2.2. РОМСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ
В УСЛОВИЯТА НА ЕТНИЧЕСКИТЕ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ
Идентичност и предразсъдъци
Ромската идентичност. Ромите и другите етнически групи
Параметри на отрицанието. Ние- и Те- образите – преди и сега
Ромите за другите
2.2.1. Идентичност и предразсъдъци
Във всяко мултикултурно общество общностните идентичности се градят в социален контекст, изпълнен с предразсъдъци, чиято сила има значение по отношение на всяка конкретна общност, на междуобщностните зависимости, на степените на свобода в обществото. Особено огромна е ролята им при формиране и промени на идентичността на общности, спрямо които негативизмът достига крайни форми, а националната държава е деструктурирана, аномична, градяща нови и трансформираща стари структури.
Анализът се основава на работно определение за общностна идентичност като устойчив познавателно-емоционален и ценностно-нормативен конструкт, центриран чрез съзнанието за принадлежност, т.е. чрез осмислянето и интериоризирането на определени материални и духовни символи, конкретизирани в колективно споделени ценности, норми, роли, цели, идеали, в които е отразен погледът към миналото, настоящето и бъдещето на основата на културно наследство, памет, отношение към другия. Идентичността е система от представи, чувства и стратегии, организирани за удържане цялостта, но също и регулатив, който мобилизира и прави възможни адаптивността, промените и развитието на цялото (Тап и Кодол 1988). Ако идентичността (Ташфел и Търнър 1984) е знанието за пребиваването на общностите в конкретни социални координати, т.е. осъзнаването на собственото социално място, както признаването и приемането му от значимите други, тя е и пребиваване в конкретни социални времеви параметри, които актуализират миналото чрез паметта, вписват го като специфицират настоящето и проектират бъдещия образ и място на общностите. Или ако перефразираме Чарлз Тейлър, това означава да знаем кои сме ние,което предполага, че знаем къде се ситуираме... (Тейлър 2004), т.е. да определим за нас и другите да определят за нас социално пространство с ясните характеристики на социалното време. Това означава, че е особено важно постигането на чувство за себетъждественост и непрекъснатост във времето и пространството, т.е. овсекидняване на общностните социокултурни матрици и преживяването им като ефективни за реализирането на решения, планове, стратегии, чрез вътреобщностно и междуобщностно взаимодействие.
Другите са най-същностният фактор при самоопределянето. Само и единствено в противопоставката с различните можем да очертаем фундаменталните характеристики на „Нас сега” и да се видим в бъдещето. Те са условие за пълноценното ни пребиваване в нашето пространство, за преминаване на тези граници, за да се погледнем отвън чрез тях и да се съизмерим. Само тогава ще знаем кои сме, къде са корените ни и къде отиваме. В този смисъл предразсъдъците са значими “процедури” в процеса на градене и функциониране на колективните идентичности, т.е. те имат конституиращо значение за идентичностите, чрез които се познаваме като „Ние”, оценяваме собствената общност и себе си като неин член. Или този феномен задава схематизма на общностното съществуване, в чиито граници се формират идентичностите.
Колкото и да се извежда толерантността на българското общество като водещ принцип в междуетническите отношения, колкото и да се говори за „български етнически модел”, което прави Р България образец в Балканския регион, каквито и примери от историческото минало да се представят като аргументи за приемането на различните от българската етническа общност и недемонстриране на дискриминационни нагласи, не може да не се признае водещото негативно отношение към ромската общност и създаваната от него атмосфера, изпълнена с напрежение. Ромите са единствената общност, спрямо която функционират силни негативни нагласи. Периодично по различни поводи, провокирани от различни обстоятелства, те стигат до по-крайни форми и са почти еднакви по сила, интензивност и устойчивост при всички етнически общности, независимо дали са мнозинство или малцинства, т.е. ромите в еднаква степен са отхвърляни от всички, в еднаква степен са стигматизирани, в еднаква степен са сегрегирани. С други думи ромската общност живее в категорично конфронтационна среда и основното в нея е етническият предразсъдък спрямо тях.
В темата за етническите предразсъдъци е фокусирано не само научното и общественото внимание. Този социален феномен в голяма степен организира и структурира междуетническите отношения. Пътят към гражданското общество неминуемо минава през много препятствия и едни от тях са резултат на специфичното отношение към Другия, Различния, което се конкретизира в етническите предразсъдъци. Редуцирането им разширява пространството на толерантността, като същностна характеристика на гражданското общество и новите типове идентичности.
Етническите предразсъдъци по самата си смислова структура имплицират отношение към нещо друго, те са рефлексия по повод на външна за субекта реалност. Теоретичното им осмисляне въвежда, от една страна, външните за индивида фактори (социални, културни, групови норми, отношение между големите общности или отношения вътре в общността), а от друга – структурата на личността (нагласи, ценности, фрустрации и пр.) На тази база може да се разкрива генезисът им, същностната им природа, ролята им при скритите и явните конфликти, катализиращите или подтискащи функции, в зависимост от качествената им специфика. Това, от своя страна, очертава границите на онова социално пространство, в което е възможно съвместното съществуване на различни етноси.
Най-първите определения на предразсъдъците безспорно тръгват от една онтология на интерсубективността, защото е очевидно, че те не са качества на субекта сам по себе си, а са налични само при определен тип отношения. Центърът на Другите, които привличат вниманието, са техните знаци на етничност. Но предубежденията започват не в момента на идентификация на тези знаци, а когато погледът се насочи към смислите, които се актуализират в отнасящите се субекти. Това е латентният живот на предразсъдъците, които все още нямат обективации. Едва когато тези смисли се положат във външната социална статика, те добиват своя “завършен” вид и са готови за рационализация. Т.е. основният принцип на функционирането им е едната общност да възприема и формира отношението си към другата съобразно собствените ценности и норми.
Връзката между ромската идентичност и социалните предразсъдъци е комплексна. Това означава, че тя е динамична, ситуативна, разнопосочна и напрегната. Не може да се каже, че отрицателните предразсъдъци стабилизират ромската идентичност или пък че действат само деструктивно. Тук подходът трябва да бъде конкретен и индивидуализиран чрез разпластяване на взаимните междуетнически нагласи, атрибуции, приемане и отхвърляне.
Социалните предразсъдъци, независимо от това дали са положителни или отрицателни, са особена категория, която обединява и отразява важни страни от отношенията между хората. Промяната им е свързана не само със съществуването на “отвореност към другия”, но и с определено състояние на обществото и качеството на живот. Няма съмнение, че в общества в аномия отрицателните предразсъдъци се увеличават, общностите се затварят в себе си, в своя непосредствен битов и семеен кръг, формират се херметични кръгове на основата на специфичен общностен етницизъм. И обратно – в общество в “нормален режим на работа” се създава онази социална среда, в която комплекс от фактори (съ-преживяване-на-другостта, толерантност, наличие на социален капитал като висока степен на доверие, на доброжелателност, на солидарност и т.н.) съдействат за практикуване на “живот-с-положителни-предразсъдъци”.
От спецификата на връзката идентичност-предразсъдъци зависи степента на близост между етническите общности, на възможността да бъдат заедно при формулиране на общи цели и да взимат общи решения, да знаят мястото си в социалния свят и да очертават близки бъдещи образи, т.е. къси и продуктивни или големи и деструктивни междуетнически дистанции. И, разбира се, да минимизират негативните елементи на Те-образите, да създават условия за ограничаване сферите на функциониране и намаляване на значението на предразсъдъците в обществото, да се минимизира готовността да обявяваш различния за враг и да се удържат константни форми на съ-съществуване, а може би и разширяване на пространството на съвместно живеене. А и да се очертава все по-ясно тенденция към отхвърляне на стереотипизирани модели на междуетнически отношения и значими във всекидневния живот да стават все по-гъвкави, адаптивни, зависими от най-важните социални процеси на евроинтеграция и глобализация, т.е. все по-адекватни на променящия се свят.
Предразсъдъците във всеки конкретен социален контекст декодират по строго определен начин културата на ромската общност и в частност ромския образ. Това означава, че няма еднозначно разбиране в различните ситуации. Социалната аномия, конфронтационните междуетнически настроения, бедността или богатството на обществото, степента на социална кохезия или различия създават възможности за различни интерпретация на ромското. Или казано с други думи предразсъдъците предлагат преференциален прочит на съответната етническа култура, в който има предварително зададен смисъл и той трябва да стигне до всеки член на обществото. В него има дори момент на “окуражаване”, т.е. ако случайно при определени индивиди се появи доза съмнение в съдържанието на определен културен елемент, предразсъдъкът го елиминира или поне минимизира и “отвежда” на заден план. А там, където някакво съдържание допуска многосмисловост, “ненужното” се изчиства и се оставя преднамереното. Или съдържанието става ясно и елементарно. Не би било трудно да се приеме, че всичко е тенденциозно, предварително зададено и с разбираеми послания.
Предразсъдъкът се превръща в инструмент за уеднаквяване на членовете на стигматизираната общност, на отношението на всички Други към нея, за определяне на степента на негативно и позитивно. Или той хомогенизира отношенията към нея, начина на оценяването й в обществото, стойността й, с което задава конкретното й място в социума. По този начин се структурират публичните отношения, нагласи, настроения. Особено важно е, че предразсъдъкът определя образа на мнозинство и малцинство – основни характеристики, степен на интензивност при функционирането им в общественото пространство, значението им за социалната кохезия, за толерантността и пр., прави едни образи видими, а други невидими, едни социално активни, други пасивни, едни значими за социума, други маргинални, периферни. В този смисъл води до социален консенсус при определяне на ролята и ценността на общностите.
Той налага начинът на говорене за мнозинство и малцинства както в обществото, така и в медиите. И не случайно Европейският парламент в резолюцията си за положението на ромите в Европа специално подчертава, че “медиите също носят важна отговорност за прекратяването на промотирането на антиромски стереотипи”. Като се има предвид констатацията на Ван Дайк, че “доминантните медии в различна степен винаги са поддържали стереотипи и предразсъдъци за малцинствените групи.”[19]
Може да се твърди, че предразсъдъкът създава паралелна реалност, в която фактически живеем като се “дописват” характеристики, роли, място. Особено важно е, че тя е манипулативна, продуцираща фалшиви полета, образи, отношения. И всичко това е пределно опростено. Предимно черно-бяло. Липсват полусенките, различните тоналности, многото нюанси. Богатството на социалния свят изчезва.
С други думи той създава фалшив “голям разказ” за общностите, за отношенията, за посоката в развитието им, който не просто изглежда реален, а е този, спрямо който се определят действия, предписания... Разрушаването му, разбиването му или поне минимизиране на функциите му става възможно само когато взаимното опознаване стане важен елемент от взаимоотношенията, когато потребността да разбереш другия и преминаването в неговата непознатост се превърне в необходими стъпки в собствения жизнен път. Само тогава ще е възможна близостта, която няма да е разрушаване на дистанции, а тяхното преодоляване, т.е. знанието и чувството за различност ще съхранява уникалността, но няма да е бариера пред живеенето и действането заедно, в името на общо бъдеще.
В този смисъл образите на ромите, степените на приемане и неприемане, ситуациите, в които са готови за взаимодействие с различните, “силата” на разграничаването, ролята на дискриминирането определят съдържанието на идентичността с инвариантите и променливите елементи, присъствието на етническото в нея, способността й да се трансформира в съответствие с променящата се среда или да остава “твърда”, резистентна, ригидна. С други думи – спецификата на споменатите феномени определят характера на идентичностите.
Освен това предразсъдъците определят разстоянието между самоидентификацията и приписваната от другите идентификация в степента, в която определят разликите между самоописанието и „Те”-описанието. Те могат да бъдат както пълно противопоставяне, така и по-“меки” форми на разграничаване.
2.2.2. Ромската идентичност.
Ромите и другите етнически групи
Много сложни са процесите, свързани с идентичността на ромската общност. Това се дължи на спецификата на самата ромска идентичност, т.е на чувството за принадлежност към многослоестата, сложно структурирана и йерархизирана ромска общност с много субгрупи. Тя е множествена идентичност, от една страна, и гранична, от друга, т.е. тя е едно цяло от принадлежности едновременно както към субгрупа, така и към ромската общност като цяло, от една страна, а, от друга, тя не е достигнала до състояние на цялост, консистентност, устойчивост. В същото време голяма част от общността е готова в определени ситуации да “отхвърли” изцяло ромската си идентичност и публично да обяви принадлежността си към друга престижна общност. (Едва ли свързаността с ромското е по-слабо и по-малко значимо за индивидуалния живот. Може да се предполага, че публичността при тази общност има по-различен смисъл, отколкото при другите – публичността е инструмент, средство, начин, доколкото в нея се представя предимно социално желателното.) Сложността при изследване и дефиниране на ромската идентичност произтича най-вече от факта, че на ромската етническа общност липсват онези атрибути, спрямо които по принцип се градят идентичностите. Почти всички те са външно приписвани, “вменявани” от другите, различните, от неромите, което допълнително увеличава значението на аморфността, дисперсността, множествеността, ризомността (Дельоз, Гатари 2009), т.е. децентрираността. И в този смисъл се появява пропукване между идентичността, формирана в ромски свят, и идентичността, конструирана от представители на мнозинство и роми. Тази общност заема особено място в българското общество, доколкото създава най-честите “микро” напрежения. За последните 20 години тя премина през различни състояния. В началото на 90-те години на ХХ в. сред ромското население се засилва тенденцията към турцизиране и формиране на антибългарски настроения, което означава не просто криза и предефиниране на етническата й идентичност, а в много отношения граденето на нова. Това е период, в който в ромската общност настъпват радикални негативни социални промени. Причините са много и те водят до “потъването” й, като я лишава от много възможности, от много ресурси и тя като че ли “изчезва” от социалния свят на българската национална държава.
През втората половина на 90-те години на ХХ в., на фона на “успокояването” на процесите на манифестирано етнодиференциране, започва преекспониране на ромската равнопоставеност и започва формирането на модерна позитивна ромска етническа идентичност – създаване на писмен ромски език, конструиране на ромска история със събития, участници, територии, градене на нов публичен ромски образ, реален (макар и частичен) достъп до властови ресурси и пр.
Това е времето, в което ромската общност формулира очакванията си за участие в управлението на различни нива, решаване на проблемите, свързани с безработица, здравеопазване, жилищна политика и пр. Разбира се, вътре в общността продължават противопоставянията между политически партии, неправителствени организации, елити и противоречиви процеси на консолидация и дезинтеграция. Това означава, че общността все още търси мястото си в социалното пространство, конструира миналото и бъдещия си образ, формулира общи цели.
Началото на ХХІ в. е период на по-систематично и промислено градене на ромска етническа идентичност:
· различават и акцентират собствената уникалност;
· политическият, интелектуалният, икономическият и други елити припознават ромската общност като “своя”;
· различните подгрупи постигат в някаква степен еднакъв прочит на общностно споделена история;
· по-интензивно общността присъства в социалното пространство и става видима за другите;
· формира общо бъдеще – един от най-значимите индикатори за началото на съществуване на консистентна и адекватна идентичност.
Социалните дистанции и „Ние” и „Те” образите са социалните феномени, които “визуализират” предразсъдъците, правят възможно измерването им, влиянието и значението им за характера и развитостта на етническите отношения и обществото, за изграждането на стабилна и вътрешно непротиворечива ромска идентичност.
Понятието за общностна идентичност можем да го конкретизираме чрез твърдението, че тя се изгражда подобно на пъзел, като постепенно прибавяме валидните за българското общество междуетнически дистанции, „Ние” и „Те” образи за ромите, както и ромските Те-образи. Към тази сложна картина при добавянето на схематизмите на националната, етническата и културната ромска идентичност ще получим относително пълен разказ.
Обобщеното говорене за “отвореността” на ромската и “затвореността” на българската общности по отношение на различните, за големите дистанции между турската и останалите, за разликата между необходимите нормативни и реалните им поведенски реакции в процеса на интеграция на българското общество, за способността (или неспособността) им да реализират общи отговорни стратегии при решаване на значими за всички проблеми и т.н., е важно за осмисляне на конкретните междуетническите ситуации, но само когато се направят емпирично видими фактическите дистанции, позитивните Ние-образи и негативните Те-образи, ще получат “истински живот” толерантността и предразсъдъците.
Българите са категорично несъгласни да сключват брак с роми (80,7%)[20], да имат приятели роми (40,9%), да имат съседи роми (38,9%). И ако за отношенията в сферата на по-интимното е по-разбираемо, тревожни са високите дялове на категорично несъгласие за работа в едно помещение с роми (24,9%), за живеене в едно населено място (20,8%), за живеене в една държава (11,7%), за познати (11,3%). Очевидна е тенденцията – при позициите, които изискват по-близки отношения, предразсъдъците формират по-големи дистанции. Същата тенденция, но с по-силни негативни нагласи, се наблюдава при отговора “напълно съгласни”: 47% от българите са напълно съгласни да имат познати роми, 42,4% – да живеят в една държава с роми, 29,4% – да живеят в едно населено място, 25% – да работят в едно помещение с роми, 11,9% – да имат за съседи роми, 10,5% – да имат приятелски отношения с роми и само 1,5% са напълно съгласни да се оженят/омъжат за роми.
Турците, категорично несъгласни за сключване на брак с роми, са 54,8%, за приятелство – 21,5%, за съседство – 21%, за работа в едно помещение – 13,7%, за живеене в едно населено място – 13,7%, за живеене в една държава – 9,7%, за познанство – 4,8%. Напълно съгласни турци да имат познати роми са 59,7%, да живеят в една държава са 54,6%, да работят в едно и също помещение са 41,1%, да живеят в едно населено място са 39,5%, да имат съседи роми са 29,8%, да имат приятели роми са 22,6%, да сключат брак са 6,5%.
Макар дистанцията между българи и роми да е значително по-голяма в сравнение с тази между турци и роми, ромите са по-“отворени” към българите отколкото към турците, което показва в каква посока е ориентиран “погледа” на ромите при граденето на своята идентичност. Например категорично несъгласие на ромите по отношение на българите се проявява само при позицията сключване на брак – 4,4%. При всички други несъгласието е нулево. А пълното им съгласие с изключение само на един е над 50%: да имаш познат – 93%, да живееш в една държава – 91,3%, да живееш в едно населено място – 89,5%, да имаш съсед – 83,3%, да работиш в едно помещение – 82,3%, да имаш приятел – 76,3%. Само при сключването на брак процентите падат под 50-те процента – 44,7%. Именно поради тази разлика релефът на националната идентичност при ромите е много по близък до релефа на националната идентичност при българите, отколкото с националната идентичност при турците. Така се получава малък парадокс – българите демонстрират по-силни отрицателни предразсъдъци към ромите в сравнение с турците, но ромите имат структурно сходство по отношение на националната идентичност не с турците, а с българите. Ето защо дистанциите на ромите от турците са по-големи, в сравнение с тези, които демонстрират към българите. За тях като че ли отново е по-престижно да се идентифицираш като българин, отколкото като турчин. След големите имитации, валидни за ромската общност в началото на 90-те години на ХХ в. и опияненото им от опитите за припознаване като турци, след процесите на конституиране на собствената им общност и идентичност, започва диференцирането на етническата и националната им идентичност и балансирането на двете в различните ситуации от публичния и частния им живот. И в такъв контекст те правят усилия да се отграничат от турците като етническа общност и да се приближат към българите като граждани на България.
2.2.3. Параметри на отрицанието.
Ние- и Те- образи – преди и сега
Образът на ромите в когнитивното пространство на българите е по-скоро негативен, което показва доминиране на отрицателните предразсъдъци – 78,7% смятат, че ромите са най-честите извършители на криминални престъпления, 74,7% приемат, че самите роми са виновни за положението, в което се намират. Тревожно е, че половината от българите и една трета от турците са съгласни ромите да живеят отделно.
В този контекст особено силно се проявява влиянието на предразсъдъците. Колкото по-абстрактни са общностите и колкото по-анонимен е респондентът, толкова по-явни са негативните нагласи към различните: мнозинство към малцинства, малцинства към мнозинство, едно малцинство към друго. В този континиум има повече и по-малко предпочитани. И, разбира се, на едни общности могат да се минимизират неприемливите характеристики, но на други не може. В българското общество най-толерирани са етническите българи. Малцинствата са готови за компромиси, т.е. отрицателните предразсъдъците по отношение на мнозинството са най-слаби. Турците се “ползват” с умереност в негативното отношение както от страна на мнозинството, така и от страна на ромите. Ромите са най-отхвърлената общност. Като че ли в нашето междуетническо пространство е нужна изкупителна жертва за всичко лошо. Негативните предразсъдъци към тях са най-силни, най-устойчиви и най-чести. Това показва категоричното непознаване на тази общност, признаване на голямата й различност и нежеланието да се направи усилието за доближаването до нея по пътя на опознаване на особеностите й.
Това означава, че отрицателните предразсъдъци правят степента на близост илюзорна, а отдалечеността между роми и останалите – основен параметър на реалния стил на живот. Декларациите за успешните програми за интегриране на ромите, отчетите за ефективните стратегии, свързани с Декадата на ромското включване, изявленията на неправителствените организации за постиженията в сферата на образование, здравеопазване, жилищна политика и пр. остават думи от една успоредна реалност, в която се отчитат изхарчени пари, свършени дейности, ангажирани субекти и т.н., но продуктът остава невидим.
Предразсъдъците влияят върху степента на близост или отдалеченост на общностите една от друга в националното цяло, разкриват огромното пространство на отграничаване и различаване, необходимо за опознаване и фаворизиране на себе си и дискриминиране на другите, за постигане на мярата на конституиране на собствения свят и този на различните. В същото време ни “разказват” и за митовете, които “работят” в частното етническо и публичното национално пространство, които дефинират форматите на отношения или поне влияят върху вече създадените. Същото правят и Ние- и Те-образите като се превръщат в част от фундамента на общностните идентичности, разказ за изграждането и функционирането им, специфичен техен прочит. Доколкото концептуализират „Нас” и „Тях” с цялата аргументация на тази процедура, те всъщност задават “снимката” на възможните идентичности и на отношенията между тях, изграждат предварителен порядък, над който се надстрояват същински членства. Или с други думи, Ние- и Те-образите, предразсъдъците и и дистанциите формулират всички детайли между конкретни общности, всички форми на отношения в тях и между тях в съответствие със собствената им история и типовете социални контексти, за да бъде възможно конституирането на ефективни идентичности. Може да се формулира хипотезата, че те са израз на значението на националната и етническите идентичности на общностите.
Важно е да се отбележи, че етническите общности са във висока степен самокритични и групата от негативни черти е достатъчно богата. Малцинствените общности са интериоризирали негативните характеристики, приписвани им от мнозинството и в това отношение Ние- и Те-образите се оказват близки по съдържание. Подобна реинтерпретация от самото малцинство на тези атрибуции се прави с различни цели – да се доближат формално до оценката на мнозинството и така да получават “благоволението му” в критични моменти, т.е. да използват Ние-образите като инструмент за придобиване на ресурси, да създават пространство за нови идеологии в националния наратив като в същото време се капсулират по-силно или за да “открият” същинските причини за трайното неблагосъстояние на мнозинството от общността, да преувеличат колективния психичен дефицит.
Ярко доказателство за най-радикалната трансформация на ромска идентификация в сравнение с другите етнически общности е най-голямо разминаването между сегашната представа за собствената етническа общност и тази в спомените им преди 1989 г. Този факт отново показва, че ядрото от постоянни черти при тях е най-свито, т.е. че идентификационният център е най-семпъл. Основното ядро на Ние-образа на ромите се гради от характеристиките “трудолюбиви”, “весели”, “единни, задружни”, “добри”, “отзивчиви, всеотдайни”, “безгрижни, широка душа”, “честни”. Ромите не смятат за важна свързаността си с държавата, родината, България, а остават в границите на междуличностните и междуобщностните отношения. Това не е специфика на малцинствените общности, а по-скоро е продукт на жизнения свят, на всекидневното пространство, на обживяваното поле. В този смисъл този факт е най-силното доказателство за отдалечеността на малцинствата от държава и нация, респективно от родина, България, патриотизъм и битуването им в семейство, род, населено място. И така, общностните атрибуции (позитивни и негативни) описват индивидите в частното, а не в публичното пространство. Дори нещо повече – в тяхното частно пространство в най-малка степен се визират отношенията с другите. Ромите са най-пестеливи при самоописанието. Нещо важно – това самоописание най-плътно съвпада с описанието от другите. И това важи както за позитивните, така и за негативните качества: “престъпници, крадци”, “лъжци, нечестни”, “неграмотни, необразовани”, “мързеливи”, “злобни”, “мръсни”, “завистливи”. Дали е “случайно” съвпадението или те градят очаквания образ?
Странно е, че отсъства позитивна черта, като “толерантни”, особено като се имат предвид другите резултати от същото изследване, които недвусмислено доказват отвореността, откритостта на ромите към различните. Едва ли е само въпрос на търсене на доброжелателност чрез социално желателни отговори. По-скоро е стремеж да бъдат приети от по-престижните общности в обществото, да се изравнят с тях, да се издигнат в по-високите нива на стратификационната пирамида. Тук вече е формулиран другият казус – защо се прави? Дали за да се “избяга” от гетото (като метафора), да станеш невидим и да ползваш ресурсите, които ползват другите или за да стигнеш до тези нив, въпреки видимото ромско, по-скоро заедно с него и през цялото време да имаш врагове с техните предразсъдъци, което стимулира, но и което носи вина при неуспех.
Основните черти, които градят образа на ромите през 1992 г., са: “музикални/артистични” (90%), “безгрижни” (74%), “бедни” (74%), “задружни” (73%), “сръчни/ловки” (68%), “общителни” (65%), “крадливи” (65%), “гостоприемни” 61%), “недисциплинирани” (53%), “мързеливи” (48%).[21] В новия образ ромите прибавят социално желателни характеристики, като “трудолюбиви”, “честни”, “отзивчиви, всеотдайни”, противоположно на “мързеливи”, “лъжливи” и “силно свързани със семейството и рода”. Може да се приеме, че част от тях са преминали на ново стратификационно ниво, но това не променя радикално общността. И все пак промените в самоописанията са важни знаци за различните етапи, през които преминава общността, за да “стикова” собственото Ние с Те на другите.
Българският Те-образ за ромите сега се изгражда от характеристики като “весели” (19,5%), “единни, задружни” (15,1%), “безгрижни, широка душа” (9,2%), “трудолюбиви” (5,6%), “музикални” (3,1%) и от друга страна “престъпници, криминално проявени” (62,2%), “мързеливи” (39,5%), “нечестни, лъжци” (21,6%), “мръсни, нечистоплътни” (16,6%), “неграмотни, необразовани” (14,6%), “нахални” (6,2%), “безотговорни” (6%), “готованци, консуматори, чакат на социални помощи” (4,4%), “не спазват обществения ред и законите” (3,5%), “агресивни, побойници” (3,4%), “хитри” (3%).
Радикално различна е ситуацията при българския образ за ромите, в сравнение с този за турците. В турския има усещането за уважение, респект, равнопоставеност, независимо от крайните негативни характеристики. При ромите определящото е драматичното отрицание – само четири позитивни характеристики и много негативни. Би могло да се каже, че българите градят категорично отрицателен ромски Те-образ. В такава ситуация особено сериозен става проблемът как ще се постига интеграцията на мнозинство и малцинство, как ромското малцинство ще успее да премине отвъд границата на “Те”, какви инструменти трябва да направят възможно преодоляването на огромни социални пространства между двете общности? Особено при решаващата роля на отрицателните предразсъдъци.
Много близък до сегашния е и българският образ за ромите преди 1989 г.: “весели” (14,6%), “единни, задружни” (12,5%), “трудолюбиви” (10,6%), “безгрижни, широка душа” (6,6%), “музикални” (3,2%) и също така “престъпници, криминално проявени” (40,6%), “мързеливи” (30,5%), “нечестни, лъжци” (18,5%), “мръсни, нечистоплътни” (12,4%), “неграмотни, необразовани” (10,1%), “безотговорни” (4,9%), “нахални” (3,5%), “хитри” (3%). Доколкото Ние- и Те-образите са спомени, може да се предполага, че мнозинството от респондентите наслагват сегашните си мнения, оценки, представи върху определени масови нагласи. И в този смисъл образите не са особено сигурна информация. Но все пак отразяват съществуващо и функциониращо отношение. Въпреки устойчивостта на тези социалнопсихични феномени, все пак важно е да се видят и сравнят сегашните образи с тези от 1992 г., фиксирани в изследването “Аспекти на етнокултурната ситуация в България”(Георгиев и др. 1993: 59-76).
Коригиращ в тази ситуация би могъл да бъде българският образ за ромите от 1992 г.: “крадливи” (99%), “безгрижни” (94%), “мързеливи” (93%), “недисциплинирани” (86%), “музикални” (84%), “коварни” (65%), “задружни” (65%), “ развратни” (63%), “жестоки” (60%), “неблагодарни” (62%). Всъщност семантични разминавания няма както при позитивните, така и при негативните характеристики, което само потвърждава наличието на силни отрицателни предрасъдъци, неприемането на ромите от българите, необходимостта от изминаването на дълъг път и от двете общности (който като че ли не е започнал), намаляването като че ли на точките на допир.
Турският Те-образ за ромите днес е много близък до този на етническите българи. Основните характеристики, които той включва, са: “весели” (17,7%), “единни, задружни” (17,7%), “безгрижни, широка душа” (8,9%), “трудолюбиви” (6,5%), “музикални” (3,2%) и в същото време “престъпници, криминално проявени” (63,7%), “мързеливи” (33,1%), “нечестни, лъжци” (25,8%), “мръсни, нечистоплътни” (7,3%), “неграмотни, необразовани” (6,5%), “хитри, лукави” (5,6%), “безотговорни” (4,8%), “готованци, консуматори, чакат на социални помощи” (4,8%), “завистливи” (3,2%), “побойници” (3,2%). Толкова много съвпадения категорично очертават границите на социалното пространство на ромите. А това прави много трудно излизането им от там. Важно е да се отбележи, че събития от реалния живот намират проекция в Те-образа: “преференциите” на ромите като неплащане на електричество, вода и пр., безработицата или заетостта в сивата икономика “произвеждат” черти, като “безотговорни”, “готованци, консуматори, чакат на социални помощи” и др., а увеличените криминални престъпления с участници роми – черти като “престъпници, криминално проявени”, “побойници” и др.
Характеристиките, с които турците описват ромите преди 1989 г., са: “весели” (21,8%), “единни, задружни” (8,9%), “безгрижни, широка душа” (8,8%), “трудолюбиви” (7,3%), “музикални” (5,6%), “спазват обществения ред и законите” (3,2%), “не са крадци” (3,2%), “артистични” (3,2%) и в същото време “престъпници, криминално проявени” (32,2%), “мързеливи” (28,2%), “нечестни, лъжци” (21%), “мръсни, нечистоплътни” (8,1%), “неграмотни, необразовани” (5,6%), “духовно бедни” (4%), “бедни” (4%).
Трябва да се отбележи важен момент в този образ – турците в спомените си имат далеч по-позитивен образ за ромите преди 1989 г. В него се появяват повече характеристики, с които той става по-богат и се различава от българския като показва, че е възможна промяна в тези изключително ригидни психологически структури. Негативната част повтаря тази от днешния образ и не внася нищо ново.
Дали спомените на турците за ромите са близки до реалността? Образът, който турците реално конструират в почти същия период (1992 г.) и като се има предвид, че през периода до 1992 г. между тези две общности не е имало никакъв конфликт, може да се предполага, че той е почти автентичен: “крадливи” (99%), “мързеливи” (88%), “безгрижни” (87%), “недисциплинирани” (79%), “музикални” (77%), “неблагодарни” (67%), “развратни” (60%), “коварни” (52%), “бедни” (50%). Безспорно е, че в основните позиции образите съвпадат. Разбира се, “новият” образ е по-богат, което е ситуативно определено, но това не променя тоналностите. Още веднъж може да се потвърди, че турският образ за ромите е относително “по-смекчен” от българския, което съвпада с отговорите на въпросите за готовността за приятелство, познанство, живеене заедно, наемане на работа и пр. А това позволява да се мисли, че ще има ефективни практики на междуетническо взаимодействие.
2.2.4. Ромите за другите
Образите, които имат ромите за двете етнически групи – българи и турци показва, не само една налична ситуация, но съдържа и в голяма степен желаните черти, качества, които трябва да се притежават и да бъдат интериоризирани като по този начин се превърнат в елемент от тяхната идентичност. За българската етническа общност днес ромите извеждат като основни следните характеристики: “трудолюбиви” (45,6%), “добри” (27,2%), “честни” (16,7%), “отзивчиви, всеотдайни” (11,4%), “образовани” (8,8%), “толерантни, уважават другите етноси” (7%), “упорити” (6,1%), “заемат високи постове” (5,3%), “общителни” (4,4%), “последователни” (4,4%), “заможни” (4,4%), “умни” (3,5%), “гостоприемни” (3,5%), а така също “надменни, високомерни” (23,7%), “не са толерантни, не уважават другите етноси” (21,1%), “злобни” (14,9%), “завистливи” (13,2%), “алчни” (11,4%), “нечестни” (9,6%), “властолюбиви” (7%), “престъпници, измамници” (7%), “корумпирани” (5,3%), “мързеливи” (4,4%), “родоотстъпници, напускат родината си” (3,5%). Позитивната част от образа включва, преди всичко, индивидуални или колективни качества, които остават в сферата на общностния живот. Едва в отрицателните характеристики се определят отношенията на българите с властта, държавата, родината – “властолюбиви”, “родоотстъпници, напускат родината си”, “корумпирани” и др. В образа-спомен няма особени разлики. Той в голяма степен повтаря вече коментирания: “трудолюбиви” (51,8%), “добри” (35,1%), “честни” (17,5%), “отзивчиви, всеотдайни” (10,5%), “умни” (5,3%), “гостоприемни” (5,3%), “толерантни, уважават другите етноси” (4,4%), “образовани” (3,6%), “дисциплинирани” (3,6%), “единни, задружни” (3,5%), “смели, решителни” (3,5%) и от друга страна “алчни” (8,8%), “злобни” (7,9%), “надменни, високомерни” (7%), “завистливи” (4,4%), “нечестни” (3,5%), “властолюбиви” (3,6%), “малодушни, страхливи” (3,5%).
И така, най-дискриминираното малцинство очертава “добронамерен” образ на мнозинството, което дава основания да се оценява като адекватен на ромските представи за българите. Неглижирането от страна на българите, изолирането им от социални ресурси, понякога преднамереното увеличаване на дистанциите не изкривяват ромския поглед.
Подобен е бил ромският образ за българите и през 1992 г.: “умни” (68%), “амбициозни” (66%), “избягват тежката работа” (65%), “алчни” (49%), “развратни” (42%), “общителни” (42%), “сръчни, ловки” (40%), “не може да им се вярва/не може да се разчита на тях” (36%), “гостоприемни” (36%), “враждебни към другите” (30%). Това е поредното доказателство за откритостта на ромската общност, за готовността й за комуникация и колективно действие с мнозинството, за усвояване на модели на поведение и идентичност. Разбира се, това не е безусловно и основното е трудното идентифициране и разделяне с неодобряваните от другите специфични характеристики.
Може би това е моментът да се спомене, че вината за не особено ярките трансформации на ромската общност не е само нейна. Заедно с особените и неприемани културни специфики се подреждат и неефективните и отдавна отхвърлени от другите страни политики, които две десетилетия се практикуваха в България и дадоха възможност за обогатяване на фондации, министерски служители, политически лидери, формираха синдрома на заучената безпомощност при големи маси сред ромското население и разбиха възможностите за реален старт на друга част.
Образът на турците днес е представен от ромите чрез следните характеристики: “трудолюбиви” (37,7%), “единни, задружни” (14%), “честни” (10,5%), “отзивчиви, всеотдайни” (7,9%), “добри” (5,3%), “уважават традициите” (5,3%), “скромни” (4,4%), “верни, предани” (4,4%), “отговорни” (3,5%) и от друга страна “религиозни фанатици” (8,8%), “злобни” (7%), “затворени в своята етническа общност, изолират се” (6,1%), “завистливи” (5,3%), “надменни, високомерни” (4,4%), “властолюбиви” (4,4%), “говорят само на турски език на обществени места, отказват да говорят български език” (4,4%), “алчни” (3,5%). Този образ плътно се доближава до българския. В значителна степен ромите копират българските оценки и подражават на българите в отношението към турците. Особено впечатляващо е съвпадението в негативната част на образа – “религиозни фанатици”, “злобни”, “затворени в своята етническа общност, изолират се”, “завистливи”, “надменни, високомерни”.
Тази представа на ромите за турците днес показва изключително висока консистентност с представата на ромите за турците преди 1989 г., когато става дума за позитивните характеристики на турската етническа общност. Що се отнася до негативните – там положението е точно обратното, разминаването е голямо.
Образът преди 1989 г. включва характеристики като: “трудолюбиви” (35,1%), “единни, задружни” (7,9%), “добри” (6,1%), “честни” (4,4%), “отговорни” (4,4%), “скромни” (4,4%), “верни, предани” (4,4%), “отзивчиви, всеотдайни” (3,5%) и също така: “затворени в своята етническа общност, изолират се” (5,3%), “агресивни” (4,4%), “родоотстъпници, предатели” (4,4%), “злобни” (3,5%), “лековерни, наивни, лесно се манипулират” (3,5%), “покорни, смирени, не са борбени” (3,5%), “религиозни фанатици” (3,5%), с които в значителна степен повтаря днешния образ и показва, че ромското отношение към турците, дори и да се е променяло през последните две десетилетия, е възстановило съдържанието и функциите си.
А образът от 1992 г. се гради от “фанатици” (57%), “неблагодарни” (56%), “жестоки” (47%), “коварни” (46%), “алчни” (43%), “задружни” (33%), “крадливи” (33%), “развратни” (29%), “умни” (26%), “сръчни, ловки” (26%). Не може да не се отбележи, че образът на турците за ромите е значително по-негативен от този за мнозинството. Още веднъж се доказва, че ромското малцинство винаги е очаквало да получи одобрението му, независимо от лошото му отношение. И едва ли това са само декларации. Стремежът да се издигнат до престижното ниво на етническите българи е постоянен. И това не е само поради потребността от ресурси, които ще решат някои от проблемите. По-скоро това е желанието да се измъкнат от дъното на социалния живот и да заемат достойно място. Поне за една част от общността.
* * *
В случая са засегнати ограничени аспекти от връзката между идентичност и предразсъдъци. Не може да не се признае, че конституирането на идентичността е процедура, в голяма степен основаваща се на предразсъдъци. Огромна част от образите за себе си включват пребиваващи и функциониращи в публичното пространство предубеждения спрямо всяка конкретна общност (както положителни, така и отрицателни). Голяма част от атрибуциите в идентичността са резултат на предразсъдъците и колкото по-малко се знае за съответната общност, толкова по-големи са “компенсациите” от тяхна страна.
Като цяло може да се каже, че предразсъдъците, а те са предимно отрицателни в българското общество към ромите, имат мотивационен ефект – те стимулират общността или част от тази общност към промени, към опити да се изградят по-положителни нагласи към тях като модифицират или изграждат друга идентичност, но реалните социални условия, в които те са поставени, не дават особено големи възможности за това.
[19] European Parliament. European Parliament Resolution on the situation of the Roma in the European Union. In: European Parliament Official Website [online]. 28 apr. 2005. [cited 15 Nov. 2009]. Available from: http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef=-//EP//TEXT+TA+P6-TA-2005-0151+0+DOC+XML+V0//EN&language=EN)
[20] Всички цитирани в този параграф емпирични данни са от националното представително емпирично социологическо изследване “Национална идентичност и социални времена: диференциация на етнокултурни модели”, проведено на терен през 2010 г. от научен колектив с ръководител Таня Неделчева, финансирано от Фонд “Научни изследвания” на МОМН.
[21] Използваните за сравнение данни от 1992 г. са от националното представително емпирично социологическо изследване “Аспекти на етнокултурната ситуация в България”, проведено от научен колектив, с ръководител Живко Георгиев (Георгиев и др. 1993: 59-76).