Родена Лили Иванова

Родена Лили Иванова

снимки от фейсбук профила на Петър Свиленов

Оълчението на ВМОРО

1913 г. Македоно-одринското опълчение е включено в състава на българската действаща армия

На снимката: Офицерите и военните чиновници на Македоно-одринското опълчение в 1912—1913 година

снимка от фейсбук профила Лазар Младенов
 

1946 г. Тленните останки на цар Борис ІІІ са изнесени от Рилския манастир.

Цар Борис III е син на княз (цар) Фердинанд I и княгиня Мария Луиза. Роден е на 30 януари 1894 г. в гр. София. Получава веднага титлата княз Търновски.

Брат му е княз Кирил Преславски, а негови сестри са княгините Евдокия и Надежда. Всички деца от фамилията получават образованието си в Двореца, като преподаватели са им видни учители от столичните училища.

След завършване на средното си образование Борис III слуша лекции във Военното училище в София. Официално е провъзгласен за престолонаследник на България при навършване на пълнолетие през 1912 г.

Борис III е свидетел на провъзгласяването на независимостта на България през 1908 г. и въздигането й от Княжество в Царство. Бъдещият престолонаследник участва като офицер със специални поръчения в Балканската война 1912–1913 г. и в Междусъюзническата война 1913 г.

След абдикацията на цар Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. се възкачва на престола под името Борис III.

През октомври 1930 г. се жени за италианската принцеса Джованна (Йоанна). От брака им през януари 1933 г. се ражда първото им дете – княгиня Мария Луиза.

През юни 1937 г. се ражда и второто дете на царското семейство. То е от мъжки пол. Наричат го Симеон и също получава титлата княз Търновски.

В дните 20–21 август 1943 г. заболява тежко и умира на 28 август 1943 г.

На престола е въздигнат синът му княз Симеон под името цар Симеон II. Поради непълнолетието му вместо него функциите на монарха се поемат от Регентство в състав: проф. Богдан Филов, княз Кирил Преславски и ген. Н. Михов.

1905 г. самоубива се Христо Димитров Узунов

1905 г. самоубива се Христо (Дуле) Димитров Узунов с псевдоними Арсени Мъглата, Дуле баба, Самуил Езерски, Самуил Салямо, български революционер, охридски войвода и член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Христо Узунов е роден на 22 октомври 1878 година в Охрид. Баща му Димитър Узунов е дългогодишен учител и борец за независима църква, близък и родственик на Григор Пърличев, а майка му Анастасия Узунова произхожда от стария стружки възрожденски род Чакърови, дъщеря на Георги Чакъров, и е първа братовчедка на Христо Матов и Милан Матов. Христо Узунов заедно с двамата си по-малки братя Андон и Ангел (също дейци на ВМОРО) е възпитаван от майка си в духа на патриотизма. След завършването на основното училище в Охрид учи педагогическа специалност в Солунската българска мъжка гимназия през 1894-1895.

Там е привлечен към ВМОРО от Даме Груев и ръководи ученическия бунт от 1896 година в гимназията. След това е учител в Охрид. На 5 август 1898 г. Методи Патчев, с помощта на Христо Узунов и Кирил Пърличев, сина на Григор Пърличев, убива в центъра на Охрид сърбоманина Димитър Гърданов, в чиято къща е отворено сръбско училище. Христо Узунов, заедно със съмишлениците си, е арестуван и лежи 9 месеца в затвор.

В периода януари 1902 година - март 1903 година е повторно затворен в Битолския затвор. С излизането си от затвора заема мястото на току-що убития охридски войвода Тома Давидов.

На Смилевския конгрес, Христо Узунов поддържа тезата, че населението още не е готово за въстание. Въпреки това той е избран за началник на всички бойни сили в охридския район и взима участие в боевете при Сирулски рид и село Куратица срещу турската войска по време на Илинденско-Преображенското въстание.

След въстанието от записките му са ясни имената на всичките 478 загинали в Охридско-Стружко.

На Прилепския конгрес на ВМОРО от 1904 година е определен за организатор и ревизор на четите в Охридско, Стружко и Кичевско. В следвъстаническия период Узунов обикаля с четата си и в Кичевско и главно се сражава с представители на Сръбската въоръжена пропаганда.
Георги Попхристов описва Христо Узунов така:

„Където и да отидехме, все за поп го считаха, понеже не го познаваха, и аз за такъв го представях. Колко баби му целуваха pъка и благоговееха пред него. Узунов беше доста представителен с брадата, висок и пълен, пък беше и комик. Често пъти правеше изненада на домакините, като си сваляше расото и се покажеха четнишките му дрехи - дебърска носия. Не го мързеше никак да пише. Постоянно ще го видиш с молив в ръцете. Беше винаги весел и често пъти подхвърляше весели шеги. Неприятните новини всякога посрещаше с хпаднокръвие. Много употребяваше думата „лятифе“, за да буди веселост и смях. С него не само бяхме другари по идея, но се познавахме и като ученици от Солун, заедно свършихме, а също така и в затвора лежахме заедно една година. Той беше извънредно честен и искрен, особено към другари и приятели. В окръга аз нямах по-близки и по-близки другари от него и Георги Сугарев. Напълно се разбирахме по всички въпроси на делото. У всички нас господсташе идеализъм. Като идеалисти загинаха и двамата в борбата.“

През нощта между 23 и 24 април 1905 г. четата на Христо Узунов и Петър Георгиев е обградена от турски аскер в село Цер. След като изразходват всичките си муниции, Христо Узунов пише предсмъртно писмо, и заедно с 12-те си четници, между които и войводата Ванчо Сърбаков, решават да се самоубият, като не допускат турците да ги хванат живи. В едно от последните си писма пише „Смърт за Сарафов“ по повод домогванията на Борис Сарафов в Битолско.

За Христо Узунов се пеят много песни, на негово име са кръстени улици, училища и други в България и Република Македония. Родната му къща в Охрид е превърната в музей, а в градския парк има поставен бюст.

В село Цер гробът на войводата и четниците му се поддържа и е в добро състояние.

Петър Карчев пише за Узунов:

„Той беше от малцината илинденски войводи, които не забегнаха в България или друга някоя балканска държавица. Остана при своя беден, разорен, опожарен, ограбен и покрусен от пропадането на революционната акция народ...пъргав, с решително изражение на очите, красив, левент, готов при пръв зов на страдащия народ да изпълни революционния си дълг докрай.“

1905 г. самоубива се Иван Мицков Сърбаков

1905 г. самоубива се Иван Мицков Сърбаков, известен повече като Ванчо Сърбака, български революционер, кичевско-поречки войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Ванчо Сърбаков е роден в село Вранещица, тогава в Османската империя. По професия е хлебар. Емигрира в Браила, Румъния. В началото на 1903 година в София въоръжава своя чета, с която заминава за родното си Кичевско. Присъединява се към редиците на ВМОРО като четник на Никола Русински, където четник е и брат му Христо Сърбаков. Ванчо Сърбаков се издига до подвойвода и обикаля с четирима четници в Рабетинкол.

На Смилевския конгрес Ванчо Сърбака, Цветан от Световраче, Георги Пешков и Янаки Петров са избрани за членове на кичевското ръководно тяло. През Илинденско-Преображенското въстание е войвода в Кичевско заедно с Лука Джеров. Тогава негов четник е Петър Радев - Пашата. След въстанието Ванчо Сърбаков се изтегля в София. Завръща се в Македония с четата на Георги Попхристов, като остава пак в Кичевско. Секретар на четата му е Атанас Албански.

След въстанието сръбската въоръжена пропаганда в Кичевско и Поречието се засилва. През октомври 1904 година съединени чети, начело с Даме Груев, се противопоставят на сърбите. След разбиването на четите Ванчо Сърбака, заедно с Петър Ацев, едва успява да се спаси.

През нощта между 23 и 24 април 1905 г. четата на Христо Узунов и Ванчо Сърбаков - 13 души, е обградена от турски аскер в село Цер. След дълго сражение четниците се самоубиват.

текст и снимка Лазар Младенов