Потресен съм. В по-голяма степен от самия себе си.
Така съм, откакто прочетох по-внимателно публикувания за пореден път в нашата преса (след като е бил включен и в каталога на изложбата, представена преди десет години в Националната галерия за чуждестранно изкуство) откъс от дневника на Антони Пьотровски – автор на картината, изобразила баташкото клане.
Колкото и да не разчитам на старческата памет, просто няма начин да не съм го бил прочел вече. Най-малкото поради стойността му като много важен, едва ли не доказателствен фрагмент от болезнено деликатния пъзел “Пьотровски – Батак – Балева – Брунбауер - митология – “светотатствен” проект и пр.”
Точно затова съм изумен. Точно затова съм изумен главно от себе си. Как е било възможно да чета, без да съм осъзнавал какво чета! Как е било възможно да подмина едва ли не с прозявка подобно историческо извращение! Утешава ме, разбира се - донякъде, обстоятелството, че (поне досега) не съм единственият.
Няма да се занимавам подробно с натрупалите се пикантерии и безобразия около скандала “Батак”. Не ми се участва и в сериозни теоретични дискусии. Преди да премина към основната тема на изложението ще си позволя единствено да резюмирам - без претенции за върховна истина - собствените си убеждения.
Първо, стойността на всяко спекулативно упражнение зависи в основни линии от няколко критерия, един от които е свързан с неговата операционална необходимост. Повторното откриване на велосипеда, примерно, насочва публичния интерес не към самия “постевристичен” резултат, а към смисъла на неговото преоткриване. А и без каквото и да е (независимо дали неутрално и обективно, каквото проф. Улф Брунбауер и Мартина Балева твърдят, че е тяхното, или субективизирано до крайност и пристрастно) научно изследване е добре известно, че във всички епохи както произведенията на изкуството, така и медийните продукти оказват определено въздействие върху масовото съзнание и допринасят за митологизирането или демитологизирането на определени исторически дати, имена, събития.
Второ, някои от съществените исторически дати, имена, събития действително биват митологизирани (в различни, постепенно уплътнявани с времето варианти - романтизиран, идеализиран, фалшифициран, “разкрасен”, демонизиран, деформиран и пр.), но крайните резултати от тази митологизация се вграждат съзидателно и непротиворечиво в националната биография, като извисяват националното достойнство и укрепват националната идентичност. Последното впрочем е с пълна сила валидно и дълбоко преживявано главно от огромното мнозинство от населението, т. е. от хората, чието лично достойнство (по принцип виртуално) не би могло да е подкрепено с никакви сериозни основания и чийто личностов идентитет се оказва величина със затихващи функции, поради което именно духовната енергия за едното или другото бива черпена отвън. Митологията, с други думи и в крайна сметка, е важна и неотменима съставна част от самосъзнанието на всяка нация.
Трето, баташкото клане в частност и въстанието като цяло са не само безспорни исторически факти, но и кървящи рани в народната памет. Защо, кога, къде и как се е получило така са въпроси, непроменящи фактическото положение на нещата. Затова и всяко невнимателно боравене със събития, към които хората са болезнено чувствителни, дори под формата на неутрално научно изследване, предизвиква остра – несправедлива, но донякъде обяснима – обществена реакция.
Във връзка с най-емоционалните обвинения и оправдания бих добавил в скоби още две необходими (неперсонализирани) уточнения.
Когато основателни съмнения или направо негативна оценка поражда самата тема на дадено научно или наукоподобно изследване, в подозрително настроените умове естествено възниква мисълта за политическа цензура, идеологически ограничения, недемократично посегателство върху свободата на мисълта и пр. Както се получи и тук, между другото. Затова съм длъжен да отговоря на въпроса има ли забранени теми в науката (освен работата върху биологичните оръжия и поставеното под международен контрол опасно задълбочаване в генните структури)? Има, разбира се.
Защитата на горната теза е невъзможна вън от навяващите настръхващи асоциации илюстрации. “Антропометрични изследвания на съотношението между доликокефалните, мезокефалните и брахикефалните черепи на жертвите в Батак” е тема, която не бих препоръчал никому. Или “Дискурсивна екзогенетика и контент анализ на произнасяните по време на баташкото клане молби за пощада”. Действително много съжалявам, но “Динамика на кръвното налягане у евреи от средната възрастова група (35 – 50 години) два часа преди ситуирането им в крематориумните газови камери” е също възможен пример в това отношение.
Звучи ужасяващо, жестоко, антихуманно, безумно. Но не виждам място за какъвто и да било спор по това има ли или няма право науката да работи (пък било то адски неутрално и невероятно обективно!) върху подобни теми. И това съвсем не е въпрос на цензура, табу, ограничение, несвобода, тоталитаризъм и мръсотия. Просто има прагове на допустимост. Просто има истини, пред които се мълчи. И за това е необходим само автоцензуриращ усет към деликатните граници между позволеното и непозволеното. Необходими са съпреживяване и човещина.
От друга страна, дивашкият фанатизъм и заплашителните крясъци едва ли представляват някаква разумна алтернатива на цивилизованото несъгласие А пък заканите за физическа разправа и наградите за откриване на адреса на “престъпницата” (внушаващи вероятната перспектива за произнасяне и изпълнение на “смъртна присъда”) са си направо прокурорски ангажимент.
В разгара на най-страстните “дискусии” мълчах. И никога, честно казано, не бих се включил в “патакламата” (особено месеци след затихването й), ако вниманието ми към тази тема не бе привлечено от смайващия, надхвърлящия капацитета и на най-деформираното въображение “портрет” на българската нация.
В началото на своя дневник полският художник пише:
“Цяла година се занимавах с издаването на евтини фолклорни картички за българските войници и селяни. Те представяха войната от 1885 г. и бяха към 400 000 на брой, поръчани от българското министерство на войната. Тези картички бяха изпълнени от литографията на Залб в Краков. Лвовската търговска камара даде на Залб златен медал за заслугите му, а за мен дори не спомена”.
Остава необяснимо за какви пък чак такива “заслуги” става дума и що за медали заслужава производството на евтини фолклорни картички? Едно важно обстоятелство е подсказано обаче – полякът е неудовлетворен от това, че никой не е отчел неговите “заслуги” (за какво?) и очевидно е амбициран да получи някакво международно признание. Може би дори с цената на скандално, вълнуващо, неординерно дело. Точно такова, какво съдбата му поднася.
“Четейки историята на българското въстание, написана от Стоянов, срещнах описанието на клането в Батак, което навремето си направи впечатление в цяла Европа и предизвика руско-турската война”.
Решил да нарисува картина за тази трагедия, Пьотровски заминава за България. Самият избор е едно от излишните доказателства за нещо безспорно - още преди появата и популяризирането на неговото живописно платно клането е митологизирано, исторически значимо, впечатлило цяла Европа и предизвикало руско-турската война. И точно затова художникът отива да рисува именно него, а не друг кървав фрагмент от въстанието. Следователно, ако за момента снижим общите теоретични принципи към конкретното изследване “Брунбауер – Балева”, при по-строга научна формулировка на съответните процеси би трябвало да анализираме не митологизацията, а по-скоро особената, свързаната с повторното преживяване (чрез художествения образ) на събитието метамитологизация.
Пьотровски се добира безпроблемно до Филипопол, оттам “интегрира” към акцията си фотографа Кера – грък (щото българи фотографи не са се мяркали тъдява от Аспаруха насам) и продължава към Батак.
“Когато българското въстание избухнало, Батак се присъединил към въстаническото движение с такава безгранична наивност, че когато човек чете, просто не му се иска да вярва”.
На мен пък просто не ми се иска да вярвам как поляк националист (че и патриот или родолюбец му кажете) си позволява да разсъждава така за готовността на други народи да извоюват независимостта си, как фактически увековечава сигурността на “преклонената главичка” чрез скептично-иронично привиждане на “наивност” и глупава жертвоготовност там, където достойният поглед може да види само достойнство. Ми така е, те само поляците разполагат с национално достойнство. При поляците въстанието изобщо не е наивност, при аборигените си е направо наивност. “Ешче Польска не згинела!” бива, “Хляб или свинец!” не бива!
Десетина години след клането Батак е имал 1 000 – 1 500 души население. Едва ли всички, но не ще да са били малко събралите се на площада.
“За целта на нашето пристигане, т. е. за фотографирането на града, жителите му и тъжните доказателства за клането, ни бе обещана пълна подкрепа. Населението се събра на средата на площада и започна да играе хоро под звуците на гайда”.
Клишето на социализма за пословичното гостоприемство на българския народ хвърляше свенлива сянка върху реалните традиции на коленопреклонничеството, унижението, благоговението пред чужденеца; то никога не е включвало достолепието и самоуважението. Но те, клишетата, не покълват на незасята нива.
Обещана била пълна подкрепа. От кого? Като отговор на какво? В дневника няма подробни сведения за това. Правителството сигурно най-малкото е било информирано. Вероятно околийските власти също са участвали в дунанмата. Кметството – сто процента. Не бих се учудил, ако на хората е било предварително съобщено да слагат наколенките, щото голям началник се задавал. Ами одма.
Само не мога да разбера смисъла на играното под звуците на гайда хоро. Някакво тържество ще да е, дето ми се губи поводът. Дали ми ти е радост от снизхождането на великия чужденец или ми ти е празник по случай годишнината от клането на техните майки и бащи, братя и сестри, синове и дъщери? И в двата случая е отвратително.
И още – щял да снима “доказателства” за клането. Чунким не било доказано дотогава, та трябва арбитър полски тепърва да идва и да проверява “доказателствата”, има ли ги тия “доказателства”, няма ли ги, що за “доказателства” са изобщо.
Виждал съм впрочем едни снимки – инфарктни, гадни. Що за изроди трябва да са били “дизайнерите”, подредили пред черквата пирамидки от черепи (вероятно лъснати с парцалчета?) и изписали “Батак” с художествено аранжирани кости! Черепи и кости на закланите там жертви! Май не за реклама, май пак за “доказателство”!
Но да се върнем към описаните в дневника събития. Изпращат млади хора до околни помашки селца да доведат помаците, клали сънародниците си християни. Идват петнайсетина от “най-свирепите колячи” (как са ги класирали по “свирепост”?), окъсани, мръсни, говорещи български, но изповядващи друга религия.
След описанието идва обяснението на нещата.
“Чисто и просто заради разликите в религиите едните са се смятали за официални палачи, а другите за назначени жертви. А най-чудното беше това, че за съществена ненавист не можеше да става и дума. Нещата са станали така, както е трябвало да станат, защото не е могло да бъде иначе. Християните и мохамеданите смятали, че така трябва да бъде и край”.
Съвсем логично се е получило – странното описание си предполага странното (и отдалечено от историческата истина) обяснение. Защото разликите в религиите между комшии не предполагат клане. Клането идва при идеологически фалшифицираната защита на материалните интереси на управляващите.
И какво означава липсата на “съществена ненавист”? Която е противопоказна, предполагам, на съществената любов? Напълно приемливо, впрочем, е абстрактното отношение към помаците (защо и какво да им въздаваш!). И напълно неприемливо (меко казано, защото е античовешко, противочовешко) е описаното конкретно отношение към конкретно лице, още повече когато това лице е убило близките ти хора. При това ги е убило съвсем скоро, а не преди два века.
Съжалявам, но г-н Антони Пьотровски или не разбира почти нищо от психология на междуличностните отношения, или си измисля някаква регионална етно-фантастика. Предопределеност на съдбата е твои сънародници от съседно село да изколят родата ти. Предопределеност на съдбата е да бъдеш апатичен, примирен, пасивен, покорен. Предопределеност на съдбата е, престанеш ли да се подчиняваш, да бъдеш наказан. Карма, бе, господа! Само че как ще обясним тогава въстанието им (дори ако става дума за благородно иронизираното “присъединяване”), така ли е трябвало да бъде, такова ли е било предопределението, това ли е диктувал Господ (Аллах)? Или това е диктувал невероятно необяснимият за представителя на една високомерна нация им стремеж към освобождаване и към защита на живота и достойнството?
Това не е краят на зловещото изложение. Това е началото му. Палачи и жертви сядат в кръчмата и си говорят. Общуват, демек. Осъществяват социален контакт. Ей тъй, културно, топло, по человечески, пак демек.
“Един от колячите, възрастен човек славянски тип, с побеляваща брада и малки примигващи очички, говореше, показвайки кинжала, който стърчеше от пояса му:
- Ей, колко заклах с този нож.
- Казват, че ти си заклал майка ми и сестрите ми – обърна се към него един бакалин.
На това се намеси друг помак:
- Боже мой, не той, а аз заклах майка ти. Тя викаше: “Пощади дъщерите ми!” Но Пехливан-оглу вече беше започнал да ги коли – главата на по-голямата падна, а малката клечеше със скръстени ръце, ей-така.
- Оле-ле, оле-ле, майчице – хлипаше бакалинът”.
Който вижда половин нормалност в този разговор, да ми се обади! Заклали са майка ти, заклали са сестричките ти, обясняват ти как са го направили, хладнокръвно и професионално ти описват клането, ти хлипаш и викаш “Оле-ле”, вместо да хванеш за гушата касапина и да го убиеш поне пет пъти едновременно. Да го смажеш с голи ръце – справедливият гняв утроява силите.
Много добре знам как се нарича подобно поведение в съвременната наказателна терминология, знам, че от гледна точка на цивилизованата законност то не е редно, знам, че пострадалите не бива да изземат правосъдието от ръцете на оторизираните органи и институции, не бива да произнасят и изпълняват присъди. За съжаление (или не?) точно това е, което би направил всеки средностатистически мъж по света, ако наистина е мъж, пък дори и хомосексуален. Най-малкото никой и нищо на света не би го принудило да седне на една маса с жестокия убиец, да контактува кротко и покорно с него, да го гледа в очите, кървавите ръце и втикнатия в пояса нож, на всичкото отгоре да се съгласява с аргументите му и с повелите на съдбата и по този начин фактически да “парафира”, да “узаконява” смъртта на най-близките си хора.
Нашият пръдльо демонстрира “аристократично” поведение, културно общува с колячите, информира се учтиво кой точно е резнал гръкляна на майка му и сестричките му и какво точно са правили и казали те мигове преди екзекуцията, мънка “Оле-ле, оле-ле!” и хлипа като долен парцал. Жестоко е. Животинско е. Нечовешко е. Невъзможно е. Невероятно е. Има нещо мръсно и долно тук.
“- Не ви ли е жал за тези жени и деца, които сте избили? – запитах помаците.
- Така нареди падишахът – отговаряха и разтваряха ръце с жест на безпомощност и отчаяние.
Какво да се съжалява, като е трябвало да се коли, такава била съдбата – няма какво да се прави. Всички присъстващи кимаха с глави”.
Дивите зверове, безпощадните колячи си играят пред разпитващия ги Пьотровски на “безпомощност” и “отчаяние”. От какво ли пък толкова са отчаяни? Да не би техните майки да са клани? Ножовете са в поясите и ръцете им, ама били безпомощни, горките! Какво се опитва да ни внуши художникът – симпатия към хищниците? Да ни трогне с някакви психологически клишета? С безпардонните трикове (“Ние не сме виновни! Решението не е наше! Така ни заповядаха!”) на зверовете с низши звания, прехвърлящи вината към зверовете с висши звания?
Така наредил падишахът. Така рекъл Аллах. Така решила съдбата. Такова било предопределението. Няма за какво да се съжалява. Няма и за кого да се съжалява! Жертвите да прощават – ние затваряме страницата и продължаваме да си поркаме заедно. Да, бе, то така се и казваше, казва се и до днес – “заедност”. Ън тъй! Всички кимат с глави. И палачите, и жертвите вкупом са съгласни.
Обаче това не е краят на апокалиптичната картина.
По желание на полския творец (само в болен мозък, длъжен съм да го кажа, може да се роди подобно желание!) насъбралото се туземно население инсценирало някогашната драма. Доколкото съм запознат, днес му викаме възстановка. Статистите християни наклякали и нападали по майката земя, усърдно изобразявайки истински страх и шепнейки на ум молба за пощада. Много добре ще да са ги изобразявали и шепнали. Палачите мюсюлмани заемали застрашителни пози над тях, вдигайки ножовете с викове на ярост и жесток израз на лицето. И те се справили добре, бравоска! Първа поза. Втора поза. Сега ти отдолу! Сега с извити крака! Сега с отворена за вик уста! Дръж ножа по-ниско! Екшън! Голям купон ще да е било!
Гъркът снимал, полякът използвал след това снимките като фактологична канава и емоционален стимул за известната си картина.
Като учен съм задължен да потърся обяснение на този феномен. Предлагам обяснение с отвращение (както някои български политици гласуват ужким за лица, които би трябвало закономерно да припознаят като съмишленици, но гласуват с отвращение). И тази оценка не се влияе от свидетелствата (противоречащи впрочем на заварената от Пьотровски ситуация), че както Барутин е клал Батак по време на въстанието, така и Батак бил клал Барутин след освобождението.
Теоретично са възможни четири основни варианта.
Първи вариант, баташко клане е нямало. В действителност баташкото клане било виртуално, илюзорно, митологизирано. А “палачите” и “жертвите” са наети за по грош и два сантима статисти, аджамийски участващи в режисирана от жадния за признание Пьотровски мрачна театрална “възстановяваща” постановка.
Втори вариант, баташко клане е имало, но участниците в театралната свинщина нямат нищо общо с него; те нито са засегнати от смърт на близки хора, нито са клали комшиите си; т. е. става дума наистина за наети срещу определена надница статисти, пресъздали на живо кошмарните видения на псевдорежисьора.
Трети вариант, Пьотровски лъже, произвежда художествени измислици, пише роман (трилър), а не документалистика. Не знам какви биха могли да бъдат мотивите му, но ако написаното от него не е истина, то в случая се сблъскваме с най-голямата антибългарска гавра, с най-мръсната клевета срещу нашия народ.
Четвърти вариант, ако обаче написаното от полския художник е вярно, то (колкото и да не ми се иска да достигам до следващото заключение, колкото и интуитивно да го отхвърлям), както изругал оня, когото напращелият от обща култура Сакскобургготски трансформира в брат на сина му, “не сме народ, не сме народ, а мърша”.
P. S.
В общинския съвет на днешния Батак заседават осем души от ДПС, трима от БСП и двама от ВМРО. Няма лошо. Не сме националсоциалисти. Вот народен. Демокрация. Пълноправни български граждани. Макар, нали, Батак все пак? Нейсе!
Но там, както сигнализираха медиите, в служебно място и служебно време звучи турска реч. Което е нахално нарушение на българската конституция. Което е тревожно и подсказва наличието на зародиши на малцинствена агресия.
Централната власт – никаква реакция. Така е рекъл Господ (Аллах). Така е рекла съдбата. Така е рекло предопределението. Що да си разваляме рахатя!
По стара традиция някой отново е раздал наколенките.
Ясно, пак ще ни “колят”. Този път символично и безкръвно, разбира се.
При това съвсем заслужено.
Ноември 2007