Те излязоха, но много учители, които зарад тях не бяха в съюза, влязоха. Почнаха да се борят за мегдан и влияние. Тесните учители се показаха на мегдана и почнаха не само да намаляват, а и да съзнават, че не са направили добре, гдето напустнаха съюза.
На това помогна и по-трезвото разбиране на живота от широките социалисти. Те прегърнаха кооперативното дело и основаха кооперация „Напред“. Хора записваха дялове - имаше материална мощ, когато при тесните, останали само с гонените „тесни учители“ и пролетаризирани работници материалната мощ бе по-слаба.
Види се това повлия на водителя им Генко Кръстев и той зави на дясно и се обособи в едно „прогресивно“ социалистическо течение - среда между „тесните“ и „широките“. Последваха го доста по нашия край, ала в България няма последователи и след година-две тържествено премина към широките, които го приеха радостно. С преминаването на Г. Кръстев премина и цялото „прогресистко“ течение в широките. Стана нещо, като обединение.
Аз съм от тия, които като признават, че личността е продукт на средата, признавам, че личността може да се издигне над средата да и влияе - да дава известен плюс на тая среда. В тоя плюс е нейната заслуга. Като така немога да отмина разглеждането на социалното движение по нашия край без да не говоря за водителя им Генко Кръстев от гр. Фердинанд. От социалист наш Генко Кр[ъстев] става „тесенъ“, по-сетне, за малко, „прогресист“ и от там „широк“.
ГЕНКО КРЪСТЕВ - ШИРОК СОЦИАЛИСТ.
Такъв го завари времето подир несполучливата Общоевропейска война за България 1919 година. Оратор от първа величина, начетен, фигурист - той със своя говор увлича тълпите и сам се увлича по настроение. През 1919 год. го виждаме кандидат за народен представител в Фердинаидска околия от страна на Социалдемократическата (широките) партия в България.
Не без интерес е да предам някой пасажи, скицирани още тогава, от една негова реч, казана в салона на Душковото здание при многолюдна публика пред изборна агитация. Ето ги:
„Граждани, селяни и другари работници! - „Социалната демокрация е против всяка диктатура, където и да е. До войните в нашата освободителка Русия имаше диктатура на императорите, сега е друга диктатура по-страшна на другаря Ленин.
По-рано пращаха в сибирските затвори всички осъдени, там бяха каторжници, сега не само затварят, а избиват немилостиво. Няма никъде по света по-голяма емиграция от руската.
По-рано имаше казашки щикове, кои крепяха императорите - диктатори; - сега много повече червеноармейци, които крепят диктатора евреин Ленин.
По-рано на върха на пирамидата стоеше деспота Николай II, - сега диктатора Ленин I.
Социалната демокрация ще се бори против всяка диктатура, откъдето да иде! Ръкопляскания!
И Генко Кръстев, водителят на широките по нашия край се удостои с гласове да бъде народен представител в Парламента. Прослави се с дългите речи по просветното дело. (Това не му попречи по-късно 1923 г. да отиде при Ленина да му служи вярно и почтено, както и до сега служи на заместника на Ленин др. Сталин.)
ТЕСНИТЕ ПРОМЕНЯТ ТАКТИКАТА.
Виждайки, че пролетаризираните работници мъчно се увеличават в една дребно земледелска страна като България, тесните почнаха да изменят на досегашния си принцип и тактика за вербуване последователи. От друга страна неможеха да не чувствуват успеха на кооперация „Напред“. Удариха през просото и почнаха да приемат за членове всички, стига да плащат вноски. Основаха своя кооперация „Освобождение“. Почнаха усилена агитация за записвание на дялове. Руският живот с новата власт им помагаше. Те даже се прекръстиха от „тесни“ на „болшевики“ - „комунисти“.
Не по-малко ги вдъхновяваше земледелческия режим. Земледелците открито казваха тогава - властта ще дадем на комунистите. Това ги окуржаваше и те открито почнаха своята агитация от село в село. Паметна и удивителна е тяхната агитациона работа по нашия край през годинитe 1920, 1921, 1922 и 1923 год.
Организирани здраво, предани на делото си, те не оставаха събор, свадби, хоро - да не държат своите речи с еднакво съдържание.
Нещо повече, села, където болшинството е комунистично, не смее човек дума да каже против тях, или момък-буржоа да се хване на хорото. Клубове, вечеринки, речи, събрания - всичко това бе в разгара си.
Мдадежта доброволно издигна комунистически клуб в с. Лопушна. Един баща казваше за сина си: „В моя дом не ще да работи, а ето цяла седмица работи на комунистическия клуб?!“
На всичко това земледелската власт се радваше и държеше в страх всички, кои искаха от тях властта по доброволен начин.
Тая комунистическа дейност ставаше не само в селата, а и в града. Доде ли Св. Кирил и Методий, свещеникът, учителите и някои официални лица правят национална манифестация, а всички други, особено младежта, събрана пред комунистическите клубове, прави събрание и подигравателно гледа на ученическата манифестация.
И железничари, и адвокати, и учители, и запасни офицери, и чиновници, да кажем и свещеници - манифестираха своята партийна комунистическа принадлежност.
Комунистите не забряваха и малките деца. Адвокатът-организатор зап[асният] офицер, Замфир Попов, всяка неделя ще събере малките деца с червени блузки, ще ги построи по 4 реда, ще манифестира с пение Интернационала по главната улица. Това се повтаря всяка вечер в неделя.
И власт, и училище, и черква гледаха и пасуваха.
Стане ли някъде в някое село събор, комунистите определят оратор и своя полиция. Току-виж насред хорото издигнала се маса и човек на нея-комунист оратор. Музиката спира. Оратора почва - обругава всичко. Другарите ръкопляскат. И чак когато свърши, ще почне да свири музиката на хорото.
Отиде ли продавач на някоя стока в комунистическо село и се окаже, че не от нашите, веднага се прави бойкот и напразно чака за продан на стоката си.
Мине ли пътник през комунистическо село и изпее патриотическа песен, веднага му съставят акт за нарушение дневната или нощната тишина.
БОЙ МЕЖДУ КОМУНИСТИ И ЗЕМЛЕДЕЛЦИ.
Веднаж само стана това - 1921 год. в с. Камена Рикса. На събора 16.VIII. стар стил, дойдоха двама оратори: от страна на замледелците - Л. Коларов - и друг на комунистите. Публиката ходи ту при едните, ту при другите, докато се прерина почти всичката при зем[леделския] оратор.
Другият остана да се чучурее сам на масата. Обидени - почнаха бой с камъни, докато комунистите побягнаха и другите ги разгониха.
ПЪРВА НЕСПОЛУКА НА КОМУНИСТИТЕ.
Втората година 1922 год. се подготвят комунистите пак за сбора на туй село. Повикват най-първия си оратор Гаврил Генов - Соточино. Посред ден на хорото на сбора поставят маса и Гаврил Генов почва като грамфон своята реч.
Но тук стана друго. Случайно на хорото бил гост със семейството си аптекаря Д. Кътев от гр. Фердинанд и зап[асния] полковник Захариев от София.
Плащат на музиката двойно и заповядват да свири. Всички се втурнват в хорото, а Гаврил Генов с щаба си остава да се чучурее сам на масата.
Обидени долитат с извадени ножове искат да се разправят с г. Д. Кътев и др., които са позволили да се свири.
След тая несполука измениха тактиката си.
КОМУНИСТИ И АНАРХИСТИ.
Последните мразеха първите, че само речи държат, а са негодни за дела. Комунистите вардеха здраво завладените позиции и не позволяваха нито на широките, нито на анархистите да им мътят водата.
В село Бели Мел, Фердинандско, комунистите бяха силни. Анархистите хвърлили мерак да направят едно събрание в Бели Мел, още повече, че имали някои последователи в това село. Речено и свършено.
Една неделя 4-5-ма анархисти направят събрание на сред площада в с. Бели Мел. Почва единият да говори. Комунистите го пресичат. Той им казва, че след като свърши позволява да му зададат въпроси и той ще отговори на всички.
Комунистите почват да хвърлят камъни. Анархистите ги предупреждават да не предизвикват, че те не се шегуват.
Камъните зачестват, анархистите макар 4-5 души си тръгват, другарите ги подгонват с колци да ги изпъдят из селото.
Един анархист се обръща и казва на комунистите: ето как се гони, и, трак револвера, - един комунист, като държал колеца, се поваля мъртъв на земята.
Останалите се разбягват и анархистите свободно си излизат от селото. (Да не мислят читателите, че това са приказки от хиляда и една нощ. Това е действителност. Днес тия тогавашни анархисти заемат съдийски длъжности в България. Ни помен няма от тогавашния младежки анархизъм.)
ТАЙНИ НАРЕЖДАНИЯ.
Верни на своята доктрина, че властта ще вземат с революция, комунистите се готвеха от дълго време. Бяха си назачили във всяко село главатари, десетари и въобще бяха така организирани, че едва ли имаше друга партия, така организирана. Обещаваха всичко на хората, малък работен ден, големи придобивки - с една реч „рай“ на земята.
Широките нямаха тая доблест - бяха по-близки до живота, действителността. Нашият народ уморен от несполучливите войни - искаше „ново“ и не даде доверието си на широките, а в повече на Раб[отническата] партия 1919 г. И наш Г. Кръстев замисли да се повърне при многото - тесните. И през 1920 или 1921 г. минава с целия си щаб - в тесните, като уж се обединяват и да не му вързват кусор като на „блудния син“, загдето ги бе напуснал.
В надвечерието на революцията комунистите бяха обединени и действуваха единно.
9 ЮНИЙ.
Паданието на Земледелческия съюз от управата на България дойде като гръм из ясно небе за провинцията. Никой не очакваше. Комунистите бяха сащисани. Никой не се мръдна от мястото си. Без жертви мина поеманието на властта от „Сговора“ по нашия край. Ако това така беше изпърво, по-късно комунистите съжаляваха, че не са се притекли на помощ на земледелците да спасят положението. Съзнали, проспали момента - 9 юний, мъмрени за това от вън, те искаха да си поправят поведението пред III Интернационал и се готвеха самостойно да обяват революция. Ето защо работеха усилено.
НАБАВЯНЕ ОРЪЖИЕ.
Между тайните нареждания бе и това: всяко село да се набави оръжие, бомби, патрони и всичко потребно за готвящата се революция.
Фердинандски конни стражар Михаил Филипов, р[одом] от с. Ново Село, идейки от с. Бели Мел, се отбива в с. Челюстница, село онова време - 1923 год. напълно комунистично, Цвятко Атанасов, младеж комунист, знаейки, че скоро ще стане революцията, като видял хубавата карабина, на стражара хвърлил мерак на нея. Тя е нужна за революцията, си помислил.
Узнал, къде ще отиде, къде ще мине стражарят и решил да го обезоръжи.
Взема си верен другар от село, допълня дружината още с двама другари от село Кам[енна] Рикса и напретич в една горичка, където ще мине сражарят.
В местностьта „Деривол“ се нареждат и чакат стражара. Най-после той се появява. Дават си последни нареждания. Главатарят им Цв. Атанасов ще излезе веднага напред и ще действува с револвера си, а другите ще бъдат готови.
Така и станало. Изведнаж се явява човек пред стражара и с револвер в ръка казва: „Стой, пушката!“
В един глас и останалитe извикват: „Дай пушката!“
Щом е зор за пушката, стажарят я свалил, но вместо да я даде пълна готова за бой - гръмнал в челото на нападателя си и го повалил мъртъв на земята.
Това е първата жертва, станала три деня преди обявяване на комунистическата революция.
ГР. ФЕРДИНАНД.
Градът брой близо 5000 души жители и е околийски център. По народност болшенство българи, има турци, евреи, ерменци, най-вече цигани. Заселен е на левия бряг на реката „Огоста“ в една голяма кутловина, заобиколена от сякъде с хълмове. Старото име е „Голяма Кутловица“.
В латинско време на същото място е бил заселен голям град, броящ повече от 12 000 д[уши] жители, носящ името „Montanensium“
И досега се намират доста останки: баня, водопроводи, статуи, дипломи на тогавашнитe лекари и др. Личи, че бил първостепенна римска крепост.
Фердинанд е географическо средище на стария Ломски окръг, а и сега е средище на Видинския и Врачански окръзи. В самия град извира голям извор с чиста балканска вода.
При освобождението е бил малко турско село с 13-15 български къщи. От освобождението бързо почна да се увеличава с прииждане на преселници от цяла България. В него като във фокус можеше да видите хора от цяла България: габровци, берковци, царибродци, кюстендилци, търновци, самоковци, врачанци и откъде ли не от България няма заселени.
Млад град, с прави улици, в живописна местност, той привлича вниманието на чужденеца, особено оня със спекулативен дух.
В него става всеки понеделник голям пазар на едър и дребен добитък, както и на манифактурни и бакалски стоки. Полето и балкана тук в него разменят своите произведения. На пръв поглед на гарата личат грамади от строителен и горив дървен матернал, както и на пазаря, освен добитък, кола с жито и кукуруз. Всеки понеделник е гъмжило от народ.
Благодарение на това, пазарът на гр. Фердинанд се посещава почти от всички околни села на Врачанския и Видинския окръзи. Дохаждат и търговци от София, Габрово, Тракия и Гърция за добитък или да продават своите стоки.
Градът има 2 цигларни фабрики, 2 маслобойни, електрическа централа, модерни мелници, няколко железничарски работилници, много обущарски, дърводелски, кожухарски и др. работилници. На търговията услужват 3 държавни и 3 частни банки. Има черква православна, джамия и синагога. Има неп[ълна] гимназия и нисше търг[овско] училище.
Населението се занимава с търговия, лозарство и земледелие. Гранизон войска няма.
При разумна и спокойна управа градът ще има добро бъдеще. До 1923 година града се строеше с десетки здания ежегодно. От тогава всичко замря и строежа замря десеторно.
Това градче избраха комунистите за център на революцията 1923 година.
СПОКОЙСТВИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ВЛАСТИ.
Когато комунистите се готвеха сериозно за революцията, правителството в лицето на околийския началник гледаше със спокойствие и не вярваше, че може нещо сериозно да стане. На това го убеждаваше обстоятелството, че нищо тайно не може да се удържи както у комунистите, така и у другите партии. По-подире ще обясня защо? Властта нареждаше 2-3 дена по-рано от революцията да се задържат по-видните комунисти от града и селата. Преди да се пристъпи към арестуването им, знаеше се разпоредбата и кои ще бъдат арестувани. И как бързо се предаваше това! Нека го кажем: всичко замислено от властта, се знаеше от комунистите; всичко решено от комунистите, се знаеше от хората на властта.
БЯГСТВОТО НА ВИДНИТЕ КОМУНИСТИ.
По-мирните комунисти на 22.IX. – събота - бяха прибрани в околийското управление, а по буйните : адвоката Занфир Попов, Хр. Попов, Ив. Попов и др. бяха избягали вън от града, към селата Лопушна и Сотичино. Те имаха заповедта от София да се обяви революцията на всяка цена в неделя на 23.IX. Ето защо не всички комунисти допуснаха да бъдат арестувани. Упорито се говори, че между бегълците по нашия край е бил Георги Димитров и Васил Коларов. Други твърдят, че не само са нареждали, а са били при самото обявяване на комунистическата революция.
ЕДНА СКОБА.
Нека направим един завой. Нашия български народ, както всякъде, така и по нашия край, е дребно земледелчески: всеки си има къща и малко парче нива, лозе или градина. Едва ли има в село един-двама да нямат собственост парче земя, даже и в самия град едва ли ще намерите 10-15 души, които да нямат собственост - земя, или родителите им. Всичко това, ще ме извинят комунистите, ги прави да гледат по-иначе на живота, макар и да са приели с вяра комунист[ическата] теория и да обещават на думи пълна подкрепа за добиванието властта с революция.
От друга страна защо да го крием: бащата, виждайки котерийността на нашите партии, че се борят само за властта, караше своите синове да се запишат във всички партии. И ако единия е демократ или радикал, другият ще бъде националист, а третия без друго комунист. Във всеки случай нека и там да бъде застрахован, си казваше бащата. По такъв начин един член е стражар в околийското управление, а другия в клуба на Комунистическата партия. И мислите вие управници и вие комунисти, че вашите тайни нареждания не се узнават Много се лъжете, ако мислите подобно. От ред случки, които ще прочетете в настоящата книга, ще се уверите в правотата на моето твърдение. Бащите казваха на синовете, що възпомеряваше властта, синовете казваха в дома, що вършеха комунистите.
Много се измамиха и много ще се измамят за в бъдеще тия, кои с дребноземледелчески народ искат да правят световна комунистическа революция.
УПЛАХА НА ВЛАСТТА.
Чак надвечерието 22.IX. - събота местната власт, в лицето на окол[ийския] началник, разбра че положението е сериозно. Събират се привърженици на днешния строй, обаче се оказва, че оръжие няма и колкото имало пушки - всички били негодни.
Пратеният стражар Петко Рангелов във Враца да донесе оръжие не успял в мисията си. Колата с пушките била обстрелвана към с. Главаци и пленена. Стражарят едвам успял да се спаси в бягство във Враца и да съобщи положението и станалото с оръжието.
Същият барабан, който би вечерта да се събират привържениците на строя за защита, подсеща комунистите да излязат вън от града и обмислят нападението му. Единият баджанак отива вън от града, другият остава в града; бащата - стражар отива в околийското управление, - сина комунист - в гората да превземе града; зет и шурей; адвокат със своя прошенописец; тъст и зет; богат със своя близък и вобще всички бяха се презастраховали, като едните бяха на една страна, другите на друга.
При такова положение се очакваше денят неделя – 23.IX. комунистическата революция.
ОБЯВЯВАНЕ НОВАТА ВЛАСТ.
Точно в 1 часа, нощта, срещу неделя се подпаля на баира на запад от града клада сено и се хвърля една бомба. Това е първият сигнал за почване на настъплението на комунистите в града. Постовете, въоръжени с тояги и негодни пушки се отдръпват в града без съпротива на комунистите.
Имало случай, където двама роднини са си съобщили: кои къде ще бъде и да остъпят без бой. Не всякъде е било така.
На северозапад от града в сламите били поставени 7 души да стоят с една пушка. Там са били запасения офицер Борис Ив. Цанов, зап[асен] офицер Георги Бегунов, Атанас Петров, Петър Вълов, Лукан Тодоров, Никола Карадимитров и Георги Илиев. Върху тоя пост налитат отряд комунисти. Поста стоял при сламите и не оказал никакаа съпротива, пък и нямал никакво оръжие, освен една негодна пушка.
Комунистите ги обграждат и един по един избиват. Най-напред избиват Георги Бегунов, като счупват пушката от него. Намушкан по лицето, стрелян с револвер в главата, едната му ръка едва се държала на тялото, той пада.
Убиват и Борис Ив. Цанов по същия начин. Разправят, че неговият плач се чувал.
Не помогнали и молбите на Атанас Петров, работник при Стефан Клисурски. И неговото лице бе обезобразено от мушкане.
На Лукан Тодоров вземат часовника и голям сребърен ланец. Докато един разговарял с него, друг с револвер стрелял. Ударил го в главата над челото и той се сгромолясал на земята и сега е жив.
Петър Вълов постига същата участ. Един комунист го питал, що търси тук, а друг зад него го стреля в главата. Благодарение че мръднал, крушума го удря в бузата и през врата излиза. Той пада и после се свестява.
Също така е ранен Георги Сарачина.
Единствен невредим успява да се спаси Никола Карадимитров. Нисък на ръст, той се скрил в лозето на Георги Тошев из лозите.
Същите комунисти, справили се с тоя пост, тръгват към околийското управление.
В същото това време един заблуден куршум убива Яна Първан Миткова.
В околийското управление шефа К. Григоров не е бил. Там е бил пристава Пенчо Димитров. Започнала престрелка. Пада убит стражаря Г. Панов от с. Припържене. Отчаяно се е борил стражара Михаил Филипов от с. Ново село. Когато един куршум му пронизва и двата крака, от болки той изпуща пушката и околийското управление пада под новата власт.
Последното учреждение, което се предава на новата комунистическа власт е пощата. Нея поверили на Георги Димитров и няколко души, едни от които избягали сутринта рано. Останал само Г. Димитров и 2-ма-3-ма и не искали да се предават. Комунистите стреляли в зданието и го надупчили, но не постигнали никакъв резултат. Не смеяли да я вземат с престъп, понеже в Г. Димитров имало бомби. Употребяват хитрост, като вземат един негов роднина Александър Пиперков и те зад него се изкачват до вратата. По такъв начин, той не желал да убива роднината си и се предава с него, както и пощата.
МИТРУШКА.
Така се казва един чистосърдечен, весел комунист. И той бил, когато превзели пощата. Поискал да говори на телефона и се похвали с новата власт.
- Ало! кой там?
- Тука Враца!
- Кой на телефона?
- Окръжният управител полк[овник] Пазов!
- От къде се обаждате?
- От Фердинанд!
- Кой на телефона?
- Тук революциония комитет на новата съветска власт.
Окръжният управител му тръснал една псувня, той отвърнал и бързо оставил слушалката. Това е бил първия разговор между новата и стара власт.
Митрушка слиза на пътя и слуша барабана бие и дава радостни известия:
„Лом, Враца, Плевен паднали, София обградена“!
Слуша, ама не вярва: в ушите му звучат псувните на врачанския оръжен управител; слуша барабана, вижда, че дава лъжливи известия, но нали е комунист, не може нищо да говори.
НЕДЕЛЯ - НОВАТА ВЛАСТ.
Така осъмнахме в неделя 23.IX. в нова комунистическа власт. Страшно бе нея нощ! На сутринта трябваше да се отиде на черква. Редът бе да служи събрата Михаил Иванов. Дълго чаках да бие камбаната. Не би. Отидох в черква. Няма никой, освен клисаря Душко Стоянов. Запитах, защо не бие камбаната. Яви ми: дохождал свещ[еник] Михаил Иванов и казал, че новата комунистическа власт не дава да се бие камбаната и да се служи тоя ден. Като председател на храма, опътих се към общинското управление, да се уверя в това и защо не ни позволяват да служим. В общинското управление заварих Цеко Тодоров и Генко Кръстев. На въпроса защо не позволяват да се бие камбаната и служи отговориха: времето е критично, не трябва да се събират хора калабалък на едно място.
Генко Кръстев ми каза дословно тия думи:
- Ти, дядо попе, вчера ни видя затворени в околийското управление, сега ни поставиха тук. Ще караме докато можем. Трепереха от страх. Един гражданин им бе донел малко грозде. Не можеха да изядат 2-3 зърна.
- Виждате революцията е дала доста жертви. Обмислихте ли всичко, знаете ли последствията? Трепереха. - Вие знаете моите убеждения – може да правите с мен каквото искате. Едно ще Ви моля: запазете живота, имота и реда в гражданите. Иначе сте загубени! Щом не позволявате да се бие камбаната и да не се служи, ще се подчиним. На излизане от общинското управление, срещнах стария клисар Ив. Коларов - поклоник на Устабашиев. Той ме пита: Позволиха ли да се отвори черквата? Не, отговорих. Отиде той да се разправя. Казали му същото. Той им казал: Почнахте ли от черквата и Бога, знайте делото Ви няма да види добър край; Бог ще Ви накаже!
От разпит на някои селяни се разбра, че първо в 10 часа вечерта е обявена революцията в Лопушна и Соточино. От там е телефонирано на Чипровци да обяват революцията и да обезоръжат заставата - пограничния пост. Това е станало 11 часа нощта. И към 1 часа до 9 часа пада Фердинанд. Всички жертви бяха от старата власт. Нито една жертва не са дали комунистите нея нощ.
Бил повикан мастния фелдшер Цанко Иванов да прибере убитите в болницата. Роднините се научили за всичко. Плач до небето от съпруги, деца и роднини! Никой не смее да отиде да изпроси телата от болницита за погребение. Не оставаше повече за мислене. Мен, енорийския свещеник, се падаше да отида да успокоя роднините и да изпрося телата за погребение. Заедно с Тодор Вълов - бирника на общината, отидохме в околийското управление да искаме разрешение, за да се вземат телата и се предадат на роднините, за да ги погребат. Там заварихме разпоредители Георги Русинов, Мито П. Веренишки, Асен Греков, Тодор Атанасов, Христо Попов и др. Казаха ни да отидем в общинското управление. Отидохме. Дадоха ни открити листове да се пренесат телата от болницата в домовете и се погребат, но да бъдат само свещеника и родителите. Много народ да не се събира. Така и стана.
Само на първия билет на Б. Ив. Цанов писаха, че е убит, а на всички други, че са починали. Нека го прочетат и читателите:
„Билет за погребение
Позволява да се погребе Борис Ив. Цанов от гр. Фердинанд починал - убит - на 23.IX.1923 год. на часа 3 пред обед.
Издаден на 1923 година, месец септемврий ден 24 под №
Председател: Ц. Тодоров“.
Това е първия документ за погребение на убитите. В него писаха точно от що е починало лицето. В другите билети не се поменаваше, за че са починали от убийство. Погребахме и без билети тия, на които не се знаеха имената. Него ден по-видиите блокари бяха затворени в хотел „Бяло море“.
ОТСТЪПЛЕНИЕ НА КОМУНИСТИТЕ.
От 10 часа сутринта почна да се чува едно оръдие откъм Бойчиновци. Отначало по-глухо и по-сетне по-ясно и по-близко. Към 1 часа снарядите почнаха да падат в града. Разпръсваха се високо. Към гарата се откри картечен огън. Видните комунисти Г. Генов, Хр. Попов, Тод. Атанасов, Ас. Греков и др. отстъпиха към баира вкупом,
На тълпи, на тълпи бегашком отстъпяха комунистите в баира над града.
Една рота войници от 40-50 човека с 2 картечници влезе в града, предвождани от кап[итан] Васил Попов. Една от картечниците с група войници се движеше по главната улица, командувана лично от К. Попов - сега подполковник. Нея придружаваха кмета Гаврил Първанов - излязъл от затвора и Георги Д. Спасов. Нямаше кой да носи сандъка с патроните и заставиха двама майстори-зидари от поробена България (сега Сърбия) да носят сандъка с патрони и да следват картечницата. Всичко други се бяха изпокрили. Единият майстор заслужава да се помене. Той бе Милан Милошев от С-дол. Картечницата поставиха на зида на черковния двор. Тя обстрелваше отстъпающите комунисти. Част от войниците отидоха в баира из шумака и гонеха като яребици скрилите се комунисти из шубраците. Топа остана на вагона в гарата. Това трая около 2 часа.
Откъм баира се даде знак, че идат големи тълпи 1000-2000 души комунисти. Почна отстъплението на войниците. Всички отстъпваха към гарата. При ъгъла на черквата стана ръкопашен бой. Картечницата пада в комунистите. Един войник пада убит, други ранени. За забелязване е, че войника пада убит, както и пред съда се изнесе, от стрелба из прозорците. Не може да се не отбележи, че в тая престрелка войниците или имаха заповед да не стрелят в месо, или не бяха обучени да стрелят. Умът не можа да допустне: с картечен огън да не може се убие един противник, а напротив паднаха доста войници ранени и убити.
Началството отстъпи към гарата. Старши подофицер Тодор Минчов и трима войника с Георги Д. Спасов Врачанчето - по Врачанската улица.
На гарата се дава последно съпротивление.
Малкото войници със своето началство дават последна съпротива, но безрезултатна - патроните се свършили. Заобиколени от три страни - тях пленяват. Капитан Попов ударен с куршум в главата, пада ранен; капитан Ризанов, ударен тоже с куршум в главата, пада ранен и изгубва доеното си око; капитан Кляфков контузен с тояга по ръцете пада и той. Пленяват и топ, и картечница, и войници, и всичко. И тук е за забелязване, че никой от комунистите не пада убит.
Така се свърши в неделя настъплението на първия отряд за освобождението на града от комунистическата власт.
Старшият подофицер с трима войника, виждайки всичко това, не искал да се предаде, а заедно с Георги Врачанчето тръгва за Враца. Старшият успява да се промъкне къде скрито, къде с престрелка в Враца и съобщил още нощта за участта на отряда.
Георги Врачанчето пък пада пленник на комунистите към с. Крапчене. Издало го едно кученце, което било на отряда и тръгнало с него.
Ако да не е бил един благоразумен селянин, всички офицери щели да бъдат избити на гарата. Първата грижа на тълпата комунисти е била да вземе курката на ранения офицер. Да се облекат, да станат те офицери и предводители. Взимат и шапката. Така вече те имат офицери.
В неделя освен войниците загинаха стражарят Игнат Лилов и Симеон Денков, чиновник на гарата.
Поели повторно властта комунистите, първата грижа бе да затворят блокарите, около 50-60 души. По-видни затворени бяха: Ив. Русев, П. Алексов, Ал. Чилингиров, Хр. Пунев - София, Младен Софиянски, Гавр. Първанов, Хр. Троянски, Милан Иванов, Петко Р. Равнянски, Абдурман Амидов, Дим. Клисурски, Ив. Шишков, Узун бей, Косто Григоров, Петър П. Петков, Камен З. Каменов, Спас Костов, Г. Д. Спасов, Ив. Душков, Качо Атанасов, Петко Рангелов, Аврам Антонов и др. Комунистическата власт се възстанови към 5-6 часа вечерта. Всички знаеха местата си.
ПАРОЛА „БАЛКАН“.
Като не пристигнал стражаря Петко Рангелов с оръжието, пратили Петър П. Петков и Видо Рангелов с коне да отидат към Враца и посрещнат колата с оржъжието. Други пратили към „Пчелина“. Те били Младен Прокопов и Иван Д. Стубленски за същата цел да посрещнат оръжието. Чакали, чак до сутринта. Няма, а и не знаели, що става в града. Връщат се. На 100 метра от черния мост питат що парол? Не знаели да отговорятъ: „Балкан“. И един комунист гръмва и поваля Младен Прокопов. Благодарение, че куршума пронизъл само дробовете, а не и сърцето, Младен Прокопов е жив до сега.
РЕВОЛЮЦИЯТА В СЕЛАТА.
Едновременно се обявява революцията и в почти всички села Фердинандско, Берковско, Ломско, Оряховско, Врачанско и Белослатинско, част от Белоградчишко.
По видните комунисти се събират. Въоръжени нападат общинското управление, превзимат го, поставят червено знаме, затварят кмета и по-първите хора, поставят новото управление, почват да издават декрети.
Където между комунистите попадат добри хора „човеци“ постъпването на новата власт е минало тихо: стани ти, да седна аз; обаче където са били „зверове“ убивали са и хора. Така е станало в с. Славотин. Първата работа на новата власт била да се отиде в дома на кръчмаря Цвятко Мицин, още през нощта да го извика и убие по най-зверски начин и да го скрие в шумаците.
Имало е по-любовно предаване на властта в с. Горно Церовене. Не само, че предали властта, а някой предложили услугите си да помагат на новата власт.
Типичен случай е станало между двама колеги учители. Нека читателя се запознае и с него.
КОЛЕГИ УЧИТЕЛИ: КОМУНИСТ И БЛОКАР.
А. П. учителствува повече от 30 години с родното си село. Всички младежи са минали през неговото учителствуване. Той не споделял лудориите на своите млади някогашни ученици и ги съветвал да не правят подобни работи. Не го слушали, оставил ги на мира. Виждайки неговитe убеждения, можели да го арестуват, но като знаели как е работил над тях старият учител, оставят го неарестуван, още повече като знаели, че той е неспособен да отмъщава с оръжие.
Към 2 часа в неделя дохажда друг учител К. И. от с. М. да инспектира положението. Като видял, че колегата А. П. не бил арестуван, отива при него.
А. П. го запитва:
- „Как си колега“?
Другия отговаря:
- „Между мен и теб е всичко свършено: Ти си на единия полюс, аз - на другия“.
Единият бил на южното полушарие на земята, другият - на северното! И това станало за една нощ.
- „Но шегуваш ли се, другарю?“, - запитал А.
- „Не! В името на революцията, вие сте арестуван!“
К. И. е с пушка. Дадената заповед се изпълня. А. е арестуван. К. продължава пътя за Фердинанд.
Мина революцията. К. емигрира. Амнистираха го. Връща се. А. П. го среща в гр. Фердинанд. Отива право към него. К. го отбягва, но най-после се срещат.
- „Е, другарю, дай си ръката!“ - подзема А. П. „Вие в името на революцията ме арестувахте, ето аз в името на свободата ви прощавам! Дай си ръката!“
Някогашния комунист дума не продумал, а само плакал.
Сега и двамата са пенсионери, добри другари и помен няма от миналото.
ПОНЕДЕЛНИК - ВТОРИЯ ДЕН - 24.IX.
Нека след малкото отклонение додем пак в гр. Фердинанд. Града е в комунистически ръце. Обиколих енорията си. Погребвам убитите от 23.IX., понеже в неделя не можеше да се излезе от сраженията в самия град. Ходих и в общинското управление. Молих ги, казах им, ако ще правят сражения, да ги правят вън от града. Никога населението не е изпитвало такъв страх. Мнозина, участвували в ред сражения през войните, не са видели такова чудо. Някой се разболяха без болест: Йордан Бояджиев - блокар - имаше температура и лежеже болен дома си. Пазеха го и бе под надзор. Исай Иванчев, адвокат комунист, имаше температура 38°. Краката едва го държеха. Беше болен от страх. Живееше у дома. Не можеше да взима никакво участие. Мнозина бяха болни „страха ради“. Никой в никого вяра нямаше. Граждани-войници участвували в сраженията при Одрин, Тутракан, Черна и др. бяха уплашени и казваха: никога не сме изпитвали подобно нещо. Там знаехме, че неприятеля е отпред, а тук отвсякъде; там имахме тил, тук само шпионаж и недоверие в никого.
Барабанът често биеше: „Лом, Враца, Мездра, Оряхово, Берковица паднали. София обградена!“
Никой не вярваше на тия съобщения. Топовни гърмежи почнаха пак да се чуват откъм Бойчиновци. Знаеше се, че Лом се държи, а и Берковица не е паднала.
Комунистите решиха да пратят една картечница към Превала и да заповядат на зап[асния] офицер, учител Миладин Кунчев - здраво да държи към с. Превала, за да бъде гарантиран пътя на отстъплението.
Превзетия топ под командата на Христо Попов замина с трена за да се превземе Берковица. Нямаше въглища за трена, та колкото имаше по частните къщи и най-вече в Земледелската банка ги закараха на гарата. Трена с топа рано 8 часа замина за Берковица.
ЛЕКАРИТЕ.
Всички лекари бяxa мобилизирани. Руският лекар Тилински, като хирург, бе оставен в болницата да прави сложните операрации на ранените. Доктор Стамен Илиев, бе определен за армейски лекар, още повече, че той споделяше и ратуваше на делото; - за болнични лекари бяха определени д-р Бочев и д-р Левиев. Появила се скарлатина, та е трябвало да се определи един лекар за околията. Ето тук в препис давам от онова време един доклад на един от лекарите:
„До революциония комитет
Тук
За да може по добре да се организира санитарната служба, както тук в града, така и по цялата операционна зона, намирам за нужно да помоля почитаеми комитет да нареди следното:
Да се повикат руските лекари от с. с. Смоляновци, Лехчево и Лопушна, като им се даде следната работа.
Но Смоляноския лекар като хирург, да се остави в гр. Фердинанд, който ще помага на сложните операции на главния хирург и ще завежда едно отделение на болницата. Лехчевският лекар ще замести д-ра Леви в болницата, последния да си заеме мирновремената околийска служба в Фердинандска околия, като му се отпусне един кабриолет, за да обикаля селата, тъй като има се опасност от появяване на заразителни болести и ограничаване на скарлатината, която вече тук - таме се появила в малки размери.
Лопушанския лекар може да остане като лекар на разположение и където се появи голяма нужда, да бъде изпратен.
Също да се повика фелдшера от с. Славотин … да дойде в болницата, понеже той е бил дълго време на работа в болницата и главния хирург го иска, като отличен негов работник при операциите.
За армейски лекар
Началник на Фердинандската болница
Д-р Бочев“.
Както вижда читателя, - всичко трескаво се работи. Лекарите се готвят. Дават се разпореждания. Революция в истински смисъл на думата.
ПАДАНЕТО НА БЕРКОВИЦА.
Това не можло да стане в неделя поради страха от малкото войници в казармата. В тоя момент половината войници били в отпуск. Него ден - неделя - комунистите правили само разузнавания и проучвание на положението в Берковица, без да предприемат нещо сериозно. Във всеки случай знаяли са схватките в гр. Фердинанд и чакали изхода. По същите причини и близките села до Берковица не са възстанали в неделя.
В околийското управление се събрали 150-200 души верни на днешния строй, ала на 2-ма дали една пушка. Запасният полковник Първанов поел коменданството и пазенето на пощата.
Трена с топа от Фердинанд замина за Берковица в понеделник. Комунистите от околните села Лопошна, Гагагица, Гушанци и др. наброй повече от 2000 души, разделени на три колони: едната Гаганишката от към калето, предвождана от Кочо Ив. Петков, друга Гушанска - от Замфир Попов, трета охраняваща трена с топа, почнали настъплението към Берковица.
Защитата на града поели малкото войници и охотници граждани. Един отряд от защитниците водил запасният капитан Ив. Касаков. В друг отряд към гарата били запасните офицери Щилиян Панайотов, Костадин Димитров, Ст. Йоцов и др.
Голям смут в душите на защитниците внело гърмежа на топа. Те се чудили откъде накъде комунистите да имат артилерия. Усъмнили се, да не би някой гранизон да е минал на тяхна страна.
Почнали сватките. Много от защитниците се топили: бягали по домовете си, или преминавали в редовете на комунистите.
Виждайки положението, останалите верни защитници с бой отстъпват крачка по крачка към казармата, където им била главната надежда за съпротива. На 2 пъти гарата се заема ту от комунистите, ту от защитниците на града. Щом я заемат комунистите, веднага окачват червено знаме Защитниците пленили две червени знамена.
Запасният Капитан Ив. Касаков пада убит от тояги при дърводелското училище.
Гаганишкият отряд комунисти забиват червено знаме на калето и се втурноват към западната страна на града. Беркоиица става застрашена.
Околийското управление се брани, но примъкват се комунисти и хвърлят 1-2 бомби в двора на управлението.
Посред пазарището раняват околийския началник, запасен майор Маринов.
Околийското управление пада. Малкото войници, които пазели пощата, се отдърпват към казармите и полковник Първанов - предавайки известия до последния момент в София, останал сам, подобно на капитана Смит в парахода „Титаник“. И пощата е в техни ръце!
Мнозина, които не искали да се предадат на комунистите, се упътили към казармата, където искали да дадат последен отпор с войниците.
За тяхно учудване казармата била изпразнена и капитан Т. Попов с войниците поел за Петрохан отстъпление. Необяснимо!
При сватките е имало куриози. Един комунист по измамнически начин се нахвърля да вземе пушката на запасния офицер Димитров, но другарите му го спасяват и хващат комуниста за пленник и не му дали да се отдели от тях.
Не намерили никой в казармата, верните на днешния строй поемат пътя за Петрохан по дирите на войниците. Така в понеделник падна Берковица в ръцете на комунистите.
Първата работа на комунистите била да телеграфират в с. Клисура да се попречи на отстъплението, но това се оказало безрезултатно. Отстъпающите войници благополучно стигнали Петрохан и влизат в свръзка със София. Друг отряд със зап[асния] офицер Щилиян Панайотов отива в с. Комощица и влиза тоже в свръзка със София.
Комунистите в Берковица пускат затворниците: политически, вулгарни и, даже отцеубийци. По-хитрите, адвоката Серафим Иванов и др., се втурнали към Народната банка, където задигнали 100-150 000 лева. Упорито се говори, че между емигрантите С. Ив[анов] и Д. Първ[анов] е имало доста спор за тия пари. Братство и равенство!
Всички по-първи хора 80-100 души веднага били затворени. Имало и обири.
АДВ[ОКАТ] ТРЕБЕЛ ЦВЕТАРСКИ.
Той заедно с околийския инспектор Г. Алексиев и един руснак не желали да се предадат на комунистите и поели балкана. Не могли да стигнат войниците, те останали в балкана да нощуват. Целия вторник прекарали на открито. Видели един отряд, смятайки го за блокарски, почнали да викат по име на видни зап[асни] офицери - блокари. Това ги издало. Отряда комунисти не смеял веднага да ги нападне. а се връща в Берковица и донася, че в балкана е Требел с още много други блокари. Подготвя се потеря и в сряда рано се завързва престрелка. Требел бива ранен, Алексиев се предава.
ЧЕРНА НЕБЛАГОДАРНОСТ.
Ранения Требел предават на горския стражар Борис Салтирков да го заведе в Берковица. За същия стражар се застъпял по-рано Требел да бъде назначен на служба.
Наместо да се загриже за своя благодетел - ранения Требел, стражарят го намушкал с ножа си и го доубива по най-зверски начин. Каква черна неблагодарност!
Това става няколко часа преди да пристигнат освободителните отряди в Клисура, идящи от София.
ПАК ВЪВ ФЕРДИНАНД.
Нека додем с читателя в понеделник пак във Фердинанд. Тълпи народ идат от селата постояно. Образуват се роти. С една заминава Ив. Попов, с друга Асен Греков, с трета Тод. Атанасов, с четвърта Георги Русинов. Хората се сменяват, а пушките не. Топовни гърмежи се чуват към Липен, и Петрохан.
Него ден погребох Атанас Петров, 35 годишен, слуга при Ст. Клисурски. Сирак, неговата кончина се оплака от госпожа Клисурска и близките й.
Ходих 2-3 пъти в болницата: имаше ранени и от двете страни. В една стаичка бяха ранените офицери от I врачански отряд и Петър Вълов. Питаха ме за положението. Казах им, - боеве се водят. Чуват се топовни гърмежи отвсякъде. Прислугата в болницата бе сменена: за милосердни сестри бяха оставени дъщерите на по-видните комунисти. Молих ги да се отнасят еднакво към всички ранени. Офицеритe ми съобщиха, че към тях се отнасяли много добре, не могат си обясни това, - боят се за живота си.
Петър Вълов и останалите двама ранени се бяха много изплашили да не би повторно да ги избият, за да не се знае, що станало на поста. Много ги изплашило обстоятелството, че дохаждали в болницата някой от ония комунисти, действували на поста при избиванието на Б. Ив. Цанов и др. и носили счупена същата пушка.
- „Щом видяхме същата пушка, зави ни се свят и ние премаляхме от страх, че ей сега ще ни доубият“, - казваше П. Вълов. Били поставени воени постове да ги пазят и един селянин от горните села се канил да пие човешка кръв! Това ги силно плашело и П. Вълов молил да бъде сменен тоя човек-звяр.
КОМУНИСТИ И ЗЕМЛЕДЕЛЦИ.
Революцията отначало бе чисто дело само на комунистите. Като видяха в неделя контраатаката, почнаха да правят предложения на земледелците, широките, даже и на радикалите. „Да работим заедно на местна почва“ - казваха.
Никой, освен земледелците, не им се хвана на въдицата. Даже и мнозина земледеци не искаха изначало да вземат активно участие. Комунистите действуваха хитро. Щом някой земледeлец се реши да работи явно, веднага му дават видна отговорна длъжност. По такъв начин образуваха селско-работническо-революционно правителсто, в което командуваха комунистите. Те не криеха: ние сме умът, земледелците, - изпълнителните (калабалъка).
Широките и радикалите им отговориха: дял не взимаме във вашата работа. Гордейте се вие с нея! Нещо повече, по-видните бяха арестувани наред с черните блокари, като Хр. Пунев, К. З. Каменов и др.
ХР. ПУНЕВ.
Широкия социалист Хр. Пунев бе дошел от София да направи събрание на работниците в неделя - 23.IX.1923 г. Бяха афиширали събранието. Не закъсня да бие барабана за целта. На правителство и комунисти сърце се топи за положението, а Хр. Пунев събрание ще прави! Осъмна Пунев в нова власт. Не се мина много време и той отиде в ареста между блокаритe. Последните го питаха: нали си защитник на работниците, не беше ли ваш Генко Кръстев, не беше ли народен представител, защо поне вас не остават на свобода? Някой шегобийци канеха Пунева да им направи събранието в затвора, като им каже, кое е щял да говори. Страшно нещо е да бъдеш затворен във време на революция: белите косми бързо идат. Комунистите пък казваха: затворихме ги да им бъде гарантиран живота, иначе може някой да ги убие. Това било за тяхно добро. Дали и сега се върши същото с тях, пак за тяхно добро?
НЕВОЛНИ ГОСТИ.
В града бяха попаднали случайно игуменина на Клисурския монастир иеромонах Антим и протойерей Стан П. Димитров, от с. Флорентин, Видинско. Последният бил във Вършец, отбил се да види гр. Фердинанд и революцията го сварила Колко се мъчеше за дома. Даваха му открит лист, но му гарантираха свободно пътувание до с. Долно Церовене. Не гарантираха за живота му вън от Фердинанд. Съветвахме го да чака, да се избистри положението и тогава да си замине за Видин.
ДЕКРЕТИ.
Не мога да не отбележа, че веднага почнаха да издават декрети за мобилизация, за реквизиция и ред други нареждания. Военните имаха си план на действие и веднага работеха за неговото прилагане. Хляб, брашно, жито, сено, сирене почнаха да реквизират, като във военно време. Да не се мисли, че това са само думи, давам място на два реквизициони документа, запазени от онова време:
I.
„Да се даде. К. Тр. 27.IX.1923 год.
Реквизирайте 5000 кгр. сено и наредете превозването му до окол[ийския] склад за нуждитe на революционата армия.
За окол[ийския] революц[ионен] комитет: Д. Свещ.“
II.
„Дайте на Тодор Алексов приносящия две коли сено за нуждите на коменданството за нуждитe на революционата армия.
Окол[ийски] революц[ионен] комитет: М.“
Тия документи по една случайност са запазени от онова време. Нека, читателя не счита тая революция, като детска работа, а сериозна с цел въвежданието „съветско“ управление в България, подобно каквото е в Русия.
КНИЖНИ ПОЗИВИ.
Ликуваха комунистите, когато падна Берковица в техните ръце. Не закъсняха да направят и позиви до земледелческия селски народ в България и друг до българската армия.
Позивите се пръснаха по селата, а други облепиха по градските улици.
С позива до селяните се подканваше работния селски народ да подкрепи борбата за възтържествуване на новата съветска власт и да се подкрепи новото селско-работническо правителство.
С позива до армията се приканяха войниците да не се сражават с новата народна армия, а да захвърлят пушките и да преминат в редовете на революционата армия.
За честта на българската армия нека явим, че никой войник от нея не премина на страната на революционата комунистическа армия; напротив пленените в неделя войници търсеха случай и избягваха преоблечени в селски дрехи в частите си във Враца. Те бяха в първите редове на настъпающите по-после войски.
Като пленници на комунистит да спасят живота, казваха, че симпатизират на движението, но факт е, че щом им се удаваше случая избягваха в своите части. Това говори за техния военен дух.
ВТОРНИК - 3 ДЕН - 25.IX.
Сутринта рано топовете пак гърмят към Бойчиновци. Ранени пристигат значително и то само от комунистите. Погребох двама комунисти, загинали при боевете към Бойчиновци. Болницата се напълни с ранени.
Към 12 часа намират тялото близо до железопътната линия към сланището на комуниста Асен Илиев, шивач, почнало да се разлага. Убит бил още в неделя от първия военен отряд на кап. Попов от Враца.
Нека опомена тук, че ония комунисти, които са силни в държане на площадни речи, не са силни в боя. И един такъв почнал да бяга, та другите му другари са стреляли по него. Но това си е тяхна домашна работа. Няма нужда да се отбелязва.
Трупа на Асена погребох в 3 часа с почетна рота. Генко Кръстев му държа реч! Три залпа и ковчега се спуска в гроба.
Не след много погребох друг Ал. Зарков от с. Ковачица. Берковско. Него не с такива почести. Това различие се схваща. Тук е и брата му. Дочувам разговор между него и друг селянин: „Лъжеха ни; да додем да пазим реда само във Фердинанд. Цяла България била, уж, въстанала, а те ни накараха да се бием към с. Липен. Кого ще превзимаме? Не е ли това България? Убиха брата ми? Кои се биеха по рано във войните, кои сега? Нали ние простите селяни, а те се крият и сега по канцелариите! Няма го майстора! Щом се здрачи, ще избягам“. Така и ставаше. Насила ги докарваха втори път.
Него ден погребох и войника Камен Ценов от Главаци, Врачанско.
Постояно бях в движение. Не оставаше улица, болница, хотел, училище да не споходя. Молих да се избягват човешките жертви.
В хотела на Аpco Велев забелязах един познат селянин Иван Първанов от с Видлица да се крие в яхъра при хотела.
- „Насила ме докараха. Лошо в село, зло и тук, ще се крия, па какво Бог даде! Скоро ще се види, що ще стане, топовете се чуват“, - казваше тоя селянин.
В болницата срешнах ком[униста] евреин Моис Лазаров, който вземаше живо участие в революцията. Питам: „Каква каша забъркахте? Къде й е края? Мислихте ли за последствията“?
Той отговори: „Това е революция! Да не стрелят войниците и ние няма да стреляме.“
- „Ами в съветска Русия не стрелят ли войниците?“
Замислен, изплашен, бързо излезе от болницата,
През деня премина към Лом - Видин един аероплан, идящ от София. Комунистите в града го обстреляха. Никакви позиви не пусна. Внесе голема уплаха в редовете на комунистите, особено началниците.
Тук във Фердинанд бяха и Васил Коларов и Георги Димитров. Бяха настанени 100 метра от моя дом в къщата на адвоката Георги Русинов. Пазеха ги 2 -3-ма часови, единия, ако ме не лъже паметта, казваше се Ив. Тончев от с. Меляне. Отиваха рано в Народната банка и там от телефона разпореждаха. Много не излизаха, гледаха да не ги виждат. Страхуваха се от своите. Говорих на някой водители, ако не може да се мине без бой - нека правят такъв вън от населените места. Не са виновати децата и старците и не е хубаво да стават жертви децата и жените. Те се бояха от мене, а аз два пъти от тях. Донасяли им разни страховити работи. Късно погребох войника Христо Пунчев от с. Боровци. Направиха ми бележка, че много ходя, даже един селянин - познат ми - мой роднина - ме заплаши, че ако продължавам да ходя из града, ще бъда арестуван.
ПЕТКО РАНГЕЛОВ - СТРАЖАРА.
Помнят читателите, че тоя стражар още в събота бе пратен да донесе оръжие от Враца. Несполучил, той се връща във Враца. Получава се известието, че първия отряд е пленен и разбит. Старшият Т. Минчов и 3-ма войника описват участта на отряда. Разпоредено да дойде друг отряд от Шуменския гарнизон. Стражарят Петко Рангелов, бил определен да показва и упътва отряда към Фердинанд. Така и станало. Той, стражарят, се качва на влака и поема пътя за Бойчиновци. С престрелка стигат до с. Пали лула. Там железопътната линия развалена от комунистите, които отстъпили към Бойчиновци. Прехвърлят се на каруци и благополучно понеделник стигат гарата Бойчиновци. Преспиват и вторник в боен ред поемат пътя за Фердинанд. Комунистите приготвят засада. Никой не се обажда! Когато отряда навлязъл доста навътре, комунистите с пристъп и бой пленяват оръдието. С бой войниците се предават. Старшият офицер бива убит. Кандидат офицера ранен и пленен.
Както и по рано казах, първата работа на комунистите е да съблечат убития офицер да му вземат дрехите, да се облече някой и да се въоръжи, за да има подчинени. И тук става същото! И тоя отряд бива разбит - без да може да свърши задачата си. Нека спомена, че тук действуваше с комунистите оръдието, което плениха в неделя, същото което действуваше към Берковица.
Предназначението на оръдието бе час по-скоро да отиде в Лом и направи това, което направи в Берковица. Шуменският отряд има тая заслуга, че задържа комунистите един ден, за да пристигне в Лом Видинския гарнизон и попречи за паданието на Лом.
ЗАБЛУДЕНИ ВОЙНИЦИ.
Четиринадесет войника, които били при обоза и патроните на гара Бойциновци, като видели участта на своите другари и началници, тръгнали на север, без посока към Лом. В селото Голямо Мърчево ги упътили към с. Мадан. Тук не смеяли да ги приемат, а ги упътили въоръжени към Лом, дано се съединят с Ломския гарнизон.
Попадат в с. Горна Гнойница, Ломско. Там ги обезоръжават. И селяните със същите пушки заминават да превзимат гр. Лом.
Говори се, че не били само обезоръжени, но и съблечени и накарани да работят по селските къщи. Това не е за вярване. След като са ги обезоръжили, допуска се, че войниците, да не личат като войници, сами са си хвърлили куртките и почнали да работят из селото.
За тая постъпка селото Горна Гнойница зле изпати. Когато Ломския гарнизон видял своите другари, обезоръжени, съблечени - избива от селото 71 човека за назидание, кога българин, български войник ще обезоръжава. Жертви каквито никъде другаде не са дадени, даже и самото село не е дало през всичките войни до сега.
Минало страшно, дано да не се повтаря!
СРЯДА - 4 ДЕН - 26.IX.
Коларов, Георги Димитров с хазайна си Георги Русинов рано, без да се обадят, с файтон напускат Фердинанд и поемат към с. с. Соточино, Лопушна, Копиловци. Кой ги е питал, казали, че отиват да инспектират положението.
Аероплан мина пред обед. Духаше силен западен вятър. Пусна позиви, вятъра ги отнесе далеч. Нито един не падна в града. В това време към обед дойде в града свещеник Михаил Георгиев от с. Сумер. Той хванал един позив. В него се съветвало населението да се прибере по домовете си, да не пролива излишна българска кръв. Правителството е взело всички мерки да потуши тоя бунт.
Замолих свещеника да отиде в общината и да съобщи за позива, както и за положението на кмета Цеко Тодоров, с когото били роднини. Това той, свещеникът, изпълни. Не се мина много време и барабана бие: „Никой да не разнася лъжливи известия, че комунистите са в отстъпление че ще бъде застрелян“! Сами себе си лъжеха: никой не им вярва. Бой се води само към с. Криводол.
ЧЕКАТА.
Тя е веднага образувана и почна да действува. Стражарят Петко Рангелоа пада пленник в Бойчиновци с Шуменския гарнизон. Още там искали да го убият. Спасил го Владимир Петров от с. Долна Вереница. Докарали го тук – Фердинанд. Нему и на Георги Д. Спасов прочитат смъртните присъди в окол[ийското] управление и оставили изпълнението им към петък, събота.
Казват, че имало още две смъртни присъди на Мито Ив. Гоцов и Ив. Гаврилов. Според твърдението на тогавашния кмет, Гаврил Първанов, тия смъртни присъди са били подписани от - чеката - трима души и сега се намирали към делото в Ломския окр[ъжен] съд.
В. КОЛАРОВ И Г. ДИМИТРОВ БЯГАТ.
Преминали Соточино и Лопошна, те стигат в с. Копиловци. Там на коне поемат за село Чипровци. Отиват при чипровченина - комунист А. Костов. Престояват в Чипровци само половин час. Поемат балкана заедно с пет души от Чипровци.
Кога ги питали, защо отиват в Сърбия, казали, че отиват да доведат една сръбска дивизия войска, която ги чакала на границата да помогне на делото. Дали наистина, или от страх са говорили това, не се знае; но че са говорили, това се потвърждава от мнозина чипровчене.
Дочу се, че Берковица е освободена от отряда откъм София.
Същия ден ломският герой адвоката Крум Пастрамаджиев бил видян към с. Смоляновци на кон да бяга през Бели Мел за Сърбия. Той учителствувал на младини в това село и знае всички пътеки за балкана. Как всичко това идеше не знам, но се тайно се казваше и го знаеха всички и комунисти и блокари.
Тоя ден погребох на веднаж 3 трупа комунисти, три кола, три кръста: Георги Грозданов с. Меляне, Спас Стойков с Дзвонци и другия неизвестен. Никой не ги придружи. Уплахата бе голяма.
Разговарях с учителите А. Ч. и P. Т., върнали се от Липенския фронт. Аз питам тях за ново, те - мен. Питам ги: „Имат ли представа, що вършат? Чели ли са историята на Френската революция“? Казаха - „Да - и при неуспех, ще бъдем избесени насред пазарището“. Не им говорих повече. Очите им бяха пълни в сълзи. Тоя разговор стана в присъствието на почтения гражданин Ив. Илиев гр. Фердинанд.
ГЕРОЙСКОТО ДЪРЖАНИЕ НА ГР. ЛОМ.
Нека, щом сме рекли да опишем всичко, читателитe ме придружат да видим що става и в гр. Лом. Същите нареждания, същата постъпка на комуниститe. Когато властта разпоредила да бъдат арестувани по-първитe комунисти, Крум Пастармаджиев, Александър „Пурко“ и др. не се отдали, а избягали вън от града.
Всички села от Ломско въстанали и тръгнали да превземат гр. Лом. Около 250 души верни ломчене на днешния строй отиват в казармата, обличат се и почват отбраната.
Подполковник Халачев, добър войн, ги разделя на роти и поема отбраната.
Една рота праща към Сталийска махала. Там научват, че Василовци цялото е въстанало, даже дочували камбания звон за революцията. Дават заповед да се повърне ротата в Лом.
В неделя към 10 часа града е обграден. Първа жертва пада Горан Заеков, който отивал към лозето си.
По заповед кавалерията излиза и разгонва по шосето Лом - Расово, Ковачица, ала бързо се връща. Едната махала „Боруна“ пада под комуниститe.
На 24.IX. формен бой и стрелба. Един ескадрон под предводителството на поручик Ангелов прави опит към разсадника да разгони комунистите, обаче те го убиват, раняват няколко войници и коне. Ескадрона са връща в казармата.
Подполк. Халачев заповядал да поставят 16 картечници на покрива на казармата и оттам не дали да се приближат нападателите. Там 500-600 души войници и охотници са се отбранявали срещу повече от 5000-6000 души комунисти и земледелци.
Тук се почувствала друга беля. Патроните намалели значително. Била дадена заповед да се пестят.
Това продължило без почивка до вторник след обед. Дохажда помощ от Видинския гранизон по Дунава с един параход.
Веднага едно оръдие от Дунава почнало да обстрелва тила на нападателите, друго, оставено в турската чершия, почнало да обстрелва към Щърбановата воденица и разсадника.
Обсадителите дават гръб и почват да бягат. Види се, още тогава Крум Пастрамаджиев е тръгнал, та да може сутринта, 60 клм. далеч от Лом, в с. Смоляновци да бъде видян.
Веднага пращат в казармата две каруци патрони, пристигнали от Видин.
Връзката с казармата и града през цялото време е била застрашена. Комунисти стреляли от страничните улици и от прозорците на някой къщи.
Тук загинват Камберов, Тозо и други граждани,
В сряда сутринта някой комунисти правят последното нападение на долната казарма, като предполагали, че няма много войници. Завързва се бой, в който пада убит един кандидат офицер и няколко войника ранени, а от комунистите 5-6 души убити и неизвестно колко ранени.
Това е последния напън от комунистите и почват да бягат към Голинци. Тук кавалерията е действувала и пада убит водителя им Александар Карастоянов „Пурко“.
Ломския гарнизон цели три деня не е мигнал само и само да запази своята клетва и вяpност на отечеството. Видинския гарнизон за момент го сменя, докато си починат в сън кавалеристите.
Четири роти почват да гонят и обграждат комунистите. Изплашени почват да бягат, като захвърлят всичко. Почва се залавянието им по домовете, започна да работи военото съдилище и да се иска сметка за загиналите офицери и войници.
Последствията са известни!
Така Лом геройчно се държа и не падна под комунистическа власт. Това в голяма степен се дължи и на умението и безстрашността на подполковник Халачев.
Не мога да не споменя, че ломските телеграфо-пощенски служащи са се мъчили по един своебразен начин да дадат известие от Лом до София за положението. Пощенския чиновник Коста Светозаров от Лом е можал през „червените“ - Фердинанд да влезе във връзка със София по следния начин.
Повиква приятеля си от пощата в София, Петър Дюлгеров. След ред запитвания от интимен, минал характер се уверява, че действително е той. Тогава му съобщава, че не е скоро получил известие от приятеля Гого (пощенски чиновник Видин), а и Борис (пощенски чиновник Рахово) не се обажда от дълго време. Моли, кога им пише, да ги застави да се обадят. Той отговорил, че скоро ще им пише и че ще му се обадят. По такъв начин са могли да си предават за положението.
Комуниститe от Фердинанд, където беше главната квартира на Васил Коларов и Георги Димитров, имаха за цел да падне Лом и тогава към Лакатник да прекъснат централната ж.п. линия. Не се отдаде и революцията пропадна!
КРЪСТОВДЕН - ЧЕТВЪРТЪК - 5 ДЕН - 27.IX.
Като видели в София, че комунистите здраво се държат във Фердинанд, престанаха да пращат отделни роти, които се топяха и снабдяваха комунистите с оръжия, пушки и припаси, а решиха да действуват както във воено време, с настъпление от всички страни. Топовете откъм Берковица гърмят, откъм Белоградчик също, откъм Криводол взеха по-ясно да се чуват. При все това, куража на комунистите не бe малък. Те чакаха своята участ на Кръстовден.
Ние, свещеницитe, без да питаме, служихме в черквата тоя ден. Бяха дошли повече жени и стари мъже. Направихме водосвет 4-ма свещеници: Протойерей Стан П. Димитров - с. Флорентин, прот. М. Иванов, Иеремонах Антим от Клисурския монастир и мое смирение.
На велики вход и в „Спаси Господи“ поменахме „Царю Борису“. Веднага се разнело, че и в новата власт се поменва „Царя Бориса“. Наивните комунисти казвали: ние не сме против цар Борис, ние сами ще го изберем председател на републиката!? Така се обясни нашето поменване на царя и тяхното мълчаливо съгласие. Пък и в онова време нямаше кого да питам. Топоветe не преставаха да бумтят от всякъдe по-близко и по-близко.
Към 10 1/2 часа отидохме на гарата трима свещеника да питаме: може ли да замине отец Стан П. Димитров, родом от с. Флорентин за Видин и оттам за родното си село? На гарата срещнахме свещеник Андрей Игнатов - Медковския герой - със сабля през рамо. Като познат, отделихме се четримата свещеници и го питам: що търси по това време тук? Той съобщи, че има трен на разположение, извади от революциония комитет един открит лист, с който се дава право свещенику Андрею да издирва и снабдява революционната армия с припаси и снаряжения. С гордост го посочи! Казах му, че върши лудории и нам, свещениците, не подобава да се занимаваме с тия работи и че друго е предназначението на свещеника. „Аз не съм енор[ийски] свещеник! Уволнен съм! И зная, зашо върша всичко!“ - отговори свещеник Андрей Игнатов. Познавах го от младини, знаех, че има чифлик от 300 декари, зная че всичко върши за далавери. Не скрих при всички да му явя, че не е искрен в делото.
ГЛАВНОКОМАНДУЮЩИЯ РЕВОЛЮЦИОННАТА АРМИЯ БЯГА.
Към 1 часа подир обед големците комунисти и водачи почнаха да отстъпят към Балкана, аслъ и тяхната парола бе „Балкан“. В моята къща живееше адвоката Исай Иванчев. Болен без болест от страх. Към 1 1/2 часа при него дойде главнокомандующия на всички революциони армии в метежа, Гаврил Генов, зет на Исай Иванчов - и отиде право при него. Говореха 10 минути. Подканял Исай да бяra, че войски идат, обаче той едва ставаше, краката не го държат. Чаках на двора и на излизане го запитах: „Какво направихте, господине, кажи ми истинското положение“? Не скри: - „Бити сме, делото пропадна, ще дадем последното сражение на байра, Нека става, каквото ще“!
На първо време повярвах, че действително ще дадат сражение в града, още повече като помнех, какво стана в неделя; но от друга страна се усъмних, като го видях блед, посърнал, без да има някой да го придружава, като главнокомандующ.
Досетих се - да не би да бяга - и го проследих. Ако, действително, ще дадат сражение, той ще отиде в центъра на града при другаритe си и ще им съобщи; ако ли бяга, той ще вземе страничните улици и не ще отива да подготвят сражението.
Излезе последното вярно. Той бяга и се отделил от другарите, да не би да му искат сметка за извършеното дело. Плах взе страничните улици към Балкана и от там за Сърбия.
СПОКОЙСТВИЕ В НАИВНИТЕ КОМУНИСТИ.
След малко обмисляне реших: мен, енорииския свещеник, предстои важна работа. Почти всички главатари се изтеглиха, кои още вчера, кои преди обед, останаха в града наивните комунисти и излъган народ. Войските идат, комунистите ще отговарят с гърмежи, ще стане схватка, колкото да се запали града. В тоя момент духаше силен западен вятър. Трябваше малко подпалване и ще изгори всичко. Никой нямаше да гаси. При това положение отивам всред комунистите и им съобщавам: „Главатарите ви сега са към сръбската граница! Гаврил Генов, главнокомандующия, си замина. Войските идат. Ако дадете сражение тук, ще загинат невини деца и жени“!
Едни готвеха, други друго вършеха и щом разбраха положението, като мравки поеха баира на запад от Фердинанд.
Отидох към общинското управление. Там Костадин Трифонов - учител, мой съученик от семинарията - и Илия Райчев получват хляб, сирене в реквизициония склад. Казах им истинското положение. Всички бягат на запад, а те побягнаха към домовете си.
Към Веренишкия път караха няколко руснаци, хванати в с. Смоляновци. Питат: „Какво да правим с тях, кому да ги предадем“? Фелдшера Цанко Иванов им каза: „Складирайте пушките си на пирамида и вие и руснацитe да се криете кой, къде знае, че ей сега ще пристигнат войските“! Така и направиха.
ОСВОБОЖДЕНИЕ НА БЛОКАРИТЕ И ДР. ХР. ПУНЕВ.
Бях пред читалището, където бяха затворени всички блокари. Вардexa ги трима часовии. През прозорците им казах за положението. Часовиите ми казват да ги освободя. Казах: „Не съм ги затворил, нито съм вас поставил. Сега сме в революция и не мога да заповядвам. Правете как ви учи ума. Моя дълг е да ви кажа какво е положението и какво ще стане след малко. Нека всеки решава за себе си. Не мога да поемам самичък тая отговорност в това време“.
Отправих се към околийското управление. На 20 крачки срещнах медковския свещеник Андрей, но сега не така горд, както пред обед. Сега той мен пита за положението. Бе възседнал на едно малко зелено конче. Новото е това: „Края на лудориите настъпва. Ето войски идат и след малко става сражение. Мисли му ти с шашката!“ Дядо поп Андрей разве расото с препускане на коня. Всички бягат на запад, а той - на север към с. Медковец.
Колко комунисти имаше на долния край на града, дядо поп с коня ги изплаши и нямаше нужда да им се говори, че положението е опасно.
В тоя момент се срещнах с д-р Илиев и Ангел Свещаров - комунисти. Идат от околийското управление. Питат мене за положението. Казах го. Обърнах им вниманието, че в читалището има 50-60 души затворени, и, ако падне някоя граната, ще затрупа всички. Решихме трима да отидем да ги пуснем и коя власт ги повика, нека се съберат пак. Докато да отидем, двама от часовиитe бяха хвърлили пушките и избягали, а един влиза при тях и моли, ако има нещо, за закрила.
МОЕТО КМЕТУВАНЕ.
Из града не се мяр-ка никаква жива душа. Поех по обратен път към дома. Отбих се в общинското управление. Там бе разсилния Лазо Г. Любенов - шивач. Питам: „Къде е кмета“ ? Отговаря: „Вътре“! Е щом е вятре, я го извикай! – Няма го! Щом го няма, а и няма и блокарския - аз ще бъда кмет и седнах на кметския стол. При всяко друго време се борят за тоя стол, а сега бягат всички от него. Чудно нещо !
„Слушай, Лазо, сега сме в междуцарствие: нам предстои да запазим обществените вещи. Заключи всички складове! Ето, аз ти отстъпям, бъди ти кмет и Лазо сяда на кметския стол. Ще бъдеш кмет, докато се види положението! Ще видим, кой ще те замести“.
Това продължава 10-15 минути и аз освободих общината, като оставих Лазо за кмет. Жива душа нямаше по главната улица, освен един туберкулозен - Агрион - очакваше дано някой куршум го освободи от живота.
Тръгвайки към дома, съгледнах след мене двама анархокомунисти да ме следят. Аз от другата страна, те подир мен. Носеха по един хляб и една пушка. Енориаша Александър Фотинов отвори прозореца и ми каза: „Отивай си дядо, сега ще ти хвръкне калимавката“ ! Право да си кажа, чак сега се уплаших и се мъчих как да се освободя от тяхното следене. Най-сетне съгледах един човек и му казвам с висок глас: „Бягай, чичо! Гаврил Генов избяга преди 2 часа!“
Като чуха тия думи, анархистите бързо поеха за баира, а аз към дома си. Изпълних дълга си, обаче напоследък се изплаших много. Едва влязох в дома и след 5 минути една граната избухна към общината, друга към Арсо Велев, трета другаде. Никой не се обади. Мъртва тишина, като че ли в града никой не живее.
В моя дом се бяха събрали: Гоцо Митов, адвокат; Исай Иванчев, адвокат и I мирови съдия Гаврил Ленков.
Казах им, - ще обиколя пак енорията си. Подканих и тях. Писнаха жени и деца. Отвърнах им: стойте си! Самичък излязох!
Отидох в дома на друг адвокат. Потропах - излезе. Казах му: не бойте се, ей сега ще дойдат войските и града ще бъде освободен от новата власт.
Не вярва. Идели земледелците от Белослатинско и ще направят поразии в града. Невероятно ми се вижда това, но в оня момент, всичко казано, минаваше за истина и имаше търпимост. Побързах за дома си.
ВОЙННЦИТЕ ПРИСТИГАТ.
След 10 минути първия автомобил с войници влезе откъм Берковица. Последваха го още два автомобили с едно оръдие. Изгърмяха пушки, картечници - нещо страховито се чуваше. Излязох да видя, един войник стреля над нас, казах да се отдалечат придружаващите ме и отидох към центъра на града при тях. Първият им въпрос бе: „Има ли комунисти в града и ще окажат ли съпротива?“ Обясних им, че комунистите се оттеглиха преди 1 1/2 часа и няма да окажат никаква съпротива. Питаха: „Има ли черквата камбана?“ Отговорих: Да! И те накараха Тома Морков и протестантина Истатко да я бият за тревога. Това бил сигнала да настъпят останалите части. Момъка Петър Петков отиде с кон да съобщи на военните части, че града се предава без съпротива от комунистите. След малко града бе напълнен с войски от Враца и София. Оръдията обстрелваха околността на града и не позволяваха вече излизане от него. На всяка улица и картечница: не може птиче да прехвъркне и да не се забележи.
Така, на 27.IX.1923 година, след петдневно комунистическо управление, града бе освободен от войските.
ПОСЛЕДЕН КОМУНИСТИЧЕСКИ ГЪРМЕЖ.
Не трябва да се премълчи, че когато мнозина комунистически водители още от среда или рано сутринта четвъртък поеха за Сърбия, един-единствен адвокатът Асен Греков се оттегля последен, чак когато софийските автомобили навлязоха в града. Тая постъпка, последен да се оттегли му прави чест! Стреля срещу автомобилитe, счупва на един предното стъкло. Войниците слизат от автомобилите почна се престрелка и го раняват в челюстта. Ранен, с избити зъби, след 3 дена пристига в Сърбия.
Нека тук спомена за друг, пак така предан на своята идея. Берковица се освободи. Мнозина помагаха; но когато да се освободи Фердинанд, никой не се помръдна от Берковица, освен запасния офицер Щилиян Панайотов. С пушка в ръка, той е влязъл в града с втория автомобил, и, когато Асен Греков стрелял в автомобила, - веднага е залегнал да се стражава с него.
Освободи се града.
Бяха поканени всички лица да заемат длъжностите си. Старши офицер им каза: сега ви освобождаваме, да не дава Бог втори път да дохаждаме. Боя, най-напред, от вас, блокарите, ще почнем. Наш, по право, мой Лазо - шивача отстъпи кметството на избрания по-рано Гаврил Първанов. Настъпи нощ и чакахме утрото.
ЗАТВОРНИК ПРИ КОМУНИСТИТЕ.
Нека се повърнем малко. Във всяко село имаше затворени хора при режима на комунистите. Замолих няколко души да опишат своето положение, как са прекарали. Молих ги да не преувеличават, а да опишат самата истина, още повече, че това тяхно писмо ще бъде напечатено. Отзова се Димитър Камарашки от с. Соточино, сега в гр. Фердинанд.
Ето как той описва своето пребивание в затвора в с. Соточино, Берковско, през време на метежа:
„Роден съм в с. Студено буче, Фердинандска околия. Ожених се за девойка от с. Соточино. Две години преди революцията отидох да живея в селото на жена си. Политически убеждения имам и съм националлиберал. В Соточино имаше още един - П. Джонов - демократ. Всички други бяxa комунисти. През всичкото време бях бойкотиран от всички в селото.
Не ми даваха вода от общата чешма. Ако отиде някой от семейството ми, ще го освиркат, наругаят, ще му се заканят с тояги. Бях принуден да отивам да наливам вода на едно кладенче, където другите не ходеха.
Доде ли вършидба очаквах същия бойкот. За да им услужа, помагах на всички, дано се съгласят и на мен да помогнат. През 1922 г. след като им помогнахме да овършат снопето си, кога дойде време да се върше мойто снопе, - всички по даден знак насядаха и никой не помага, смеят се отдалеч и никой не се мърдва. Благодарение на персонала на вършачката, който схвана положението и една единствена баба Пуна, можах да си овърша снопето. Когато си тръгнах с колата - друго чудо: всичкит клечки от колелата и всички жегли вземени. Пак смях и освирквания от „другаритe“.
Дотам стигнаха подигравките, че бяха назовали кучетата си на мое име „камарашки“. Щом ме видят, почват да призовават кучетата си: „На, камарашки, ела тук, яж хляб“! и други подигравки.
Така ме тормозеха, че бях принуден да не държа никакъв добитък в село.
Същата година имах 1 кокошка с 8 пилета. Тя отишла в нивата на съседа комунист - Георги И. Колов. Направиха протокол, че моята кокошка с 8 пилета изяли 963 кгр. жито. Цялата нива едва има 500-600 кв. метра. Нали председателя, Ставри Димитров е комунист, както и учителя М. Тодоров! Така написаха протокола. Платих, но реших в себе си да се изселя от това село.
Когато се обяви революцията, бях в с. Соточино. На 23.IX. рано легнах и заспах. Никога не очаквах, нито пък някой ми е казвал, че ще обявяват революция. Към 10 часа вечерта гъмжило народ в двора и една пушка гръмна. На вратата почнаха да бият и викат: - „Ставай“! Рипнах по долни дрехи и гледам двора пълен с хора.
Показа се Цеко Иванов, водителя им и ми казва: „Излизай“! Помолих го да се повърна да си взема горнит дрехи и палто. Не ми позволи. Излязох и пет души почнаха да ме бият най-немилостиво. Скъсаха ми дрехитe и полугол ме затвориха в мазето на Първа Гогова. В това мазе стопаните си затваряли свинетe - пълно с бълхи. В мазето намерих П. Джонов със строшена глава, от която течеше кръв. Бил го учителя комунист Ангел Стоянов.
Преди да ме затворят Спас Стоянов, комунист ми завира един леворвер в устата и ми казва: „Признай, че ние сме сега на власт! - Не признаеш ли и не мирваш, ще бъдеш убит“!
Затвориха ни, заключиха и поставиха четири души да ни пазят, като им забраниха да говорят с нас. Храна ни донасяха от домоветe, но я винаги пребръкваха с пръсти, да не би да има в нея оръжие или друго нещо.
Към 10 часа в неделя докараха при нас Рангел Миленов от с. Видлица. Той бе вързан с две въжета, един го водеше отпред и държеше въжето, друг отдире държеше другото въже. Със смях и подигравки го туриха при нас.
Понеделник, вторник прекарахме в затвора. Докараха още един, Петър Пейнски, от Копиловци. Не ни позволяваха да излизам по нужда вън, а ходихме в едно кьоше зад една бъчва.
Докато бях затворен „другаритe“ ми обраха 7 декара лозе и 2 ниви царевица от 8 декара. Никой не видял, кой брал. Нито пък ми е платил някой, досега, тая загуба.
В сряда се дочу, че дошъл Георги Русинов заедно с двама големци в един файтон. Голямо брожение се чуваше в селото, кучетата не преставаха да лаят. Гольм страх изпитахме за живота си.
Към 11 часа нощта, срещу Кръстовден, дойде Младен Тодоров и плачешком ни освободи. Каза ни, че делото им е загубено и ще бъдат избити, както те, така и децата им.
Каза ни да се спасяваме, кой къде знае, че комунистите са в отстъпление и може някой в яда си да ни убие.
Побягнах и стигнах близо до къщата си. Гледам хора се мяркат, кучетата лаят. Не смеях да отида в къщата си. Побягнах в една овощна градина, покачих се на един орях, но се изпуснах и паднах. Под ореха бил друг човек. Той бяга от мен, аз от него. Къде да се ходи? Отидох в съседното село Сръбляница и там полугол молих в първата къща да ме скрият от комунистите, да не бъда убит.
Попаднах в къщата на дядо Първан, който ме постави на тавана на една плевня. Там престоях до сутринта. Дадоха ми хляб и храна и бях добре. Замолих бабата му. Може, как може, да отиде да обади на домашните ми да не се тревожат. И действително след един час жена ми иде и заповеднически казва: „Слизай от плевнята, царството на комунистите се свърши“! Бе ми донела и горните дрехи. Облякох се и си отидох у дома.
Така препатих в затвора през комунистическия метеж в с. Соточино. Това ме накара да се изселя и сега съм във Фердинанд.
1.IX.1931 година.
(п.) Д. П Камарашки“
Коментарии на писмото са излишни. То ясно говори за патилата на Димитър. Той е жив и може ги потвърди.
ВОЙСКАТА ДЕЙСТВУВА.
Същата вечер - четвъртък - офицерите посетиха в болницата раненитc офицери и войници. От тях научиха за убитите им другари. Негодуването между тях за отплата бe голямо. Всички се извиняваха, че причинителите на тия събития са избягали.
Посред нощ, към 12 часа, когато спях, ме събужда мировия съдия Ленков с енориаша Атанас Бодурски. „Ставай, дядо попе, къщата ни палят“! Съдията, квартирант, моли да дадат време да се изнесе.
Станах набързо и се облякох. Що виждам? Градът светнал от запалените къщи на комунистите. Нека се знае, че нашите комунисти не са, като западните пролетарии, само с две ръце. Напротив почти всички си имат къщи. Най-хубавитe са на комуниститc. Енор[ийският] свещеник е за добро и зло. Отидохме тримата в общ[инското] управление. Там бяха офицери и местни власти: кмет, околийски началник и др. Подир мен вървeuue мировия съдия Ленков и съобственика на къщата Ат. Бодурски. Молих офицера да има предвид, че това е мировия съдия, жена му е в положение и неможе се изнесе. Молих да не се пали къщата, понеже не е на комуниста Г. Русинов, а е на неговия тъст - дядо Атанас, който нищо няма от комунизъм, - а бил стар - народняк.
- „В нея е спал Г. Димитров и В. Коларов, от там запалиха целия тоя край, от там зета на тоя старец се сражавал с нас, избивал е офицери, войници. Да се запали къщата! Дайте на съдията двама войника да изнесат багажа му!“ - каза старши офицер.
Казах още една дума, а офицера се обърна към мен: ,,Твоите синове, къде бяха и къде са“? Револвера беше на масата, аз изтръпнах. Един гражданин каза: „Не е тоя свещеник. Той няма възрастни синове“!
Да се обърне така към мене офицера бе прав. Донесено му бе, че на един свещеник двата сина са взели живо участие, като предводители в революцията, а имало е свещеници с комунистите.
Студени тръпки ме побиха и аз поех да излизам към вратата. В това време видях адвоката, квартирант, Исай Иванчов - арестуван. Повърнах се и свидетелствувах, че Исай през всичкото време на революцията е бил болен. Имал е температура 38°-39° и не е мръднал от дома!
- „А съгласен бил, да се обяви революцията, сеял семето. Не взел участие, че бил болен, а щом дал съгласието си за революцията, взел е участие в нея. И ако беше здрав и той да е през границата. Закарайте го в ареста!“ Така отговори офицера.
Повече не можех да говоря, особено като знаех, че и свещеници са взели участие в тая революция. Благодарение на тоя разговор и многото багаж на мировия съдия Ленков - къщата на дядо Атанас бе спасена от опожаряване. Съдията Ленков се помъчил да защити адвоката Исай Иванчев, но му бил посочен револвера и той млъкнал.
ПЕТЪК - СУТРИНТА - 28.IX.1923 Г.
Града е обиколен от военни постове. Никому не позволяват да излиза навън. Дава се заповед: Всичко мъжко население от 19 години да се яви на пазарището!
Почнахме да излизаме и се строихме по 4 на ред в пазарището. Най-напред бяхме трима свещеници. Военни патраули претърсваха къщите, да не би да се крие някой или пък да не бе дошел.
От свещениците личеше, че няма стария свещеник. Пратиха двама войника да го докарат. Всичко мъжко население бе построено на в дълга колона по четири.
Офицера Харлаков държа следната реч: „Граждани, имам неограничени права и власт да потуша тоя бунт против държавата! Внимавайте! Не ме подвеждайте! Нека всеки си получи според делата! Всички жители от града да се отделят, всички други да останат!“
Отделихме се гражданите от негражданите. Всички неграждани бяxa арестувани и после разследвани, защо са се намерили по това време в града.
На нас, гражданите, дадоха заповед: всякой, който е взимал участие против държавата в тоя метеж, да излезе 10 крачки напред! Смееш ли да не излезеш? Цяла рота с пълни пушки и ножове, построена чака.
Близо половината излязоха и се построиха на редица от по четири.
– „Значи, вие почти всички сте комунисти?“
Много бой падна, особено на учителите, чиновниците и взелите участие в боя срещу войските.
Битите щяха да останат преблагодарни, ако само с боя можеше да се мине и нямаше затвор и застреляния.
До сутринта затвориха всички външни лица и всички граждани, които са взели учистие в тоя метеж. Беше затворен и събрата свещен[ик] М. Иванов, заради синовете си, които взеха участие в метежа и избягаха в Сърбия.
Моето семейство се намираше в с. Камена Рикса и молех да ми разрешат да отида при него. Тово сторих в петък към 12 часа.
ПОП АНДРЕЙ ОТ С. МЕДКОВЕЦ СЕ СРАЖАВА С ТОПА.
Помнят читателите, че вчерашния ден - Кръстовден комунистите очистиха гр. Фердинанд. Едни бягаха към балкана, други по домовете си. Помнят как медковският свещеник със зеленото конче изплаши мнозина и побягна на север към с. Габровница-Медковец.
Едно стигане, веднага поема топа на трена и почва да дава вистрели ту към Медковец, ту към Бойчиновци. Войски от София, войски откъм Видин пристягат обръча около дядо поп. Той не преставал да стреля ту на едната, ту на другата страна. Като се здрачило, заминал и топ, и трен, и побягнал да се крие в с. Безденица, където имал женена сестра за един учител. Казват, че, когато той влязъл от единия вратник, войскитe влезли от другия. Сестра му дала хляб и още същата нощ избягъл да се крие в една пуста черновълнска кошара. Тук друга беда. Един овчар искал да си накладе огън и отишел да търси сухи съчки за целта. Пипал, пипал и напипал човек: „Кой си ти“? Дядо поп го познал по гласа и се обадил. Молил го да му донесе хляб и вода.
Овчарят отишъл и му донел, но гузна съвест стои ли? Дядо поп избягал в чифлика си и там го заловили войниците.
Не се мина много и бива обесен в Медковец на един телеграфен стълб.
Така завърши свещеник Андрей Игнатов от с. Медковец.
При потушаване на тоя метеж падна убит и свещеник Никола Кръстев със сина си - от с. Куле Махла - Ломско.
В с. Чипровци бe убит иеромонах Йосаф, игумен на Чипровския монастир, загдето е благословил революцията, а според други несправедливо набеден в това.
В същото село бе убит разпопа Тодор Петров Илиев от с. Бели Мел. Неговата участ е близка до тая на медковския свещеник. Той взе живо участие в революцията и бе ранен в дясната ръка. Когато поп Андрей избяга от Фердинанд да отиде да се сражава с топа, разпопа Тодор Петров с друго оръдие, карано с коне, отстъпи през Фердинанд и замина към родното село Бели Мел. Той караше топчето повече за салтанат. В родното си село се хвалил, че ще дава сражение на българските войски. Стария учител Лукан го съветвал да се махва от селото, че ще навлече някоя беля. И, действително, той продължил към с. Чипровци, като оставил и оръдие и коне под с. Железна, без да гръмне ни веднаж с него.
В с. Чипоровци бил заловен с двама други белимелци.
Там не знаели за тяхното участие в революцията и питали телеграфически в с. Бели Мел. Общинската власт, в която влизал и баща му, отговорила: „Двамата да се пуснат, а разпопа Тодор Илиев задържи!“
Там намерил кончината си разпопа Тодор Петров Илиев.
Тия са жертвите от свещеническото съсловие при потушаванието на тоя революционен метеж.
КАПИТАН МОНЕВ.
Помнят читателите, че първата и най-важна грижа на комунистите бе да осигурят тила, т.е. пътя за бягство в Сърбия. Бяха избрали чипровската долина. Първата им работа бе да обезоръжат малкото гранични войници, който бяха на пост над село Чипровци. Това, както сте вече чели в първите страници, е станало 11 часа нощта - срещу неделя. Тила им бе постоянно застрашен от граничния оф[ицер] капитан Монев. С малкото войници той често правил набеги до с. Горни Лом, Руженци, мъчел да мине към с. Превала, Фердинандско, застраши тила и пресече пътя на отстъплението на Фердинандската революционна армия. Неговите набеги са били отблъснати от учителя, зап[асния] офицер Миладин Кунчев от с. Железна. Нему бе пратена картечница от Фердинанд още в понеделник със заповед да не допусне, докато е жив, - капитан Монев да напредва от Суха падина към Фердинанд.
И, действително, Миладин Кунчев няколко пъти отбива напъна на капитан Монев. В тия сватки е ранил няколко войника, даже и убил едното. Противниците са се знаяли и познавали лично.
Кап. Монев е питал Кунчева: „Не си ли сам зап[асен] офицер, не си ли се клел за вярност на отечеството, не си ли сега ти и жената ти на държавна служба - учители“?
Твърдят, че Кунчев отговорилъ: „Всичко върша по заповед!“
Отстъпват всички, отстъпва и М. Кунчев. Стига до балкана, близо до сръбската граница. Домиляло му за дом, за семейство, за роднини, за България и решава да се повърне. Какво ще, нека става!
Попада в ръцете на същия, капитан Монев, когото държа на крак цели 5 дена; попадна на отряда, от който рани и уби войници. Развръзката се досеща.
Миладин Кунчев бива убит!
Важното е тук, че той, съзнавайки вината си като интелегент и зап[асен] офицер, молил да бъде изкупителна жертва, а не и подчиненитe му, което било удовлетворено.
МЕЖДУЦАРСТВИЕ.
Пътувайки в петък за родното с. Камена Рикса, аз се намерих в междуцарствие. Минах селата Долна и Горна Вереници. Войските бяха стигнали само в Фердинанд. В тия села новата комунистическа власт сама свалила червеното знаме от общината и моли да заеме старата власт управлението. Но старата власт не ще да поеме. В едно село не само, че не поема стария общински кмет, но не ще да напусне затвора, където са били затворени. Нека додат войските, те ще ни възстановят правата. Инат българи: на мирно време се борят за кметуване, а сега бягат от него.
Тълпи бягащи комунисти и земледелци постоянно се движат. Някой блуждающ ходи, ходи към балкана, па го видиш, повърне се донякжде и пак в обратна посока. Краката го движат, ала ума не решава във всеки момент едно: „Да бягам! Малко, малко, защо да бягам? Нищо не съм сторил, други ме накараха!“ След малко: „Виновен съм, това е държава, клел съм се да я пазя. Що направихме?“
Един подобен ме среща. Повърнал се, знае вече, що правят войницитe, къде минат. Пита: „Кажи, дядо попе, какво да правя? Деца, къща не ми се заминава, спокойствие нямам да дочакам войниците! Къде да се дяна? Пусти остали тия, кои ни тикнаха и подведоха в тоя бунт?“ Плачейки, той захвърли пушката. - „Пуста упостела, кога ще въстава против отечество!“ Съжалих го, но какво да му кажа? ...
Коне с юзди пустнати на произвола, тук платнище, там захвърлена пушка, по-нататък до някое дърво вързан кон без господар! Въобще, разбита команда!
Същото положение и в родното село Камена Рикса. Комунистите свалили червеното знаме от общината и със сълзи молят старата власт да дойде да вземе управата, ала тя не рачи.
Малко преди моето пристигане минал отряд от Белослатинско през селото.
ОТРЯДА НА ФЕРДИНАНД КОЗЛОВСКИ.
Подплашени от Плевенския гарнизон кнеженскитe водители Ферд. Козловски, Г. Михайлов, Ст. Цанов с отряд повече от 150-200 души, добре въоръжени и под строга команда, поемат по направление към Чипровци и балкана за Сърбия. Като приближили до гр. Фердинанд, научили за пристиганието на войски, завиват под Фердинанд към Вълкова Слатина и към 10 часа са били на почивка в с. Камена Рикса, където са търсили водач за Чипровци.
Усъмнили се и за по-сигурно движение взели заложник Йордан Василов, в когото намерили 2 леворвера. Застъпил се за него братовчеда му Илия П. Йорданов и него арестували, застъпя се трети и то комунист и него взели, най-после четвърти се застъпя и него взели. По такъв начин четирима заложници взели от Камена Рикса, понеже се осъмнили, да не би някои да ги преследва от селото.
И тръгват през с. Челюстница за Бели Мел и оттам за Сърбия.
КОНТРАДЕЙСТВИЕ.
По-главните водители заминаха още сряда, други четвъртък. Някои, наивни, изостанали, тръгнаха в петък за балкана. Водителите имали в себе си пари, знаели, къде ще отидат, а техните последователи нямали и не знаели. Първите пътували с коне, а останалите пеша. Притъмняло на един Тодор Колов Лешкин от с. Безденица под село Бели Мел и убива водителя, юрист Владимир (Минчо) Петков, р[одом] с. Люта, ранява другаря му П. Коцов Лашков (Починал от раните в гр. Фердинанд след няколко деня.), а третия им другар Петър Оризарски избягал в с. Люта, без да го засегне куршума. Комунист комунисти избива!
Такава участ постига и ще постигне всеки, който лекомислено си играе с човешкия живот и тласка тълпите към необмислени работи. Ако това не стана масово при първия опит, при втория тълпите не крият: ние ще се разправим с водачите си, па после ще позволим да ни напуснат.
Кнеженския отряд, като вижда за убийството под село Бели Мел, от друга страна се гръмнали няколко пушки под селото, не смеял да преминава в населени места, а поел гората между с. Ковачица и Бели Мел. Сръбската граница се виждала
Да се измени посоката, помогнало и това обстоятелство, че от Фердинанд заповядали в Бели Мел да спрат отсъплението. Ив. Пешев от Чипровци се случил на телеграфа и заповядал на някои с намиращите три пушки в тоя момент да спрат отстъпающите части.
Уплашен, отряда Козловски освободил заложниците от с. Камена Рикса, а и позволил на своите: кой иска да го следва, кой не ще, да се повръща. Много души се повърнали. Пуснали и всички коне на свобода.
Престоях в село Камена Рикса само една нощ и в събота се завърнах пак в гр. Фердинанд, където се научих, че първа партида метежници били вече убити.
СВЯТО ЗАМЪЛЧАВАНЕ.
В неделя, ходейки по булеварда, ме извиква един войник да се явя в двора на общинското управление. Там на една маса насядали офицери и до тях околийския началник, кмета и др., повикват затворниците от селата и разпитват, кой къде е бил през време на метежа и що е правил във Фердинанд?
В тоя момент, когато съм заминал, повикали Ив. Първанов от с. Видлица - същия, който се криеше в яхъра на Арсо Велев през време на метежа. До него още двама съселяни: Илия Средков и Иван Илиев. Офицерът пита: „Вярно ли, че са се крили тия през време на метежа“?
В мен стана нещо необикновено! Да кажа, - крил се само Ив. Първанов, това значи да обвиня другите и да стана причина за тяхната смърт. Замълчах и казах и тримата бяха!
- „Щом е така, веднага да им дадете открити листове и да заминат за домовете“! - каза офицера.
Единия Ив. Първанов, който действително се криеше, бе със спокойна съвест, а останалите двама, знаейки всичко, дохождат и молят да им ударя по една плесница.
- Бегайте, молех им се! Изтеглих им ушите и им казах никому да не казват за освобождаването им и да не излизат от домовете си.
Минаха се 2-3 седмици и бяха наклеветени и пак ги задържаха, ала положението бе корено променено от първите дни. Сега са живи и здрави.
ПОСЛЕДСТВИЯТА: - ТЪЖНА КАРТИНА.
Всички комунисти, които са убивали, които са вземали дрехи от офицерите, които са взели отговорни длъжности, като армейски лекари, обявявали мобилизации и др. бяха избивани нощно време. На няколко места около града се направиха другарски гробници.
При усмирявание на селата се дадоха по-малко жертви. Най-много жертви са дадени в селата Лопушна и Соточино. (В с. Чемиш отива воена команда да усмири селото, под вод[ачеството на] полковник Кузманов. Един старец казва на полковника за сина: дайте при вас да го набия, че по-рано, когато го съдех, за нас старите казваше, не неразбирам нищо, че сме изкуфели. a те, младите, ще оправят света. Управиха го с главата на долу! - Полковника заповядал да доведат сина и бащата си наложил волята с тоягата!)
Отначало не позволяваха да се извършват религиозни обряди, а по-сетне разрешиха.
Тъжна картина бе тая революция с последствията си! Да се не връща!
В това бързо потушване се дадоха и доста невини жертви. Гражданството бе уплашено и саштисано. Молихме да се отдадат всички на гражданското правосъдие и то при спокойствие си каже думата.
Отговаряха: „Така умиряват техните вдъхновители от съветска Русия, така по техния метод и ние постъпваме“!
Повече не можехме да говорим. Времето бе особено. Имаха неограничена власт да потушат тоя бунт. Да бъдат така строги помагаше и това обстоятелство, че имаше ранени офицери, на едного окото избито, ранени умирающи войници в градската болница. Всичко това предизвикваше, особено когато почине някой войник.
МИНИСТЪР КАЗАСОВ.
Работеха доста граждани дано дойде някой от министрите и се омекоти положението.
Най сетне на 8.X. дойде министър Казасов. Заобиколен от тукашните приятели Влаховски и Н. Ангелов посети всички затворници.
Най-много имаше затворници в общината и той им държа следната реч:
... „Вие сте въстанали с оръжие срещу законната власт в България. Организираната държава е длъжна да се брани. Нима, когато вие сте взели пушките срещу нея, тя с икони ще ви посрещне? Где са вашите вдъхновители? Защо ви подведоха и избягаха, а оставиха вас да отговаряте?
В евангелието е казано: „Който вади нож, от нож умира“! Ще разпоредя да ви дадат на гражданското правосъдие, да получи всеки според делата си“!...
Тая реч създаде студен душ на затворниците, но те се успокояваха, че ще бъдат дадени на гражданското правосъдие.
Министър Касазов отиде в друг затвор и запита затворниците:
- Ти какъв си? – Лекар - отговаря!
- Ти какъв си? - Фелдшер!
- Ти? - Железничар!
- Ти? - Учител!
- Ти? - Финансов чиновник!
- А ти? - Чиновник от Н[ародната] банка!
- Ти? - Търговец.
- Бре, вие сте имали от всички дължости за новата власт и си излезе ! Замина за Берковица и на 9.X. на връщане го причакахме на гарата. Едни му занесоха весло грозде.
Владимир Симеонов, Влаховски, аз и Ив. Коларов бяхме опълномощени повторно да го помолим да са спре бързото действие, а да се отдадат всички затворени на гражданското правосъдие. Обеща да говори на колегите си и действително последвало нареждание да се отдадат всички на гражданското правосъдие.
Уви! Една вечер срещу 12.X. покарали 28 човека към гарата, уж да ги откарат в централния затвор. Уплашени за съдбата си, се разбягват и няколко залпа ги повалят мъртви, Могли да избягат само 9 души. (Tе са: Димитър Христов, Стефан Наков, Д. Илиев (Митрушка). Илия Ананиев, Евстати Горанов, Христо Плевненски, Борис Минков, Христов и Косто Колев, почти всички сега крепители и защитници на днешния строй.) Всички други загинват, даже и офицера ранен. Види се, станало е боричкане.
Всичко тоза се разнесе като молния в града. „Плач и ридание и писък голям. Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма“. (Матея гл. 2, ст. 18).
Ако до тоя момент молех устно, сега отправих същия ден с № 62 от 12.X.1923 г. следното писмо:
До Господина
Коменданта на гр. Фердинанд
Тук.
Господине Коменданто,
Безумието и умопомрачието на водителите на Комунистическата партия в Царството повлече последователите си, а и невинни хора на сила в бунт против държавата и ние сме свидетели на събитията от 23.IX. до днес, ставащи в града ни в най-голям размер.
Като предстоятел на черквата в града съм длъжен в тоя критичен момент да се обърна към Вас с молба да се отдадат всички задържани на правосъдието, за да могат получи своето наказание според делата си и положението, което са вземали в тоя противодържавен метеж.
Вам, господине коменданто, е повече от мен известно, че главните водители и предводители не са между задържаните, а забягнали зад граница, или избити от самите метежници.
Вам нека бъде известно, че между задържаните има хора случайни, хора, които никога не са хващали оръжието, нито пък са заставали против държавата.
Понеже времената са „изключителни“ за нашия край, боя се, господине коменданто, че при бързо действие могат пострада и съвършено невини хора.
Ето защо, най учтиво Ви моля да се спрат застрелванията, като задържаните се подведат под съд.
Ако тая молба ми бъде уважена, ще Ви моля да бъде съобщена на задържаните, понеже неизвестността на тяхната съдба е повече от убийство.
Напълно уверен, че това ми писмо ще бъде вземено във внимание, свършвам с апела: Стига кърви! Милост искам, а не жертви - казва Св. Писание.
Ферд[инандски] енор[ийски] свещ[еник] Прот[оиерей] Йорд. Попов.
Това писмо ми се повърна на другия ден със следния надпис.
„Тук свещеника Попов
С молба да ме остави на мира.
№ 45 – 13.X.1923 година
Капитан (не се чете)
Комендант гр. Фердинанд.“
Независимо от това избра се комисия от лицата: Владимир Симеонов, Илчо Бочев, Кр. Влаховски, Н. Ангелов, към нея се присединил Ив. Коларов и замина на 14.X. в София да действува и докладва за страшното положение във Фердинанд. Комисията е действувала пред разни лица, по различни пътища.
Направи се от окр[ъжния] управител анкета и се спряха всякакви за напред застрелвания. Всички останали затворници минаха на гражданск[ото] правосъдие.
Времената бяxa опасни, сериозни. Това, което можах, сторих. Где от двете страни така да са действували? При все това, имаме доста упреци, че черквата нищо не е сторила. Дължа да явя на тия господа, че кога са на свобода, не търсят черква и свещеник, а кога - в неволя, искат нейната намеса, нейното застъпничество! Като енор[ийски] свещеник имам точно определено становище на дейност и няма да се отклоня, колкото да бъда предизвикван и от ляво и от дясно: ще следвам своя пастирски дълг - с риск на неприятности.
Някои неприятности предизвикаха да види това ми писмо, което препечатих преди малко, бял свят чак 1926 в 57 брой на издавания в гр. Фердинанд вестник „Наше слово“. Но тук се яви друга беля: обвиниха ме, че отивам на ляво и трябваше да напиша друга статия с друг документ. Няма да преповтарям. Ще препечатам самата статия брой 60 на „Наше слово“ същата година. Тя носи заглавие и допълня възгледа ми.
ДА ПРОДЪЛЖИМ
(в. „Наше слово“ в брой 60 от 1926 годпна)
В брой 57 на в. „Наше слово“ напечатах едно писмо, пратено до коменданта през време на умиряването на град Фердинанд и околията. Това писмо бе защита на всички затворени тогава.
Един от преживелите в затвора тогава дохажда след прочитането на това писмо и спомнювайки със сълзи на очи ме пита: защо не съм казвал по-рано, защо съм оставил да се мисли тъкмо обратното за мен. Ще ме простиш, продължи, аз не обичах до сега църквата, а сега виждам , че тя бдяла над нас в най-опасния за нас момент.
Друг пък ми подметна: „Дядо попе, отиваш на ляво, искаш да правиш „мили очи“ на причинителите на нещастията през септември 1923 год. Къде беше при земледелческия режим, защо мълча, кога ни биха във Велико Търново?
В миналите статии аз открих становището на моята пастирска дейност. Сега искам документално да потвърдя казаното.
За църквата, за мен като нейн служител, дългът е да бъдем спирачи на буйните ваши борби, често изродени, от които и вие по-подир се срамувате. И при търновските срамни за България събития вашия пастир е стоял буден на поста си. Тук ще дам препис от друг рапорт от 1922 год, пратен митрополиту - Видин. Дядо владика ще ме прости за даването му гласност - без негово допитване. Мисля, ползата ще е явна. Ще запаза и правописа тогавашен!
ПРЕПИС
II ФЕРДИНАНДСКИ ЕНОР[ИЙСКИ] СВЕЩЕНИК
№ 15.
21.IX.1922 год
гр. Фердинанд
До Негово Високопросвещенство св[ети] Вид[ински] Митрополит
г.г. Неофит
гр. Видин
ВАШЕ ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО,
Събитията, които станаха 16.IX., 17.IX. в Търново и около Търново раздрусаха значително енорията ми и ако взимам грижата да опиша състоянието и в тоя момент, мисля изпълнявам един от пастир[ските] дългове.
Знайно е, че след несполучливите войни българина е недоволен от всичко. Това недоволство се усилва от скъпотията, която всекидневно растеше. При все това хората, макар и недоволни, се търпяха помежду си. Имайки различни противни възгледи, те вярваха, че всеки по своему и свои разбирания, може да бъде полезен на отечеството.
Станалите събития в Търново, корено видоизмениха взаимните отношения между гражданите, членове на черквата ни. Нека Ви опиша Ваше Високопреосвещенство, видяното и непосредственото наблюдение на енориашите ми.
На 17.IX. и 18.IX. се връщат групи от привърженици на Земл[еделския] съюз, въоръжени със сопи, знамена и плакарди. Правят своите събрания, манифестират на открито. Държат се речи, насъскват се селяните срещу града, срещу черноблоковите партии, срещу адвокатите и др. съсловия, заканват се с убийства на политическите противници, сопите се въртят, одобряват се побойщата и убийствата в Търново, обезобразяванието на политическите противници и въобще съжаляват, че малко е направено. Поканват се сдружените земледелци да бъдат готови и нащрек в един миг пометат всичко, което им се изпречи. Правят манифестации, стрелят, викат, заплашват, въртят криваци - разотиват се. Всичко това става под охрана на властта. В манифестацията имаше пленници от блоковите партии, хванати около Търново: Д. Първанов от гр. Фердинанд и Милко Аврамов от с. Вълкова Слатина.
Не ще съмнение, че мнозина от здравите непокварени земледелци се отвръщават от станалото.
Що пък става в противния лагер - блоковите партии. Бити, разпръснати около Търново, почват да прииждат на 19.IX. 20.IX. и 21.IX. почти всички на групи се се завръщат по домовете си. Почти всичките бити, ала все живи се върнаха по домовете си. На мнозина вземани горните дрехи, часовници и пари. Пресата раздухва страстите. Разказите от самите преживели тия събития се носят от уста в уста. Настроението против правителството е голямо или по право против изстъпленията във В[елико] Търново. Шушукания, готвения стават.
Нещо страшно от двете страни се готви: едните не искат да изпускат властта по доброволен начин, а другите не уважават властта, която е направила побоища в Търново. И двете страни се готвят да се нахвърлят при случай. И колкото повече стоят начело на управлението лицата, причинители на погромите в Търново, толкова от ден в ден расте недоволството от тях, както две неуспоредни линии, колкото се продължават, се се раздаличават.
Ако работите продължат така, неминуемо е гражданска война. И сега по локалите, по пътищата стават спречквания. Благодарение, че тук - нашия град - мнозина от земледелците се срамуват от станалото и отбягват срещите.
Дай Бог да се лъжа в своята преценка, но от личното наблюдение мога да потвърдя: лоши партийни страсти са обхванали паството. Често пъти в едно семейство има всички партийни озлобления.
Не малко отговорност за всичко пада нам - непосредствените пастири на туй словестно стадо. При все това, може се помогне и от горе.
Того ради, излагайки всичко това, обръщам се към Вас, Ваше Високопреосвещенство, с молба да обърнете внимание на меродавните фактори в България, върху тежкото положение от събитията станали в Търново.
Кажете смело, ясно, че към лош край ще се отиде, ако на чело на управлението стоят причинителите на Търновските събития. Кажете и това, че не би трябвало да поема власта така наречения блок в тия времена, членовете на които без друго са изпълнени с мъст за побоищата, убийствата, обезобразяванията на техните партийни водители и най-после дайте своето архипастирско успокоение, нам, на паството в тия тревожни дни за отечеството и църквата.
Като целувам св[етата] десница, оставам Ваше духовно чадо.
Свещ[еник] Йорд. Попов.
Това писмо, тоя доклад е писан преди четири години, (а от днес преди 9 години). Прочетете го още веднаж и вижте и кажете не предвиждал ли е вашия свещеник всичко, което става по-подире. Кежете със спокойствие ако много от това, което е изнесено в това писмо се изпълнеше, събитията можеха да не стават така, каквито ги видяхме да станат.
Нашия Митрополит, който иска от нас непосредствени, искрени, обективни наблюдения, взема във внимание моя рапорт, както и от много други рапорти на моите събратя. Като член във Висшата управа на черквата - Св. Синод (Тогава член, а сега - председател на Св. Синод.) - той заедно със своите другари членове на Св. Синод направиха послание към Българския народ. Нито народ, нито тогавашното правителство се вслуша в майчиния съвет на църквата. Нещо повече атаките срещу родна църква почнаха, подмилкванията към инославни пропаганди зачестиха
Черквата до посл[едния] момент не престана да моли, да упътва, да молитствува. Не послушаха, но платиха с главите си! И днес зовът на черквата към всички е за братолюбие, помирение, сговор.
Българската черква - респективно нейните служители - е надпартийна, тя иска добруванието на нейните чада.
Ще разберат ли това те?
ДРУГО ПИСМО.
Позволих си да напечатам в настоящата книга два документа. За да бъде картината завършена, ще си позволя да напечатам и едно от близкото минало до Митрополита Неофита - Видин, като имам предвид, че революциите не така лесно свършват:
Те приличат на загаснал огън, в който не трябва да се турят запалителни работи. Ето писмото!
„Ваше Високопреосвещенство.
Рядко съм Ви писал по обществени въпроси, това съм сторвал, когато чашата се препълня, когато действията на отделни политически групи или лица застрашават правилния развой на поверената ми енория.
И ако вземам перото да Ви пиша днес, то е, че чашата е препълнена, негодуванието на енорияшите е стигнал своя предел и погледът е обърнат към нас духовните водители на черквата.
Вие помните, че аз не закъснях няколко месеци и преди паданието на замледелския режим да Ви опиша онова тежко положение на енорията - живата енория - от вълнеющите тогава тълпи на Земледeлския съюз.
Със скръб на душата си пиша, че днес, което става в нашия град от властимеющите - в лицето на околийския началник г-н Готуранов, - надминава онова в оня земледелски режим.
Казват - носи се слух, - че такъв подобава за нас началник - побойник, за да осигури избора. Но независимо от това днешната случка, за която Ви пиша е върха на безстрашността и незачитане гражданската личност.
Днес 20.V. - 3 часа след обед имахме погребение. Бе умряла Йоца Стоилова Иванова. Бяхме двама свещеника. На среща ни иде автомобил, каран лично от околийския началник Готуранов с бързина повече от 60 км. в час.
На 100 метра пред нас прегазва едно 13 годишно дете, Първан Гаврилов Първанов. Не спира своя автомобил, а право към погребалната процесия. Ние бяхме принудени да се дръпнем в ляво, а следващите мъртвеца се раздвоят и спасят от прегазвание.
Всеки друг застава и дава почит на процесията, а околийският началник не само сторва това, а прегазва едно невино дете, - живота на което е на косъм в болницата и продължава да лети в погребалната процесия.
Всичко това възмути енорияшите и ме заставиха да се обърна към Вас, като наш духовен началник да сторите всичко възможно, за да си получи заслуженото околийския началник. Те с трепет очакват резултата от Вашата постъпка, за да могат свободно да изпращат мъртавцитe до гроба и свободно да ходят по улиците.
За не излишно считам да донеса, че околиийският началник прави и други побойща, но се протежира и е доведен да тормози, за да ускори избора. Преди няколко деня е прегазил няколко овци на един овчар.
Донасяйки всичко тава, аз мисля, че изпълнявам един свой свещен дълг към своето началство и моля да бъде резултатен, за да може се издигне черквата в очите на енориашите.
гр. Фердинанд, 20.V.1931 г.
Ваше духовно чедо
Прот[оиерей] Йордан Попов“.
Как е действувано, не ми е известно, но че е действувано, личи от изявленията на министър Данаилов, печатани в. „Бургаски Фар“, - 20.VI.1931 год. брой 2791.
„Не сме добре и във Фердинанд. Чувам, че в последния гр. Фердинанд бил вършен терор. Тове е лошо, защото според мен терорът дава обратни резултати. На времето си ние бяхме против назначението на сегашния околийски началник Готуранов - там“.
Напечатах тия три писма да се види, че където и да сме, ние сме си тия, които сме. Дълго трябва да се работи над нас - като народ, да достигнем английския, финлядски народи по възпитание, образование и търпимост. Напечатах тия писма, за да се убедите, че за черквата, която е надпартийна, всички сте равни - стига да се водите по Евангелските принципи.
След тия отклонения, нека додем пак на въпроса си, нека след осем години се обърнем и направим равносметка на септемврийската революция, ча можеше да не се дават тия жертви, можеше да не се водят масите към въоръжен конфликт.
Масите се умириха, ала с цената на скъпи жертви от двете страни. А колко костова това на държавата? Милиони, ако не и милиард костова всичко това на държавата! Само изгоряла Враца колко взема?
ПИСМО ОТ КОМУНИСТ - ЕМИГРАНТ.
За да бъде картината дозавършена ще дам място и на едно писмо на комуниста - емигрант, Стефан Наков, родом от гр. Берковица, а живущ в гр Фердинанд. (Когато материала бе вече набран, се получи едно писмо от почтения селянин г. Тома Кънчев от с. Мала Кутловица В него той описва как насила бил поставен във време на комунистическата революция за председател на общината в с. Мала Кутловица, как се грижел да бъде спасено селото през време на метежа, за която грижа бил сменен от председателството.
В това писмо се описват сърцеразделителни сцени от грижите на семейството за своя татко и ужаса на затвора до съдението, оправданието и освобождението.) Ето що казва той:
„1923 год., бях медицински околийски фелдшер в гр. Фердинанд, през време на революцията. Тя ме свари като фелдшер при околийския лекар д-р Левиев. Не взех никакво участие при обявяванието й, защото бях женен преди две седмици и прекарвах медения си месец. В неделя бях заставен от новата власт да приберем ранените на полесражението.
При дохождание на отряда - военни в неделя бях арестуван в един вагон на гарата, като комунист. След разбиванието на войските бях заставен да взема пушка и сабля и да действувам в редоветe на комуниститe. Избягах с пушката и я оставих дома, сетне отидох в болницата. Това време ме повика коменданта Мито Веренишки и ме заставя да отида с рота от 40 души да се бия. Взех пушката и я занесох в болницата и се забавих. Вместо мен, назначили друг. Там, болницата, ме завари – четвъртак - освобождението.
Веднъж действувал с пушка, страхувах се и се криех в хотел „София“ по таваните два деня. Най-после се предадох на властта и бях бит на площада от военните с бич, закъдето съм бил с пушка и медицински фелдшер на комуниститe. Затвориха ме заедно с много комунисти и земледелци, които бяxa взели участие в метежа. Главнитe водители бяxa избягали преди няколко деня и нямаше нито един между нас.
Когато бях затворен, първата вечер изкараха група от по-първите мятежници и после научихме че били избити. Така изкарваха още два пъти групи и ги избиваха. Всеки час очаквахме да бъдем извикани и избити.
Най-после дойде м[инистъ]р Казасов и ни посети в затвора. След неговото дохаждане на 11.X. ни изкараха всичко 28 човека от зданието на дядо Димо - с цел уж да ни карат в централния затвор. Бяхме заградени с войници, имаше и граждани. Ние се усъмнихме и побягнахме, кой къде може в тъмнината. По нас се дадоха няколко залпове. Писък и плач се чуваше, аз рипнах във вадата с вода и побягнах за Сърбия.
След много скитания, глад, умора, стигнах границата и се предадох на сръбскит власти в с. Ръжана.
В Сърбия стоях 9 месеца. И там голяма неправда. Водителите на комунистите на брой около 25 души в гр. Ниш бяха образували комитет и те получаваха всичката ни помош. Ядеха и гуляеха в хотел „Тетово“, а на нас 600 души даваха по 1/4 хляб на ден. Спяхме, като свине, в сламата - без всякаква постилка и завивка. Така прекарахме 2 месеци, обсипани с паразити, които цял ден чистехме. Нашите водители спяха в хотела и се ранеха бейски.
Не можех да търпя и отидох в мина „Бор“, където видях същото чудо, същата неправда.
Главатарите станаха началници, вземаха от заплатата на работниците, без да работят и разпореждаха за общата храна на емигрантите. Протестирах за това. Руските емигранти при същата цена получаваха 8 порции на ден, а ние само една чорба. Отделих се от техния стол и се записах в руския стол. Наклеветиха ме пред сръбските власти, че съм бил агент на министър Цанков и ме затвориха в зайчарския затвор. Поставиха ми железа на краката, биха ме до воля с бичове по стъпалата. Така там стоях 3 месеца в затвора. Интренираха ме в Чачак, където бях под полицейски надзор.
И тук същитe неправди!
Водителите ни закупиха палта да ни облекат. Хващаха ги по цена голяма за сметка на помощите, a тя били от книга. Щом ги облякохме и се намокриха - умнаха се и се скъсаха.
И тук неправди! Получих писмо от дома с „Държавен вестник“, в който е напечатана амнистията. Милеех за дома, за жена, за деца, за България и исках час по-скоро да си дойда.
През 1924 год. приближих към гр. Ниш. Там имаше повече от 600 емигранти - българи. Работехме по ж. п. линия. Показах им „Държавния вестник“ с амнистията. Мнозина се съгласихме да се завърнем в България. За тая цел подадохме заявление до нашия дипломатически представител - Белград. Позволиха всички да си додем. Кога да си тръгнем, мен наклеветиха, че съм бил агент на бълг[арското] правителство. Не ме пуснаха, а затвориха в нишкия затвор. Пак железа, пак тъмница! С подкуп на един сръбски пандурин подадох второ заявление до нашия представител - Белград да се застъпи и ме освободи.
Най-после получавам българския пашапорт и ми явиха, че ще ме пуснат да си дойда в България. Не смеят да ме пуснат без железа, но ме докараха с тях до границата и там ги свалиха.
В България ме изкараха да ме стрелят, като комунист; в Сърбия главатарите комунисти ме наклеветяват пред сръбските власти, и ме затварят, бият, като български шпионин. Иди разбери що за управия е това и що за другарство!
Тия патила през септемв[рийските] събития и по затворите из Сърбия ме карат да се обърна към всички добри българи да не следват тоя път, който е гибелен и за тях лично и за отечеството. Нека разберат всички, че тия, които ни тикнаха в тия събития, и в Сърбия се ползуваха от нашата дажба и живяxa охолно, както и по-рано са си живяли в България.
Това е самата истина и желая да се напечати за поука на младото след нас поколение.
гр. Фердинанд, 1. IX. 1931 год.
(п) Ст. Наков“
Нека читателя сам си прави заключение. Не желая и сега да изнасилвам неговата воля.
ЕМИГРАНТИ И КАНАЛИ.
Революция неутихва изведнаж. Емигрантите искаха реванш. Почнаха да действуват по различни пътища да държат пострадалите в будно очаквателно положение. Създадоха се канали и от време на време по-смелите емигранти правеха набеги из Северозападна България, за да държат връзки с тукашните последователи. Не ще съмнение, че не всички емигранти са били на едно мнение. Докато едни са били примирили и работили за амнистия, други са били непримирими врагове и са искали да додат в България, като победители. Спорове и убийства е имало в самата бълг[арска] емиграция в Сърбия. Покрай идейното минаване в България, почват да се вербуват в Сърбия чисто разбойнически емигрантски чети - имащи за цел да додат в България да се награбят и отидат в Сърбия да живеят. Тия разбойнически чети не пробираха кого ще ограбят: селянин, богат, сиромах, учреждение, трен - каквото падне. Тия набеги не можеха да стават без ятаци и верни хора из България. Нека го кажем, че тая дейност на емиграцията от Сърбия, най-много попречи на тия, които идейно бяха прегърнали комунизъма, като учение за подобрение общечовешкия живот.
Не оставаше да не преминава границата и фердинандския адвокат Замфир Попов с някои другари. Познавайки добре местността, той всяка пролет дохаждаше, но не правеше вулгарни кражби и убийства.
Най-после попада на издавателство от една жена, на която мъжа бил затворен за същата дейност. И Замфир Попов бива убит в една гушанска кошара, Берковско.
Казах, че макар и несполучлива да излезе акцията през 1923 год. пак имаше доста последователи, но от как емигрантите почнаха вулгарни кражби и убийства на самите си последователи по треновете, а най-вече след атентата в „Св. Неделя“ - София, където загинаха жени, деца, случайни хора, мнозина мълком се отделиха от комуниститe и не искаха да им се спомене вече за комунизъм.
„ЧОВЕЦИ.“
Преживях всичко, което описвам. Оставам с убеждението, че прав е бил Диоген, къде посред ден запалил фенер да търси „човеци“. И там, където е имало ,,човеци“ и от дветe страни, - събитията са минали без жертви. Колко много трябва да се работи, за да има във всички партии все повече и повече ,,човеци“. Класата не прави и неможе направи от хората „човеци“!
КЛАСИ.
Преди да завърша нека споделя с читателя някои общи разсъждения. Бях шест години учител. Имах съприкосновение с първите разпространители на социал[истическото] и комунист[ическото] учение. Още тогава принципиално се различавахме в разбиранията. Докато още преди 30 г. те твърдяxa, че има само две класи: капиталистическа и работническа, аз им посочвах, че има и трета средна - дребно землед[елско] еснафска, която е болшинство в България. Те отричаха нейното бъдаще и казваха скоро - скоро ще изчезне. Тя ще отиде при работническата, а само някой - в капиталистическата. Ето 30 год. чаках и те чакаха да изчезне тая класа - на не изчезва. Напротив. Тя е болшинство и законите я покровителствуват и като че ли докато свят светува - тя ще бъде и пребъде. Тая е класата, която провали септемврийската революция, тая ще е класата, която не ще позволи и за в бъдаще всякаква революция в България, стига управниците да имат предвид нейните интереси. Колкото и да спорим, в повечето случай - битието определя мислението. Това трябва да знаят българските управници!
ПРЕМИНАВАНЕ КЛАСА В КЛАСА.
Мнозина от тия, които преди 30 години защитаваха с упорство социализъма, като учение и считаха себе си в класата на работниците, днес отидоха в противния лагер на работническата класа и от социалисти - станаха националисти. Това сториха водителите, учителите на това учение по нашия край. Не само това, преживели 60-70 години те създадоха челяд, имот и с насмешка си спомят младежкото увлечение по неосъществими идеи. Аз мога да посоча десетки примери, пък и читателя сам ще си посочи из своята среда. Това не е така, - ще кажат други, на Запад. Нас трябва да ни интересува по рано „нашето“, па сетне „западното“. Мнозина първи богаташи преди тия години, които бяха предмет на социални нападки, днес са станали жалки величия от минало незабравимо за тях. Много пък работници са в завидно положение! Подобно нещо се вижда и в земледелските стопанства. Събраните големи чифлици стремглаво отиват към раздробяване: било по закона за наследствата, било по други икономически причини. От някогашния най-голям „чифлик“ „Бъзовец“ Ломско - днес се гизди едно хубаво село „Бъзовец“. И това стана без проливане на кърви. Не искам да пиша имена, понеже лицата са още живи. Пиша за нас, вземам примери около нас. Не желая да ми се посочват примери в другите страни, където не съм ходил, нито пък ще отидат читателите да проверят.
2/3 И 1/3.
Нашата страна е дребно земледелческа. 80% от населението се занимава със земледелие. Повечето от земледелците са дребни собственици. В такива страни революция с цел да се комунизира населението е безмислена. И покойния Д. Благоев - първия комунист - справедливо посочи на свойте последователи преди да умре, че болшивизирането на България зависи 2/3 отвън, a 1/3 от самата нея. Или се едно, той казваше: чакайте 2/з от светът около България да се болшивизира и чак тогава с 1/3 България!
И ако има да се прави тоя опит, нека го опитат големите държави-съседите, пък тогава ние. Те са големи: има що да гине при революции, има що да остава. Ето Китай: избили 10-20 милиона, останали пак 400 милиона народ; в Русия избили се 4-5 милиона, пак останали 100 милиона народ. Що да кажем за малка България! Колкото си бе малка, с договорите я направиха още по-малка. В нея се населяват едва 6 000 000 българи. Около два и половина милиона българи са под чужди държави: Сърбия, Румъния, Гърция, които народи систематически работят за претопяването на българските меншества. Ако ние в свободна България се самоизтребваме като народ, що ще остане от българския народ? Нека си спомним, че преди няколко века е имало български племена в днешна Русия и днес помен от тях няма. Същото ще стане и от нас! Такива са последствията от революциите в малките народи.
НЕОБОЗДАН КОН.
Революцията е като необоздан кон. Когато коня се подчинява на юздата, вие вървите там, където имате своята нужда и работа. Недай Боже, коня да е необоздан и изпуснете юздата, той почва да лети, където си иска без посока. Често пъти лети през трапища, долища, без път и може да се удари в някоя скала или дърво, за да загине и той, и всичко що носи и тегли.
Това е революцията! Тя руши, а не създава!
Други я оприличават на буйна река, излязла от коритото си. И те имат право! Буйната поройна река влачи, руши, прави ново корито, където никой не е предвиждал. Тя не жали ни градини, ни лозя, ни ниви, ни заселени места. Там, къде издълбае, там върви. Учените досега не са намерили и предвидили законите, по които стават революцитe.
Същото нещо стана и със септемврийската петдневна революция. Всеки се считаше, че има право, особено ако е по-силен и по-буен. Живота на никого не бe сигурен, както при самата революция, така и при нейното усмиряване. Всички се страхуваха един от други, като неприятели. Достатъчно е да иска някой, може да си наложи волята: няма кой да го спира. Чели сте вече за „контраудара“ при с. Бели Мел. Революцията е мътна вода. И в тая мътна вода мнозина от дветe страни наловиха достатъчно блага, за да кажат сбогом на идеи и всичко. Пиша принципно и не желая да бъда предизвикан с примери да потвърждавам твърдението си. Моята цел е да не се размътва водата за напред, да не се изпуска юздата на коня.
Повтори ли се, края никой не ще може предвиди, къде ще спре и какви ще бъдат последствията.
ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ РЕВОЛЮЦИЯТА ЗА ГР. ФЕРДИНАНД.
Сетнините от всеки метеж са гибелни за страната, където стават. Гибелни бяха и за гр. Фердинанд септемвр[ийските] събития 1923 год. Докато града бе обект на масово прииждане до септемвр[ийската] революция, оттогава се забелязва застой - изселвания, слабо строене. Всичко това се отрази на търговията и поминъка на всички съсловия в града. Не иска питане за това! През цялата 1923 и 1924 год. бяхме, като под окупация. Някои от училищата бяха обърнати в казарми. Всичко това се отрази и се чувствува до днес във всичко. Това е общо казано, а що се отнася до отделните семейства, които изгубиха най-работните членове - няма да говоря. Те навеки се лишиха от своята подкрепа с нищо незаменима и непоправима. Колко семейства се почерниха, колко деца останаха сираци? Нея година Бог бе дал всичко: плодородие изобилно, грозде на весло, пари в хората; житото и добитъка имаше добра цена. Можеше да мине и без революция. Сит бе народа, а не като сега. Едно ни липсваше разум. Добихме го, но скъпо.
УЧИЛИЩЕТО, ЧЕРКВАТА И КАЗАРМАТА.
Това са три института. И трите се казват: народно училище, народна черква, народна армия. Щом са народни, те не трябва да бъдат само на една партия. Те трябва да координират своята дейност за да бъде в полза на българския народ. Подпомогнати от останалата интелигенция в България, ще трябва да заработят за доброто на българския народ. Нека помним, че и училище, и черква, и армия ще има само тогава, когато има българска самостойна държава. Историята е учителка, че когато българския народ е изгубвал своята независимост, най-напред са посягали на неговата интелигенция. Тя е, която е бивала избивана, пропъждана и най-напред изчезвала. Но защо да се ровим в далечното минало? Ето сега в Македония, в Добруджа има ли български чиновник, български учител, български свещеник, да не кажа български войник! Ръката, която работи против българското самостойно единство, трябва да се парализира. Училището, черквата, казармата и всичката българска интелигенция имат свещен дълг да пазят българската независимост като зеницата на очитe си. Ние, интелигентите, имаме отговорност пред историята и грядущнитe поколения за всички събития, станали през наше време. Какво оставаме на поколението? Не е ли това поколение наши синове и дъщери? Нека всички се позамислим! С общи усилия България може да излезе от туй международно, политическо и икономическо положение. Повече самоотрицание, повече любов, повече работа за общото отечество!
ЗАКЛЮЧЕНИЕ.
Читателю, аз съм към края. Описах откровено това, което съм преживял. Зная, че и политически партии и отделни засегнати лица, ще ми се разсърдят; но какво да правя, ако държах сметка за това, не бих написал нищо за тебе. Събитията трябва да се опишат, макар и след осем години.
Моя съвет към тебе и всички българи е: Никога с революция да не си служим при стремежа за постигане на целитe си. Българската конституция ни дава достатъчно средства, за да кажем, що искаме. Знайте, че лоши са последствията, от революциите, особено когато излязат несполучливи! И в единия, и в другия случай - се дават жертви, и то жертви често невинни. Нека с бюлетината кажем що искаме.
Нам не са нужни събития като „търновските 1922 год.“; нам не е нужен втори път „9 юний“; нам не са нужни събития като „септемврийските 1923 год.“; нам е нужен мирен вот, като „21 юний 1931 год.“ където българският народ сам да посочи своята управа.
Нека родилите се една друга дати отидат в забвение ... Аxим роди Елиуда; Елиуд роди Елиазара; Елиазар роди Матана; Матан роди ... Йосифа, мъжа на Мария, от която се роди Исус, наричан Христос (Мат., гл I, ст. 18)
Трябва най-после едно христианско прощение! Ако държавните интереси налагат да не бъде пълно, то без друго - трябва да бъде значително. България трябва да прибере чадата си!
Да се запомни и това, че ние сме южен народ и не можем търпя диктатура и диктатурско правителство. Нека не се лъжат работниците, че докато са меншенство, ще се наложат с диктатура над болшинството. Меншенствата не могат да управляват в България, освен временно и биват сваляни стремглаво от управата. Повече просвета на българския народ и той по мирен начин ще каже, каква да бъде неговата управа.
Нека по еволюционен път ковем бъдащето на България, която ни е родила, отхранила и ще ни прибере в недрата си!
Дано бъда чут и разбран!
Публ. в Прот. Йорд. Попов, Спомени от Септемврийските събития (23.IX.-28.IX.1923 год.), станали в гр. Фердинанд и околията. Фердинанд, 1931 год., 109 с.
Twitter
Facebook
