Севим Тахир, четвърти курс политология в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", 2008-2009

Характерът е устойчива съвкупност от особености на психиката и поведението, които се възприемат като присъщи на отделен индивид или на национална, етнокултурна общност и организират междуличностно взаимодействие. Той е организация на обобщени нагласи на общността. Чертите на характера възникват рано въз основата на взаимодействието на Аз-а и начина на живот на общността, в която индивидът се ражда и възпитава. Веднъж възникнали, чертите се променят бавно. Те постепенно се фиксират като обобщени навици и привички на цялата национална общност.

Според Стивън Кови характерът се изгражда върху основни парадигми, а парадигмите са неотделими от характера. Те са много силни, защото са призмата, през която виждаме света. Всеки от нас има в характера си парадигми, нагласи и ценности, които стоят в основата на човешкото ни израстване. Националният характер представлява ядрото на обществената система. Той стои в основата на вътрешната определеност на нацията и е дълбоко кодифициран в съзнанието на всеки индивид. Общностният характер е синтез от духовни, морални и етични ценности, които определят отношението на народа към материалния порядък.

Целта на този анализ е представянето на основните характерни черти на етнокултурната общност на българските турци, които днес представляват 10% от населението на страната.

Представянето на културните и социални особености на етническата група на българските турци е неразривно свързано с влиянието на историческите процеси, които предопределят заплахи от конфликти на различни идентичности.

След разпадането на Османската империя и създаването на независимите държави се появяват и проблемите с етническите малцинства на полуострова. Причина за постоянните миграции на население между отделните страни е несъвпадането на етническите и държавните граници. Първите изселвания на турско население от българските земи към Турция са започнали още по време на Освободителната руско-турска война през 1877-1878 г. Миграция от този период засяга предимно градските слоеве – чиновници и представители на интелигенцията. В този период към групата на турците се причисляват татари и гагаузи*.

През 1909 г. е подписана Истанбулска конвенция, с която България се задължава да спазва религиозните, културните и юридическите права на турското население. Причина за подобно споразумение са антитурските настроения в България, породени от спомена за потушаването на Априлското въстание и Освободителната война.

По време на управлението на БЗНС се наблюдава спад на емиграционните процеси, за което допринася политиката на правителството на Александър Стамблийски (1919 - 1923), която гарантира и спазва правата на българските турци за разлика от политиката, провеждана от Народния сговор (1923-1931), която премахва настоятелствата и ограничава автономията на училищата.

Като резултат от турската пропаганда за “връщане на всички турци в родината” и ответните политически действия от страна на българското правителство в периода 1935–1949 г., се активизира нова вълна от около 67 000 изселници.

По време на комунистическия режим турското население в страната възлиза на 675 500 души. Атеистичната пропаганда спрямо цялото население е основна особеност на провежданата политика от този период, чиято цел е не само да засили светското влияние за сметка на религиозното, но и да се противопостави на турската пропаганда и намеса във вътрешните работи на страната.

На пленум на ЦК на БКП Георги Димитров публично обосновава идеята за „петата колона” с думите:

„По нашата граница имаме всъщност небългарско население, което представлява постоянна язва за нашата страна. Пред нас като партия и правителство стои въпросът да го махнем оттам и да го заселим на друго място, а там да заселим наше, собствено българско население.”

По този повод Тодор Живков заявява:

“Ние водим линия не за обособяване на турското население в България, а за негово приобщаване. На това население ние гледаме не като на нещо отделно, а като съставна част на българския народ. Следователно ударението не можем да поставим на изучаването на турски език, на издаването на повече литература и вестници на турски език, а на комунистическото възпитание на това население.”

На 22 март 1968 г. е подписан договорът “За изселването на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г.”. По силата на този договор в периода 1969-1978 г. са се изселили близо 114 392 души.

Възродителният процес от 1984–1989 г. е събитие с изключително значение за общността на българските турци.

Причините за неговото организиране и провеждане според различните източници на информация са многобройни и противоречиви. Те могат да бъдат обособени в няколко групи: международната обстановка и отношенията между България и Турция, вътрешната обстановка във всяка една от страните и влияние на историческото минало.

Международната обстановка се характеризира с трудности при договарянето на пълното изселване на българските турци в Турция и нейната пропаганда, която напомняла за „кипърския вариант” в България. В този период България и Турция принадлежат към два различни военни блока, което според някои анализатори оказва решаващо въздействие върху вътрешно-политическите процеси в отделните страни.

В началото на 80-те години етнически турци в България са над 1.5 млн. души. Този факт се възприема като заплаха за българската нация. Така се стига до управленското решение за преименуването на турското население с цел приобщаване към българската нация. С оглед на вътрешно-политическата обстановка в Турция в края на 80-те години, когато страната била разклатена от кюрдско и работническо движение, българското правителство започва провеждането на „Възродителния процес”.

ЦК на БКП изпраща до партийните ръководства материал, наречен “Укрепване единството на българската социалистическа нация, на нейната етническа хомогенност”, който цели окончателно и безвъзвратно откъсване на това население от турцизма и избистряне и укрепване на българското национално съзнание.

Идеологическата обосновка на „Възродителния процес” гласи следното: “Сегашният етап на Възродителния процес не е просто количествено продължение на нашето национално възраждане, а относително ново качествено явление в националната ни и социалната ни история: първо, защото той не е носител на нова буржоазна идеология, и второ, защото той не е насочен против “феодално-църковния мироглед”, а против “антибългарската експлоатация” на религиозността на съвременните потомци на насила ислямизираните българи по време на петвековното османо-турско владичество над нашите земи.” Парадоксално, но „насила ислямизираните българи по време на петвековното османо-турско владичество над нашите земи” отново насила се възвръщат към своята българска идентичност. Идеята за еднонационална държава се основава на препокриването на нация и народност: “Българската нация се формира върху етнокултурното наследство на една народност – българската.” С цел да се постигне идеята за единна българска нация, турското население се представя като част от българския етнос, а „Възродителният процес” е “възстановяване, избистряне и утвърждаване на българското национално съзнание у всички онези българи с доказан български произход, чиито деди и прадеди са били помохамеданчени по време на робството. В широкия смисъл това е процес, който възстановява морално-политическото единство на нацията, способства за изграждането на българската социалистическа нация.”

Резултатите от процеса са противни на очакванията и водят до капсулиране на турската общност, която обръща поглед към своите корени и минало, търси истината за своя произход и възобновява забравените традиции.

Вместо да „възстанови българската си идентичност”, общността на турците в България открито заявява своето турско самосъзнание и мюсюлманското си вероизповедание. „Възродителният процес” се възприема като посегателство върху най-съкровеното, а именно идентичността и самосъзнанието на българските турци, което несъмнено акумулира негативни емоции в междуетническите отношения в страната.

Тодор Живков отново предлага да се подпише споразумение с Турция за изселването на онази част от българските турци, която възприема Турция за своя родина. От турска страна в лицето на Сюлейман Демирел, а също и Еджевит и Еврен се отхвърля изселването като вариант заявявайки, че родината на българите от турски произход е България. В България остават всички българи мюсюлмани, у които се е съхранило чувството за принадлежност към българската нация.

На 9 май 1989 г. е приет Закон за задграничните паспорти, по силата на който българските граждани получават правото да напускат страната и да пребивават временно в друга държава. На 29 май границите са отворени и е разрешено изселването на всички български турци. Краят на “Голямата екскурзия” е поставен на 22 август 1989.

Броят на напусналите страната турци е бил между 310 и 370 хил. души, но скоро след заминаването си 152 хил. души се завърщат обратно в България.

След проведено социологическо изследване през 1989 г. се установява, че мотивите за изселването на турците са: натискът, безпокойството от изолация, несигурност, пропагандна дейност на Турция. Голяма част от изселниците не могат да посочат конкретна причина за своята емиграция и твърдят, че са били обхванати от всеобщото движение. Това е и една от причините голяма част от тях не след дълго да се върнат в България, а друга - да не се приобщи към местното турско население.

През 1992 г. турците наброяват 800 052 души, а при последното преброяване от 2001 г. те възлизат на 746 664 души. Причините за подобна тенденция трябва да се търсят в промените при идентификацията на друго мюсюлманско население (българо-мохамедани и цигани), непостоянната политика на приобщаване и изселване, изселническите вълни към Турция, САЩ и Западна Европа, както и процесът на глобализация.

Българската турска общност се разграничава исторически, социално и нравствено от турците в Турция, за което свидетелства фактът, че те остават „преселници" (“Bulgar Göçmenleri”) и дори населяват отделно обособени квартали в Турция. Различията между местните турци и преселниците от България започва от антропологическите особености на външността, които се явяват разграничителен маркер в етнокултурен аспект.

Трудолюбието на българските турци се потвърждава от техния просперитет, професионални успехи и висок жизнен стандарт. Като пример се посочват огромните къщи и израсналите от малки селца модерни квартали. Българските турци поставят в редицата на отрицателните характеристики полигамията, която макар и рядко все още може да се наблюдава в Турция. Тя се определя като липса на морал и етичност, като анормалност в духовните и сексуални нагласи. Заедно с многоженството се отрича и многолюдната челяд, коята се смята за изостаналост. Като противовес на полигамията и многодетството се описва моделът на семействата, които задължително имат две деца. Това се смята за “нормално” и “европейско”. Така се поставят границата между европейската цивилизованост и ориенталската изостаналост.

Гостоприемството и учтивостта са основни черти на етнокултурния облик на българските турци, които в същото време са неразделна част от личностното им самоопределяне .

В по-голямата си част българските турци живеят между двете държави и затова в най-широкия смисъл може да се говори за “междудържавна” или “трансетатична” идентичност. Аргументите в тази посока са многобройни. Следвайки Фр. Барт, етничността се разглежда като изграждане на граници с “другия”, “различния”, в опит за ситуиране на индивида или групата във времето и пространството. За българските турци в Турция родното място – България, се свързва с донесените от там предмети на бита. Те са символно натоварени и им навяват красиви спомени за изживяното време там. Дори определени миризми продължават да се свързват със “старата” земя:



“От 12 години един чувал с мащерка имам и още си правя чай. Този мирис в Турция не мога да го усетя.”



„Аз съм турчин, но съм български гражданин и България е моят роден край.”, заявява Сунай Чалъков в интервю за Интернет страницата: „България. Позитивна информация за турците в България”*( http://bulgaria-turkofil.blogspot.com/)



Въпросът за националната идентичност на българските турци е от изключителна важност за тяхното възприемане като част от българската нация. Социалната мобилност на съвременното общество превръща въпроса за конфесионалната принадлежност във въпрос на личен избор. Религията е наследство, увереност, че собствената вяра е Единствената истинска. В съвременния свят самочувствието на всеки човек му дава възможност да конструира своя собствена религиозна идентичност в отговор на личния си опит и да се променя според ситуацията, в която попада. Ролята на религията при самоопределянето на българските турци се оказва толкова значителна, колкото и тази на историческите процеси. Мнението за Исляма, разпространено на Запад, е изцяло погрешно и е резултат от незнание или систематичен негативизъм. А най-тежко е фалшифицирането на фактите, тъй като ако погрешните преценки могат да бъдат извинени, то представянето на фактите в противоречие с истината не може да бъде простено. Необходимо е освобождаване от най-разпространените предразсъдъци, които не могат да ни дадат вярна предства за това, какъв е един мюсюлманин всъщност. Примери за произволно разпространени представи са:

1. Назоваването на Бога на мюсюлманите Аллах, като че ли мюсюлманите вярват в Бог, различаващ се от този на християните. Аллах („Al lah”) има арабски произход и означава Бог, т.е. мюсюлмани и християни вярват в един и същи Бог.

2. Представянето на Исляма като религия на страха и фанатизма. На тези твърдения се противопоставят множество цитати от Корана, които разкриват Исляма като религия на любовта, милосърдието и милостта. Всеки мюсюлмански празник е свързан с благотворителност, търпение и любов. Тези духовни ценности са инкорпорирани в обичаите, традициите на българските турци и влияят върху тяхната социална интеракция.

3. „Ориентация към диалог между християнии и мюсюлмани” е документ, издаден след втория събор на Ватикана през 1970 г. и гласи: „терминът “джихад” или по-точно “Al jihad fi sabil Allah” на арабски означава – „моето усилие по пътя към Бог и в никакъв случай не цели изтребление, а разпространение и съхранение на правата на Бога и хората(...) Насилията в миналото, свързани с джихад са следвали законите на войната...”

В съвременния мюсюлмански свят религиозните тенденции са свързани с отричане на фанатичната религиозност, която е присъща за слаборазвитите в икономически и социален аспект страни с ниска образованост на населението.

Българските турци имат сравнително слаби познания за собствената си религия. Причините за тази тенденция са както вътрешни, така и външни. Ограничеността на религиозните им познания се дължи на семейната среда, силното влияние на светското образование, на дълго налаганите от комунизма атеистични възгледи и представи, както и на слабостта на духовните институции по време на тоталитарното управление.

Отражение оказва и ограничаване ролята на религията през последните 20 години в световен мащаб. Ясно е, че светското образование, икономическото развитие и социалната мобилност намаляват влиянието на религията. Секуларизмът е особено видим в начина на живот. Забраната по време на “възродителния процес” за изпълнение на всички религиозни и традиционни за мюсюлманската общност практики и налагането на гражданските ритуали също влияе върху обичайно-празничната система. Посочените по-горе фактори са предпоставка за консервация, редуциране и иновация в обичаите и обредите на българските турци.

По тази причина специално внимание се отделя на онези семейни и календарни празници, които показват запазването на традициите или настъпилите изменения, за да се проследи влиянието на процесите на съхранение и изменение на обичайно-празничната система. Различията и отликите в практикуването на исляма приемат формата на етнически и конфесионални разлики.

Важна роля в процеса на идентификация на отделния индивид играе субективното отношение и митологичната привързаност към дадена земя.

Осмислянето на територията като “своя” или “чужда” се превръща в неразделна част на личностното самоопределяне. Важна е нейната роля при идентификацията на българските турци, които осмислят пространството, което населяват, по различни начини. Съществува разграничение между територията като географско понятие, държавната и обществената й организация, като същевременно всяка от тях е натоварена с различни символни и културни значения. Земята като социално пространство придобива различни измерения на “родината”, “отечеството” или по-точно на “родното място”, на “историческата земя” или “прародина” и накрая - на държавно-политическата институция с нейните специализирани органи за въвеждане на ред.

Онези български турци, които смятат Турция за своя родина, неведнъж са имали възможността да напуснат България и, както беше посочено по-горе, след изселническите вълни се наблюдава тенденция на драстично намаляване на броя на представителите на тази етническа общност.

Друга група български турци са лоялни и приемат своята гражданска принадлежност към България.

Търсенето на етничните корени на турската общност в България тръгва още от “Възродителния процес.” Развитата и разпространена по това време официална теза твърди, че “т. нар. “български турци” са били в действителност потомци на помохамеданчени в миналото българи, които в различни периоди, в една или друга степен са се турцизирали.” Тази теория за “родовия български корен” е срещнала съпротивата на турското население. Опитът на властите да наложат тезата за българския им генезис е провокирал обратна реакция и е принудил българските турци да търсят и да доказват точно обратното. В опита си да открият своя произход те са се обърнали към миналото на общността. Доказателства са били намерени веднага, а ако е нямало – са били измислени. Връщането към легендите за произхода е един вид стратегия за запазване на групата. Това разкрива способността на българските турци да консолидират и съхранят културно-религиозните устои на етническата си общност.

Нацията е исторически тип колективност, белязана от общност, населявана територия, официален език, културна традиция, интереси и изграждащите я етнически групи. Природа на съвременните нации е мултиетнокултурна и тяхното сегментиране носи белега на деструкцията. В този смисъл конфликти на основата на етно-религиозни интереси са недопустим в контекста на европейските и общочовешките ценности. Етническата и религиозната самоидентичност са резултат от свободата на личността да се самоопредели по своя воля и вътрешно убеждение.



Използвана литература:

1. „Образът на българските турци” - Мила Маева

2. „Етнокултурни процеси сред българските турци” - Шукри Тахиров

3. „Изследване на междуетническите отношения между българи и турци, живеещи съвместно в селища от Североизточна България„ - Ивелина Кръстева

4. “Bulgaristan turkleri” – Sami Kocaoglu

5. “Библията, Коранът и науките” – Морис Бюкай

6.  Le Monde Diplomatique – Bulgarian Edition

7. New York Times - Archive

8. Foreign Policy – Magazine for political analysis

9. The Global Review of Ethnopolitics – Lidia Petkova



--------------------------------------------------------------------------------

* Гагаузите са тюркоезичен народ с православно вероизповедание. Броят на гагаузите в България е 540. Те населяват териториите около Варна и Провадия,а говоримият им език е гагаузки - диалект на турския език.

Забележка Омда: За гагаузите виж статията в Уикипедия, както и други източници.