Ваня Цветкова

Моят дадо

Човекът, за когото пиша, се казва Цветан Димитров Гущерски. В момента е на 83 години. Роден е на 07. 06. 1927 година в село Хайредин, окръг Оряхово по онова време. Семейството му било заможно в сравнение с останалите, но това не означава, че детството му  било лесно. Освен него в семейството имало още едно дете – по-големият му брат. Учил е до осми клас в село  Хайредин, а след това е завършил занаятчийско училище в град Оряхово. Откроявал се като умно и будно дете, оценките му били отлични и много  добре боравел с инструментите. След училище работел като автобусен  шофьор във фирмата на баща си. При оттеглянето на баща му, те с брат му  получили по два автобуса и започнали самостоятелна работа в град Плевен.  Преди заминаването си сключил брак със съпругата си. Работил известно  време в Плевен и се прибрал в родното си място. Родили му се две дечица  и всичко било прекрасно за младото семейство. Започнал работа като  механик, за да издържа семейството си. Работил там в продължение на пет  години. Сменил много работни места, докато се пенсионирал. Животът му в  момента е съвсем обикновен, както на всички възрастни хора. Това е по– накратко за него.

Сега по спомени ще разкажа малко по–подробно за семейството му, за бизнеса и за трудностите, които е преживял. Семейството му били четиричленно,  като той бил най–малкото дете. Баща му бил умен и предприемчив човек  за времето си, въпреки че учил само до осми клас. Чичо му и баща му  стартирали бизнеса си със събрания капитал от изработка на тухли.  Преживели са много мъчения и лишения, за да могат да си позволят  покупката на автобус. Както те се лишавали, така и семсйствата им.  Малкият Цветан тогава бил  4 -5-годишен. В продължение на 10–15  години работата им била сигурна и високоплатена. От услугите им се  ползвали високопоставени личности. Автобусните им линии се простирали в  Плевен, Вършец, Берковица, София. По време на Втората световна война  държавата се ползвала от услугите им, като използвала автобусите им за  извозване на войници, за линейки и за превоз на провизии. Освен това тя се  възползвала от доброто им финансово състояние и взела пари от тях, които  не били върнати. Те не били много щастливи, но ги успокоявал фактът, че  го правят за „държавата”. В детските си години бил силно  повлиян от по–големия си брат, който бил много смел младеж и участвал  във „войната”. Той бил прострелян, с опасност за живота, и малкият Цветан  много се страхувал за него.

По време на социализма  положението станало много по–трудно. Управата вземала 30% от печалбата  им под формата на ДДС. Този факт накарал бащата на Цветан да се откаже  от бизнеса си и да го завещае на децата си, които били принудени да  работят за държавата в Плевен и да плащат ДДС–то. Станало прекалено  трудно и лека–полека те се отказали от бизнеса си. Цветан много се затруднявал да  си намери работа, защото се смятало, че е противник на „партията” и е  капиталист. Имал е ред трудности и преживял много репресии от полицията.  Задържан е и е бит от властите безпричинно според него, но всички знаем  защо се е случило. Издържал семейството си благодарение на  спестяванията, които събрал. Благодарение на доброжелатели си намерил  работа в родното си село, където работил до пенсионирането си. Искам да кажа още нещо, което  поне на мен ми се видя доста интересно. След прибирането си от Плевен,  Цветан се занимавал с проектирането и изработването на автомобил.  Направил го с остатъка от частите на автобусите. Това разбира се не  станало лесно, а за три години. Възползвал се от услугите му  в  продължение на десет години. Разбира се си имал собствено име –  Джери, съкратено от Джилера. След пенсионирането си започнал  отново самостоятелен бизнес, който се състоял в ремонт на автомобили.  Изкарвал си от там известна сума пари, която му стигала. Сега в момента Цветан е сам,  съпругата му е починала. Вече е на 83 години и се занимава изцяло с  градинарска работа. Живее доколкото е възможно спокойно и се радва на  внуците и правнуците си. "Те най-много ме радват",  казва Цветан.