3. МЕТОДОЛОГИЯТА:
КАК ПРОУЧИХМЕ УСПЕЛИТЕ РОМИ?
3.1. Качествените изследвания
Етногеография на подбора
Теренните проучвания: личният достъп
Технология: смислови ядра и базисни интервали на жизнените траектории
Варианти на идентификация и равнища на обяснения
В съответствие с предвидените цели, задачи и методика, в рамките на проекта „Успелите роми” осъществихме достатъчно разнообразие на емпиричните източници на информация и на конкретни методи на регистрация и проучване.
3.1.1. Етногеография на подбора
Наред с обичайното запознаване с направеното от колеги по темата и в близки области, отразено в множество публикации, проведохме както количествено теренно изследване в различни хомогенни ромски махали, така и качествени проучвания, които включваха: значителен брой (над 200) и богати по съдържание дълбочинни интервюта с различни категории успели роми в 62 селища в страната (включващи за сравнение успели представители и на други етнически и религиозни общности у нас, като български турци, българи мюсюлмани, арменци, евреи); поредица от фокус-групови дискусии, както и обсъждания с наши и чуждестранни експерти. На терена обаче, реално, част от фокус-групите не се оказаха много подходящи тъкмо за това изследване. Вероятно, защото всеки от поканените се притесняваше или опасяваше да споделя как е „израстнал” сред „себеподобните”, вкл. сред също така успели и дори по-успели от него в някои отношения и т.н. Това бе разбираемо особено за ромите предприемачи, където можем да предположим, че има и дискретна информация за „началното натрупване”, за прояви на „сива” икономика, на скрити механизми на делови дейности и т.н. Но така се оказа и при другите успели – те нямаха голямо желание да споделят пред свои, също „елитни” събратя, причините и факторите на своя възход, пътят и начините на собствения си просперитет.
Същевременно, имаме и находка в това направление: много ценни се оказаха не самите разговори между „успели”, колкото „обобщаващите фокус-групови дискусии” на интервьори, провели свои дълбочинни интервюта с успели роми. Можем да ги наречем тук „мета фокус-групи”, доколкото те са синтез-разсъждения върху вече проведени теренни интервюта, т.е. те са рефлексия на „втория познавателен етаж”. Проведохме десетки такива фокус-групи със студенти – бакалаври и магистри, които бяха преди това интервьори в процеса на провеждане на теренните дълбочинни интервюта с успели роми. Разговорите бяха много интересни, задълбочени, извеждащи основни моменти, главните обяснителни линии на успеха и като цяло много полезни за получаването на по-стабилни, устойчиви изводи. И ако фокус-групите със самите успели роми не се оказаха универсално релевантни и приложими като метод, то самите индивидуални дълбочинни интервюта (лице в лице на респондента с интервьора) бяха и са съвсем подходящи за проследяване на жизнените траектории, на техните опорни пунктове, перипетии, бариери – при всеки от успелите. Разнообразието на източниците и методите ни осигуряват достатъчно основания за сравняване на различни гледни точки и методи, в т.ч. да ползваме метода на „триангулация”, ако ползваме термина на Норман Дензин, т.е. на взаимна верификация, засичане и контрол на получената по различен начин информация, с което се преодолява едностранчивостта и фрагментарността на „контекстуално-ситуативната обвързаност” на отделните данни и заключения. [28]
Азбучно правило при качествените изследвания, каквито са дълбочинните интервюта (на интервьор с интервюиран), е осигуряването на достатъчно разнообразни случаи. Липсата на представителност и изобщо на принципна възможност за представителност на извадката от респонденти спрямо недефинируемата обща генерална съвкупност (липсата на точни и надеждни сведения за количеството и локализирането на всички „успели роми” в страната) и оттук – несигурността да се обобщават получените на терена индивидуални мнения и оценки за мащабите на страната – се компенсира чрез навлизане в дълбочина по съществото на проблемите и изследването на лица с различни социални параметри. Разнообразието на случаите в проучването на успелите роми чрез индивидуални, пространни интервюта лице в лице осигурихме по няколко линии:
· Изследваните (респондентите) са сред роми, принадлежащи към различни социални групи (пояснихме, че става дума за 11 категории на успелите, според тяхната социо-професионална изява, успех); а това означава преди всичко „вътрешноетническа социалногрупова различност” на проучваните отделни лица – всяко от тях се различава и е уникален фокус, пресечна точка на различни линии на социалните неравенства в обществото – по равнище на образование, по своята професия, по заеманата длъжност, по получаваните доходи, по социалноикономическия статус и т.н.
· Изследваните успели роми са както от различни типове селища (столица, голям областен град, малък град, село), така и от различни географски и социално-икономически райони в страната – общо 62 селища; практически това означава, че селищата разполагат с различни икономически, политически, културни, образователни, екологични и пр. условия и среда за развитие и успех на живеещите в тях.
· Анкетираните роми са с различна социодемографска характеристика – по пол, възраст и семейно положение: те са и мъже, и жени, и неженени или неомъжени, и женени/омъжени с различен брой деца; те са и съвсем млади, в началото на своята кариера, и успели роми в средната, най-продуктивна възраст, и успели роми в края на професионалната си кариера, както и вече пенсионирали се.
· Проучените успели роми не са единствени, изолирани обекти на внимание, техните интервюта са придружени с провеждане на разговори по същата методика с успели представители и на други етнически и религиозни малцинства: най-много от тези „други” малцинства включихме от българските турци и българите мюсюлмани. Проведени са и интервюта с представители и на други етнически малцинства – българи християни, евреи, арменци и др. Съпоставката с форми и механизми на успех при хора от други етнически малцинства е важна за анализа. „Успелите роми” не живеят във вакуум, в някаква изкуствена своя си обстановка. Въпреки безспорните процеси на сегрегация и самосегрегация сред ромите, те са в чест контакт, взаимодействие, конкуренция с представители на други – както от доминиращия, български, така и от други малцинствени етноси. По такъв начин изводите за самите успели роми придобиват по-голяма плътност, пълнота, реалистичност.
· Освен това, има и други причини за включването на успели от други етноси и особено от българските турци: съзнателно сме включили значителен брой успели от тях по две причини. От една страна, по редица характеристики на своето битие части от двата етноса имат общи белези (сравнително по-ниско образование и недобро владеене на българския език, което се отразява на кариерата им, тяхната затвореност, капсулиране, сегрегираност по места, резерви сред мнозинството към тях, като предпоставка за преки или косвени прояви на дискриминация и пр.). Това предполага, като хипотеза, и сходни модели на реакция и начин на справяне с тези проблеми. От друга страна, въпреки честото отграничаване на турците от ромите у нас, установявано многократно от изследователи, част от ромите не просто се „турчеят”, те се наричат, назовават се „турски цигани”(хорахане рома, миллет ченгенеси, части от ромите-калайджес, бургуджии, бакърджии и т.н., напр. в Североизточна и почти из цяла Южна България[29]), а на места и направо се самоидентифицират не като вид роми, какъвто често е етническият им корен, а като турци. Отдавна на изследователите е известен феноменът, че ромската принадлежност е „непрестижна”, дори от тяхна собствена, ромска гледна точка. И ако преди края на 1989 г. една от „инструменталните причини” бе възможността да се изселят в Турция и оттам – в Германия и други страни на Западна Европа, то от около средата на 1990-те г. насам допълнителна причина е резултатното им привличане от активистите на ДПС за увеличаване на своя „периферен” електорат (на улеснения фон на „оттеглянето” на влиянието сред ромите на другите основни политически партии). Така, населението на цели селища или поне на части от тях, от преди ромски или помашки, днес се обявяват – пак по приетия едностранчив принцип на субективната идентификация – за „турци”, въпреки, че става дума за идентификация на едно и също население. В резултат на всички тези процеси, краткото посещение на анкетьор или интервьор не винаги може с точност да установи каква е „трайната”, „устойчива” етническа принадлежност и на практика се регистрира фактически само декларираната към момента от респондента. Затова допускаме, че част от нашите изследвани лица, обявяващи се за „турци” днес, вкл. имащи турски имена и изповядващи ислям, са били съвсем доскоро и „турчеещи се” или „турски роми”.[30] Тази „динамичност в етническата идентификация” се регистрира на терен и от наши анкетьори и интервьори, както може да се изведе и от данните на последното Преброяване на населението в България[31]. Има и немалко случаи, когато ДПС в такива селища или региони издигат за кмет или за служители в общинската и областната администрация тъкмо такива „турчеещи се” или просто „турски” роми (разчитайки на тяхната пълна лоялност и възможност за контрол), каквито има интервюирани и от нас в редица от коментираните по-нататък случаи.
· Допълнително разнообразие се получи и от методическа гледна точка: от една страна, в теренната работа се ползваха различен тип интервьори – както членове на самия авторски колектив, така и студенти-бакалаври, и студенти-магистри, което внесе не само многообразие на анкетьорския апарат, но и разнообразие в конкретните начини на подбор и достъп до изследваните успели. Нашите интервьори-студенти, благодарение на личните си, вкл. роднински, колегиални и др. познанства и контакти, проведоха обстойни интервюта с респонденти, които биха били непостижими или биха получили твърде чест „отказ” да бъдат интервюирани при обичайните интервюта от обикновени анкетьори, провеждащи редовно теренни интервюта в рамките на анкетьорските мрежи.
· От друга страна, нюанси в провеждането на интервю внесоха и ползването на различни подварианти на класическото теренно дълбочинно интервю. Освен традиционното, директно, лице в лице интервю, се направиха и няколко „електронни интервюта”, т.е. с използването на Скайп и електронна интернет поща. Въпреки недостатъка си да опосредстват прякия контакт и да не демонстрират в пълнота невербално поведение, което иначе се забелязва и регистрира от интервьора и е допълнителна информация, този тип интервюта имат и свои предимства – в т.ч. дават възможност респондентът предварително внимателно да се запознае с въпросника, да обмисли добре всеки свой отговор и позиция, да се убеди в анонимността и неутралността на инструментариума, да не се притеснява от самия акт на интервюто и присъствието на интервьора, да даде задълбочени отговори на въпросите.
· Методическото разнообразие се допълва и с дублиращите се интервюта – с провеждането с една и съща методика от различни интервьори на интервюта с едно и също лице, каквито отделни случаи също имахме.
Имаше, напр. респондент, който дългосрочно пребивава служебно в Брюксел, Белгия и бе интервюиран в разговор по Скайп. Двама от респондентите изпратиха своите отговори на въпросника по електронната поща. Освен това, доколкото нашите интервьори бяха из цялата страна, търсейки и интерюирайки успели роми, оказа се (впоследствие), че има отделни случаи на дублиране на респонденти. Известна причина е обективното обстоятелство, че абсолютното число на „успелите роми” в страната наистина не е толкова високо, че на практика сравнително малко са онези роми, които отговарят на предварително зададените от нас критерии за „успели”. В дадено селище не са твърде много случаите на „несъмнено успели роми” и не е странно, че различни интервьори, според своя личен достъп, попадат понякога и на едни и същи хора. Така се получиха неколцина интервюта с един и същ респондент: такива случаи имахме в Пазарджик, Перник, Монтана и София. „Светът е малък!”, както се казва и това важи особено при намирането, идентифицирането на „успели роми” сред ромите у нас. Този малък недостатък, който се получи непреднамерено, се оказва обаче и своеобразен методически плюс, от друга страна: той дава възможност да сравним показания по един въпросник, с един и същ респондент, но взети от различни анкетьори, в различно време (през 1-1,5 години) и често – в различен конкретен контекст на проведения разговор, което дава възможност да се сравнят отговори по едни въпроси, да се допълват взаимно отговорите и т.н. Най-малко, като допълнително тестване на методиката.
До към средата на 2011 г. бяха проведени общо 197 дълбочинни интервюта, като около ¼ от тях са дело на членове на колектива по проекта, а останалите - на студенти-бакалаври и студенти-магистри от специалността „Публична администрация” в Софийския университет, към чиято качествена работа изразяваме благодарност. Не само абсолютната бройка, но и етногеографията на дълбочинните интервюта е доста широка: респондентите живеят в 62 различни селища в страната: Асеновград, Банкя, Благоевград, Ботевград, Бургас, Бяла-Русенско, Велико Търново, Видин, Враца, Габрово, Годеч, Горна Оряховица, Добрич, Долни Цибър-Монтанско, Дрен-Дупнишко, Елин Пелин, Завет-Разградско, Златарица-Великотърновско, Златица-Софийско, Зли дол-Своге, Исперих, Ихтиман, Казанлък, Красна поляна-София, Кричим-Пазарджишко, Куклен-Пловдивско, Кърджали, Кюстендил, Лесново-Елин-Пелинско, Лом, Мадан, Монтана, Мърчаево-Софийско, Пазарджик, Перник, Пирдоп, Плевен, Пловдив, Подем-Плевенско, Разград, Самоков, Свиленград, Своге, Семчиново-Пазарджишко, Септември, Слатина-„Хр.Ботев”-София, Сливен, Смолян, Столипиново-Пловдив, Стамболийски, Стамболово-Хасковско, Стара Загора, Сухиндол, Тетевен, Трън, Търговище, Факултета-София, Филиповци-София, Хан Аспарух-Старозагорско, Хасково, Шабла, Шумен. При това, в част от изброените селища са проведени интервюта с по няколко успели роми, както и с успели представители на други етнически малцинства. Освен това, формирането на извадките за количественото ни изследване бе преднамерено съобразено тъкмо със същите селища, където преди това бяха проведени дълбочинните качествени интервюта. Последното ни дава възможност ако не за директна сравнимост, то за ориентировъчна съпоставимост, за коментиране на обстоятелства в съпоставим селищен контекст – от двете гледни точки, от страна на „успелите роми” и от страна на „обикновените роми”, от масовия тип, живеещи в етнохомогенни махали.
3.1.2. Теренните проучвания: личният достъп
Основният качествен метод, приложен на терена при „Успелите роми” бе дълбочинното интервю, т.е. тип изследване, където концентрацията на вниманието е върху отделното изследвано лице (респондента), върху неговото индивидуално развитие и извличането на максимална информация по въпросите в дълбочина. Интервюто е директно общуване „лице в лице” между интервьора и конкретното изследвано лице със стремеж последното да се предразположи, да се изслушат внимателно и в детайли неговите интерпретации на социалния и индивидуалния му свят. Въпросите са формулирани възможно по-общо, те са отворени (без формулирани отговори), за да се избегне всякакво внушение (сугестиране) на отговорите. Смисълът е да се навлезе в по-дълбоки пластове на индивидуалните мнения, преценки и мисловни конструкции.
Затова тук ролята на интервьора е извънредно важна: от една страна, той/тя трябва да заинтересува, да заинтригува респондента, да поддържа темпото на разговор (вкл. чрез утвърждаващи думи, подканяне, предразполагане към искреност), от друга страна, да не си позволява както да „критикува”, да обсъжда, а още по-малко да „осъжда” позиции на респондента, така и прекалено да „доразяснява”, да тълкува по свой начин отделните въпроси, с което пък би рискувал да промени част от авторския изследователски замисъл. Дистанцията между интервюиран и интервюиращ е най-добре да бъде в рамките на една „умерена близост”: те да са или да станат „достатъчно близки”, за да не се притеснява интервюирания от разгласяване на казаното, от публично компроментиране, но, същевременно, близостта да не е и прекалено директна, интимна, за да не изкриви целите на интервюто в друга, неформална посока.
Тъкмо в този дух много добра находка за нас се оказа включването на студенти в качеството им на интервьори. За случая, те не просто са достойна конкуренция на опитните анкетьори, които имат практика в множество емпирични изследвания, но в много отношения са дори за предпочитане. Техният „непокварен”, „неамортизиран” от непрекъсната поредица от други изследвания ентусиазъм при теренното изследване е изключително ценен. Те пристъпват към тези си интервюта не като към поредното изследване, към поредната поръчка, изпълнението на която ще им донесе еди колко си заплащане (както е при редовната анкетьорска мрежа), а като към нещо ново, единично, уникално. И е естествен стремежът им да се представят отлично, да извлекат повече информация.
Същественото им предимство е „личният достъп”. От една страна, техният собствен академичен статус на студенти (и като млади хора, и като обучаващи се) обикновено предразполага респондентите, създава „допълнителна привилегирована позиция”, както се изразяват някои автори[32]. Предимство на студента-интервьор, като млад човек е откритостта на неговите цели и лична мотивация, желанието да научи за проблемите от живота, като част от своето обучение. Това дава възможност на респондента отсреща също да се мотивира допълнително, за да бъде полезен, да влезе и в ролята на полезен „ментор”, учещ по-младите, раздаваш своя ценен житейски опит, оценки, съвети и т.н.(пак според същите и др.под. автори) Естествено, отчитаме възможността за допълнителна субективност в посока на представянето на респондента в онази по-благоприятна светлина, в каквато са според него очакванията от съответния близък кръг. Но подобен субективизъм е възможен и при съвсем непознат интервьор, той е неизбежен, а и целите и съдържанието на интервюто не са пряко свързани с твърде деликатни въпроси, интересуващи неговото личностно обкръжение.
От друга страна, същевременно, поради своите лични мрежи от познанства (със свои роднини, колеги, близки, колеги и близки на членове на семействата им и т.н.), студентите имаха рядката възможност да установят личен контакт и да склонят за дълбочинно интервю и „успели”, които за обикновените анкетьори от обичайните изследователски мрежи в страната са обикновено недостъпни. Става дума особено за такива респонденти, които са на високи позиции, като политици и депутати, кметове и управители на области и общини, шефове на национално представени партии по места, работещи във ведомства с ограничен достъп, като ДАНС, Митниците, МВнР, НАП, НОИ и пр. Тук личният, вкл. семеен, роднински, приятелски, колегиален, „социален капитал” е входният пропуск за достъпа до респондента. Личните познанства – напр., между семействата на интервьора и на респондента – са определящи както за достъпа, така и за провеждането на нормален разговор, без притеснения за разгласяване и „изтичане на информация”, за компроментиране, при достатъчно висока степен на откровеност и задълбоченост, т.е. при определена „умерена близост”. Така се постига и нужният баланс, с цел получаването на по-задълбочена информация.
За почти всички интервюирани срещите с нашите интервьори бяха интересни и желани, те се чувстваха уважени от специалното внимание към тях и степента на откровеност бе твърде висока. В повечето случаи самите „успели” респонденти се чувстват „поласкани”(по определението на един от тях), че са обект на внимание с това изследване, че те са определени като „успели” представители на своята етническа или религиозна група (сякаш са спечелили званието „успял”?!...), че са „избрани” за тези интервюта сред много други от техния етнос. Естествено, „влизайки в ролята” на „успели”, те, съзнателно или не, се стремят да отговарят на очакванията (според собствените им виждания) за такива успели хора, като част от тях се опитват да се „издокарат” и като по-добри, и като по-благородни и т.н., отколкото вероятно реално са. Но независимо от този очакван допълнителен „ролеви грим”, който те си поставят, самовъзприемайки се за „успели”, тази „приповдигаща” ги нагласа има и своите благоприятни последствия – те се отпускат, отговарят по-откровено и по-пространно, опитват се да коментират въпросите, с което доуточняват своите мисли и оценки и т.н. Затова и в редица интервюта, разбира се, според умението на самите интервьори (а сред отделните интервюта има направо професионални шедьоври да се задават и допълнителни, уточняващи въпроси!), „успелите” предлагат в редица случаи съкровена изповед за своя път към успеха, отчитайки значението на различни фактори и причини, които според тях са имали важна роля те да са днес това, което са. Немалкото случаи на споделяне на съкровени, твърде интимни страни от личния живот, вкл. отронени сълзи или емоционално отстоявана категоричност, в хода на техните житейски разкази, потвърждават искреността им.
Подготовката и провеждането на всяко интервю предполага сериозна лична организация от страна на интервьора, за което авторския колектив изказва своята дълбока благодарност. Ето конкретни примери за такава старателна организация, които представят усилията на интервьора, постигнатия резултат, проявените професионализъм, деликатност, такт, находчивост и удовлетвореността и на двете страни:
· „Поканата за интервюто беше отправена на работното място на респондента (зам.кмет на община) със съдействието на мой близък роднина.… Респондентката пожела да се информира по-подробно за естеството и целите на интервюто, преди да даде окончателно съгласие. Въпреки служебната си заетост и ангажиментите си, тя прие да участва в интервюто. Мястото и часът на срещата бяха определени от нея. Не бяха поставени никакви допълнителни условия и уговорки. Интервюто протече много добре, в спокойна обстановка, с взаимно доверие. След приключване на интервюто и прекратяване на записа, респондентката сподели, че се е старала да отговори искрено. Лично аз очаквах по-кратки и сдържани отговори и впоследствие бях приятно изненадана от получения резултат. Изпитах удовлетворение от изпълненото задание. Думите на сбогуване с респондентката оставиха у мен впечатлението, че тя също е доволна от контакта.”(Из впечатленията на Даниела Кирчева, студент-магистър „Публична администрация” в СУ, 02.2010)
· „Интервюто ми протече в рамките на 01:26 минути. Преди да се стигне до интервюто контактувах с респондентката (специалист в областна администрация по етнически и демографски въпроси) по телефона и чрез e-mail-и, с което успях да скъся дистанцията помежду ни. Когато за пръв път й се обадих, ...водихме доста делови разговор, в който тя беше осезаемо притеснена, за това какви въпроси бих й задала... Тя ми предложи да ми изпрати отговорите си чрез e-mail, така че да не се срещаме изобщо, но успях да я убедя да се видим. ...Тя не искаше да проведем интервюто в нейния офис, в сградата на областната администрация....Тя видимо беше наизустила някакви отговори ...и се налагаше да я водя от време на време, така че да има последователност и смисъл. Случваше се да си противоречи... Интервюто приключи според предварително предвиденото време, без прекъсвания и по незнайни причини респондентката ми изпита облекчение, че всичко е минало.”(Бележки на Ивета Исаева, студент в специалност „Публична администрация” на СУ, 06.2010)
Разбира се, имаше макар и съвсем отделни, редки случаи на мнителност, резервираност, неискреност. Два такива случая се открояват, но и в двата респондентите са не роми, а български турци. Социо-професионалният им профил обяснява и техните резерви, дистанцираност, прекалената лаконичност на отговорите при интервютата с тях: единият е служител в регионално поделение на ДАНС, а другият е кмет на село с хомогенно-мюсюлманско население, в един от „смесените” райони. Първият е служебно назначен по съответни строги процедури, в правилата на неговата служба е да е дискретен и внимателен; вторият е лансиран от политическа партия, чийто член е и той, поради което се подчинява на партийната дисциплина.
Освен неподправеният ентусиазъм на студентите-интервьори, провеждането от тях на такива интервюта имаха и друга, непредвидена страна, която бе извън изследователските цели. На контрастния фон на стигматизирания масов образ на ромите в обществените нагласи, срещите с такива успели роми са направо „шокиращи” за младите хора, част от нашите интервьори бяха силно впечатлени, дори очаровани от своите събеседници. Ето три случая:
- „Преди да се видим с моя събеседник, аз имах различна представа за начина, по който ще протече разговора ни. …В момента, в който пред мен се появи един елегантен, приветлив господин, с приятен тембър на гласа и жив поглед, “диктофонът” в главата ми се изключи. Предстоеше ми един от най-интересните разговори, които съм водила – разговор, който промени из основи генерализираните ми представи. Дори нямаше смисъл да записвам казаното от моя събеседник, защото всяка дума се запечатваше дълбоко в съзнанието ми. ... Иска ми се да го опиша по най-точния начин, да не пропусна да разплета нито една нишка от сложната му душевност, да пресъздам дори жестовете му, характерното пушене, страстта, с която говори за “бай” Йордан Радичков, за срещите със “силните на деня”, за почтеността, като основна добродетел и за разочарованието от ония, които се опитват да печелят на негов гръб, сочейки го за различен. Той е “белият” в стадото от “черни овцe”. …Умее да играе с думите, знае как да привлече вниманието към себе си, но без да го превръща в самоцел. Той е най-разочарованият оптимист, който някога съм срещала! Съжалявам, че от почти тричасовия ни разговор, който водихме, аз трябва да пресъздам около 45 минути… След беседата ми с него, не ми се искаше дори да го описвам като “успял ром”, като един различен представител на тази така обсъждана общност. Иска ми се да го представя, просто като един успял човек – създал здраво семейство, реализирал се професионално и най-важното, въпреки трудностите в този материален свят – останал себе си. Това е интервю с един морален циганин, от който само може да се поучим.”(Даниела Танева, студент-магистър в специалност „Публична администрация” в СУ, 02.2010 г.)
- „Имаме предварително уговорена среща в офиса, който се намира в самия ромски квартал. Около офиса и вътре в него е пълно с роми, но всичко изглежда изненадващо подредено и спокойно. Посреща ме жена (българка), която много любезно ме пита дали може да ми помогне. След като обясних, че имам уговорена среща, тя ми каза да изчакам. Господинът пристига точно след две минути и ме кани в неговия офис, предлага ми кафе. Изключително съм впечатлена от отношението му, въпреки първоначалните ми резерви. Предоставя ми материали, които да раздам на колегите си при представянето на проекта. Уговаряме се как ще протече интервюто, а той предупреждава секретарката си никой да не го прекъсва, освен, ако не е наложително.”(Кристияна Царска, студент в „Публична администрация” в СУ, 04.2010)
- „За двата часа, прекарани с респондента той прояви такава искреност, неприкритост и естествено държание, че отстрани може да сме изглеждали като стари приятели. Доколкото успях да преценя за малкото време,... той ми се стори един изключително позитивен и устремен човек, който знае какво иска, а още повече - знае как да го постигне. Професионалист в работата си и лоялен и надежден към хората, първоначално дава вид на твърд, …суров човек. Но когато заговори за семейството си и за малката си дъщеричка и усмивката изгрее на лицето му, той се превръща в човек, като всички останали – уязвим в обичта си. Едно от нещата, които ми направиха силно впечатление при разговора с него е, че той спомена думата „мечтая” толкова много пъти! …В началото предполагах, че интервюто няма да се получи добре, понеже той ще се самоизтъква прекалено много и ще изопачава постиженията си. Но нито веднъж не го чух да парадира с нещата, които е постигнал в професионален план. За него да помага на хората не е подвиг, а нещо естествено, като кафето рано сутрин. Останах наистина много приятно изненадана и когато разбрах, че той се грижи за местните (и от околията) роми не само дистанционно, чрез администриране на проекти, но и че всеки ден поддържа контакт с много от тях и е готов да изслуша проблемите на всеки. …Ето защо, без никакво съмнение, мога да твърдя, че е пример не само за представителите на етническите малцинства, но и за всички хора.”(Нора Найденова, студент в „Публична администрация”, СУ, 05.2009)
Този неподправен ентусиазъм бе също положителен и полезен, допълнително мотивиращ момент при теренните проучвания. Нямаме предвид толкова позитивното възпитателно въздействие на запознаването с другия етнос (което също не е без значение!), а по-скоро възможността за проникване в дълбочина на проблемите на ромския етнос и на успелите сред ромите.
3.1.3. Технология: смислови ядра и базисни интервали
на жизнените траектории
Работата с дълбочинните интервюта не свършва със събирането им на терена, напротив, тя едва тепърва започва върху основата на вече набраната първична емпирична информация. Това е вече етапът на анализа на качественото (дълбочинно) интервю.
Основен проблем, както след всяко емпирично изследване, и тук е: как да се направи преходът от индивидуалната първична информация към някакъв неин съвкупен, обобщен вариант[33], който или самият вече съдържа изводи и обобщения, или е основа за търсените в изследването изводи, обобщения. Но как конкретно да стане това? Иначе, рисковете да останем на нивото на първичната информация и на конкретните факти или най-много – до някои първични, повърхностни анализи или първични изводи – са значителни. Оставането на „първично ниво” би означавало просто описателен преразказ на интервютата, което е и честа практика. Нещо като представяне на автобиографично интервю-очерк, което е съвсем друг тип жанр. В най-добрия случай това ще е по-подреден преразказ, с групиране и прегрупиране по значимост на отделни части на общия текст. Но ще липсва следващата важна крачка – преходът от единичните случаи към внимателен опит за обобщение на множествотоот случаи, при което се открояват повтарящите се моменти, характеристики, механизми, общоприсъщи зависимости, тенденции.
Разбира се, при качествените изследвания по дефиниция не може и не трябва да се търси количествена представителност на твърдения, оценки. Но въпреки това и тук в определена степен се търси повторяемост на характеристики, фактори, в рамките на изследваните случаи. Зад тази повторяемост, независимо от известните отклонения, вариации, изследователят търси трайната зависимост или закономерност, което превръща отделния, единичен емпиричен факт в рамките на поредица от дълбочинни интервюта – в качествена, типично-присъща характеристика, валидна за клас от изследвани обекти (напр. роми политици, роми в местната администрация, роми учители). Ето как качественото изследване снема елементи и на количествено изследване. Разликата е, че при качественото изследване обобщението, типичността, повторяемостта, валидното са в рамките на изследваните случаи. Така е по учебник. Но дали е само това, дали ако имаме значителен (колко значителен?...) брой от дадения клас обекти като респонденти изводът може да се разпростре, обобщи и за аналогични случаи на други обекти с такива характеристики? Особено ако абсолютният брой на общата („генерална”) съвкупност, както е и предполагаемият брой на успелите роми в тези отделни категории, не е много по-голям от съвкупността на вече изследваните респонденти?...
Споменахме, че общият брой на „успелите роми” в страната е все пак твърде ограничен, колкото и да е трудно дефинируем – няма пълни и точни списъци на успелите роми в страната. Освен това част от тези роми съзнателно крият своя етнически произход и принадлежност, те са се „слели”, смесили, приобщили с останалите (българи, турци и пр.). Въпросът за относителността на „границата” между качественото и количественото изследване остава открит и подлежи на обмисляне, в съответния специфичен съдържателен социален или етнически контекст.
В социалните науки са известни различни варианти на извършване на анализ на качествените интервюта. Саморазбиращо е положението, че в случая не можем да разчитаме единствено на „контент-анализа” (анализа на съдържанието), който разчита на „прочита” главно на описателни данни, на натрупвания на различни използвани в интервюто вербални средства (честота на употребявани термини и изрази, типове на изказ и т.н.), с което трудно ще навлезем в съдържателна дълбочина. Тук може да бъде полезен „наративния анализ”, улавящ нюанси и акценти в изразяването, подредбата на отговорите, контекста и особено „типологичния анализ”[34].
За постигането на целта – преход от индивидуалната първична информация към обобщенията, при анализа на дълбочинните интервюта с „успели роми” могат да се следват различни методически стратегии, вероятно определяни и от изследователската нагласа, опит и интуиция. Една такава възможна стратегия е в един перифразиран вариант на методологически постановки още на Пол Лазарсфелд[35]: 1) Изчитане на текста на снетите дълбочинни интервюта и маркиране на най-важното, ценното в тях за анализа по основната тема – чийто емпиричен материал е набран на терена чрез общия въпросник, в който значимите и адекватни характеристики са обособени предварително от авторите-изследователи; 2) Втори преглед на дълбочинните интервюта с подреждане, групиране на значимите (смислови) единици, разполагането им в схемата на анализа, изработена от изследователите, макар и в основни линии още при конструирането на въпросника и доуточнена, допълнена, актуализирана с осмислянето на получения емпиричен материал; 3) Вкарване на части от значимото (смислови единици) от всяко интервю в отделни смислови ядра или подрамки на анализа, според най-общата теоретична рамка на изследването; 4) Интегриране на частите от дълбочинното интервю в смисловите ядра на анализа, което създава единство, хомогенност на цялостното изложение, конструиране на тази база на обяснителни типове модели. При всяка от тези методологически стъпки са възможни коригиращи актуализации, в хода на анализа, т.е. тези стъпки не предопределят окончателния вид на анализа и неговите параметри, те са „отворени” за критичната преоценка на изследователите-авторите.
В случая с „Успелите роми” бе приета следната понятийна структура, рамка на основния методически инструмент - въпросника на дълбочинното интервю, което определя и основната насока на последващия анализ на информацията от него. Следвайки структурата на въпросника, но, разбира се, взет вече в по-редуциран и „изчистен” вариант спрямо първоначалния (след изминалата проверка по време на теренните проучвания), можем да обозначим най-важните части – проблемните кръгове.
Първоначалната рамка на осмисляне на интервютата, това е на практика списъкът от ползваните индикатори на по-обобщено ниво за събиране на теренната индивидуална емпирична информация. Рамката е онази индикаторна мрежа-матрица, чрез която е получена първичната информация. Използваната разгърната рамка на въпросника и на последващия интервютата анализ включва:
1. Условия за успех:
1.1. Благополучие и собствен статус
1.2. Образователен и културен статус на успелия
1.3. Семейна и социална среда, баланс между работа и семеен живот
1.4. Лична мотивация за успех
1.5. Външни фактори
2. Етнически бариери (дискриминация) пред успеха:
2.1. Нетолерантно отношение, неприемане, ограничаване, изолиране
2.2. Нуждата от „двойно повече усилия” за успех и „етно-екстрата”
2.3. Политиките на държавно и НПО ниво към етническите малцинства
2.4. Положителни и отрицателни качества на хората от различни етноси
2.5. Ролята на медиите за позитивния образ на успелите роми
3. Роля на етническата общност за успеха:
3.1. Идентификация/приемане на етническата общност
3.2. Общността, гетото, махалата – стимул или пречка за успеха
3.3. Общността към индивидуалния успех – еволюция на доверие и влияние
3.4. Успелият към общността - възможности за въздействие, влияние, авторитет
4. Успех и удовлетвореност: равносметка
4.1. Равносметка, формулата на успеха
4.2. Причините, факторите за успеха, характер на постижението (успеха)
4.3. Признанието: на успелия, общността, местната общност, обществото - мисията?
4.4. Огледално-обърнатният образ: какви са неуспелите?
4.5. След успеха: проблеми и перспективи?
Този списък от понятийни кръгове-индикатори е на практика рамката от смисловите ядра в жизнените траектории на успелите, т.е. от онези значими факти и фактори, извлечени от проведените разговори с респондентите, за разказите им за пътя на техния успех.
Тук разбира се, са възможни и изследователски техники, които рационализират допълнително обработката на проведените интервюта. Така, по-прагматично е първоначалният „списък” със смисловите ядра и интервали от траекториите, да е по-широк и по-разгърнат, да обхваща възможно по-голям набор и обем от възможни проявления, акценти, случаи на проучваната тема, т.е. първоначално да заложим на една по-голяма, по-мащабна „мрежа”, за да не изпуснем важни детайли, т.е. в нея да можем да „уловим”, да обхванем всичко, което преценим за важно, съществено. И едва при вторичната и третична обработка на текстовете – да „свием” и „приберем” мрежата, да редуцираме множеството конкретни проявления до по-обобщените им индикатори. Или така, в ход, по време на анализа можем, без да изпускаме от внимание нещо интересно от детайлите, да направим подходящото „отсяване”, обобщение, синтез. Така напр., в представената „рамка на осмисляне”, макар че е отделено самостоятелно място на „ролята на общността”(етническата общност), прегледът и обмислянето на изказаното от интервюираните ни води до извода, че това смислово ядро се третира от самите успели роми най-често в критичен аспект (по-скоро като задържащ фактор за техния успех), откъдето следва заключението, че е по-целесъобразно „ролята на общността” да се интегрира в кръга или групата на „етническите бариери пред успеха”, и т.н. Т.е. в хода на анализа се залага възможността от допълнителна методическа корекция, от динамичност на анализа.
Оттук-нататък всеки изследовател, правейки своя анализ на дълбочинните интервюта, интегрира отделни изводи или конкретни отговори и реплики на респондентите към отделния индикатор, респ. към отделния раздел, подраздел на цялостната рамка. Така се получава и „сглобяването”, постепенно свързване в цялостна картина на отделните части на анализите на качествените (дълбочинни) интервюта.
Дълбочинните интервюта с успели роми, както и с успели от други етнически и религиозни малцинства у нас, въпреки многообразието и уникалността на всеки индивидуален житейски път, - показват ясно, че има в извънредно голяма степен повторяемост на изведените „опорни времеви пунктове”илина базисните интервали на техните жизнени траектории, на натрупвания с определящо влияние, които бележат едни и същи особено значими периоди от индивидуалното развитие на всеки успял. Изводът от тук, че има краен брой фактори, моменти и механизми, които са общовалидни за успеха на всеки човек от тези социо-професионални категории от тези малцинства. И както ще разберем, които имат в определена степен универсална стойност за всеки съвременен човек, за изграждането и израстването на всяка личност. Същевременно, „тежестта” на основните, „попътни” маркери варира, макар и в някакви пропорции, както при различните етнически или религиозни малцинства, така и при успелите от различни социални групи и социо-професионални категории. Като продължение на казаното по-горе в 2.1.
Обобщено, принципно едни и същи са предпоставките, предварителните и попътните условия, които съдействат (или съответно – пречат) за постигането на успех. Основните или базисни интервали, периоди в житейския път към успеха на успелите роми можем да сведем до следните пет фактора:
1. Семейството, като основна институция в процеса на социализацията, като се има предвид цялостния комплекс от възпитание, влияние и подкрепа на родителите и на другите най-близки в домакинството – за формирането на ценностите на детето, за окуражаването на усилията му за овладяване на официалния български език, за получаване на добро образование, за изграждането на качествата му като личност, със свои стремежи и ориентации, с отношението към другите, общността, институциите, обществото.
2. Училището и следучилищните институции са ключовият фактор за доовладяването и усъвършенстването на българския им език, така необходим за усвояването на нужните знания и умения, за получаването на едно добро стартово образование и обучение, в по-добрия вариант – в несегрегирана или десегрегирана, „смесена” форма, постигането на добра успеваемост от клас в клас, от една образователна степен – в друга, както и дооформянето, домоделирането на последващото успешно развитие в институции след училището (ВУЗ, казарма и др.под.).
3. Личната мотивация, осъзнаването на личния стремеж, на цялостната лична нагласа към успех и подчиняване на собственото индивидуално развитие на тази цел; това е енергийната мощ на личната амбиция, упоритост, целенасоченост и постоянство.
4. Подходящата работа, сработването с колегите, опитът от работа в чужбина или с чужденци, по свидетелството на интервюираните, са особено важни моменти, оказали въздействие на много успели, съдействали за утвърждаването и устойчивостта на успеха.
5. Партийните назначения и политическия лифт за немалка част от успелите от малцинствата е онзи „асансьор към етажа на успеха”, който рязко ги издига ускорено нагоре във властовата и престижна йерархия на селищната структура, в общината, областта, обществото.
Това са петте базисни интервала илипетте групи от фактори, които бележат основното в обяснителната схема на условията за успеха, онова, което е повлияло според самите успели роми най-съществено за „изплуване” и „оттласкване” от масата нискостатусни „събратя” от същото малцинство до различните изяви на успешната реализация. Тези изходни, базисни условия извеждаме не от абстрактни, теоретични размишления, а са извлечени от конкретните разговори с успели роми, от анализа на емпиричната теренна изследователска работа.
Посочените пет базисни интервала поставят ударението върху хронологично действащите основни фактори за постигането на успеха, като процес. Но картината на успеха би била непълна ако не се вземат предвид поне още два акцента или аспекта, изведени също от проведената емпирична работа на терена и от обработката на интервютата, наред с условията за успеха. Това са:
- Етническите бариери пред успеха, т.е. онова, което е пречило за постигането на индивидуалния успех (най-вече консерватизма на ромската общност и съществуващите различни дискриминационни практики, които спъват индивида от малцинството по пътя му към успех или пък – обратно, допълнително го амбицират и мобилизират за да постигне успех). От друга страна, това е
- Формулирането на успеха - опитът на самите успели роми в рамките на проведените интервюта да дефинират във възможно най-синтетичен за тях вид „формулата на успеха” или да направят своята равносметка за „цената” му, какво в отделните жизнени съдби се е оказало най-важното, за да успеят, в какво се съдържа техния успех.
Тези два акцента или аспекта не просто са свързани и допълват извлечените основни „условия” за успеха, но те ги и препотвърждават или доуточняват, правят ги устойчиви, като отчитат етническата специфика, за разлика от по-универсално валидните условия.
3.1.4. Варианти на идентификация И РАВНИЩА НА ОБЯСНЕНИЕ
При провеждането на интервютата се очертават няколко варианта на етническа идентификация на успелите роми на местно, локално равнище:
1) Една част от респондентите открито и недвусмислено заявяват, че са и се чувстват роми. Този вариант се наблюдава при онези роми, чийто успех е пряко или косвено свързван с ползването на „етнически екстри”. Обстоятелството, че са роми, прави улеснен достъпа им до образование, до тип длъжности и работа (напр. в рамките на програми и проекти, при назначените роми за общински или областни служители, отговарящи за „интеграция на малцинствата” и пр.), до спечелването на проекти и създаване и развитие на свои НПО или фондации и т.н. Като подвариант дори се среща и „предозирано”, подчертавано идентифициране като роми. Това са случаите на настоятелно изтъкване на ромската принадлежност, когато отделният човек се е убедил, че тъкмо на факта, че са „различни”, че са от това малцинство, се дължи техния собствен успех, издигане в йерархията, повишаване на техния престиж, подобряване на материално благополучие и т.н.
2) За други, идентификацията е по-скоро скрита, прикрита, избягва сесамостоятелно, изключително със собствени усилия, чрез състезание с другите на общо основание, чрез труд и упоритост; техните професионални изяви са свързани с по-високи интелектуални постижения (изявен хирург, известен адвокат, търсен лекар и т.н.). Те са предпочели ако не пълна или почти пълна „асимилация”, то поне „акултурация” в доминиращия етнос (те се назовават изрично „българи”), разчитайки преодоляването на всякакви дискриминационни практики към тях, в интерес на личния и семеен просперитет. Това е често избирана стратегия особено от страна на онези, които нямат специфични ромски антропологични черти (в расовия смисъл на думата – напр. по-тъмен цвят на кожата, за чието значение ще стане дума по-нататък). В редица случаи респонденти споделят, че съзнателно крият своя ромски произход както от колеги, така особено и от собствените си деца, за да им спестят обиди, унижения, комплекси.[36] официалното деклариране на ромската им принадлежност. Това е присъщо за респонденти, които са се развили
3) За трети, е налице известна динамична, двойствена идентичност. Такива случаи се срещат сред „успели роми”, които са се наложили в етнически смесени райони. Най-често подобни са издигналите се напр. в общинската администрация, сред българи и турци – напр. кмет на село, в което има и роми, и турци, и българи. За тази двойственост съществено влияние оказва политическата сила (партия, движение), която е помогнала за издигането на дадения ром на този му пост, което често се обвързва и с редица приети от него ангажименти при избора. Това бързо „издигане” е свързано в случаи и със създаване на легенда за собствения „друг” етнически произход, респ. идентичност. Напр. политически лансираният от ДПС турчеещ се ром (хорахане рома) „открива със задна дата” в миналото си, че всъщност произхожда от турците, но по време на комунистическия режим става жертва на масово „поциганяване” на местното население, т.е. на обявяване на турците за цигани. Вероятно така самият „успял” се чувства по-сигурен, оправдан и защитен в партийните си предпочитания. Въпреки че противоречивата му, двойствена идентичност е забелязана точно от нашия анкетьор: този „нов турчин”(според неговите твърдения) е християнин, а не мюсюлманин, населението на цялото село е ромско и източно-православно, а не турско и мюсюлманско, основният език е цигански диалект, не турски; селото и махалите му са с типичен ромски вид, в т.ч. няма джамия и вярващи мюсюлмани; приятелите, за които респондентът говори в своето интервю, са само роми, а не турци; местните малцина българи също определят това население за роми, а не за турци; празнуват се само християнски празници (Коледа, Великден и пр.) и т.н.[37] Независимо от факта, че тези роми се самонаричат „турци”. Изследователите съобщават за много подобни случаи у нас на „динамична етническа и религиозна идентификация” сред ромите, а и сред българите мюсюлмани (напр. в Якоруда, в Гоце-Делчевско и др.под), която е по-скоро инструментално, прагматично ориентирана – според времето и обществено-политическия контекст, според влиянието на партийни активисти, според разбиранията за лична и семейна сигурност след многото преименувания, според перспективите, които те виждат за себе си и т.н. Знаем за тази слабост и при националните преброяванията на статистиката, и при други изследвания, когато се разчита само на метода на субективна идентификация.[38]
Прави силно впечатление, че и в трите варианта общото е прагматичният, „инструментален”подход – етническата идентичност е по-скоро функция на личните и групови интереси.
От информационния масив се налага изводът, че когато се говори за „успели роми” трябва да се въведе вътрешна диференциация по постигнатия социален престиж, йерархия на различните нива на успех. Едно е нивото („високо-успели”) на онези роми, които имат реализация на високо централно или национално управленски ниво (Милен Миланов, Баки Хюсеинов от МТСП, Йосиф Нунев от МОМН) или с участие в международни организации, част от тях специално посветени на ромска проблематика (Румян Русинов, Тано Бечев), ръководители на проекти с европейски или други чуждестранни донори. Друго е нивото на „средно-успелите” – при ромите-предприемачи с малък или среден бизнес, а също и уважавани административни служители в държавни, общински и областни служби, учители, известни журналисти и т.н. Трето е нивото на „ниско-успелите” – ромите, които са постигнали добро образование, имат добри доходи и престиж, като редови служители в различни фирми, полицаи, еднолични търговци. Или, налице е определена „вътрешна стратификация” в етноса, разликата между тези поне три нива е добре да се съобразява, защото тя разграничава и обяснява разликите в начина на мислене, на оценките, които дават, „тавана” и „хоризонтите” на перспективите, които виждат за себе си, семейството, общността.
Обсъжданията, които проведохме със студентите-интервьори на успели роми, ни навеждат и до още една зависимост. Оказва се, че има отчетлива разлика в равнищата и начина на обяснение на собствения успех сред различните респонденти. И това не се свежда само до различното културно равнище, до изящността или недодялаността на изказа при отговорите на въпросите, по уеднаквената и иначе съпоставима методика. Сравнението между различните интервюта ни показват, че тази разлика се предопределя в голяма степен от постигнатия социален статус на успелия ром, от принадлежността му вече към една или друга по-нископоставена или по-високо издигната социо-професионална категория, към една или друга социална група в общата обществена йерархия. Разликите в нивата на обяснение на собствения успех се открояват според мястото и ролята в социално-структурната йерархия на обществото, до които са стигнали успелите.
Има повторяемост и изглежда – зависимост между равнището на постигнатия статус и факторите, с които се обяснява личностното постижение. Колкото по-ниско е социалното положение, до което е стигнал успелия ром, толкова повече неговото обяснение на собствения успех се свежда до по-ограничен кръг от по-скоро моралничестност и трудолюбие, упорит и всеотдаен труд „от сутрин до вечер”, „с труд и пот”(ром-ковач, собственик на ателие за железарски услуги; ромка-фризьор, собственичка на фризьорски салон; ром-полицай и пр.). „Формулата на успеха за мен е работа, работа и пак работа… А когато обичаш това, което правиш, нещата се получават”(Р.С – ромка, частна фризьорка) Това клише обикновено е гарнирано с „гореща и вечна благодарност” към помогналите – най-често единия или двамата родители, някои близки, приятели. фактори, като
Това обаче трудно се квалифицира като значителен успех изобщо (в рамките на обществото); то е по-скоро успех, спрямо масовата необразованост и нисък статус в етническата общност. Още когато правихме фокус-групова дискусия върху представата за успеха с роми в Ихтиман излезе наяве едно просто правило: ако говорим за „масовата гледна точка”, за позицията на „средно-статистическия” беден ром, за голяма част от тези роми е твърде нисък самия „таван на успеха”; за тях „да си успял” съвсем не означава да си стигнал до висока, много платена и влиятелна позиция в обществото, а простото: „да имаш постоянна работа”, т.е. да си постоянно трудово зает, а следователно – да имаш и постоянни доходи за живот, за семейството. Този „житейски минимализъм” на целите и очакванията е отчайващо смазващ както на групово, така и на индивидуално ниво, защото той се споделя и възпроизвежда сред голямата част от бедните роми (което регистрирахме и в нашето количествено теренно изследване в ромски махали в различни селища в страната), като сваля, рязко ограничава „летвата”, обезсмисля личностните планове и перспектива – както на по-старите, така и на младите, които тепърва трябва да навлизат в живота и да се стремят да постигнат нещо по-добро от своите близки и особено – от предшествениците.
Споменахме още в началото на книга модела на „заучена безпомощност“,като най-чест обяснителен (оправдателен) модел на мизерията и пасивността сред ромите. Този модел на обяснение е важен детайл и при анализа на процеса на „успех” или по-скоро на „неуспех” за голяма част от ромите. Това е оправдателната стратегия на голяма част от ромите, от която трудно се излиза и „успелите” наистина полагат най-често огромни усилия, за да се отделят от масата.
Но в нашите дълбочинни интервюта имаме и такива случаи, които показват по особено впечатляващ начин, как е възможно, въпреки всичко, независимо от неблагоприятните условия, да се отделят и оттласнат от масовата бедност, мизерия, апатия. Такъв е случаят с респондента ни Х.Х.: той е роден в малко бургаско селце, живее сред обикновени слабообразовани родители (което е и най-честият вариант); нещастен случай води до неговото пълно ослепяване още от ранно детство; въпреки това, той завършва средно образование, после и висше, постоянно чете и се самообразова, за да стигне до уважаван столичен адвокат, член на Софийската адвокатска колегия, често търсен за консултации, за съвети по много дела. Този му жизнен подвиг е достоен за много коментарии по централните медии (макар че остава незабелязан?!), за да стигне и до неговите етнически „събратя”, да се замислят върху своята „заучена безпомощност”, как индивидуалните, лични усилия, могат да бъдат възнаградени, независимо от тежките жизнени обстоятелства.
Обратно, за разлика от успелите на ниско ниво, останали със сравнително невисоко социално положение, успелите на по-високо стъпало в социалната стълбица, сякаш оставят изброените „чисто морални” фактори на по-заден план, като подчертават по-скоро ролята на меритократичните фактори: личната амбиция, усилия и принос, постигнатото по-високо образование, знания и квалификация, придобития професионализъм и растежа в кариерата (това е най-често срещаният модел сред роми политици, роми в общинската или областна администрация, роми лекари, роми адвокати, роми учители, роми журналисти). Илюстрация на този тип обяснение са много от приведените по-нататък мисли на такива успели роми.
[28] По: Силверман, Дейвид. „Валидност и надеждност”. В: Найденова, В., М. Джамджиева и В. Стаевска, съст. 2008. Качествени методи в социалните науки. София: Унив.изд. „Св. Кл. Охридски”: 16-18.
[29] Вж.: Ромите в България. Информационен справочник. 2008. София: Институт „Отворено общество”: 15-19.
[30] Както отбелязват Елена Марушиакова и Веселин Попов, привличането на ромите към мюсюлманско/турската етнорелигиозна общност има дълга своя предистория: „Цялостната обществена позиция и де факто липсата на специализирана държавна политика към циганите в условията на Османската империя дава възможност на големи части от общността (на ромите) да поемат пътя на доброволната асимилация към господстващата мюсюлманско/турска етнорелигиозна общност, което намира своето отражение в промените, настъпили в идентичността на големи части от тях (Marushiakova, Popov 2001: 46-47). Стремежите за приобщаване към турските малцинствени общности не само се запазват, но и се разширяват и доразвиват при големи части от циганите мюсюлмани (поради смесване на религиозното с етническото и подмяната на първото с второто) в условията на новите етно-национални държави на Балканите през ХХ в.”(Марушиакова и Попов 2008: 648-649)
[31] Вж. по-специално данните от Преброяването на НСИ (2011) в Приложението в края на книгата.
[32] По: Стаевска, В., М. Джамджиева и В. Найденова. „Качественото интервю като метод в социалните науки”. В: Найденова, В., М. Джамджиева и В. Стаевска, съст. 2008. Качествени методи в социалните науки. София: Унив.изд. „Св. Кл. Охридски”: 30. „За създаване на такава „незастрашаваща” атмосфера при интервюто значително спомага акцентът върху академичните му цели (с импликации за научна обективност и радикално различна логика на полето). Допълнително привилегирована е позицията на младите изследователи – студенти, докторанти, чиято институционална позиция създава у респондентите съчувствие, идентификация с по-ранен биографичен опит и желание за помощ от перспективата на по-силния и незастрашен в ситуацията”(цит. по: Beaud, S. and F. Weber. 2003).
[33] Вж. по-подробно за този преход в: Енциклопедичен речник по социология. Михайлов, С. и Н. Тилкиджиев, ред. 1997. София: М-8-М, с. -
[34] Полезен е и „херменевтичния анализ”, снемащ по индивидуален начин съответния социален, политически, културен или институционален контекст. Но сякаш най-подходящ за нашия случай с дълбочинните интервюта с „успели роми” е „типологичният анализ”, в който наред с конструирането, групирането и систематизирането на типологии и на техните елементи (вътрешно-хомогенни и външно-хетерогенни) има възможност за цялостно, обхватно и същевременно задълбочено проникване в мисловния свят на респондентите – вж. по-подробно за разграничението между видовете анализи на интервютата в: Стаевска, В., М. Джамджиева и В. Найденова. 2008. „Качественото интервю като метод в социалните науки”. В: Найденова, В., М. Джамджиева и В. Стаевска, състав. Качествени методи в социалните науки. София: Унив.изд. „Св. Кл. Охридски”, с.32-33; вж. в същия сборник и статиите на Хари Херманс „Интервюирането като дейност” и на Кристел Хопф „Качествените интервюта – обзор”.
[35] Лазарсфельд, П. 1972. “Измерение в социологии.” В: Парсонс, Т. (ред.) 1972. Американская социология: перспективы, проблемы, методы. Москва: Прогресс.
[36] Изясняването на „скритата етническа идентичност” е трудна задача и за опитните изследователи. Дори и при нашето количествено квотно-типологично извадково изследване, при което респондентите бяха предварително избирани според самоидентификацията им към четири съвкупности (роми, български турци, българи мюсюлмани и българи християни), обявилите се за „роми” общо бяха 52.7% от общата съвкупност (ромската извадка бе съзнателно „подсилена”, увеличена), но се оказа, че ромският е най-често използван език в домакинствата на 57.6% от изследваните (известно е, че майчиният език е един от най-чувствителните индикатори за етническа принадлежност). Има малка вероятност тази близо 5% разлика да се дължи на факта, че съпругът или съпругата е ром и затова се говори вкъщи на ромски; по-вероятно е тези лица да са се причислили към друг етнос – български или турски, въпреки че в действителност, обективно погледнато са роми.
[37] По бележките на Р. Георгиева, студент-магистър в катедра „Публична администрация” в СУ, април 2010.
[38] Разчитането само и изключително на този „метод на субективната идентификация”, т.е. приемането за достоверен заявения отговор как се самоопределя самото изследваното лице пред анкетьора, крие много рискове за подвеждане с неточна и неадекватна информация, а оттам и за несъответстваща на действителността обобщена информация. Опитът и при извадковите изследвания, и при Преброяването на населението от НСИ потвърждава тази констатация. Една от причините за ненадеждността на получаваната информация е тъкмо в „динамичната етническа идентификация” на части от различни етноси, независимо от техния произход (на части от ромите – в „българи” или „турци”, на части от периферни етноси, като татарите – в „турци”, каракачани, евреи, арменци – в „българи” и т.н.). Наред с тази причина, част от изследваните лица отказват да отговорят и да се самоопределят, да посочат своята етническа принадлежност. Впечатляващо висок е делът на отказалите отговор и самоопределяне в последното Преброяване на населението на НСИ (2011): такива са 736981 лица или 10% от цялото население. Около този дял са и отказалите да отговорят и да се самоопределят на въпроса какъв е майчиният им език (768371 лица или 10.4%), което подсказва, че сред тези респонденти са най-вече лица от малцинствени етноси. А и 2-3 пъти повече (2016167 лица или 27.4%) са неотговорилите и несамоопрелилите се за тяхната религиозна принадлежност. (Данните са от магистърската теза на Даниела Петрова „Динамика на етническата самоопределеност според преброяванията на НСИ” в Катедра „Публична администрация” в Софийския университет - 2011; вж. също: http://censusresults.nsi.bg/) Слабостите и едностранчивостта на „метода на субективната идентификация” биха могли да се преодолеят с използването и на други методи. Такъв напр. е използваният от български социолози метод на „косвената анкета”, прилагаща „комплексна оценка” на етническата и религиозната принадлежност, отчитаща взаимното съпоставяне на оценките на различни източници на информация по места (в репрезентативните емпирични изследвания „Религиозността в България”(1962) и „Градът и селото’1968”, под ръководството на Ж. Ошавков). (Вж. „Анкета, косвена”. В: Енциклопедичен речник по социология. 1996) Естествено, такъв метод усложнява организацията и оскъпява проучването, но с известна актуализация и рационализиране, той може да служи за контролен вариант върху неточности в получаваната информация по признаците етническа и религиозна принадлежност. Всъщност, твърде близко до идеята за „косвена анкета” и нейната „комплексна оценка” е т.нар. „метод на триангулацията” при качествените изследвания на Норман Дензин, за който стана вече дума по-горе (вж. по: Силверман, Дейвид. „Валидност и надеждност”. В: Найденова, В., М. Джамджиева и В. Стаевска, съст. 2008. Качествени методи в социалните науки. София: Унив.изд. „Св. Кл. Охридски”: 16-18).