ABED EL SHARAFI

Спомените ми за моя дядо в Палестина са свързани в съзнанието ми със спомените от моето детство. Аз нося неговото име и затова сигурно се чувствам свързан с него по особен начин, повече от братята ми и сестра ми.

Дядо почина на 26 юни 2003 г. след кратко боледуване, затова и до днес ми се струва понякога, че е още жив. За всички нас, неговите внуци и правнуци той бе олицотворение на изгубената Родина, несъществуващата днес Палестина. Той бе много жизнен и обичащ живота човек, който въпреки приживените нещастия бе запазил в себе си надеждата и оптимизма. Когато пред него някой заговореше за смърт, той веднага сменяше темата, не искаше да се говори за това и все кроеше планове за бъдещето, като че ли никога нямаше да умира. Въпреки напредналата му възраст, той помнеше миналото съвсем ясно и с най-малките подробности. Ние всички, малки и големи, обичхме да слушаме разказите му за земите ни, които през 1948 г. дядо е принуден да напусне и да се засели в ивицата Газа, където днес живее нашата фамилия.

Дядо е роден в палестинското село Хербия, днес в южната част на Израел. Той помнеше турското робство, разказваше ни как баща му се е записал наемен войник в турската армия и е заминал да се бие в Йемен. Никога повече той не вижда баща си и никой не знае какво се е случило с него. Така дядо, брат му и малката му сестра остават сами и майка им ги отглежда с големи трудности. Може би затова дядо ни говореше за майка си с голямо уважение и обич, много повече отколкото за баща си.

Когато пораства, дядо е глава на семейството и с труд и упоритост успява да стане един от най–заможните земеделци в цялата околия. Имал е много ниви, портокалови и маслинови плантации, зеленчукови градини, много добитък. Произведената продукция той продава на пазарите в Яфа, Йерусалим и Халил. Жени се за баба ми и двамата се грижат за голямото стопанство, в Хербия се ражда и първият им син - моя чичо Сабър.

Но идва годината на Палестинската катастрофа (“Некба”) 1948. До селото ни достигат слухове за  нападения на палестински села от еврейски терористични групировки като “Хагана” и ”Иргун”. Дядо е принуден да бяга на юг до ивицата Газа, за да спаси семейството си от смърт. Такава е съдбата на стотици хиляди палестинци от цяла Палестина.

Нищо не вземат със себе си, само детето, документите за собственост на земите и ключа на къщата. Тръгват с мисълта, че този кошмар е временен и те след седмица–две ще се върнат в родния дом. Уви, вече повече от 63 години никой от моето семейство не е виждал Хербия. През всичките тези години дядо ревниво пазеше ключа и документите с надеждата, че денят на завръщането не е далече.

Те не доживяха този ден, може би аз ще го дочакам!

След като пристига в Газа, дядо се заселва в организираните от ООН бежански лагери за палестинците, прогонени от евреите. Пет години живеят в палатка, след това строят малка къщичка на нейно място. Дядо поема грижата за прехраната на семейството, защото гордостта му не му позволява да чака само на помощите на ООН. Започва работа по местните чифлици, за да е близо до земята и да изкарва прехраната на растящото семейство. Съдбата е жестока с него, след като той е бил чифликчия, днес е наемен работник. Но грижата за децата и любовта му към земята му помагат да издържи изпитанията. Аз си мисля, че може би надеждата, че след година-две ще се върне в своя чифлик, го е крепяла през тези тежки години.

Аз никога не съм бил в Хербия, или по-точно - бил съм един път през 1987 г., но съм бил в корема на майка ми, тя с баща ми и дядо ми са получили разрешение от израелските власти да отидат до там. Но дядо толкова ми е разказвал за нашето село, че имам чувството, че съм го напуснал вчера.

Това, което ни остави дядо в наследство, е любовта към земята, към Родината и надеждата, че един ден ние ще се върнем там, при земята, напоена с потта на дядо.

Никога няма да забравя събиранията ни в стаята на дядо  - ние, внуците му и нашите бащи. Баба ни правеше ароматен ментов чай и с часове слушахме неговите разкази и истории, винаги интересни и винаги различни. Някои от нас заспивахме и така оставахмне при дядо до сутринта.

Всичко това ние, неговите внуци и правнуци, ще предадем на своите деца, никога да не забравят, че ние сме бежанци и трябва да се борим за правото си да се върнем в своята Родина.

Дядо и баба отглеждат седем деца – петима синове и две дъщери. Всички завършват висше образование в Ливан, Египет и България, въпреки че дядо и баба не могат да четат и пишат.

Баща ми, по-малката ми леля и най-малкият от чичовците ми завършват образованието си в България. Всички те по един или друг начин са участвали в съпротивителното движение. Всички, освен най-малката ми леля са лежали в израелските затвори за политическа дейност.

За дядо двете най-важни неща бяха доброто образование и борбата за освобождение. Той често повтаряше: ”На тази борба й трябват образовани хора и ако аз на времето бях учил, може би нямаше да се налага да мина през целия този ад.”

Това той предаде и на нас. До последния си час той не загуби надежда, че той няма да умре на друга земя, освен в Хербия. И все пак Аллах донякъде чу молитвите му. Дядо почина в израелска болница в Тел-Авив и когато го връщаха в Газа с линейката, баща ми мина през Хербия, за да може дядо да се сбогува със своята земя.

Днес ние продължаваме неговия път, както той ни научи. Един ден аз ще разказвам на моите деца за него, за баща ми и дано те да живеят в един по-добър, по-чист и свободен свят.