Мария Вълканова

Вълкан Илиев Вълканов (03.03.1874 - 24.08.1953), или дядо Вълкан, е моят прадядо по бащина линия. Роден е в село Дованджа, източно от Цариградско шосе, днес извън териториите на България, но все пак в непосредствена близост с южната ни съседка.

Семейството му се занимавало основно със земеделска работа, отглеждали са много добитък и са обработвали земите си, голяма част от които днес са на турска територия, а някои от тях – в село Капитан Андреево. Вълкан завършва основно образование в Одрин. Както виждаме, рождената му дата  е няколко години преди освобождението на България от османско робство. На 13 юли 1878 година се подписва Берлинският договор, с който се  уреждат промените в положението на Османската империя след  Руско-турската освободителна война. Това е заключителен документ на  започналия на 13 юни Берлински конгрес и е подписан от Австро-Унгария,  Великобритания, Германия, Италия, Османската империя, Русия и Франция.  Берлинският договор преразглежда сключения между Русия и Османската  империя Санстефански договор от 03.03.1878 г. Берлинският договор става  основа за международноправното положение на Балканите през следващите  деситилетия. Областта, включваща Свиленград и Капитан Андреево, след  Берлинския договор остава под турска власт до 1912-1913 г. Според разказите му, в училището  в Одрин принудително са карали всички деца да говорят само на турски,  въпреки че е имало много българчета. За да не бъдат взети като юноши в  турската армия, много често българските семейства са писали по документи  децата си с 9–10 години по–малки. Въпреки това Вълкан влиза в  турската армия. Бурният и непокорен дух обаче го води до неподчинение и  скоро той се озовава в затвор в Истанбул. Успява да избяга и с кораб  стига до Бургас нелегално. По това време българите от турските села са  избягали на север към освободена България. Вълкан намира своето  семейство в Стара Загора. Там той се жени, но малко по-късно започва  Балканската война и е мобилизиран за няколко години.

Балканската война е военен  конфликт между Османската империя от една страна и България, Сърбия,  Гърция и Черна Гора, от друга, продължил от 26.09.1912 г. до 17.05.1913 г.  Победата на съюзниците слага край на петвековното османско робство на  Балканския полуостров. Свиленград и околностите, включително и Капитан  Андреево преминават отново в пределите на България в края на септември  1913 г. Това става след окончателното подписване на мирен договор между  България и Турция, а с този акт приключва и вторият етап от Балканската  война – Междусъюзническата война.

По  време на войната Вълкан е бил пленник няколко пъти. В разказите си той  обяснява как в Гърция са строли всички военопленници и една група от  хора, облечени в бели дрехи, пристигналa при тях. Всеки бил в очакване „белите” да ги покосят и да ги убият един по един. Но за тяхно учудване целта им била да ги обръснат и дезинфекцират, след което ги ваксинирали срещу болести. Друг негов  разказ ни запознава с пленничеството му в Одринския затвор „Султан  Селим”. Един от спомените му е как когато пленник загине, турците  отварят шахта и изхвърлят труповете в минаващата край затвора р. Тунджа.  На това място Вълкан се запознал с български народен представител,  който също лежал в затвора. Дълбоките рани по тялото му едва му  позволявали да се изправя, а видят ли, че някой лежи и не мърда, турските  жандари го изхвърляли като мъртвец в реката. Вълкан му е помагал,  слагайки тютюн в раните, за да зараснат по-бързо. Двамата казват на  турците, че са майстори-строители на фурна до града, след което ги  изпращат на мястото, за да работят. От там обаче те успяват да избягат.  Вълкан се връща при семейството си, а другият българин заминава за  София. За съжаление Вълкан не заварва съпругата си, тъй като тя е  починала от заразната болест холера.

В началото на 1916 година  жителите на село Дованджа( то остава на турска територия), сред които и семейството на Вълкан, след скитания до Стара Загора, Могилово и Малък  Манастир се завръщат по родните си места и се заселват във Веран теке.  Някои от тях започват да обработват собствените си ниви, намиращи се на  българска територия, други разорават необработвана земя. В селото се  заселват малоазийски бежанци, дошли с кораби през Мраморно море и  бежанци от съседните гръцки села. През 1934 година Веран теке е  преименувано и до ден днешен носи името на капитан Никола Андреев,  загинал през 1912 година за освобождението на България.

Вълкан се жени повторно и от 1925 година става кмет на Капитан Андреево. Ръководи селото в  продължение на десет години. По време на едно от посещенията в селото на  народни представители, Вълкан се среща отново със съкилийника си от Одринския затвор. В знак на признателност, той му помага да издигнат  чешма в центъра на селото, която и до ден днешен се ползва от всички  жители. След 9 септември 1944 година  започват да се създават сдружения за колективна обработка на земята, или  така нареченото ТКЗС. Накратко този процес представлява преустройване  на частната земеделска собственост и лишаване на селяните от  собственост. Първата крачка към създаване на обществен сектор за  производство на селскостопанска продукция е изземването на продуктивна земеделска земя със Закона за трудовата поземлена собственост.  Отнети са 564 000 дка земеделска земя. С една част от експроприираната  земеделска земя са оземлени бедни земеделски стопани, след което са  приети в ТКЗС. Също така е извършена национализация на селскостопанския  инвентар и са създадени държавни машино-тракторни станции (МТС) за  обслужване на ТКЗС, без за това да са отделени каквито и да било  финансови ресурси за подкрепа на производителите на селскостопанска  продукция. Това действие на държавата нанася унищожителен удар по  частната инициатива, частното земеделие и ощетява всички частни  земеделски стопани. Имайки предвид колко мъки и усилия е вложил в името  на това да се върне обратно при земите си, Вълкан е последният, който ще  даде току-така собствеността си. Всеки, който се опълчва на властта, е  привикван и насила принуждаван да даде земите си. Така бива няколко пъти  пребит, има вътрешни разкъсвания и от раните съвсем скоро загива. Много  селяни следват неговата съдба, а други успяват да избягат в Австрия, САЩ и други държави.
След смъртта си Вълкан оставя  съпругата си сама, с три деца – две дъщери и син Димитър, моят дядо.  Сестра му също умира съвсем скоро, настигната от болестта туберколоза.  За щастие Димитър наследява от баща си твърдия дух и непреклонност и  успява да се грижи още дълги години за майка си и сестра си.