Кон и пътуване. Кехайският кон - бинек е от местна родопска и енидженска порода. Той има среден ръст, дебели крака, пълна и набита снага и гъста и дълга грива. Конят е оседлан със семер, обшит с бял мешин. Палдъмът, прекърсникът и попръгът на семеря са каишени и натопени със зехтин или лой. Оглавът (юларят) е тоже каишен. Връз оглава на конската глава се намира гем (юзда), украсен с металически пулове и мешинени осукани кичилки (висулки). На самаря са прикачени турски широки зенгии с каишени подвръзки. На кашовете и куцакя (заднята част на самаря) се прикачват мешинени хайбета (дисаги), овръзани на отверстията с тесни тасмички. В дисагите са турени: една вързаница тютюн, мешинена торбичка с млето кафе и малка дървена лъжичка в нея, вързан в кърпа захар, два-три филджена (кафейни чашки), джезве, пахур или шише с ракия, хляб или качамак, сирене и чеверме и разни други дреболии. Връз самаря е преметнат у два ката козинев конски чюл, а връз него е преметнат червен шал с рьохните назад към капулата на коня. Шалът, чюлът и дисагите са стегнати разметешено с единия край на въжето, което е овито на облака (преднята дъска на самаря). Така е стъкмен кехайският кон за пътуване с него. Ходът на коня не е много бърз, но и кехаите не бързат много, когато пътуват. Напротив, те обичат конете им да вървят рахван, т. е. закрепено и по-полека. Когато кехаите лете закарват максула на агите в Енидженско, на връщане чьостиш се събират неколцина и пътуват заедно. Из пътя те се хохрят (смеят се с дебел глас), шегуват се, пушат тютюн с чибуците си, чьостиш си подават едни на други пахурите с ракия и се черпят. След 2-З-часово пътуване те се спират край някоя вода, сядат на зелената морава, накладат огън, ядат, пият кафе, пушат тютюн, приказват и после пак се качват на конете си и продължават пътя си. Кехаите, когато пътуват някъде надалеч, водят със себе си и някой свой прислужник (одажия, мандражия, ратай и пр.), но от селото до мандрата или до стaдaта и обратно те пътуват и самички. Ако се случи, когато кехаите пътуват надалеко да се смесят с тях и други пътници оиромаси, последните се считат като пътни гости на първите. Кехаите ги черпят и гостят из пътя. В замяна на това гостите-пътници услужват както могат на кехаите. Обикновено те нагледват кехайските коне, кладат огньовете, варят кафе и пр. Когато кехаите пътуват зиме, вечерта се установяват в ханищата, и то ако нямат в селото приятели и познати хора. Ханджиите са много услужливи към кеxаите и всякак се трудят да им угодят, защото знаят, че последните са джумерет и при едно по-добро разположение ханджията ще бъде по-богато възнаграден за прислугата си. Ако някой приятел покани кехаята на госте в къщата си, последният, като си тръгне на заранта, не пита какви разноски е направил, за да ги заплати, защото знае, че е бил на госте, и приятелят му няма да му иска пари. Но кехаята, за да не остане длъжен на приятелската къща, развързва кесията и дава на всички деца по няколко гроша бакшиш. По тоя начин той се издължава напълно, пък и децата остават много благодарни от гостeнина си. С по-малко думи казано кехаите, когато пътуват, във всичко подражават турските аги и бееве. Сиромасите пътници, като знаят тия навици на кехаите, винаги гледат да се присламчат около тях, за да могат по-лесно и по-ефтино да пътуват.