Некадърен театър, долнопробен цирк, сценарий, жалък фарс, атентат, хулиганство, политическо покушение, опит за убийство, какво ли още не – тези дни ни заля океан от дефиниции, епитети, емоции, обвинения, обяснения.

          Няма да се намесвам активно в безполезни дискусии. Дали режисирано или спонтанно, дали политизирано или персонализирано, дали извършено в здрав разсъдък или в шизоидна криза, при всички случаи това бе възмутително нападение над лидер на една партия – акт, безспорно позорен за държава, претендираща да бъде модерна, културна, европейска, правова.

          В нито една цивилизована държава не бива да се случват подобни отвратителни неща. Защото отвратителни бяха и нападението над Ахмед Доган, и дивашкият побой над вече обезвредения нападател.

          Но аз искам да се спра по-внимателно върху част от анализите, оценките, изводите, съдържащи особена етно-идеологическа фалшификация, маскирана зад стандартно-демагогска (и много удобна за авторите, но много опасна за социалния мир и националната сигурност) подмяна на тезата.

          Реакцията на активистите на Движението за права и свободи всъщност нито бе изненадваща, нито бе оригинална. Една и съща плоча се върти вече десетилетия. Корупцията, властовите апетити и личните мегаинтереси успешно мимикрират в плачове за погазени малцинствени права; възмущения от анти-Доган, анти-ДПС и въобще анти-турските кампании; възхищения от либерално обожествявания Ахмед Доган като „автор на „българския етнически модел”; заклинания относно „езика на омразата”; безпардонно присвояване на адреса и квалификациите на единствени гаранти на етническия мир.

          През хашлашкия си период, в началото на 60-те, движех от време навреме със Слатинската банда на Мосю Казаков (формален и неформален авторитет на групата, лежал в Белене, страдащ от калциране на костите), Аси, Де Гол и други светли лица от тъмната социална действителност. Помня, във „Феята” веднъж насметохме яко група тъмнокожи нахалници, налетели ни от „Тамбукту” (така наричахме ресторант „Капри”, защото бе леговище на африканските студенти от близките общежития на 4-ти километър).

          На следващия ден, апропо, те тръгнаха на демонстрация от общежитията по „Цариградско шосе” (тогава булевард „Ленин”) към Орлов мост и ядоха вече напълно официален бой от българската милиция. Както и да е.

          Та тогава тъмнокож юнак самоотвержено обвини Мосю Казаков: „Ти ме биеш, защото съм негър!” Най-светлият образ от най-мрачната действителност му се изсмя: „Бия те не защото си негър! Бия те, защото си простак!”

          Ето това точно, тъмнокожата самоотверженост сиреч, се нарича подмяна на тезата. Преди година или две иначе умният банкер Емил Хърсев изтърси някаква глупост – нещо в смисъл, че българите мразели богатите хора. Става дума санким, според него, за някаква народопсихологическа деформация. Нищо подобно, разбира се. Българинът, пък и всеки нормален човек по света, не мрази богатите хора; той мрази неморално разбогателите мошеници (каквито са впрочем 99.99 на сто от „богатите хора” в родината).

          По този терк я карат и глашатаите на ДПС. Макар „схватката” да бе на турчин с турчин (дето се вика, вътрешнотурска им работа!), веднага посегнаха към инструмента на „етническото напрежение”, което, естествено, ставало все по-напрегнато; автоматично призоваха „на съд” омразата на българите към Доган, към ДПС, към техния етнос. А това също е отвратително!

          Не омраза! И не към лидер, партия, етнос! Всички почтени български граждани (и българи, и турци, и християни, и мюсюлмани) са омерзени не от политическия лидер Доган, не от турчина Доган, а от мафиота Доган (смучещ обръчи от подчинени фирми, лично разпределящ порции блага и привилегии, чан чун не отбиращ от хидроенергийно инженерство, но гепил мошенически милиони за мошенически „консултации”, разплут в луксозен живот и т. н.).

          Всички почтени български граждани (и българи, и турци, и християни, и мюсюлмани) са възмутени не от ДПС, нито от турския етнос изобщо, а от корумпираните им ръководители и от важната им роля за развращаването на българския политически живот; възмутени са от егоизма и некадърността на нашенския политически елит (и турци, и българи) изобщо.

          Смешно и жалко е! Странно защо ни смятат за толкова тъпи (не че не сме толкова тъпи, щом продължаваме да ги търпим!). Ако критикуваш корумпиран български политик, значи критикуваш корумпиран български политик. Ако критикуваш корумпиран турски политик, значи използваш езика на омразата. Заклеймяваш далаверите на Доган – езикът на омразата? Възмутен си от вредното за нацията, но полезно за благините на ДПС-елита капсулиране на етноса – езикът на омразата? Не си съгласен с регионалните агресии на исляма – езикът на омразата? Хайде стига!

          Не език на омразата – това е езикът на справедливата гражданска позиция, езикът на защитената законност, езикът на човешкия морал!

          Що се отнася до правата и свободите по принцип, няма малцинствени права; има човешки права, има граждански права. Няма особени, специфични права на българските турци; има права на българските граждани, независимо от етноса. Ако правата на турчин са нарушени, това е проблем не на ДПС, а на всички нас, на цялото общество, на законодателството, на оперативно действащите власти. Като български гражданин (какво от това, че съм българин) аз съм длъжен да пазя и защитавам гражданските права на всеки друг български гражданин (какво от това, че е турчин).

          Когато Възродителният процес достигна апогея си (голямата екскурзия), ние от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, „Екогласност”, „Подкрепа” и другите неформални сдружения, въпреки заплахите и репресиите, защитихме категорично българските турци – да припомня поне декларацията до Народното събрание, протестните писма на Антонина Желязкова и Невена Стефанова до „Свободна Европа” и „Дойче Веле”, великолепните есета на Блага Димитрова („Името”) и Марко Ганчев по „Свободна Европа”. Защитихме ги не защото са турци, а защото са човеци; и защото всеки човек има правото да избира сам своето име, своята религия, своите идеали.

          Не се сещам, честно, някой от сегашните активисти и лидери на ДПС да е стоял до нас тогава, да се е вдигнал в защита на правата и свободите (както по-късно лозунгуваха военно-партийната си структура) на българските турци.

          И накрая – кой е автор на етническия модел и кой е гарант на етническия мир? Всъщност никакъв особен, никакъв уникален „етнически модел” не е „изработен” и „апробиран” от двете страни на Балкана. Освен ако под „нов етнически модел” разбират да не разваляме мафиотския хатър на Доган и кохортата му, за да не ядосаме турците.

          И досега не мога да разбера впрочем защо спазването на законността, защо криминализирането на неморалното разбогатяване, защо подвеждането му под съдебна отговорност би трябвало да „ядосат” някого другиго (бедния електорат на ДПС, примерно), а не именно неморално разбогателите; и защо спазването или неспазването на законността би трябвало да е закономерна функция на нечие „ядосване” или „неядосване”.

          То, ако става дума, имахме и оригинален „монархически модел” – когато, за да осигури властта си и депутатската подкрепа на НДСВ, Станишев не посмя да изпълни предизборното си обещание – да ревизира връщането на имотите на никога непритежавалия ги мадридски пилигрим.

          А гаранти на етническия мир сме всички ние, разбира се. И почтените и трудолюбиви български турци, и лоялните представители на другите етноси, и в много по-голяма степен, точно като преобладаващо население - толерантното и търпеливо (понякога прекомерно!) българско мнозинство.

          Тук съм длъжен да подчертая, че най-тревожната опасност за етническия мир в България представлява именно скритата заплаха в непрекъснатото му припомняне. Бих попитал самопроизвелите се „гаранти”: Ние в никакъв случай няма да посегнем на етническия мир, но ако все пак вие, водени съвсем не от националните, а от мръсни апокрифни интереси, решите, че сме го направили, как ще постъпите, с какво фактически ни рекетирате; ще се юрнете да палите български села, така ли; ще изровите шишанетата в битка за автономия, за новите турски територии Косовско Кърджали и Косовски Разград; какво друго, юнаци? Чувствате ли България като своя истинска родина или я държите в задния джоб като резервна родина, готови всеки миг да обърнете взор към майка Турция?

          Знам, че няма да имат нито смелостта, нито гражданската позиция, нито моралните основания да ми отговорят откровено и конкретно.

          Убеден съм, най-добре ще бъде да забравим етническите изнудвания в името на личните и корпоративни интереси на партийните върхушки, заедно да осигурим социалното равновесие и националния просперитет, да оставим в историята рецидивите от миналото и със съвместни усилия да направим всичко възможно в България да не се случват вече подобни отвратителни събития.