8. ПРОФИЛ 5:
УСПЕХЪТ ЗА РОМИТЕ ЖУРНАЛИСТИ
Училището и родителите
Професионалният път
Етническата принадлежност и успехът
Жизнен стандарт и общностен живот
Успехът и признанието
За ромите в медиите
Себедоказване и бремето към общността
Основни измерения за превръщането на индивид от принадлежащ към нискостатусна група, каквато е ромската, в активен субект в обществото и за легитимиране на мястото му там, са придобитият висок икономически статус, добрата битова култура, високата професионална и образователна квалификация, степента на отвореност към групата на мнозинството, интеркултурна чувствителност и способността за управление на конфликти с представители на различни общности. В настоящия анализ ще потърсим факторите и тласъците за успех сред журналистите-роми, за допускането им до медийната и публичната сцена, за качеството им на живот и как това рефлектира върху самоопределението им като част от българската нация.
8.1. УЧИЛИЩЕТО И РОДИТЕЛИТЕ
Образованието сред ромските журналисти е дълг, реквизит, предпоставка за професионално оцеляване, за успех. Те боравят със словото и са критерий за книжовен говор, за концептуално и граматически правилно артикулирани мисли. С една дума, те са просветени, отбрани, „окнижнени”, осветлените с образование, боравещи с гладка и книжовна реч „едни по-различни българи”. Цитирам фразата на известен журналист-ром, доколкото журналистите-роми заявяват недвусмислено своята принадлежност към българската национална култура, на което не само придават осъзнат смисъл, но и доказват чрез своя стил на живот (видим публично и поради това доказуем). Журналистите роми се чувстват комфортно в съвременната си идентичност на български граждани, но и осмислят ромската си идентичност като външната страна на българската си националната идентичност. Млад ром, запален по рап музиката, реторично питаше свои връстници: „В какво училище съм учил да пиша и чета? - В българско. В каква казарма съм ходил? – В българска. Какъв хляб ям? – Български. Значи съм българин.” Мястото и средата, в които младият ром се е родил и социализирал посредством първичните групи (семейството, децата, партньорите, съучениците, колегите) определят националната му принадлежност. В същото време изброените опосредстващи агенти на социализацията, които в континуума на индивидуалната биографията ще играят роля на междинни институции и референтни групи, придават на индивида етническата окраска, подбуждат и рационализират етническата му приОБЩЕНОСТ. Една от тезите в настоящия текст е, че етническата принадлежност не е бариера пред националната идентичност; тя допълва и осмисля мястото на изследвания индивид в социалните структури (родния град, организация, в която работи, гилдията, прослойката). Това, че ромите журналисти, са едни по-различни българи, означава няколко неща: социализирайки се в ромско семейство, с присъщите традиции и празници, потвърждава етническата им идентичност (която не скриват), но наличието на добро образование от престижни университети и материализирането на образованието в „просветителска” професия, каквато е журналистиката, аргументира съпричастността им към националната ни култура. Образованието е изконна ценност за българина, то е и основополагащ критерий в България за по-висок социален статус.
Първоначално да направим уговорката, че изследваните журналисти от ромски произход са публични личности (лица или пишещи автори), те могат да се разделят на два типа, според склонността и отдадеността им към ромската тематика. Една част от пишещите са посветили кариерата си на разискването на различни ромски проблеми в предванията или текстовете си и по този начин са сътворили пространство на „общностната журналистика”. Общностните предавания (community broadcasts) са онези електронни предавания, които са продуцирани от и за самата етническа, културна, религиозна, локална или друга общност, в случая за ромския етнос. Необходимо е пояснението, че в българския ефир съществува два типа журналистика от и за ромите: „общностна”, които отразява гласа на ромската общност, чрез гласове от общността или от ромските водещи; и „културологична” или „публицистична” - с предавания, подготвени от не-ромски или смесени екипи, които са стимулирани от международни организации и каузи на толерантността и показват как да се съпреживява „другостта” в общество с различни култури. Журналистите роми, които са превърнали ромската тема в свое призвание, съобразили са начина си на живот с нея и са ориентирали професионалните си усилия изцяло към тази тема, работят както в „общностни” издания, така и в издания с мултикултурна насоченост.
Друга част от изследваните роми журналисти не са изкушени от ромската тема. В ранен етап от кариерата си или в отделни случаи те правят документалистика върху ромската проблематика, доколкото тя е неотлъчна и част от обществения дневен ред. В по-зрелия стадий от кариерата си тези журналисти са станали репортери или редактори в национална медия, представяйки и обсъждайки актуални теми и събития на България и света. Това са личности, които се представят с професионален замах и с това служат за положителни примери от „общността”. По този начин изследваните роми журналисти съчетават две взаимно преплитащи се функции – от една страна, демонстрират добрите страни на ромската култура, от друга страна, отговарят на критериите на гилдията за качествени водещи на сутрешни блокове, на пиар и пр., вътрешни репортери или редактори.
Училището и родителите са изиграли съдбоносна роля за успешната кариера на журналистите. Част от тях, като Л.В. и Г.Е., са завършили българска филология и са специализирали радио или телевизионна журналистика или пък са завършили единствено журналистика (Г.Ш., Д.Р.). Друга част са изкушени от филмовата академия и са преминали Колеж по режисура към НАТФИЗ (У.С.), операторско майсторство в Югозападния университет (С.Ш.); трети са попаднали под обаянието на по-модерни дисциплини, като социалната психология, философия и публичната администрация (Г.М., Н.Т.). Всички интервюирани обаче са преминали курс по журналистика и масови комуникации във ФЖМК, благодарение на който повечето са стартирали журналистическите си занимания.
Ролята на родителите, като субект на първичната социализация е безспорна, а наличието на литература, музикални инструменти и разговорите за изкуство у дома заслужават внимателен преглед. „Ролята на родителите, разбира се, е голяма”, признава Г.Е., чийто баща е завършил Музикалната академия, а майка й е хореограф. Въпреки че всички деца в семейство Е. са ходили на солфеж, цигулка, китара или пиано от ранна възраст, те са останали просто почитатели на танците и музиката. Налице е интелигентното семейство, което е развило у децата си любов към изкуството, книгите и университета. „Вкъщи сме се събрали доста пишещи и недотам пишещи, като най-сериозно пишещият е баща ми и вече и брат ми.”(С.Ш.) Бащата на С.Ш. – Г.Ш., е български филолог, поет и журналист, издаващ ромския вестник и ромско списание; общественик, насочил воля срещу сегрегацията на ромските училища; съпругата и брат му са журналисти и възпитаници на Американския университет в Благоевград. „Вкъщи имаме традиция да сме журналисти и текстилци” допълва С.Ш., тъй като майка му е потомка на сливенски текстилци. Симптоматично е да се отбележи, че колкото и домове да е сменил младият репортер в градовете Сливен, Благоевград, София и Самоков, къщата им винаги е била пълна с книги (С.Ш..).
Образованиетое неразривна част от ценностната система на българина. „Мечтата на семейството ми беше да си изучат децата си”, казва Н.Т., водеща на вече несъществуващото предаване по едно радио. За разлика от гореизброените личности, Л.В. твърди, че е „единствената висшистка във фамилията”. Сестрите й седят в квартала „до съсипване” и
· „не познават други институции, освен квартала... Като седна с тях да говоря, те не ме разбират, викат ми „учената” и ме превръщат в лудата, а те са нормалните. Не мога да издържа на тяхното време, на техния живот и половин час...”(К.Б.).
Ромската поетеса и журналистка Т.К. записва курсове по машинопис по десетопръстна система.
· „Изкарах изпита със счупени пръсти на дясната ръка, поради факта, че тогава все още не бях разведена и жестоко малтретирана за невъзприетите тогава мои действия да чета, пиша или въобще да мисля като свободно същество.”
Неразбирана и неподкрепяна от съпруга си, Т.К. намира пристан при майка си, която я чака
· „посред нощите да пиша или да се прибирам от „кръгли маси” без упрек или одобрение, а само с „покорство и служене” в отглеждането на внуците.”
Примерите сочат, че вместо да напуснат пределите на нискостатусната групата, тези образовани ромски жени са останали в семействата, квартала, общността си, с каузата да допринесат за социална промяна, за промяна в начина на мислене сред своите.
От голяма важност за успеха на един човек е доколко е ориентирал избора на децата си към ценностите на съвремието. Семейното възпитание, родителският пример и амбицията да образоваш потомството си обособяват ролев модел, който насочва младите към образование и професия - ценностите и ключът за изграждане на статус в модерното общество. На въпроса дали поощрява децата си да учат, Д.Р. отговаря: „То е толкова важно, че вече сега даже е задължително”. Относно професиите, към които е насочила децата си, Т.К. пояснява, че контактът с двамата й синове не е бил ползотворен толкова, колкото тя би искала. Но е оптимист за внуците си, тъй като е убедена, че талантът да пишеш се предава през поколение.
· „Аз тичах по интервюта, презентации, кръгли маси, пресконференции и така моите деца много малко ме виждаха... Бих дала всичко, дори и днес да получат дори и най-необходимото образование. Малкият ми син трябваше да бъде художник, а другият-спортист (тренираше джудо). И аз очаквах да довършат пътя си, обаче срив в държавата показа, че те нямат и 3 години трудов стаж и те започнаха да се чувстват засегнати и малоценни, защото нямат работа, приходи... Виждам таланта предаден през поколение, сега във внуците ми. Не ги карат да учат и четат, но виждам, че внуците ми имат желание и това ми е наградата. Във внучките ми виждам бъдещи поетеси и актриси.”(С.И.)
8.2. Професионалният път
Емблемата на ромския интернационал е стилизация на колело от каруца. Колелото от каруца е символът на преселението на ромите от Индия до Европа. Колелото или кръгът се асоциира със съвършенство, безкрай, необятност, а пътят на каруцата е метафора на движението, безпокойството, тласъка напред. Но колелото е символ и на късмета и така стигаме до едно интригуващо отклонение от операционните индикатори в анализа - движението напред на ромите журналисти (в кариерата, в живота), като функция на късмета. „Късметът” е едно ирационално понятие и означава да му върви на човек, да го сполети необяснимо щастие, като тази сполука е паднала „отгоре”, като благодат. Късмет е турцизъм, който по същността си противоречи на призивите на християнската етика за активно усърдие в постигането на успехи. При ромите обаче като че ли този късмет е два пъти по-необходим: в процеса им на социализация от тях се изисква да се адаптират както към “нормативния ред” на собствената си общност, така и към нормативния ред на доминантната общност, за да получат социалния отговор на зачитане и уважение от двете общности (Серафимова 2007: 181-199). Зачитането или признанието се легитимира според Тейлър (2003) чрез образованието, тъй като благодарение на последното индивидът усвоява институционалната култура. В ежедневните социални взаимодействия членовете на малцинствени групи признават, че се налага да положат двойни усилия, за да постигнат оценката, която индивидите от доминантната група получават за подобно социално представяне. Двойните усилия, които трябва да положи представителят на малцинствена общност за успешни социални взаимодействия обясняват защо ромите призовават на помощ „късмета”: според проучване на ПРООН сред роми от Източна Европа[53] най-важното условие за успех в живота е „късметът”(60.5%), следван от „образование”(35%), „подкрепа от страна на държавата”(44.8%) и „добри професионални умения”(23.3%). Ето и някои конкретни „проявления на късмета” сред респондентите.
С.Ш. в началото пише в местни вестници. Впоследствие се отдава на операторската страст, която го отвежда до заснимането на документален филм за ромите. По време на снимките се случва инцидент - един от берачите на липа пада от дървото и умира. За автора на филма неприятната случка се превръща в „отскок”; тя влиза в сюжета на филма, повлиява на зрителите и филмът печели наградата на публиката на фестивал в Румъния.
За Г.Е. кариерата започвапрез 1997 г. със старта на етническо предаване в обществената телевизия на областен център. Предаването е целяло да открие водещи от различните етноси. По време на снимки за Голяма Богородица на Бачковския манастир, Г.Е. за късмет попада в суровия материал на снимките. Н.Г. и Ж.Р., мениджъри в същата телевизия, са впечатлени от присъствието и красноречието на Г. и канят младата жена за водещ-репортер. Три години по-късно тя води още две телевизионни предавания и радиопредаване за ромски обичаи и култура. Вторият телевизионен късмет за младата жена е, когато изпълнителният директор на БНТ по онова време С.Щ. забелязва талантливата водеща и я кани за водеща на сутрешния блок на БНТ.
· „Очевидно има в цялата тази идея мисъл за интеграция и толерантност - думички, дето не ги обичам, защото са опорочени.”
В.Д. първоначално отказва предложението, но близките я насърчават да следва пътя си. През 2000 г. България „осъмва” с лицето на Г.Е., което после преминава към редакторска и репортерска работа в Дирекция „Новини и актуални събития” и в публицистично предаване. От 2006 г. младата журналистка работи в медийна организация, като пиар на неправителствени организации и документалист.
В началото на кариерата си незрящата журналистка Л.В. разказва как „един прекрасен ден се отзовава в офиса на “Отворено общество”...
· „и случайно попадам в стаята на Ренета Инджова. В стаята имаше и други роми и си говореха за радиопредаване. Аз случайно попаднах в тази стая и исках бързо да се измъкна. Те ме спряха и ме поканиха да седна. Ставаше въпрос за едно радиопредаване...”
След това тя започва да води собствено специализирано предаване в медията.
Разбира се, случайностите са обвързани малко или много с нашумялото в средата на 1990-те г. „позитивно действие”, което определя идентичността на новото поколение роми. Освен късмет в най-чистата му форма (ирационалната), ромските журналисти безусловно са получили стимули и финансиране от неправителствени организации и международни донори. Благодарение на„Проект Права на човека”водещият З.Е. и музикалният редактор Д.Д. правят първите си стъпки в частно радио в Американския университет в Благоевград. Сериозната журналистика за С.Ш. започва в национална телевизия, където попада през 2006 г., благодарение на програма за ромски стажанти в медиите на „Отворено общество”. След края на програмата ръководството на телевизията, убедено в качествата на С.Ш., като вътрешен репортер, му предлага щатна позиция.
С всяка следваща интервенция на международните и държавни програми, можещите роми са посрещнати от многообразие от възможности, стажове, стипендии, курсове, които откриват политиката на позитивно действие (аffirmative action, „утвърждаващо действие”, известно повече като „позитивна дискриминация”). Това генерира една нова, по-различна идентичност у тези индивиди: те са образовани, амбицирани да изплуват от нискостатусната група и да изчистят стигмата „по рождение”. Новата генерация образовани роми се възползва от „позитивните действия”, насочени към стимулирането на идентичността им и не се срамуват да демонстрират ромската част от себе си, особено онези осмислени и „окултуризирани” нейни елементи, с които се гордеят.
Трамплинът в кариерата на Г.М. се оказва курса за ромски журналисти, който организира асоциация АКСЕС. Журналистът стажува във в. ”24 часа” и в агенция БГНЕС. За първи път пред микрофона застава във финансираното от Институт „Отворено общество” предаване на Н.Т. по едно радио. Последният му пристан е в национално радио, като репортер в културологично и етнически насочено предаване. Пише и авторски статии за национални печатни медии.
У.С. е възпитаник на курса по радиожурналистика, финансиран от „Проект Права на човека”,което му позволява да стартира в областно радио. На по-късен етап е медиен координатор и наблюдава как се справят ромските предавания в различните български градове. Впоследствие става част от екипа на радиопредаване и като новинар. Описва себе си като „мобилна и търсеща личност”.
Пътят на Т.К. в журналистиката започва с нейната поезия, със стихосбирките й. Заради доказания й усет към българския език, управляващите й възлагат издаването на ромски вестник през 1994 г. Впоследстие издава списание, но то не оцелява заради невъзвръщаемост на средствата. През 2005 г. е в редакцията на друго списание, в което се представят успели ромски таланти от различни държави. Т.К. е член на екипа, който създава ромска азбука на латиница. Участва и в Международния ромски конгрес, живее по света. Така присъщата на българина връзка със земята и родния дом не подминава и поетесата, чиито корен е от рода на уседналите роми, йерлиите:
· „България е родината и на ромите - тяхната носталгия … е и моя носталгия. Аз можех да си живея в Турция, Италия или другаде, да си ям сладко, да си пиша на компютъра на ромски. За мен клавиатурата е песен, … обаче носталгията... Върнах се в България...”
8.3. Етническата принадлежност и успеха
От житейските истории на ромите интелектуалци, работещи в медиите, може да се изведе следната амбивалентност: успехът им е постигнат заради и/или въпреки етническия произход. И личните качества, и политическите стимули са първопричини за изявите и разпознаваемостта на тези личности в публичното пространство. Успехът, благоприятстван от етническия произход, е най-често следствие от мерките на „позитивната дискриминация”, в духа на рамковите програми за ромите (Рамковата програма за защита на националните малцинства и на Рамковата програма за равноправно участие на ромите в обществото) и изобщо в контекста на засилените апели за толерантност между културите. От средата на 1990-те г. амбициозните и образовани роми имат възможност да учат английски, да стажуват в медии и в Еврокомисията, да заемат политически назначения. „Утвърждаващото действие” предоставя образователни и трудови възможности пред етническите малцинства, но доминантното общество е склонно да критикуват начините, по които малцинствата се възползват от тези възможности[54]. Доколко тласкането напред на определени представители на малцинствата е поставено под съмнение в огледалото на доминантното общество?Прилагането на „позитивна дискиминация” (affirmative action) винаги е водило до спорове дали индивидите от нискостатусна група са постигнали успех на база на личностните си заслуги или заради факта, че са част от защитена общност. Убеждението, че е дадено предимство на неквалифицирани представители на малцинство пред квалифицирани членове на мнозинството също хвърля съмнение върху способностите на защитената група като цяло. На констатацията „започнала си кариерата си точно заради етническия си произход, с такава насоченост е било първото ти предаване”, Г.Е. посочва:
· „Да ти кажа, като всяко нещо има две страни. От една страна ме поканихадоказах, че съм им нужна и Ж.У. ми оказа доверие като ме сложи водеща на първото им излъчване в ефир... след около година практика. В началото те бяха изумени, че говоря правилно, въпреки произхода си... Когато ме поканиха в БНТ, ръководството й е искало да покаже, че има етнически мир и дрън-дрън. Но пък аз съм била отговорна за това да съм професионалист в телевизията. Макар че са казвали, видиш ли, тя е там заради произхода си”. в телевизията, защото са търсели ромски водещи за етническо предаване. Но от друга страна
Поантата на разказващите житейските си истории личности е, че ако утвърждаващото действие е зареждането с възможност, „първата доза гориво в двигателя”, то перманентната движеща сила за един ромски журналист си остават талантът и трудът.
· „След 1989 г. се прие нов закон за радиото и телевизията, където не е упомената ромската изява: никъде няма толериране на такъв род предавания - всичко минава под шапката на можещите. Пример за това е Г.Е. от сутрешния блок на телевизията. Тя, разбира се, се съобразява с политиката на медията - не е в телевизията, защото е ромка, а защото е можеща”.(З.Е.)
Израстването на ромите журналисти и границите на търпимостта и „щаденето” на редакционната колегия към тях е в синхрон с професионалната етика, твърдят интервюираните. Най-често след положен стаж част от тях са приети на щат в медията-домакин, с благословията на екипите на съответната медия. С.Ш. и Г.М. заявяват, че ако си качествен журналист, никой няма да пита за етническата ти принадлежност.
· „[Ако] ромите имат образование за журналисти, те ще бъдат приемани заради професионалните им качества, но не трябва да има етнически квоти” (мнения, изказани по време на фокус-група с журналисти от етнически-насочени предавания през 2007 г.).
Комерсиализиран продукт от последното десетилетие са грантовете по европейското и друго международно финансиране с цел проучване и решаване на ромски проблеми, наречено „gypsy business” или „професия циганин”. За редица ромски интелектуалци се смята, че са злоупотребили с тези средства, предназначени за общностни цели.
· „На качествения човек не ме интересува произхода му. Нали аз ви споменах, че има професия циганин, тези хора са превърнали фалшивото си и лицемерно съчувствие към ромите в професия. Много добри пари се изкарват от тая работа” (Д.Р.).
Отклоненото финансиране под привидността, че отива „за благото на ромите”, е също следствие от публичния афиш на добрите намерения на редица „ромски лидери”. Това обяснява и опасенията на радио-водещ:
· „понякога се чувствам като пионер, а друг път като последния мохикан - някои смятат, че имам страшно много пари и съм облагодетелстван за сметка на нещастието на ромите. Истината е, че аз не разполагам със средства” (З.Е.).
Реализирането на едно ромско лице в публичното пространство е често съпътствано с недоверието на околните за постигнатото въпреки етническия произход. Според Д.Р. хората имат едно на ум при изявите на „качествения ром”,
· „защото ще се опровергае просташката им теория, че всички цигани са крадци и свирят на цигулка.”
Стереотипите за общността са едни от най-устойчивите в съзнанието на българина и това проличава от спомените и на Г.Е., и на С.Ш..
· „Когато постъпих в БНТ, много хора ми казаха, ама ти не си толкова ромка. Значи аз трябваше да съм по възможност полуграмотна и да говоря с очевадни и доста грешки в езика, с акцент, поведението ми да е такова... и тогава ще се впиша в техния стереотип на „ромка”?”(Г.Е.)
· „Г.Е. е с мургава кожа, всички в телевизията я гледаха като писано яйце и й спестяваха всички онези обаждания, които получаваха в редакцията, с които псуваха телевизията, че допуска циганин да води предавания... Когато поканиха Г.Е. да участва в реклама за сапуни, и тя прие с радост, защото беше и добре платена, само след няколко дни й се обади човекът, за да й каже със съжаление, изключихме факта, че си циганка, този сапун няма оттук насетне да се купува.” (Светлана Василева, фокус група с ромски журналисти, 03.04.2007 г.)
Житейските истории на репортерите-роми доказват теорията, че представителите на стигматизираните общности действат по социално-обигран маниер, когато усетят заплаха от предубеденост, насочена към личността им. Самоуверено, отбранително и проницателно те забелязват неуловими ситуационни намеци и реплики, които загатват мотивацията и преструвката на партньора във взаимодействието[55]. С висока култура, добронамереност, примери от живота и дори с мъдрости, ромите журналисти успяват да овладеят нападките или съмненията около мисията си.
· „Нямам етикет „С.Ш. е ромският журналист” в телевизията. Но това ми харесва, че колегите не ме възприемат като „оня от махалата кой го е пуснал”, нали. Които не ме познават, започват с едни грозни изрази, а вече като узнаят, че съм ром и изтърсят нещо, почват някак си да се оглеждат. Често има скандали при ромите, които прерастват в една дълга новинарска плеяда; тогава и аз се утрепвам, защото ми е омръзнало някой да се изказва неподготвен - става дума както за колегите, така и за обектите, които снимам.”(С.Ш.)
Честването на ромски празници е мерило за общуването на интелектуалците с останалите членове на общността, както и спазването на чисто ромските традиции. На подобна традиционност се противопоставя Д.Р.:
· „Всички ромски обичаи са измислица. Това е компилация между Османската империя и от християнството. Спазваме вкъщи Великден, Гергьовден - защо си го приписват ромите не знам...”
В рамките на фамилията Ш. се празнува най-много Васильовден, като „семеен традиционен празник”, поради изобилието от именници. Голяма Богородица и Гергьовден са ромските празници, които младият репортер е започнал да празнува, след като е заживял със съпругата си, където „не пропускат ромски празник и въпреки че се водят мюсюлмани, празнуват по християнски обичаи”. За флуктуиращата нагласа на ромите към християнство и ислям, а в частност и за турско-арабските имена при роми-християни, говори и известна ромска поетеса.
· „Аз съм Т.К. След покръстването станах Т.С.Й. Когато излизаше първата ми стихосбирка, Радой Ралин ми каза, Т., има още една Т. във Велико Търново. Ако не си напишеш върху книгата рожденото име, ще се заличиш. Искаш ли да знаят, че си ромка или не искаш? Аз казах, нали това е смисъла - да знаят, че съм ромка. При раждането на първата ми внучка аз пак попитах Радой Ралин и той ми каза, за да й дадеш таланта, трябва да й дадеш истинското си име – Т., а не фалшивото-Т. И действително детето наследи дарбата за писане”.(Т.К.)
Ориенталските имена при ромите Т.К. обяснява с османското робство и с това, че
· „нашите роми йерлии – уседналите, се славят със своите добри намерения и кроткост и празнуваха Рамазан Байрам, правиха баклави”.
По думите на Т.К. по-старото поколение роми са чествали всякакви религиозни празници, в знак на почит към съседите си мюсюлмани и православни християни. „Василица се прави откакто свят светува. Света Богородица я празнуват ромите от цял свят и я наричат Сара Мургавата майка”. От всички изброени от респондентите празници – Голяма и Малка Богородица, Гергьовден, Василица, Илинден, може да се заключи, че по-възрастните роми помнят и почитат светците повече от младите, които предпочитат Нова година и празниците, официално празнувани от българите.
8.4. Жизнен стандарт И ОБЩНОСТЕН ЖИВОТ
Наличието на собствено жилище, работен офис, лека кола, бяла и черна техника и други средства за поддържане на семейството и домакинството са знакови за качеството на живот на респондентите. Тенденцията сочи, че по-младото поколение журналисти с ромски корен изплащат собствено жилище или живеят под наем при много добри условия. По-възрастните ромски интелектуалци разполагат със собствен дом, но живеят доста по-скромно. Л.В. сама е построила и обзавела двуетажна къща в „добрата” част на кв. Факултета, до София, но отчита липсата на питейна вода и канализация.
· „Молба съм пуснала в „Софийска вода”, отговор нямам. Заинатих се да плащам водата и да водя дело. Нормално е за мен да получаваш и да си плащаш за това, което получаваш. А аз не получавам и затова не плащам. Или „Софийска вода” ще инвестира (в канализация за кв. Факултета” – б.р.) или да се маха. Не ме интересува регулирана територия или не... Къщата мина през ХЕИ, „Софийска вода”, пожарна и всичките подобни инстанции. Заслужавам онези условия, които се полагат на белия човек” (Л.В.).
Повечето респонденти споделят, че имат да изплащат ипотечни кредити за жилищата си.
· „Нашата къща сме възприели разбирането, че младите трябва да живеят отделно от старите. Навремето родителите ми са го направили и ние го правим сега. Гледам да не се мешаме и да се трупаме на едно място, макар че разбирам колко е хубаво семейството да е наблизо.” (С.Ш.)
Други от допитаните живеят под наем и успяват да си позволят забавления, почивка, подаръци на любимите си хора. Всички разполагат с бойлер, пералня, компютър, климатик и всякаква техника, необходима за домакинството. Освен заемите от банка, част от по-младите респонденти разчитат и на помощ от колеги и близки или отдават друго свое жилище под наем.
Работните договори на интервюираните журналисти са различни, но в повечето случаи са стабилни. Л.Б. твори външна телевизионна продукция и я финансира чрез едноименна фондация, за да бъде независима от мнението на щатните телевизионери. След дълги години на граждански договор, Г.М. подписва трудов договор с националното радио. Г.Е. е осигурявана на трудов договор и в телевизията, и в медийна фирма. У.С. подписва договори за изпълнена работа, граждански или авторски и е в процес на търсене на спонсори за постановките си:
· „Може ли да не говорим за пари?! Аз знам, че един ден ще бъда много богат, на онзи свят... и с приятелите, с които избирам да общувам” (У.С.)
Двама от по-възрастните журналисти споделят, че живеят скромно, но все пак разполагат със собствено жилище:
· „Условията, в които работя не са много добри, особено това, че живея на много шумно и лишено от пространство място. Без да отричам лукса, богатството и бохемството, предпочитам да живея в семпло и много, много чисто жилище... но в момента, всичко е за вторични суровини в моя дом. Повечето неща са купени на изплащане или от втора употреба... Финансовите постъпления засега едвам покриват разходите... Съжалявам, че трябва да го споделя, но храненето в семейството ни е сведено до минимум. За ремонт и кола за сега, дори не може и въпрос да стане.” (Т.К.)
Част от ромските интелектуалци признават, че често общуват с приятели, съседи и роднини. Ежедневно поддържат контакти с представители от общността онези от тях, чиято настояща работа е пряко свързана с общностния живот. Т.К. е основала читалище за просветна дейност за ромски деца в дома си.
· „Те ме обичат и уважават не защото съм поетесата Т.К., а защото съм скромна и с нормално държание, отзивчива, дори прекалено много в дадени моменти, което се отразява много осезаемо на децата ми... Най-ценната ми награда е обичта на другите.”
Друга част от попитаните твърдят, че общуват с ограничен кръг хора до голяма степен поради това, че не са израснали в ромска махала.
· „Аз съм живяла по някакъв начин отделена от тази общност и не съм имала някакви определени връзки. Нека да го кажа така, има хора, които уважавам какво правят. Т.Г. е една от тях, и О.Г., скулптора, С.Ш.”. (Г.Е.)
С.Ш. е израстнал в български квартал и е посещавал кварталното, а не сегрегираното училище:
· „[Аз] разкритикувах този процес на десегрегация, защото едно време не ни беше нужна десегрегация, за да сме заедно в един клас. Ние в Седмо основно бяхме сме българи, роми, каракачани, турци на едно място.”
Респондентите в различна степен се включват в политическа или гражданска дейност. По-младите изкушени от журналистиката залагат на кампании и проекти, в които намират общочовешки смисъл. Това в повечето случаи не се отнася до политически ангажименти.
· „В последните 5 години непрекъснато има опити да ме въвлекат в политиката и аз непрекъснато обяснявам, че не е за мен”.(Г.Е.)
Т.К. е опитала политическа кариера, за което споделя:
· „Огорчена съм от дадени членове на партии. Но бих желала да имаме парламент с депутати получаващи минимална заплата, това може би ще ги държи по близо до народа”.
Измежду ромите журналисти има членове на международни медийни мрежи (Л.В.), на НПО (Л.В., Г.Е., С.Ш., Г.М.), на Съюза на писателите (Д.Р., Т.К.). Ромските творци, на които респондентите се възхищават, сапоетите Усим Керим,Мануш Романов, Васил Чапразов, Светлана Василева, Стоянка Соколова (създател на първия ромски вестник „Нево дром”), композитора Кирил Ламбов, активистите Петър Георгиев, Симеон Благоев, Петър Костов, ромската професорка от Русия Надя Деметър, която бе номинирана за ръководител на Световния ромски конгрес и др.
8.5. Успехът И ПРИЗНАНИЕТО
Журналистиката е занаят, за който са необходими учители и инвестиции във време, практика и търпение. За да се докажеш се иска на първо време чиракуване, след което идва признанието от гилдията. Повечето респонденти са се учили от свои колеги в ранните си журналистически години, а други - от големите имена в радио и телевизионния занаят. Учителят в документалистиката за Г.Е. е журналистът Петко Георгиев, както и колегите й от областната обществена телевизия.
· „Българският [език] съм го научил от БНР, което пусках като малък. Харесваха ми тогава българските гласове – като на Тома Спространов”(У.С.)
Л.В. назовава писателката Малина Томова, от която се е научила на търпение и изказ.
· „В журналистиката може би несъзнателно съм крал оттук-оттам. Но аз винаги пречупвам нещата през себе си, да си личи моя почерк.... Човекът, който ми даде начален старт да пиша за седмичници и национални всекидневници, е Валери Найденов. Ако не беше той да каже: „Ти правиш чудесни репортажи”...”(Г.М.)
Когато изборът, учителите и удовлетворението да упражняваш професията са налице, важен критерий за успеха сред респондентите е финансовото възнаграждение.
· „На този етап да си успял за мене означава да правя това, което ми се прави и да изпитвам удоволствие от резултатите си; да живея с достойнство, да мога да си позволявам да помагам на тези, на които искам да помогна. Не точно да имам апартамент, кола и да печеля еди-колко си на месец. А да имам свободата да правя това, което искам, т.е. да съм финансово стабилна.”(Г.Е.)
· „Ръкопляскания и суперлативи всеки може да получи, но заплащането е една голяма част от оценката на работата ти, поне така аз го разбирам” (С.Ш.).
Правилното управляване на собствените ограничения, несигурност и завист спрямо чуждия успех, е също важен фактор за успеваемост. Той може да се определи още като вътрешно равновесие, постигнато въпреки онова, което не може да се промени („ромския произход, дискриминацията”). Самочувствието, че могат да преборят опасенията си, идва от доброто образование и положения труд.
· „Това, което ми се случва последните години, не е въпрос на късмет или подаяния, а на много, много труд, затова и на моя племеник, който наесен ще бъде ученик, не спирам да му повтарям: „Да си ром не е срамно, срамно е да се краде и да си неук.”(Г.Е.)[56]
Общуването с творчески себеподобни и принадлежността към една културна общност от хора, говорещи на общ език, е достатъчна житейска награда за някои от интервюираните.
· „По финанси не съм успяла, в момента не се толерират писателски творби. Но факт е, че човек става талант, ако иска и дава любов на другите и това е моето богатство. Достатъчно ми е да ме уважават хората, роднините, семейството, съседите - да си добре с хората около теб... Като гледам моите приятелки ромки по света - от Норвегия, от Унгария, от Русия, много са по-луди от мен. Те са лидерки, общественички, с професия, с образование. Моето богатството е, че доживях до демократичните процеси и успях да пътувам и да видя и другите роми и като идват в България, идват в моя дом - скапан и беден.” (Т.К.)
Макар че в центъра на социалния им живот е „ромската карта”, респондентите смятат, че личността и светоусещането им не се ръководят от етнически граници.
· „Аз лично обичам да общувам с артисти, независимо дали са роми или не са роми. Така се зареждам. Уча се от добри хора, от професионалисти - журналисти, актьори, режисьори. Човек не може да е добър професионалист, без да е добър човек.”(У.С.)
Любопитно е проучването дали респондентите биха сменили призванието си. Истината е, че почти всички респонденти са в известен смисъл много талантливи и умело съчетават журналистика с други обществено значими занимания. С.Ш. е репортер, документалист и видеооператор; Г.Е. е телевизионен водещ и писател (първата й книга излиза през 2008 г.); Т.К. е поетеса, журналистка, съавтор на ромска азбука и педагог; Г.М. е консултант по европроекти и радио-репортер; У.С. е артист и водещ; Д.Р. е фоторепортер, поет, писател и журналист (главен редактор на списание), Н.Т. е философ, водещ и защитник на човешките права (в Комисията за защита от дискриминация) и т.н.
Признанието на публиката (в т.ч. и на гилдията, и на критиката) е от фундаментално значение за успеха за една личност. За първите си писателски постижения Г.Е. получава солидна обратна връзка, особено от родния си град. Обществеността задавала въпроси къде е младата водеща,
· „защо не е на екрана, бихме искали да я гледаме?”. Получавам доста ласкави изказвания, особено от Светлозар Игов и няма причина да не бъде любезен. Повечето хора, с които съм се срещала, са ме окуражавали, че съм на правия път и че реално постигам неща. Петко Георгиев например настоя да работя за него. Човек се чете в очите на другите.” (Г.Е.)
Мнението на аудиторията обаче е както стимулиращо, така и обезкуражаващо за ромите интелектуалци. Т.К. е наричана „глупачка, която показва стиховете си на българи”. След появата й по телевизията, един вестник пише за незрящата Л.В.: “Синеока красавица омайва по синия екран”.
· „Аз още в първото предаване казах, че не виждам, но не казах, че съм от ромски произход, мислех си, че зрителите ще ме разпознаят, че съм ромка. Но успях да ги заблудя - взеха ме за българка. Като започнаха да ми звънят вкъщи всякакви - скинари, критикари основно с думите “Как може ти, ма, българка си, да ми защитаваш тези цигани!” Определиха ме като “национален предател”. Други, добронамерени и разплакани поздравяваха предаването - чувството беше върха.”(Л.В.)
Наред с журналистическите оценки, рецензиите, телефонните обаждания от фенове на творбите на Т.К., тя силно цени мнението на една неподкупна и безпристрастна аудитория в лицето на учениците.
· „Много щастлив момент за мен остана едно великолепно тържество във ВИТИЗ, където студенти защитиха завършването си по мои творби в курса на Юксел Кадриев, днес обичан и популярен водещ по БТВ.” (Т.К.)
Понякога успехът се измерва с това дали е сбъднат един проект, една мечта.
· „Целта ми е да снимам един игрален филм, един голям документален филм. ... Откакто съм в телевизията, успях да се срещна с двамата кумира в живота ми – Горан Брегович и Емир Костурица. С тези хора съм провел такива готини разговори и съм направил такива хубави материали. Успях да свърша някои от нещата, които съм искал.” (С.Ш.)
· „Аз съм написал например четири книги, а сега пиша пета, ако трябваше по – малко да се грижа за хляб и такива други проблеми мога да напиша и много повече... Амбицията ми е да направя един игрален филм. Аз да му бъда режисьор по моя роман. Няма циганин в Европа, който да е написал подобен роман.” (Д.Р.)
Друг път успехът означава доколко една личност се е превърнала в еталон на поколението си, на етническата си и/или професионална общност, на града и неговите хора. Л.В. не скромничи, когато става въпрос за предаването й, което е вече 14 години в ефир. За ролята си сред младите роми Л.В. казва:
· „Ако сега отидеш в квартала и запиташ едно шест-седем годишно момиченце каква иска да стане като порастне, тя казва, че има желание да бъде кака Л. Малко или много ги подтиквам да учат, влизам в психиката им, движа у тях всичко онова, което се нарича човешко сетиво.”
Етническата общност има нужда от примери, които сочат пътя извън маргиналността. Ромските лица от екрана неизменно стават ролеви модели и обект на подражание. По подобен начин разпознава себе си и телевизионната водеща Г.Е.
· „Сигурна съм, че след като се появих в БНТ, много млади хора са си казали, след като тя е в телевизията и аз ще мога...Аз амбицирах много млади хора, които са потиснати психически и смятат, че нямат право, че няма да успеят, че другите няма да им позволят. Много е важно един млад човек да прекрачи тази бариера и да си каже, защо пък да не мога?!”(Г.Е.)
8.6. за Ромите в медиите
Какво мислят респондентите, като професионалисти, за репрезентацията на ромите в медиите? Има ли повече позитивизъм в образа на общността в ефир? Оказват ли влияние програмите на „утвърждаващото действие”, насочени към стимулиране на ромите да учат и да стажуват в евроинституции и в НПО?
· „Факт е, че вече има много роми студенти и това е както благодарение на програмите, така и защото по естествен начин се развива общността”(Г.Е.),
смята познатото от БНТ лице, акцентирайки и върху личните си наблюдения, че тенденцията към възходяща интергенерационна мобилност е естествен процес сред всяка една общност, поради изискванията и реда на съвременното общество. За Г.Е. първото забележимо публично появяване на ром на екрана е на шоумена Азис, който е „стереотип на чалга”. Младите образовани роми не желаят да се идентифицират с него, докато не заложи на очевидната си природна интелигентност, вместо на „глупостта и забавлението”. Освен шепата позитивни човешки истории за роми, всеки човек, „чието ежедневие не е свързано с това да знае и да се интересува за ромите”, тълкува и обсъжда онова, с което се сблъсква или което чете във вестника. От това произтича и повърхностното знание и предразсъдъците за малцинството, смята Г.Е.
Етническата група очаква от ромите журналисти да избират теми от общността; подобни са очакванията и на доминантното общество. Кръженето единствено около ромската тема е оттегчително за самите журналисти-роми и за него се дава определението „интелектуална гетоизация”(Riggins 1992).
· „Миналата година при Марта Вачкова в „Жените” по БНТ водещата ме попита, вие ромската интелигенция, какво правите за ромите. Аз отговорих, ами българската интелигенция какво прави за българите?! Много ми е омръзнало да ме канят да коментирам ромите, наистина ми писна.”(Г.Е.)
· „Знаеш ли защо ми писна да се занимавам с ромска журналистика? Защото за 12 години аз не виждам никаква промяна в ромите в посока адаптация. Част от тях осъзнаха ценността на образованието, започнаха да водят дечицата по гетовите и извънквартални училища и (разбраха), че без образование не си за никъде, даже и да си шофьор.”(Л.В.)
Още един въпрос не търпи отлагане: дали успелият човек от етническото общество винаги се намира на вододела между двете общности? Когато един социално интелигентен представител на общността, принадлежащ към маргинализирана общност, успее да постигне своето обществено повишение чрез образование, квалификация, амбиция и труд, той би могъл да добие статут на лидер на общността си, но фактически напуска пределите на първичната си група и става част от доминантното общество, отговаряйки на техните ценности, нормативен ред и критерии на зачитане (Христова 2007). Ромите интелигенти заемат една „среда - не си нито риба, нито рак и си чужд и на самия себе си”(Л.В.). Ромските журналисти са обогатени от социалния опит както на доминантната, така и на етническата общност. Те са се доказали и в двете жизнени територии: патриархалната етническа среда на семейно-родовия морал, задръжки и колективистични санкции, както и в далеч по-индивидуалистичния социум на голямото общество, с критериите му за успех, базирани на един по-бизнес ориентиран и прагматичен морал.
Представителите на журналистическата професия не крият ромския си произход, но не изповядват принадлежност към споменатата патриархална етническа среда, към порядките и комуникацията в нея. Средата не ги разпознава като свои, акултурацията им е изместила корените и е дала място на една нова идентичност, която е по-скоро хибридна. Най-точното и семпло определение за нея дава журналиста С.Ш.: „едни по-различни българи”. Тази хибридност смесва избора на самостоятелен поведенчески образец, адекватен на новото време и стандарти за общуване, които са общовалидни и които гарантират интергенерационна мобилност (Пехливанова 2003). Кариерата, личностното обогатяване, владеенето на западни езици, работата в мултикултурни и мултинационални екипи, културната сенситивност характеризират новата хибридна идентичност на младия ром интелектуалец (в частност писател, журналист, артист). Определението „ни риба, ни рак” показва, че представителят от етническо малцинство, който е претърпял процес на акултурация, все още се намества в новата си идентичност и донякъде подлага на съмнение легитимността й. Ташфел и Фламент поясняват, че нито една от групите, между които се движи субектът на социалната мобилност (от онази, от която произхожда към тази, към която се стреми), не го порицават за старанието му да се издигне; напротив - даже гъвкавоподпомагат предвижването му от една група в друга” (Tajfel, Flament 1971). Това обаче не означава, че „общността на произхода” не дава обратна връзка на напусналите я:
· „И така ромите стават критични към правещите хора... Те имат донякъде право, защото правещите хора са малко и те поемат една голяма отговорност върху плещите си, защото са задължени да покажат цялото ромско, да излязат от себе си, от собственото си его и да заложат само на ромското. Хем не си от нашите, хем не си и от другите... Ромите са по-критични към нас и от професионалните критици, защото искат от нас с едно направено нещо да покажем всичко, което е валидно за ромите. Да, ама ние сме личности. Ние не можем да покажем всичко, а само нашата гледна точка. Те са пак ромски нещата, но пречупени през моята философия. Ако аз изповядвам будизъм, като религия, аз пречупвам ромското през будизма. Винаги очакват от мене ромското, очакванията към нас са много големи, защото не сме много правещите хора. Малко сме, а очакванията са големи. Ако има 10 постановки на година, авторите няма вече да бъдат критикувани в качеството им на роми, а като личности, творци.”(У.С.)
Групата винаги настоява да си проличи ромската гледна точка в творчеството на един ром интелектуалец, обобщава У.С., като се зарича да прави един продукт за ромска аудитория и съвсем различен продукт за не-ромска. Това до голяма степен се обяснява с ригидните нагласи на мнозинството към малцинството, в резултат на които ромската общност налага на медийните личности с ромски произход да показват повече ромски ракурси. Образът на ромите в медиите не се е променил, освен че присъстват в смешни предавания и в скечове.
· „Ирония, използване на ромския уж-език. Аз съм ром, но не говоря така, да удължавам езика. Познавам 1000-2000 души, които не говорят по този начин. Винаги в скечовете като се обличат като цигани, има кърпа на главата, широката пола и цигарата в устата.”(С.Ш.).
Наред с гордостта, че има успели хора от общността, които да й послужат като позитивиращ модел, етническата група налага над журналистите бремето на отговорността да я представят в определена светлина и санкционира продуктите им.
8.7. Себедоказване и бремето към общността
Изследваните роми журналисти са образовани хора, принадлежащи основно към две поколения (родени през 1950-те и родените през 1970-те). Те представляват неформални лидери и ролеви модели на общността си. Нерядко се дистанцират от етническата общност, въпреки че не отричат произхода си. До голяма степен това се дължи на рожденото им място, израстването им извън ромските махали и посещаването на обикновени, не-сегрегирани училища. Част от тях демонстрират междугенерационна социална мобилност, а други са второ поколение висшисти, интелектуалци или изкуствоведи. Образоваността на ромите журналисти от по-младото поколение е повлияна от социалния статус на родителите им, а като е известно в България образованието е индикатор за по-високо обществено положение. В повечето случаи ромите журналисти са наследили творческия ген, стремежа към ерудиция и развиване на обществено значима дейност от родителите си, които са послужили като пътеводна светлина в избора на призвание на потомството.
Съществен тласък за развитието на журналистическата професия сред подбраните роми имат „програмите на позитивно действие”, разработени благодарение на европейски и американски фондове. Въпреки „утвърждаващите” държавни и неправителствени мерки, истината за успеха на ромските журналисти е „моженето”.
Респондентите са отлично интегрирани в институционалния живот; те познават правилата, нормативния ред в страната и спазват административните изисквания; контактуват с мрежа от институции у нас и в чужбина; говорят чужди езици; здравно осигурени са, плащат данъци, получават банкови кредити и споделят битовото ежедневие на по-голямата част от българите.
Като хора на словото те са онези медийни професионалисти, от които е стартирало „говоренето за общността с гласовете на общността”, след началото на демократичните промени. Десетилетие и половина по-късно част от ромските журналисти са уморени да създават полемика единствено около ромската проблематика, за да отговорят на очакванията както на своята, така и на доминантната общност. В себе си съзират творци, които имат доста по-широки хоризонти за изява, отколкото марганализиращата ги тема за социално-икономически уязвимата група.
Ромите журналисти имат множествена идентичност както в етно-национален план, така и в професионален. Всяка една личност от тях комбинира няколко таланти и призвания (документалистика, театрално творчество, фотография, операторско майстворсто, поезия, белетристика и др.) В духа на концепцията на Т. Неделчева за времевата права на идентичностите (2004), може да се каже, че те се самоопределят не с етническата си принадлежност (роми), не с националната си принадлежност (българи), а с професионално-културните измерения на жизнената си траектория.
[53] Извън капана на зависимостта: Ромите в Централна и Източна Европа. Регионален доклад за човешкото развитие (2003)
[54] Heatherton, T., Kleck, R., Hebl, M., Hull, J., eds. 2000: 264.
[55]Heatherton, Kleck, Hebl, Hull, eds. 2000: 264.
[56] http://www.novinar.net/news/violeta-draganova-u-nas-mraziat-uspelite-romi_MjM0MjsyMg==.html