12. ПЕРСПЕКТИВИТЕ
Успехът е преодоляване на етноса…
Надяваме се, че след целия този анализ няма да прозвучи декларативно и като клише изводът, че навлизането в дълбочина и ширина на проблематиката, свързана с успелите роми у нас, ни предоставя възможности за една по-друга сетивност, за изостряне на нашата чувствителност към обсъждания кръг от проблеми. Разбираме, че ромите или циганите в България далеч вече не са само една обща, нискообразована и нискостатусна маса, която живее единствено в мизерия и лоши материални условия, която живее благодарение на социални помощи и е отчаяна до такава степен, че сама не иска да промени битието си. Въпреки че процесите на позитивна промяна не са така мащабни и високоскоростни, каквито би ни се искало да бъдат, промяна има и тя продължава сред това население. Засега на успелите роми се гледа главно като на някакви странни изключения, като на „бели лястовици” сред огромната ромска популация. Настоящото проучване регистрира категорично нарастването на тези успели, издигнали се сред масата роми – за това свидетелстват вече обобщени данни и списъци на ромски лидери или на членове на т.нар. „ромски елит”, както и единния социо-професионален регистър на самото наше проучване. И като абсолютна бройка (а, очевидно, тя не може да бъде завършена, изчерпателна), и като форма на проява на издигането на отделните роми до и на нивото на успели хора в обществото, по различните региони, области и селища, успелите роми се увеличават всяка година, буквално с всеки изминал ден. Имаме достатъчно основания да считаме, че относителният дял на успелите сред ромите ще продължава да нараства, с което ще се променя както цялостната физиономия на това етническо малцинство, така и отношението на широката ни общественост към отделните роми, към онези успели, които имат ромски произход или се самоидентифицират като роми (или като цигани, или като произхождащи и принадлежащи към различните техни подгрупи и видове).
В началото на настоящата книга започнахме с емпиричната констатация, направена от терена, с помощта и на интервюирани успели роми, че „Успехът няма етнос…”. Дали това остава валидно и след проведените качествени и количествени анализи или то се опровергава?... Нашият отговор е, че това е принципно вярно, като обобщена сентенция, в смисъл, че, независимо от етническия произход и етническата принадлежност, жизнената траектория на успеха съдържа едни и същи, универсални „базисни интервали”, едни и същи условия, причини и фактори на въздействие, в резултат на които отделният индивид успява. Успехът става възможен благодарение на ролята на родителите и семейната среда, на училището и следучилищните институции, на личната мотивираност за успех, на приемането в професионалната среда, а често (особено сред успелите на локално равнище ръководители, служители, експерти, лидери) и с помощта на партийния и политически капитал.
И все пак… Успелият наистина достига в една или друга степен общо, универсализирано ниво на реализация, където няма (или почти няма!?...) значение кой-какъв етнически произход или принадлежност има. Заедно и успоредно с това, успелият от ромски произход или с ромска идентификация носи своята специфичност на постигнатия успех. Същите гореспоменати „универсални условия на успех” са наистина валидни и при успеха на ромите, но в определена „специфична”, модифицирана, „пречупена” светлина: родителите и семейството са изключително важни като стартова позиция и подкрепа, но при ромите това означава и нещо друго (преодоляване на типичната сред ромите слаба заинтересованост от образованието на детето, от нуждата за постоянно окуражаване на неговите училищни занимания и постижения; от осигуряването на отличен или много добър български език, от придобиването на важни хигиенни и дисциплиниращи навици, трудно създавани в обстановката на мизерни жилищни условия и лоша, неизградена инфраструктура в ромските махали и т.н.); училището, самото образование, са също ключово важни за успеха както за всички, така и за ромите, но за последните това означава и друго нещо (равностойното им приемане, важността на смесените паралелки, пълноценното им обучение, вкл. със занимални или пансиони, за да усвоят добре учебния материал и т.н.); личната мотивация е универсален фактор за всеки успех, така и при ромите, но тук има и още нещо (осъзнаването както на своите възможности и цели, така и на нуждата от силна амбиция да сполучи, дори и с цената на „двойно повече усилия” и т.н.)…
Специфичността, това „още нещо…” е прякото или косвено отражение на „етническите бариери” пред успеха: директното или опосредствано задържащо влияние на етническата общност (в обобщен вариант или като конкретна местна квартална среда), нуждата да преодоляваш дискриминационни пречки – и в училище, и при постъпване на работа, и в самата работа, и в отношението при ползване на обществени услуги и т.н., и т.н. Оттук и необходимостта да влагаш „двойно повече усилия” спрямо другите, за да постигнеш същия успех. А и самата „етно-екстра” – назначаването на дадена позиция именно защото си ром, само по себе си позитив за отделния индивид, също дешифрира по свой начин „спецификата” на ромския успех.
И друго, което се налага от анализираната информация. Въпреки че има разнообразни случаи на успех, има един повтарящ се „рефрен” на личните жизнени истории на успелите роми: това е обстоятелството, че в много от случаите успелите роми не са живели още от малки, а и по-късно в ромската махала, не са били „потопени” в собствената етнохомогенна ромска среда. Успелите не са продукт на ромското гето и на еднотипната, ограничаваща личностното развитие, етническа среда. Те са не просто най-често, а дори и като правило, отраснали отделно, в смесена среда, заедно с българчета, турчета, евреи, арменци и други етноси. Отделеността от „пъпната връв” на етноса или по-скоро хетерогенността на етническата среда е съществен фактор за успешното индивидуално израстване на ромите. Респондентите многократно и по различни поводи изтъкват, че са нямали проблеми с етническия си произход и в образованието, и при постъпване на работа, защото те са живели „постоянно с всички останали, с българи, турци, арменци и т.н.”, че не са ги отделяли като роми, защото те изцяло „приличат” на останалите (дори в редица случаи и по цвят на кожата, дрехи, поведение). Цялата настояща книга, като обобщение на безкрайно интересното „пътешествие в света на успелите роми”, е още едно свидетелство, още един, пореден аргумент след проучване на факторите на индивидуалния успех срещу капсулиращия, задържащ и застоен ефект от живота изцяло в „ромските” махали, „ромските” квартали и гета, срещу „ромските” училища и т.н., които ежедневно раждат и възпроизвеждат главно изолация, сегрегация. Това ни най-малко не отменя възможността за етническото културно многообразие, потенциала за спазване, поддържане и развитие на съответните ромски културни обичаи и традиции.
Какво искаме като резултат? Какъв трябва да бъде приоритетът? Съхраняване на затвореността, безпросветното съществуване, без шансове за развитие или успеха, просперитета на хората от този етнос?
След като проучихме мнението на успелите, нашето предпочитание и избор е категорично към второто. В случая би било поредната наивност в областта да търсим някакъв изкуствен баланс между двете възможности, в името на някакъв абстрактен и самоцелен „мултикултурализъм”. Развитието на модерното и постмодерно общество недвусмислено е на страната на еманципирането на индивида от общността, а и в исторически, цивилизационен план принципно намалява значимостта на етническите общности за сметка на увеличаване на личната свобода на индивидите, членове на различните тези общности. Издигането на образователното, културното и икономическо положение на целия етнос не е възможно като „колективно” дело, а като резултат от образователните, културни и икономически постижения на отделните хора от етноса. Изборът, приоритетът е на страната на позитивната реализация на отделния индивид, който произхожда и принадлежи към ромския етнос, който тръгва от специфичната, неповторима етническа общност и извървява целия труден път към универсалните измерения на личностния успех. За самия успял ром етническата обособеност и затвореност (а това са синоними на „сегрегация”!) е задържащ, спиращ фактор за развитието му. И ако трябва да уточним началното „Успехът няма етнос…”, бихме обобщили и доформулирали изводът си сега така: Успехът е преодоляване на етноса!
А как да „преодолеем” етноса ли?... В духа на всичко написано по-горе, като цяло, разкодирането, дешифровката на това преодоляване би трябвало да означава създаването на условия за успеха, в т.ч. намаляване и отстраняване на бариерите, пречките пред успеха, пред развитието на възможностите на отделната личност, независимо от етническия й произход и принадлежност. Достатъчно коментирахме значимостта на различните основни причини, фактори, механизми на успех, както и на онова, което спъва ромите към успеха. „Успехът на етноса”(ако изобщо е логично-оправдана такава мисловна конструкция?!) е възможен единствено със и чрез успеха на отделните индивиди, произхождащи и принадлежащи към същия етнос. Далеч сме от мисълта за открояващи се успехи буквално на всеки човек, става дума за индивидуалните усилия и резултати на всеки да получи добро образование, да намери и върши подходяща работа, да е полезен за себе си и близките и т.н. Това изискване за „индивидуализация на подхода” е валидно както за ромите, така и за всички останали, в т.ч. и за етноси, които иначе имат най-много или поне най-популярни „успели представители” в световната история, като евреите, арменците и пр. Защо това е принципът, правилото? Успехът в съвременните модерни и постмодерни общества, поне като общо правило, следва универсалните принципи на меритократичните критерии: благодарение на индивидуалните, лични усилия, принос и постижения.
В конкретния случай с ромите у нас, това, което е в състояние да направят държавата и нейните институции не е цялата ромска общност да стане успешна – това не просто е утопично, но и невъзможно. Нито да направят от всеки ром – „успял ром”. Знаем, че и в останалите етноси, вкл. сред българите в България, сред холандците в Холандия и т.н., далеч не всички и дори не повечето в техните общества са „успели”. Обяснението е в съществуващата устойчива система на социалното разслояване, на стратификация в съвременните общества. Защото всичко отново е въпрос на лични усилия, принос, постижения – и начин на „вграждане” и позиция на включване в социалната структура на това общество. Но това, което може и е необходимо да се направи е да се създадат условията за индивидуалния успех – и за ромите, условията, при които всеки, вкл. ромът, може да проявява своята индивидуалност.
Тази задача, създаването на условия за успех, не е краткотрайна, а стратегическа, постоянна и за нейното реализиране са нужни не един или два правителствени мандата. Практически, това е част от общата перспективна посока на политиките към ромите. Грижата за образователната им интеграция, за десегрегация на образованието, за постепенното ликвидиране на етнохомогенните „ромски” квартали, с характер на гета, както и на „ромските училища”, недопускането на дискриминация в различните й форми и т.н., са само едни от жалоните в правилната насока. Върху които все повече се налага изискването не просто за политическата воля на едни или други управляващи, а за национален консенсус и единодействие в перспектива занапред.
За финал ще приведем впечатления на една студентка, която бе интервьор по време на изследването.
· „Преди интервюто бях скептично настроена, мислех си, че респондентът няма да иска да отговаря на някои въпроси или ще се опитва да отговаря с някакви заучени реплики и няма да е искрен. Притесненията ми обаче се оказаха излишни. Този представител на ромската общност елиминира значителна част от предразсъдъците ми и не можете да си представите какво приятно чувство на лекота изпитах след това. Какво окриление и вдъхновение е наистина да работя върху проблема с десегрегацията на ромите, че това начинание не е безсмислено, а изключително важно и необходимо, да не кажа задължително, за да може България да излезе от дупката, в която попадна преди 20 години! За да може България да намери своя път към промяната на мисленето, манталитета и „разбиването” на всички предразсъдъци, които ни пречат да заживеем един спокоен и сигурен живот, без чувството, че постоянно стоим на една нестабилна плоскост, която всеки момент ще рухне под краката ни.…(Респондентът) не диференцираше проблемите на „проблеми на българите” или на „проблеми на ромите”, а ги дефинираше като проблеми на целия ни народ и коментираше, че решението им е от изключителна важност за всички, ако искаме България да прогресира. …(Той) сам се беше издигнал, сам беше постигнал всичко важно в живота си. По мои впечатления той е човек, който знае каква е целта му в живота и всъщност отдавна е намерил смисъла на неговото съществуване, а именно – да се грижи за семейството си и да помага на ромското малцинство да се развива и да стане пълноценна част от българското общество, и скоро думата „ром” да се използва като нарицателно за нещо положително в България.”(Впечатления на Деница Сейкова, студент в специалност „Публична администрация” на Софийския университет, 04.2010)
Звучи доста възторжено и приповдигнато, но, убедени сме, че това не се обяснява само с младостта и ентусиазма на нашия интервьор. Докосването и навлизането в по-голяма дълбочина в света на успелите роми, което се опитахме с настоящата книга, разкрива и други, позитивни, съвсем нови насоки, нови хоризонти на мислене не само на междуетническите отношения в България. Но и на цялостното ни обществено развитие. С пълноценното включване и професионалната реализация на нарастващото число успели роми, както и на успелите представители на други етнически малцинства, заемащи досега по-задни редици в активния обществен икономически, политически и културен живот, се очертават извънредно интересни, неподозирани и много по-добри от познатите ни до този момент нови възможности за по-близкото и по-далечно бъдеще на страната. Ще съумеем ли да задвижим този значителен и перспективен национален капитал и потенциал?!...
17 октомври 2011 г.
София