Жан Виденов

/Поглед.инфо/ Сигурен съм, че не разкривам никаква тайна с твърдението, че Луканов се свали сам. Доста се беше постарал да замаскира този факт, но той си беше очевиден още тогава. Затова констатацията нито е само моя, нито е новост. Сега мисля, че съм наясно и с основните му мотиви.

Луканов беше разбрал, че е сторил фатална грешка с въвеждането на мораториума върху плащанията по външния дълг, че е пропилял без всякакво оправдание резервите на БГ, че с преследванята си срещу “живковистите” е строил срещу себе си половината кадрови корпус на страната, че е загубил с интригите си подкрепата на Лилов и Младенов и доверието на партията. И най-вече – че не е способен (или може би не иска) да извършва истински реформи, а само имитация. Още повече, че на 39-ия конгрес на БСП в края на септември 1990 г. опитът на Луканов да прехвърли тези свои проблеми, недостатъци и грешки върху партията, в лицето на нейния председател, се провали. В подобна обстановка, за човек като него, беше напълно естествено да инсценира загубата на изпълнителната власт на собствената си партия, за да гарантира личното си политическо оцеляване.

Подозирам, че тактическите схеми на Лилов тогава бяха сходни. Във всеки случай факт е, че той не се противопостави дори формално на подобно развитие. През 2-та половина на 90 г. той се държеше по-скоро като опозиционен лидер, отнасяше се към еднопартийното правителство на БСП като към служебно и нито веднъж не постави проблемите на управлението на партиен дебат и решение. Чел съм внимателно пълната стенограма от заседанието на “шареното политбюро” при Желев, на което бе взето решението за оставка на правителството към края на 1990 г. Моят извод от този текст е, че и Луканов, и Лилов са приели този вариант и активно са го подкрепили.

Не знам доколко широките партийни слоеве бяха наясно с фактите, които изредих. Но в парламентарната група и в Председателството на БСП тези задкулисни игри предизвикаха открита съпротива. Група млади депутати от провинцията решихме да обиколим страната, за да разберем що за “стачна вълна” са спретнали професор Петков и д-р Тренчев. Аз обиколих Пловдивския и Бургаския край. Стачки нямаше, имаше хулиганстващи граждани. Сценарият на “гражданското неподчинение” в края на 1990 г. беше същият, като през първите седмици на 1997 г., само актьорите не бяха все още достатъчно опитни и нагли.

Събрахме се в София, обобщихме информацията, установихме, че положението е подобно в цялата страна. Направихме за себе си извода, че обстановката ни най-малко не предполага оставка на правителството. Доколкото знам, Красимир Премянов се е опитал от наше име да убеди Луканов в това, но е срещнал само възпитана досада. Отидохме вкупом при Желев и поискахме настойчиво от него да подкрепи държавните институции, като заяви публично, че БГ си има легитимно правителство. Че няма стачки, но пък има улични вандали, нарушаващи закона. Желев ни даде ясно за разберем, че между него и партийните ни началници въпросът вече е изяснен, и то в съвсем друга светлина.

За капак Лилов събра Висшия съвет и парламентарната група едва след като оставката на Луканов бе вече подадена. Цял час спорехме “за” или “против” такъв акт. После, без да решим този въпрос, се захванахме с текста на премиерската аргументация за паническото оттегляне на изпълнителната власт. Най-накрая разбрахме, че това заявление със съдържащата се в него оставка е било записано още преди началото на заседанието ни и вече е излъчено по националната телевизия…

При такава брутална демонстрация на незачитане на партийната воля, след сдаването на изпълнителната власт по подобен начин, на някои хора в БСП им се наложи да направят огромни усилия, за да опазят Луканов от справедливото негодувание на партията. Те толкова често повтаряха за “необходимостта от компромис в името на приемането на конституцията”, че накрая партията махна с ръка и прие този довод. След този “пробив” в опитомяване на партията, отнемане на волята и с благовидни претексти, сходни сценарии се прилагат непрекъснато. През последните години същите персони неуморно втълпяват чудовищното за една партия самообвинение, че с отказа си от легитимен мандат за управление е предотвратила неминуема гражданска война. (бел.ред. Г.Първанов и Ник. Добрев). С такава философия социалистите дават завинаги път на беззаконието. БСП е на път да преглътне и тази самоубийствена заблуда. А напоследък “експертите по сдаването на власт” забравиха какво са твърдели само преди години. Точно те се надпреварват да се възмущават от факта, че председателя на една партия и нейното правителство Жан Виденов подал оставката си пред нейния конгрес. Нека си обвиняват колкото си искат, но да не се надяват, че някой ще забрави как техния “образец за държавник” Луканов, в създадени от самия него кризи, решаваше въпросите на властта винаги еднолично и винаги зад гърба и на партията, и на нейния конгрес, и на нейния Висш съвет, и на нейното Председателство. Защото няма логика, според която една партия се чувства способна и длъжна да търси съгласие с най-крайния си политически противник, а не иска и не може да постигне съгласие вътре в себе си.

След оставката на Луканов в края на 1990 г. аз окончателно се убедих, че перестроечните елити в БСП пет пари не дават за държавността, не уважават и не зачитат собствената си партия и не виждат друго, освен личния интерес. Ясно видях, че за да не се обезсмисли преходът, те трябва да бъдат последователно и непоколебимо изтласквани от важните политически решения за страната и за партията. Тогава обаче не подозирах на какви крайности и авантюри са способни те, за да запазят именно тази своя решаваща дума, това присвоено право на вето върху характера и посоката на прехода. Определено надцених държавническия им, партиен и човешки морал. Смятам това за една от най-тежките си грешки.

http://bulgarski.pogled.info/news/39626/Istinata-za-padaneto-na-pravitelstvoto-na-Lukanov