Животът на моя дядо

Жечо Атанасов Ангелов

(1926-2008)
 

В един дъждовен априлски ден преди 82 години моят дядо за пръв път погледнал света и проплакал в ръцете на майка си. Дарили го със звучното име Жечо.

Той израснал в село Ботево, Ямболска област. Малкото селце по онова време се състояло от четири махали и около стотина къщи – всяка с по пет или шест деца.

Дядо ми бил вторият от трима братя. Имал и една сестра. Семейството било бедно, но много сплотено. Дядо ми разказва, че по негово време животът на децата се различавал коренно от този на сегашните. Те нямали време и възможност безцелно да се шляят из улиците с приятели, а още в ранни зори ставали и започвали да работят. Цялото им ежедневие се въртяло около пасане на добитъка и различни домакински задължения – да нацепи дърва, да донесе вода от кладенеца, да прекопае градинката и др.

Всяка вечер се събирали заедно около огнището да вечерят. Тъй като времената били тежки, храната се поставяла в средата на софрата и всички едновременно започвали да се хранят със светкавична скорост. Дядо ми разказваше, че в случаите, когато се забавял – не оставало храна за него. След вечерята идвало време за сън. Семейството лягало на земята върху постелки и било нужно дядо ми да дели едно одеало с тримата си братя.

Въпреки трудните времена – на християнските празници всички жители на селото се хващали заедно на хорото. Дядо ми изпъквал над всички с уменията си и въпреки младостта си често се случвало именно той да води селското хоро.

На 8-годишна възраст родителите му го записват на училище. Училището било тясно и бедно. Почти всички деца пишели с калем върху глинена плоча. Въпреки че е със скъсани дрехи, с боси крака, без учебници и тетрадки, той ходи на школото с огромно желание. Завършва седми клас, като неизменно е първенецът на класа. Родителите му решават да прекъснат образованието му, за да започне работа като градинар на бахчите по поречието на река Тунджа по 12 часа на ден.

Мечтите на дядо ми да продължи да учи биват прекършени от факта, че България се включва във Втората световна война и положението в страната става бедствено. Въвежда се купонната система и на всеки се падало по 300 грама хляб на ден. Дядо ми се редял на 10-часови опашки всеки делник.

Когато навършва 18 години, дядо ми влиза в казармата.   Изпълнява задълженията си на конегледач, като неговата персонална любимка е кобилата Хавлия, за която се грижи с много любов. Сприятелява се бързо с другите войници благодарение на вродената си харизматичност, контактност и неповторимо чувство за хумор и много скоро се превръща в най-популярната личност в казармата.

След като отбил военната си служба, той се завърнал в село Ботево. Дядо ми бил природно интелигентен, много коректен и честен и селската управа го издига за касиер на трудово-кооперативното и земеделско стопанство и за лидер на новосъздадената комсомолска организация.
 

Дядо ми като комсомолски лидер
 

 По това време в селото имало двайсетина моми за женене, които били все хубави девойки от заможни фамилии. Те се въртели около него, опитвайки се да спечелят вниманието му, но сърцето му принадлежало само и единствено на едно бедно, но много красиво и умно момиче на име Руска – моята баба. Освен споменатите от мен качества, дядо я избира за своя жена, както той се изразява, защото била и „курназ мома”. Женят се без сватба, тъй като и двамата нямат никакви пари. Единственият им спомен от тяхната женитба е тази черно-бяла снимка, направена в едно малко ямболско фото.

Булото, букетът и перата са аксесоари на фотото
 

След като се „взели”, се преместили да живеят в къщата на неговите родители, където се и ражда първото им дете – моята леля Румяна.
 
Организационният талант и лидерските качества на дядо ми не останали незабелязани и той бил преместен на работа в окръжния комитет на Комсомола в град Ямбол. Там той завършил вечерно гимназията и по-късно – Икономическия техникум в Бургас. През 1959 година се ражда и втората им дъщеря – моята майка – Таня.

По това време живеят под наем във влажно приземие и леля ми се разболява от ревматизъм, а майка ми – от рахит. От тази година започва и редовното ходене на море – 12 години подред в Созопол. 

 С приятели на Царския плаж в Созопол                                               Разходка по брега
 

Дядо ми бил избран за председател на производителна кооперация „Йордан Мишев”, която произвеждала мебели с високо качество. Оглавявал я цели 15 години, през които тя постигнала високи трудови успехи. Въпреки ръководния пост, който заемал, моята баба Руска ми е споделяла, че за дългите години работа, той не е повишил нито веднъж глас на свой подчинен и бил в отлични взаимоотношения с всичките работници и колеги.

След като се пенсионира на 55 години, дядо ми започва да се грижи заедно с баба ми, която се пенсионира няколко години след него, след 34-годишен стаж като учителка в Ямбол, за едно малко лозе в покрайнините на града. Там те отглеждат не само грозде, но и домати и череши. Двамата с моята баба произвеждаха и чудесно ароматно вино.

Моят дядо притежаваше невероятно чувство за хумор. Той беше душата на компанията и винаги успяваше да разсмее до сълзи околните. Любимият му разказ бе за неговото пътуване в мразовитата Москва, където поради незнанието на езика беше преживял много забавни случки. Когато отивах на гости при баба и дядо, с часове наред слушах с интерес неговите истории. Любимото ни занимание бе да седнем заедно пред телевизора и да гледаме футболни мачове. 

Тържествено честване на 70-годишния юбилей на баба ми Руска. Както винаги, дядо ми е душата на компанията и просълзява баба ми от смях.
 

 На 70-годишна възраст дядо ми се разболя от болестта „Алцхаймер”. Въпреки страшните прогнози и ужасяващите последици от заболяването, дядо ми и баба ми продължиха своя щастлив и изпълнен с хармония семеен живот. Често се случваше да се изгуби или дезориентира, но до последния миг той запази жаждата си за живот и чувството си за хумор. Цели 12 години той се бори с болестта, като опроверга всички прогнози на лекарите. Баба ми бе неотлъчно до него всеки ден, всеки час, всяка секунда. Любовта им преодоля всички препятствия, пред които те се изправяха.

Дядо ми ни напусна вечерта на 13 април тази 2008 година, само шест дни преди рождения си ден. Той беше човек, който със своята доброта, естествена непринуденост и чувство за хумор обединяваше хората около себе си.

В сърцето ми остана празнина, която никога не ще бъде запълнена. Днес, когато пиша тези редове, се навършват 40 дни, откакто моят дядо Жечо вече не е сред нас. Мъката е обвила душата ми с ледената си пелерина, а спомените изпълват съзнанието ми. Но аз ще намеря сили да се усмихна, защото той би искал това. Частица от него завинаги ще остане в мен.