Иван Дамянов

 

6. РЕЛИГИОЗЕН ЖИВОТ, ЦЪРКВАТА "СВЕТИ НИКОЛА"

Долновереничани са християни - източноправославни, в това число и живеещите в село цигански семейства. След Кримската война, през турско робство, били заселени около 200 татари, които били мюсюлмани. Те живели около 7 години в селото и го напуснали.

В далечното минало, в местността Калугерец, на около един километър и половина североизточно от селото, имало малък манастир. Макар че не са извършвани проучвания и не е установено времето на построяването му, може да се предполага, че той е строен през съществуването на Втората българска държава. Вероятно ще да е по-стара религиозна обител от селската църква "Свети Никола".

Неговото съществование се потвърждава от предания от останалото наименование на местността Калугерец и от доскорошни останки от строежи в местност, имаща формата на правоъгълник, заградена от всички страни с дъбова гора, намираща се до малка бара и извор с чиста и студена вода. Потвърждава се и от намерените тук 300 акчета от времето на султан Боязид I – 1390-1402 година.

Този манастир е бил посещаван от богомолци не само от Долна Вереница, но и от съседните населени места.

Съществуването на манастира потвърждават: Георги Александров, който пише: "Вероятно през времето на Втората българска държава в село Долна Вереница била изградена църква, както и малък манастир на един километър източно от селото в местността Калугерец. Сега от манастира е останало купчина развалина. Тук през 1961 година е било изровено гърне с повече от 300 турски акчета, всичките от Боязид I /1390-1402 г./... Тази монетна находка доказва времето на разрушаването на манастира, както и съществуването на селото преди тези събития и по времето на Втората българска държава.. ." [1]

В "История на село Долна Вереница" четем: "На километър и половина североизточно от селото, под един величествен дъб са развалините на един Божи храм. Преданието казва, че това е манастир, което се потвърждава и от останалото име на местността Калугерец от обиталище на калугери." [2]

Манастирът бил разрушен от турците. Има предание, което съобщава приживе Лукан Първанов Захариев от рода Стоманярите, записано от Иван Ананиев Стратоников. То говори, че манастирът е бил опожарен след разгрома на Чипровското въстание от 1688 година. Калугерите гласували доверие на клисаря Димитър Пердин от Долна Вереница да съхрани и пази парите и имуществото на манастира. Той дори положил усилия да възстанови манастира. Турците го арестували и затворили в град Видин, където подложен на изтезания починал, без да каже нищо за парите. Може да се допуска, че намерените 300 акчета в местността, където се намирал манастирът, са укрити пари след опожаряването от турците. Георги Александров смята, че намерената монетна находка от 300 акчета на мястото, където е бил манастирът, говори, че той е разрушен при нашествието на турците по времето на Боязид І - 1390-1402 година. Знае се, че село Долна Вереница не е пострадало в началото на робството. Това е основание да считаме, че манастирът е бил разрушен по-късно. Най-вероятно това ще да е станало след погрома на Чипровското въстание - 1688 година. Това е толкова отдавна, че в паметта на долноверенишките поколения не са запазени подробни спомени за манастира и имотите му, за живота на калугерите и прочие.

Църквата "Свети Никола" е най-старата постройка в селото. Времето на нейното построяване не е точно определено. В "История на България" - издание на Българската академия на науките, четем: "Църквите през XIII и XIV век били градени от камък, между който се редуват тухли. По размери те са в повечето случаи доста малки и нямат тази монументалност, която се наблюдава в църковната архитектура през първата българска държава." [3]

Това описание дава основание на Тодор Спасов Илиев да твърди, че църквата "Свети Никола" е построена през XIII-XIV век. Нейната източна част /най-старата/ е именно такава, каквото е описанието в "История на България" - малка по обем, от камък, редуван с тухли. По-късно /вероятно XVII век/ западната стена на църквата е съборена и е построена още толкова по обем втора част, за да се отговори на нуждите на богомолците. Още по-късно е построена и трета част на църквата.

Дълги години населението било известявано за богослужения в неделни и празнични дни и по други случаи - смърт, погребения и пр., отначало с дървено, а по-късно с желязно клепало. По времето на турското робство - 1872 година, клепалото е заменено от камбана /наричана от селяните звън/, тежаща 53 килограма. Тя била подарена на църквата от румънския /влашкия/ чифликчия Стан Николичев от село Черянка, в израз на благодарност от работата на долновереничаните Петко Панин, Палеко Цонин, Неделко Игнатов, Иван Трендафилов Талигарски и други, които ежегодно в продължение на много години през лятото работели в чифлика му. Сам Стан Николичев присъствал при поставянето и освещаването на камбаната. Тя служела до 28 април 1923 година, когато при погребението на Господин Първанов Рикошки, буйното тогава момче Дамян Тодоров Генов /Герски/, биейки, я е счупил.

Със събрани от долноверенишките богомолци пари, е закупена нова 130-килограмова камбана, изработена от братя Алексови - София.

Първоначално покривът на църквата бил от плочи, а подът покрит с печени тухли. През 1926 година е извършен ремонт. От покрива са свалени плочите и са заменени с керемиди. Поставени са четири железни греди за укрепване на сградата.

Стените на църквата били изографисани от майстори зографи през XV-XVII век, а западната стена - през XIX век. След Освобождението стенописите били замазани с вар. През 1972 година църквата е обявена за паметник на културата от национално значение. Започва се раставрация, която вече е завършена окончателно. Разкрити са старите ценни стенописи. В църквата има запазени две ценни икони - на свети Георги и на свети Димитър, изработени от зографа поп Пунчо от село Мокреш /1800-1810 година/. Интерес представлява и иконостасът, който по всяка вероятност е втори /първият е бил подменен/, дело на пътуващ или пътуващи дърворезбари.

От спомени, събирани от Тодор Спасов Илиев, се установява, че през турско робство в черквата попове били от рода Боторовци - поп Генчо и поп Станьо, от рода Трифоновци - поп Петко, от Беляците - поп Никола, от Панкови - поп Петър, от Мечкарците - поп Иван и поп Първан, от Тинчови - поп Димитър. Поп Неделко Игнатов е роден в село Долна Вереница около 1836 година. За него Тодор Спасов Илиев пише, че е от рода Лазаровци, а всъщност той дава началото на рода Поповите, когато през 1875 година е бил ръкоположен за свещеник. Той свещенодействал от 11 май 1875 година до 7 юни 1894 гтодина, когато починал на 58-годишна възраст.

След него за свещеник на селото бил ръкоположен Кръсто Георгиев от село Соточино /сега Гаврил Геново/ на 1 октомври 1895 година. Той починал на 68-годишна възраст на 28 юли 1918 година и бил погребан в южната страна на църквата.

На 8 септември 1920 година видинският митрополит ръкополага в сан дякон, а на 19.10.1920 година в свещенически сан долновереничанинът Кузман Петров Димитров от рода Искреновци. Кузман Петров Димитров е роден на 1 ноември 1882 година от родители Петър Димитров Искренов и майка Върба, дъщеря на Цено Сврачи. Той завършил 3 клас на 29 юни 1898 година. През 1902 година следва курс в град Лом по лозарство и овощарство. От 1 март 1903 година до 31.12.1905 година работи като пазач-писар във Фердинандското държавно агрономство. През 1906 година следва в град Враца 15-дневен курс за секретар-бирници. Полага изпит на 20.10.1905 година и от 1 януари 1905 година е секретар-бирник на общината. Като такъв служи до 30 юни 1920 година, след което е свещеник на селото. Съпругата му Пуна е дъщеря на поп Кръсто Георгиев. Тя починала на 43-годишна възраст на 14 юли 1926 година.

Освен свещеника в църквата  служел и клисар, който я почиствал, биел камбаната, носел кандилницата, пеел - пригласял на свещеника при черковна служба. Клисарят-прислужник получавал възнаграждението си от селяните. Всяко семейство давало годишно по три килограма зърно на клисаря. Помнят се от долновереничани имената на Първан Новия, наричан от селяните Първанчица, и Михаил Луканов Ицов - Мило Петканкин.

За извършване на религиозни услуги на населението се заплащало. Плащали се такси при кръщавка на новородено дете, венчавка, бракосъчетание, погребение - за опелото на покойника, освещаване на нова къща и други.

По този повод Тодор Спасов Илиев пише следното: "Богатите селяни си плащали таксите на време направо на попа, а бедните често били обслужвани на вересия. Записвали ги в списъка на длъжниците на църквата. Изпълнител на тоя списък /събирач на задълженията/ по времето на свещеник Кузман Петров бил черковният прислужник /клисар/ Първан Новия, на когото всяка къща плащала годишно по 3 килограма жито или царевица. Когато събирал своя "акт" /натурално възнаграждение/, той събирал и таксите по черковните "треби". В службата си Първан Новия имал добра квалификация. Джуглив като циганка, изнудвач на селяните."  Наред с християнско религиозните моменти при кръщавка, при сватба и бракосъчетание, при погребения, има моменти, останали и до днес от езическо време.

Тук накратко, без подробности, описваме ритуалите при раждане и кръщавка, при сватба и венчавка, при смърт, при честване на някои празници.

Ражданията се извършват от възрастни, опитни жени, които селяните наричали баби. След като с помощта на бабата се роди детето, тя връзва пъпа му и го отрязва със сърп. Новороденото се окъпва и се повива в предварително подготвени пелени. В дома на родилката се събират роднини и най-близки жени, за да отбележат раждането, на богородник /така наричат долновереничани този момент/. Омесва се пита, която кумата вдига над главата си, разчупва я и дава по комат /парче от питата/ на всички. Всички хапват от питата със сирене и каквото има и благославят новороденото.

Роди ли се човек, първото, което се прави, е месенето на пита. Така чрез хляба се съобщава за новородения човек. Когато новороденото стигне до прощъпалник, до главата му се турят малки хлебчета, които деца от махалата грабват и хукват във всички страни, за да "тича то по бащината земя като конче на кошия". Специално приготвена питка се търкулва пред прощъпалника, за да тръгне след нея и да му върви в живота.

Зареждат се дните човешки - весели и тъжни, натоварени с ядове, огрени от надежда, оплодени от труд. С хляб се хранят хората, с хляб искат омилостяване на природните стихии и болести, от Бога молят прошка, с хляб посрещат скъпи гости, освободители и т.н.

При кръщавки и венчавки. Завит в кърпа, за да не изпръхне, спуснат в торба за дълъг път, хлябът съпровожда човека до края на живота му. В хляб забучена догаря вощеницата до главата на мъртвеца. И после близките му, спохождайки гроба, раздават за Бог да прости залъци от хляб.

В деня на кръщаването на детето в църквата, то се носи от родителите, придружени от кръстника, бабата, бабувала при раждането, и други близки и роднини. В църквата свещеникът изпълнява ритуала с песнопеене, потапя детето във вода и го кръщава.

Кръстникът поема от ръцете на свещеника кръстеното дете и го носи до дома на родителите.

В дома майката с кърпа в ръка поема своето дете от ръцете на кръстника. Поставя /допира/ детето до онова, което желаят в бъдеще да стане професия на новороденото. Ако е момче, го допират до ралото, за да стане добър стопанин-орач, ако е момиче - до стана, за да стане добра тъкачка и т.н.

Поставена е трапезата в дома на родителите. Присъстващите ядат и пият за здравето и за доброто бъдеще на детето. Майката ги дарява с кърпи, чорапи, ризи. Всички се веселят. За настроение свирят гайдари, цигулари, кавалджии. В селото се помнят цигуларят Рустем циганина и гайдарят Диониси Арсенчов, които свирели на кръщенета.

Сватбата започва с годежа. Родителите - бащата и майката, се грижат за женитбата на своите деца. Те проучват чрез близки, роднини и добри приятели състоянието на другата страна. Родителите на момата проучвали имотното състояние на семейството на момъка, характера на момъка, неговото държание с хората, неговото трудолюбие и пр. Родителите на момъка проучвали каква ще бъде зестрата на момата - имот и други неща, какъв чеиз ще донесе в дома на момъка, нейния характер, трудолюбие /добра домакиня и чистница ли е/ и пр. Когато момъкът и момата са от различни населени места, родителите на момата със свои близки ходят в населеното място, където живее семейството на момъка, на сгледа - за да видят с очите си при какви условия ще живее щерката им, ако се омъжи в този дом.

След като момъкът и момата се срещнат и се харесат, родителите на момъка изпращат в дома на момата годежари. Това обикновено ставало в сряда. Често годежът не ставал при първото посещение на годежарите, защото "дърво не се сече отведнъж". Налагало се повторно изпращане на годежари.

След получаване на родителско съгласие, младите целуват ръка на родителите. Момата дава белег-кърпа, риза и месалче в нова торба и две сребърни петолевки, вързани в кърпа. Белегът означавал, че женитбата е сигурна. Така е останало, когато една работа е сигурна, селяните да казват "работата е в кърпа вързана".

Тодор Спасов Илиев описва един несполучил годеж:

"От ранна пролет до късна есен долновереничани работят усилено по нивичките си, а зиме правят сватби, посрещат новородените с радост, веселие и надежда, а умрелите с общоселска скръб изпращат в нивата на смъртта - селските гробища.

По онова време женитбата не била лесна. Освен обичта, любовта, харесването на младите - момък и мома, се искало и съгласието на родителите им. Редко се женели без съгласието на родителите.

Най-трудна била женитбата на бедни ергени и моми, на сираци или на онези, които били по 4-5 мъжкари в едно семейство, какъвто случай имало в село Горна Вереница, 8 ергени в една къща, наричани осмаците.

В къщата на Рада Кожухарска имало 4 момци: Първан, Васил, Гоца и Евдоким и 2 момичета: Гена и Петра. Бащата Тодор умрял млад. Рада, корава и издръжлива селянка ги отгледала здрави и работливи. Най-старият Първан се оженил на къща /заврян зет/ в семейството на Петър Ноев. Женитбата на Васил ударила на камък. Васил бил силен, хубав и работлив, но много срамежлив. Когато срещал мома, се изчервявал като огрибка в жарава и гледал встрани. Бедността и многолюдието в семейството и срамежливостта му станали причина за сериозно затруднение да си намери невеста от селото.

Рада открила мома за Васил в близкото село Винище. Тя подбрала годежарки, добри одумвачки: Петра Кожухарска, съпруга на девер й Вачо Кожухарски, която винаги носела на главата си цвете, заради което селските присмехулки я наричали Китана. В нейните уста винаги имало готов отговор на всички селски въпроси. Другата била Младенка Боторова, съпруга на Илия Боторов. Тя се ползвала с уважението на всички жени, които идвали за вода или да перат на чешмата в Зъбера. Между веселите приказки някоя жена се оплаква от тиранията на мъжа си, а тя я утешава, като и разказва своите теглила с Илия, който като узнал за едно нейно прегрешение на млади години, съсекъл ткането в разбоя, заедно с кросното, набръделките, скръкалцата, подножете, бърдото. Третата годежарка била Ивана, съпруга на Младен Георгиев - даскала, която била Разказвачка, добра певица и отлична опевачка на погребение.

В сряда след Ивановден годежарките се събрали в дома на Рада Кожухарска, пили по чашка греяна, шекеросана ракия и взели за мезе по няколко скоруши от Батурин дол, сложени в туршия, и уверени в успеха, тръгнали за село Винище. Гена, по-голямото момиче, изляло котле вода пред тях, за да им върви по вода.

Неусетно стигнали в дома на момата в село Винище. Там били посрещнати добре. Родителите останали във възторг от ласкавите приказки на веренишките годежарки и дали съгласие за годеж. Насрочен бил и денят - следващата сряда момата да даде белег.

В това време една от дружките на момата попитала защо не е дошъл момъкът, за да го видят. Годежарките се спогледали. Една рекла, че ще го доведат на белега. Друга пък казала, че ги е страх да не го урочасат винишките моми, а Рада, която не могла да лъже, рекла: Нема капа! Смях избухнал. На изпращане годежарките получили заръка да чакат покана за белег. Покана за белег не се получила и женитбата на Васил за мома от Винище не станала. Пустата му сиромашия и приказката "Нема капа" провалили годежа на Васил. [4]

Дни след годежа отвеждат момата в дома на момъка. До деня на венчавката момъкът и момата не спят в едно легло. Момата спи в едно легло със сестрата на момъка, наричана зълва, ако момъкът няма сестра - с някое момиче, роднина на момъка.

Същинската част на сватбата трае три дни. Това са събота, неделя и понеделник. Сватбарите се поканват няколко дни преди сватбата. Млади момичета - калесници, с бъклица /землен или дървен съд за вино/, украсена с венче от зеленина и цветя, пълна с вино, обикалят домовете на близки и роднини. Във всеки дом поканените от името на младоженците и техните родители пият вино от бъклицата и благодарят за поканата. В събота в дома на момъка се събират сватбарите от страна на момъка /близки и роднини на семейството/. Водени от духова музика, с волска кола или конска каруца, сватбарите отиват в дома на момата. Там ги посрещат сватбари от страна на момата. Ядат, пият, играят и се веселят. Привечер натоварват чеиза на момата на колата или каруцата. Подреждат го така, че минавайки из селото до дома на момъка, селяните да го видят и да му се възхищават. С младежки закачки се води пазарлък за чеиза на момата. От дома на момата се взема хурка с къделя и вретено, връв сухи червени чушки, кокошка и други неща, с които по пътя до дома на момъка сватбарите играят и се веселят. Вечерта в дома на момъка се подготвя уруглицата /на дърво дълго метър и половина се поставят шарена кърпа и червен тъкан плат, пояс, като знаме/. На върха се връзват червени ябълки, вият се венци, подготвя се необходимото за венчавката в неделя. Същата вечер се меси и пече пита /наричана шугава турта, защото се изпича в жарава на огнището и става шарена/. Младежи чакат да се изпече шугавата турта, за да я грабнат, разчупят и изядат. Често месачките слагат плоча вместо пита. Младежите я грабват, което предизвиква общ смях, и бързо я захвърлят, защото опарва пръстите на ръцете им.

В неделя, деня на венчавката, отново сватбарите от страната на момъка се събират. Най-напред начело с музиката в дома на момъка се довеждат кръстникът и кръстницата, старокята и гостите-сватбари от страна на момата. Водени от духовата музика, начело с момата и момъка, кръстника, старокята с уруглицата, родителите се отправят към църквата. Там по християнски свещеникът извършва бракосъчетанието и обявява момъка и момата за съпруга и съпруг.

След венчавката сватбарите се завръщат в дома на младоженеца. На дълги трапези, при хубаво и топло време на открито, а при студено и лошо - в собите. Трапезите са постлани с шарени месали и черги, на които сядат невестата и младоженецът, техните родители, кръстникът и кръстницата, старокята и старокеницата. На една страна се подреждат сватбарите от страна на невестата, а на друга - тези от страна на младоженеца. Обядът се приготовлява от жени - слушачки /готвачки и месачки/ в делви /грънчарски съд по-голям от гърне/. Той най-често е пържен боб, зеле, ориз с месо /най-често овче/. Сервира се в землени паници, като от една паница ядат по няколко сватбари. Ядат, пият и се веселят. Невестата дарява сватбарите от своя чеиз - с кърпи, чорапи, престилки, а най-близките - с ризи. След това музиката свири Ганкино хоро, наричано от долновереничани Шарено хоро, защото се играе с дадения дар от невестата - шарени домашно тъкани кърпи, шарени плетени вълнени чорапи и други. На хорото всички сватбари държат своя дар за новото семейство - котел, тиган, тенджера, огледало, кана и други. Селяни са надошли в дома на младоженците, гледат и се наслаждават или одумват кой какво е закупил за младоженците, на кой какво е дарила невестата.

След обяд до късна вечер музиката се изнася на полето накрай селото или на друго широко, просторно място. Тя свири, младо и старо играят хора и ръченици, всички се веселят. Най-възрастните стоят встрани, гледат и се наслаждават, одумват младите, споделят клюки.

Вечерта най-близките роднини се събират в дома на младоженците. Чакат да разберат невестата дали е със запазена моминска чест, което се съобщава с изстрел от ловна пушка, или по някакъв друг начин. Най-важният вечерта е старокята. Той трябва да бъде изпратен по достоен начин. Седнал на трапезата, заобиколен от близки, той изисква от слушачките на сватбата да изпълняват желанията му: например иска да му донесат цъфнал трън /сватбите обикновено стават през зимата/, слушачките вземат сух трън и го окичват с пуканки, той иска суджук, те му донасят праз лук и т.н., играят по негово желание хора и ръченица, дори върху шиника, пеят песни и т.н. Накрая, късно вечерта, го изпращат с топла баница, пита и варена кокошка, с музика, игри и веселба.

В понеделник сутринта сватбарите от дома на младоженците /най-близките/ с музиката най-напред минават край Старата чешма с хора и ръченици. Кюповете с ракия /землени гледжосани съдове/ са украсени с венци от зеленина - чемшир и бръшлян, напръскани с варак. Със зелени китки, напръскани с варак, са закичени и сватбарите. От чешмата сватбарите се отправят към дома на сватовете - родителите на невестата. Музиката свири ръченица, а сватбарите пригласят с песента: "Добро утро, свате, носим ти ракия. Ракията е пресна, а невестата честна"! Родителите на невестата и близките им посрещат гостите-сватбари и ги черпят с греяна ракия. В дома на сватовете - родители на невястата, всички обядват, играят и се веселят.

След обяд сватбарите се отправят обратно към дома на младоженците. Сватбарки са преоблечени в мъжки дрехи, маскирани са. Шаферките са украсили каскетите на шаферите. Играят хора и ръченици. Шаферки и шафери водят пазарлък за украсените - накитените каскети. Така завършва веселието. В дома на младоженците се троши /разваля/ уруглицата и с дръжката се нанасят символично удари на невестата, за да има страх и да е послушна.

Погребение. Покойникът се изкъпва, ако е мъж се бръсне; облича се в чисти и нови дрехи /често се пазели специално дрехи за при смърт/ и се поставя в дървен сандък, който селяните наричат ковчег. Тялото на покойника се пази да не бъде прескочено от котка, за да не вампиряса /да не се уплъти/. Ако престои през нощта в къщи, свети лампата. До главата на покойника на стол се поставя паница с жито, със запалена свещ, в която дошлите да се простят с него също поставят свещ. От момента на смъртта до пускането на покойника в гроба бие черковната камбана, което изпълнява близък човек. Когато покарват тялото на покойника, натоварено на волска кола, за църквата, камбаната бие учестено. Тя се бие учестено и когато тялото на мъртвеца се пренася от църквата до гроба, а през останалото време се бие на интервали от по няколко минути /с камбаната се известява за смъртта/.

В църквата свещеникът извършва опело. Голямото опело се извършвало на богаташи, защото за него се плащало повече. Бедните мъртъвци били опявани с малкото опело. От църквата до гроба тялото на мъртвеца се носи на ръце от близки и роднини.

Връщайки се от гробищата, всички преминават на чешмите Зъбера и Ивановата и си измиват ръцете, за да отстранят смъртта.

В дома на покойника се събират присъствалите на погребението, да ядат и пият за Бог да прости. Яденето се приготвя от заклано бравче /шиле, овца, овен и т.н./. Ако умрелият е мъж, се коли мъжко бравче, ако е жена - женско. Приготвят се и се поднасят разнообразни ястия - супа, месо с ориз, месо с картофи или със зеле, пълнени чушки с боб и други. Всеки вкусва от вареното жито, за да се намира на мъртвеца. Пие се ракия и вино, но се прелива от всеки само с вино, с ракия не се прелива.

След погребението три сутрини най-близки на покойника ходят на гроба, за да достигнат общо четиредесет души. Или пък близките ходят всяка сутрин, докато се изминат четиредесет дни от смъртта. Първата сутрин на гроба не се говори - пази се тишина, гробът се обгражда още първата сутрин с кълчища или хартия и те се запалват. Сади се чесън.

След това се правят помени на третини, деветини, двадесет, четиредесет, половин година, година и склапяне. На помените се меси и готви, прекажда се и присъстващите хапват и пият, за да се намира на умрелия.

При смърт най-близките на покойника носят черно - забрадки, шалчета, лентички, които на двадесет, четиредесет, половин година или година свалят и ги оставят на гроба.

 

Бъдни вечер и Коледа

На 6 януари, вечерта срещу 7 януари - Рождество Христово, се празнува Бъдни вечер.

За празничната вечеря се приготовляват 9 или 11 ястия, всичките постни - зелева чорба, боб, пълнени чушки с боб, варена тиква, тиквеник /прави се с кори за баница, намазани обилно с каша от тиква и изпечена в печката или в огнището/, орехи, туршия от чушки, ошав от сушени сливи или варено цвекло, качамак, чесън и други.

Преди вечерята стопанинът с палешника /ралника/ кади вечерята. От хляба и тиквеника къса парчета и поставя на полицата, които на сутринта дава на кравите, за да раждат шарени телета.

Отпадъците при вечерята не се хвърлят. Те се събират в шиника, пълен със слама. На сутринта се запалват в градината или на двора.

На Бъдни вечер всички от семейството си зашиват под връхната дреха по няколко скилидки чесън, за да гонят от себе си караконджовците, които се "носят" до Ивановден.

На 7 януари - Рождество Христово, се ходи на черква.

Още сутринта всички в дома се облажват след постите със сирене или врабче месо.

Месят се колаки и малки колачета /с дупки в средата като гевреците/.

От къща на къща ходят коледари /групи младежи/, които пеят песни за плодородие, за здраве и добро бъдеще и благославят стопаните. Домакините ги даряват с по колаче, което те надяват на носените дренови чатала, наричани ругалки. Даряват ги и с орехи, сушени сливи и други плодове, които коледарите поставят в носените от тях торби през рамо. На излизане от дома стопанката хвърля след тях житни зърна, а те благославят: "Да се роди! Да се роди"!

На този ден се коли прасето и се приготовлява богат обяд за членовете на домакинството. Готви се свинско със зеле и печено свинско месо, обработено със счукан на ситно чесън.

Василовден. На този ден моми и момци се събират в някои от домовете. Освен игрите и веселията, те пукат дрян. На гореща печка се поставят дренови пъпки. Всяка мома и всеки момък наричат и следят своята пъпка. Когато от топлината започнат да се пукат и подскачат, ако се допрат пъпките на мома и момък, това значи, че те се обичат и ще се оженят. Същото се прави и с малки зрънца стипца. Когато зърната се нагреят и разтопят и се слеят и са на мома и момък, то значи че те се обичат и ще се оженят.

Йордановден и Ивановден. Йордановден е на 19 януари, а Ивановден на 20. На Йордановден при чешмата Зъбера, която се намира наблизо до църквата, свещеникът извършва богослужение и осветява вода. Освен това придружен от клисаря, той обхожда всяка къща, поръсва със светена вода всички и оставя в паница от нея за домакинството. Тя се пие от всички за здраве. Заради това и долновереничани наричат Йордановден още и Водици.

На Ивановден къпят за здраве всички Ивановци и ония младоженци, които са се оженили от предния до този Ивановден. Група младежи хващат младоженците, носят ги и ги потапят в коритото на Стоянчовата чешма, след което отиват в дома на окъпания, ядат, пият и се веселят, понякога до късно вечерта. Именяците отбелязват своя имен ден в домашна обстановка с близки и приятели, с добри другари.

Заговезни - месни и сирни. Връзват се люлки на големи дървета, на които момчета и момичета се люлеят за здраве /някои казват за гръсти/. Въжето се прехвърля през як клон на дървото. Долу, близо до земята, се завързва, като се оставя един дълъг край, с който се люлее. Седналият на люлката, се провиква и-ху-у-у, а до него младеж или девойка с пръчка в ръка, шляпайки го, питат в зависимост от това дали люлеещият е момче или момиче: За кой /коя/ ще се ожениш. За да престане боя, той или тя казват едно име.

На Заговезни се дава прошка /за прегрешения и за нанесени обиди/. На вечеря се събира цялото домочадие. Вечерята е варена кокошка, сирене, яйца, баница със сирене. След яденето се анкат децата. Връзва се цяло яйце с конец на тавана, залюлява се и всички с отворена уста се мъчат да го налапат. Същото се прави с бучка сирене и с парче баница.

В неделя в следобедните часове млади и стари се събират на мястото, където е поставена въртележка и свири музиката. Обикновено това става на поляната до къщата на Петър Циганина, до Стоманярите. Въртележката я правят младежи. Дебело дърво, накрая пригодено като ос на дървена кола, се забива дълбоко в земята и се укрепва с подпори. На оста се поставя колело от волска кола. На колелото на кръст се привързват със синджири по чифт дървета. В краищата им се връзват въжета-люлки. Едновременно се люлеят по четирима души, като младежи с дървени лостове, забучени между спиците на колелото, бързо обикаляйки около дебелото дърво, въртят въртележката. Едни се люлеят, други играят хоро, трети се разхождат, а по-възрастните гледат и се наслаждават. Такива въртележки се поставят понякога и на други места в селото - на поляната пред къщата на Троян Доцов, на поляната до Пандурковци.

Тодоровден. На този ден се ходи на черква. Във всички селски домакинства се меси колак и малки колачета /хлебчета/ като конска подкова.

След разпускане на черква, се провежда състезание с коне. Едно от състезанията е надбягване на разстояние 100-150 метра на полето, а другото е до село Горна Вереница. Ездачите са младежи, опитни и пъргави. На победителите се раздават награди. Суеверие говори, че болен, ако успее да пребегне пред конете, когато са пуснати в състезание, ще се излекува.

Младенци. Този празник е на 22 март, първият ден на пролетта. Пристигат щъркелите и лястовиците, а циганите-катунари тръгват от село на село.

Освен колак се месят и малки хлебчета /колачета/. Те се наричат младенци. Всеки, който види щъркел, сваля вързаната на 1 март мартеница и я завързва на шипка.

Връбница. На този ден след черква се събират момичета, отиват на селската бара за кумичане. Всяка откъсва залък от своята кукла /хлебче/, поставя го върху кора от дърво. Всички едновременно пускат своите залци. Онази, на която излезе най-напред, обявяват за кумица. Всички отиват в дома й, правят попара от куклите, ядат, Играят, пеят и се веселят. На този ден се връзва през кръста връбова пръчка за здраве.

Великден - възкресение Христово. Великденските празници започват седмица преди Възкресение Христово. Празнува се велики четвъртък, разпети петък и т.н. Почти през цялата седмица се служи в черквата.

През седмицата - четвъртък или събота, се боядисват яйца, които селяните наричат перашки. Събираните от седмица и повече яйца се варят в кукуряк, от което те се боядисват жълти, други се варят в обелки от кромид /червен/ лук, от което се боядисват кафяви, варят се яйца и в коприва, за да се боядисат зелени. За червени и други цветове се ползва боя.

През седмицата се месят козунаци /сладък хляб/, като в брашното се слагат яйца, мляко и захар. На самия ден Възкресение Христово се месят колак и малки колачета.

През първия ден на Великден не се яде цяла перашка, а се поделя с друг, за да не се страда през годината.

Втория ден на Великден се ходи с пита, варена кокошка, перашки и колачета в кръстника. Онези, които имат побратим, му ходят същия ден на гости.

Хората през тези дни се поздравяват с "Христос возкресе!", а отговорът е - "Воистина возкресе!"

През трите дни на Великден на полето край селото след обяд до късно свири духова музика. Млади и стари са на хорото. Едни играят хоро, други се разхождат. Възрастни стоят на групи, гледат и се наслаждават. Децата играят и се гонят на воля.

Благовец. Този празник е на 7 април. Времето вече се затопля. Започва сеитбата на слънчоглед и царевица. Започва засаждане на бостан.

Гергьовден. Християнски празник, възприет от славяните и приспособен към християнската обрядност. Славяните тачели наред с бог Перун и бог Волос или Велес - покровител на стадата и особено на овцете. На този ден славяните колели агънце курбан.

Свети Георги е канонизиран като светец - млад, мъдър римлянин, който благодарение на своите войнски качества станал управител на Малоазиатска провинция. Обезглавен на 23 април 303 година /стар стил/, е обявен за светец. Войн, яхнал своя кон, пробожда злото в лицето на ламята с копието си.

На този ден във всяка къща се коли агне. Сутринта рано овцете се изкарват на паша. След като се докарат и издояват, всички закусват с мляко. Агнето, определено за курбан, се отнася живо в църквата. На главата му се поставя венец от цветя и се запалва свещ. Свещеникът прочита молитва. В къщи агнето се коли и от кръвта с пръст бащата поставя кръст по двете бузи, челото и брадата на децата за здраве.

Агнето се пече цяло и напълнено с подробица. Костите при ядене не се хвърлят, а се събират и се поставят в мравуняк.

24 май - ден на Кирил и Методий. Този ден се чества най-тържествено от училището. От незнайно кога /сборовете са дошли от славянско време/ 24 май е ден, на който е съборът на селото. На гости на долновереничани идват близки и роднини от съседните и по-далечни населени места. Далеч преди това всяка къща се подготвя за този празник. Варосват се помещенията, поправя се пода, изпират се черги и дрехи. Мъжете се избръсват. Шият се нови дрехи от млади и стари. Тъчат се премени от моми и невести. Овчарите идват в селото от кошарите, да се подстрижат и обръснат. Всички се обличат в нови и чисти дрехи.

До обеда всяка къща посреща своите гости. Разпитват се за здравето и работата, споделят се мъки и тревоги, разказват се спомени. Всички обядват заедно. Съборът се очаква с нетърпение. Срещат се скъпи гости с веселие и гощавки. Провеждат се вечеринки.

След обеда долновереничани и гости излизат на хорото, да се видят с приятели и близки, да се веселят. Честват се още и празниците:

Спасовден - Възнесение Господне, 40 дни след Великден. Петровден - на 12 юли. Коли се млада кокошка /ярка/ и се готви на супа. Илинден - на 2 август. Чества се за омилостивяване на свети Илия, за да няма градушки и стихии. Преображение - на 12 август. Богородица - на 28 август. Меси се за помен на починали близки. Посещават се гробовете на близки. Кръстовден - на 27 септември, като празник на земята и плодородието. Петковден - на 27 октомври, Димитровден на 8 ноември. На този ден се разлъчват овцете и всеки стопанин ги прибира в дома си; изтича ценяването на ратаите, чорбаджиите се разплащат с тях, Архангеловден - на 21 ноември. Никулден - на 19 декември, яде се риба. Приготовлява се и рибник. Андрей, наричан от долновереничани още Мечкинден. Варят се царевични зърна. От варените зърна се хвърлят на дръвника с думите: "Яж, мечко кукуруз, мен недей"!

На тези празници се ходи на черква. След разпускането й жените се прибират у дома да приготвят обеда. Възрастните мъже /повечето от тях/ се отбиват в кръчмата, пият по ракия-две, разменят по някоя дума и се прибират у дома. Обедът на тези празници е по-богат, с питателни и разнообразни ястия.

След обяд край селото над училището свири духова музика. Ценяват я двама или трима младежи, които събират пари, за да заплатят на музикантите. Понякога стават спречквания с онези, които не желаят да платят.

Млади и възрастни, празнично облечени, са на хорото.

От славяните, населили земите на днешна Северозападна България, прекланяли се пред природата и природни сили, и до наши дни са останали оброците.

Светилищата в чест на славянския бог Перун обикновено били под открито небе, до някое голямо вековно дърво, което почитали като светиня. Тук славяните поставяли голям камък - оброчен, в чест на тачената природна сила. На това място в определен ден всяка година принасяли в жертва животно. Извършвали и тържествен ритуал. Всичко това е за благоразположение на природната сила, за закрила от бедствия - стихии, градушки, пожари и хищници, за дъжд при суша, за здраве и плодородие.

Християнската църква приема и приспособява оброците към своите свещенослужения. Славянският оброчен камък е заменен с голям каменен кръст. Жертвоприношението е обречено на някой християнски светия за измолване закрила от природни стихии и бедствия, за здраве, за плодородие.

И християнската църква служи на оброците по веднъж в годината, в определен ден от християнския календар, в деня на почитания светия. Извършва се тържествена църковна служба. Приготовлява се и се раздава храна на всички присъстващи от принесеното в жертва животно.

Култовите обекти, каменният оброчен кръст и вековните дървета, почитани като светии, са известни като оброци. В понятието оброк се включва още ежегодното жертвоприношение. Извършването на религиозната тържествена служба в чест на тачения светия се нарича от долновереничани служене на оброк.

Днешните възрастни долновереничани помнят съществували и знаят още съществуващи оброци в землището на селото, макар че те вече са загубили своя традиционен и тържествен вид. Много от тези долновереничани като юноши, пасейки добитъка из землището, са посещавали службите на оброци, за да участват в тържествения религиозен ритуал и да получат от храната.

На връх Голо бърдо има оброк, който е посветен на св. Панталей - този оброк се служи всяка година. Честването се организира от общината. Принася се жертва - овен или угоена овца. Извършва се тържествена църковна служба, за запазване на землището на селото от природни бедствия, най-вече от градушки. Служенето продължава до най-близкото минало - 1949 година, когато е кмет Георги Антонов Каменов. Посещението е масово. Извършено е жертвоприношение и е приготвен обед за всички присъстващи. Проведена е тържествена църковна служба в чест на светията. Свири духовата музика. Служението е използвано за политическа агитационна дейност. Представители на околийските ръководства в Михайловград произнасят политически речи.

Както се помни от възрастните долновереничани, а и от предания е известно, че този оброк е обозначен с каменен кръст на гола поляна. Иманяри злосторници многократно разкопават около кръста и той е повален на земята.

Селската църква "Свети Никола" ежегодно служи оброк в чест на своя патрон. Това става в двора на църквата в деня на летни свети Никола в края на месец май. Служенето се поддържа докъм 1939-1940 година, когато е преустановено. Тук няма култов обект.

Останалите оброци из землището се служат от отделни фамилии, в чест на християнски светци.

Два от оброците носят името на рода, който им служи. Това обаче не е основание те да се считат за родови. Навсякъде всички оброци са народни, свързани с традиционни тържества, с културно-битовите изяви на българския дух.

В чест на Свети Илия в землището на селото има два оброка. Единият е на връх Свети Илия. По името на светията е наречен Илинден. Служил се е от рода Рикшенете докъм 1935-1936 година от Григор Иванов Рикошки, наричан от селяните Гоца в барата, защото къщата му се намирала сред разлетите води на чешмите Зъбера и Ивановата. Култовият обект - китка вековни дървета и каменен кръст, са запазени. Другият е в местността Чукара. По наименованието на рода, който служи, е наричан Лукановския оброк. Служенето продължава до 1995 година. В последните години злосторници са унищожили вековните дървета, а кръстът е захвърлен.

И на двата оброка се служи на Илинден, деня на свети Илия, за запазване землището от градушки. До обед се извършва служба на оброка на връх Свети Илия, а следобед на този в Чукара.

В местността Жеравица са оброците Средковския, наричан така на наименованието на рода. Служи се на света Богородица, за запазване на населението от болести, за здраве и дълголетие, до 1945 година. Култовият обект е запазен - група вековни дъбови дървета и каменен кръст. През 1996-1998 година е подкопано и насечено едно от дърветата, а кръстът е изкопан и захвърлен, но след това изправен и укрепен.

Другият оброк в местността Жеравица е Меунков. Запазено е само едно вековно дърво. През 1995-1997 година иманяри го подкопават и дървото е грохнало, съхне. Кръстът е изкопан и захвърлен. Този оброк е на рода Милчови, служи се на Петровден в чест на свети Петър за закрила на населението от болест и най-вече от епидемии чума и холера. Честването му е преустановено 1938-1939 година.

В местността Жеравица съществувал още един оброк, наричан Средният, защото се намирал между Средковския и Меунковия. Злосторници към 1950-1952 година една нощ изсичат всички дървета. По-късно е изкопан и захвърлен кръстът. Знае се, че това място е обявено за свещенно през 1920 година. Тук населението посреща на връщане от видинския владика ръкоположения за свещеник в селото Кузман Петров; сложен е кръст и мястото е обявено за свещенно. Не се помни да е служен оброк.

В местността Конички дол съществувал оброк, за който малко се знае. Помни се вековното дърво и кръстът, които вече около 50 години не съществуват. Над 80-годишната Велика Първанова Трендафилова, която е от рода Цоцини, казва че не помни и не знае в чест на кой светия и до кога е служено на този оброк.

До воденицата в местността Максутица допреди 20-30 години съществуваше оброк - едно вековно брястово дърво, прерязано от злосторници, и каменен кръст. Сега от оброка не е запазено нищо.

Съществувал е оброк и в местността Дреняка близо до Лечица до Обръщината. Около 1960-1965 година дървото е съборено, а кръстът изкопан и захвърлен.

За тези два оброка няма запазени спомени в чест на кои светци, от кои родове и до кое време е служено.

Съществува оброк във Веренишки дол, в дясно от пътя при моста. Преди няколко години злосторници изсичат дърветата, а иманяри разкопават района. Кръстът е изкопан и хвърлен в голям ров. Знае се, че този оброк е на рода Атанасови. Калоян Илиев Атанасов, издънка на рода, роден 1918 г., си спомня, че на оброка е служено, когато е бил още дете, по-точно около 1925 година или най-късно 1928 година. Не се помни в чест на кой светец.

До есента на 2000 година в местността Китката съществуваше добре запазен култов обект - китка вековни дървета и каменен кръст. През есента на 2000 год. или ранната пролет на 2001 год. иманяри взривяват оброка. Вековните дървета са изкоренени, обгорели и изсъхнали, кръстът е пречупен и повален на земята. В паметта на поколенията е запазено, че този оброк е на рода на Петър Истатков Младенов. Не се знае в чест на кой светия и до кое време е служено.

И в местността Калугерец съществувал оброк, за който се знае, че е на рода Каменовци. Повече от 70 години този оброк е напълно разрушен. Не се знае в чест на кой светия и до кое време е служено.

В "Исторически бележки за село Долна Вереница" Тодор Спасов Илиев пише следното: "Поп Неделко Игнатов от рода Лазаровци е посрещнат от селяните на връщане от Видинския владика на 11 май 1875 година при горичката до на Горан Торньов кошарата при Ливадски мост. На това място бил поставен каменен кръст и го нарекли оброк. Не е служен оброк на това обявено за свещено място. Запазено е едно вековно дърво и каменният кръст.

Насред полето от западната страна на селото, над училищната сграда, съществувал каменен кръст, заровен при подравняване на мястото за изграждане на футболно игрище. Запазен е спомен, че при този кръст в суша населението, църквата са устройвали молебен за дъжд. Не е запазен спомен към кой светия с молба за дъжд са се обръщали селяните.

В селото съществува поверие, че онзи, който стори вреда на оброк, сече или изкоренява дърво, нанася повреди на кръста или по някакъв начин осквернява тези свети места, ще получи възмездие, наказание от божествени сили.

И днес селяните знаят мълвата за такова възмездие. Александър Кръстев Таскин, Исидор Лозанов Първанов и Камен Иванов Манавски - и тримата от селото, отиват да режат с трион-трупач дърветата от оброка в местността Максутица. Това ще да е било около 1930 год. Режейки, им се причува необикновен глас: "Защо отрезахте ръцете ми"? Изплашени, не отрязали нито едно дърво, те избягали. Наскоро след този случай Александър Кръстев Таскин се умопобъркал и в непродължително време умрял. Исидор Лозанов Първанов и Камен Иванов Мановски също се разболяват и умират.

По-късно - 1949 год., внукът на Александър Кръстев Таскин, Кръсто Петров Александров загива при боравене с оръжие. По-големият му брат Александър се жени в село Студено буче, зет на къща. Сватбарите отиват на сватбата. На края на селото с пистолета на Никола Василов Младенов - милиционер, в желанието си да произведе изстрел и известят за пристигане на сватбарите, бива убит на място Кръсто.

Още по-късно, 1995 год., синът на Камен Иванов Мановски - Иван е притиснат от собствената си крава в яслата и убит на място.

Внукът на Исидор Лозанов Първанов, Исидор Владимиров Исидоров загива при автомобилно произшествие.

Въпреки поверието и мълвата, няма оброк в землището на селото, на който иманяри да не са нанесли щети - сечене на дървета, разкопаване и чупене на кръстовете и други.

Не е завидно състоянието на култовите обекти в землището на селото.

След 1997-2001 год. се правят опити за възвръщане служенето на някои от оброците. Това е доста трудно и в много голяма степен формално. Днес няма големите родове - фамилии, които да служат на оброците и да осигуряват животно. Верските чувства в населението са много избледняли. Не ще се намерят онези почитатели на оброчните тържества, които с трепет, с голямо вълнение и дълбоко преклонение се обръщат към почитания светия. Хората очакват от градушки да запазват района създадените ракетни площадки, за здравето да се грижат квалифицирани медицински работници и т.н.

Най-доброто, което би следвало да се направи от кметството, църквата, издънки от родовете, които са служели на оброци, и населението, е да се запазят още съществуващите оброци и да се положат грижи за тях.

Оброците имат общонароден български характер. На тях са се устройвали големи празници, в чест на християнски светци, с надежда да пазят землището на селото от природни стихии - гръмбтевични бури, градушки, наводнения и суша, от хищници, за добро здраве и запазване от епидемии, за плодородие, за дълголетие.

Нека се отнасяме към оброците като към паметници на културата и част от нашата история.

 

7. БИТ И КУЛТУРА

Битът и културата на долновереничани след освобождението от турско робство са чисто български.

Битът и културата били примитивни, на ниска степен на развитие. Условията на живот и крайно недостатъчните грижи на държавата за развитие на селото, много силното влияние на традициите и навиците, битът и културата на селяните се развиват много бавно.

Селскостопанските работи се извършват с много ръчен труд, с големи усилия, с примитивен инвентар: дървеното рало, мотиката, лопатата, брадвата, косата, сърпа, вилата /дървена и желязна/ и други. За транспорт се използват волската кола и конската каруца /през зимата шейните/. След 1900 г. селяните започват да обковават колелетата на колите и каруците с железни шини. Към 1926 год. по-богатите поставят на колите железни оси. Железните плугове "Глиган" и "Рудсан" се появили в селото след 1920 г.

Сеитбата на пшеницата, ечемика, ръжта, овеса и някои други се извършва ръчно. Стопанинът с шиник, завързан през рамо, пълен със семена, пристъпва бавно в нивата - крачка по крачка, и с шепа разпръсква семето пред себе си. След това нивата се изорава и се завлича с ръчно изработена брана от дърво и търни.

През топлите дни, когато израснат плевелите, се извършва плевене /почистване/. Най-вредните плевели са шушнерът и паламидата. Плеви се с косер /дъгообразно остро ножче, прикрепено на дървена дръжка, дълга около 60-70 см./.

Прибирането се извършва ръчно, със сърп. С пристигането си на нивата най-напред жътварите скубят стебла за въжета. Те се поставят на сянка, напръскват се с вода и се завиват с опанджака /ямурлука/ или с черга. От стеблата връзвачите правят въжета и връзват ръкойките на снопи. Жътварите със сърпове отрязват стеблата. Когато им се напълни ръката, ги оставят зад себе си на ръкойки. Снопите се събират и подреждат на кръстци на едно, две и повече места, в зависимост от големината на нивата.

Когато в селскостопанските работи навлизат железните плугове, след жътвата се извършва лятна оран /угар/, наричана от селяните още подметка на стърнищата.

"Вършитбата е най-тежката работа, тя става на гумно. Първо се докарват снопите в двора или където ще е вършитбата. Изравнява се определено подходящо място с диагонал 15 метра. Мястото се полива с вода, застила се със слама и плява и след това с волска кола, теглена от впряг волове, се обикаля в кръг, докато мястото се отъпчи добре и стане твърдо като бетон. Тук имало и романтика - един води воловете, децата се возят в колата и пеят. Всички са весели, защото скоро ще ядат чиста турта. Тази работа трае най-малко 8-9 часа. След това мястото – гумното, се измита с булски метли или търнометки, за да стане то чисто и твърдо като тепсия, по което децата с окръпени ризи и боси се гонят и играят до късна вечер. Домакинът забива в средата на гумното здрав дебел двуметров кол - стожер. На другия ден сутринта разстилат с ръце около стожера сто снопа върху отъпканата площ и започва вършитбата.

Ако се върше с коне /1-2-3 или 4/. Конете, закопчани в амути един за друг, се въвеждат във врао и се завързват с въже, навито около стожера. Водачът води конете около стожера. Докато се отвие и навие въжето десет пъти. Конете се отвързват и оставят на сянка да почиват. През това време работници с дървени вили – дву- и трироги, претръсват и обръщат врао, при което зърното остава отдолу, а останалите здрави класове отгоре. Това се повтаря, докато се овършее и последния житен клас /10-12 пъти/, а сламата се раздроби на ситно. Сламата се прибира с вилите и се слага в плевнята или на камара в двора. Плевата и зърното се събират па куп и започва веенето. Мъж с дървена лопата хвърля житото и плявата във въздуха, зърното пада наблизу до него, а плявата надалеч. Жените отделят плевата встрани от житото. Когато духал вятър, веенето ставало бързо, но при тихо време, ставало бавно. Потните тела и ризи се набивали с острия житен осил, а очите, ушите и устата се изпълвали с прах, зачервявали и подували. Прибира се и житото и се сипва в хамбара или кошове, изплетени от лескови, върбови или дудови пръти, дебели колкото пръст и измазани с говежди лайна. Плявата с кошлета се внася в плевницата. С това завършва вършитбата за деня. Добивало се по 8-10 крини /150-180 кг/. Вършитбата траела понякога по цял месец.

Освен с коне вършитбата се извършва и с волове, крави или биволи, при следната технология: гумното е същото, без кол-стожер в средата. Впрегнатите животни теглят дървена брана /съни/, изплетена от свинакови пърти назад с върховете, широка метър и половина и дълга около 2 метра. На шейната се поставя 50-60-килограмова тежест /камъни или друг предмет/ плюс тежестта на карача на добитъка. Останалото се повтаря". [5]

Около 1910 година в селото се появяват веялки, които облекчават веенето. Но те били собственост на богати долновереничани, които вземали по 2 % от превятото жито за "уем".

През 1915 година в селото е докарана първата вършачка с парен локомобил. Собствениците вземат уем по 6-7% от овършаното жито. При това селянинът, който вършеел, бил задължен да осигури вода и слама за локомобила и обед на персонала. Снопите се превозват с волски коли на определени места до селото /на хармани/. Те се складират на камари /правоъгълни/ или на купени /конусни/ в две редици с път между тях, за да влезе вършачката. Такива хармани се правят на полето, над шосето при Милчовите, на мерата над училището, зад Ръжениците, а в някои години и на полето до Латовци.

Вършитбата се извършва с много хора, затова селяните си зареждат /помагат си/. Един, двама-трима подават с вили снопите от камарата на вършачката, където се развръзват и поемат от багатора, други отгрибат сламата и плявата, трети возят сламата, напластена на влъчоци /купени/, превързани с въже и теглени от чифт волове до мястото, където тя се трупа на камара или просто се оставя на влачоци, а впоследствие се прибира от стопанина у дома. От време на време при сигнал - изсвирване на локомобила, се притегля влачок при локомобила. Един или двама работника, обикновено стопанина и някой близък, изгребват житото от сандъка и го сипват в чували или пък в застлана с черга кола. Вършитбата за отделен стопанин траела по няколко дни /с връщане на заредата, с прибиране и съхраняване на сламата и плявата/.

Към 1926 г. се появяват тракторите. Те заместват парните локомобили. Собствениците на вършачките пък увеличават размера на уема. С идването на тракторите възниква нова професия - машинисти. Те за един месец си осигуряват жито, получено като възнаграждение, колкото един среден земеделски стопанин. Помнят се от долновереничани машинистите Лазар Петков Панков, Иван Тодоров Кьосов.

Царевицата се засява /сади, както казват селяните/ през пролетта. Оранта се извършва с чифт волове или биволи, с дървено рало, а по-късно - с железен плуг. Орачът - обикновено е мъж, а жена с торба през рамо или пък кошница в ръка пуска зърна във всяка четвърта бразда. В същото време слага боб и тиквено семе на гребена на браздата и ги заравя с крак /наритва ги/.

Царевицата се окопава два пъти, ръчно с мотика. След войните в селото се появяват окопвачки-тесачки. Теглят се от впряг работен добитък на муцуните с метални кошници /за да не преяждат стеблата/. С тесачки се разорават междуредията, а в редовете окопаването се извършва ръчно, с мотики. Окопвачките облекчават труда на селяните. По бедните от тях се събират по двама-трима и закупуват обща окопвачка. Когато узрее царевицата, през есента, селяните я прибират на ръка и извозват с волска кола или каруца до дома си. Работниците вървят по редовете, кръшат кулените /кочаните, мамулите/ и ги поставят в кошлета. Мъжете изнасят пълните кошлета и ги изсипват в колата с дъсчени ритли и щитове.

Прибраната у дома царевица се обелва от шушлека и се прибира в изплетени от свинакови пръти кошове, за да се проветрява и съхне. Онези стопани, които имали повече царевица и не могат сами да я обелят, събират вечер момичета от махалата и свои близки на белене /на тлака, както казват долновереничани/.

Царевичакът се реже със сърп. Сутрин по роса, преди да се напече кукурузякът, се извързва със зелени листя от самия него или със зелена трева и се подрежда на купи, изправен да съхне. Впоследствие се превозва и складира на големи купени в дома.

Роненето на царевицата се извършва ръчно, с какалашка в ръка, или с метална ръчна роначка. Онези стопани, които имат повече царевица, използват за роненето специално подготвен дървен чук /геобразно дърво/. Тънката страна на дървото служела за дръжка, а по-дебелата за чук. Кулените се поставят в сандък от дъски, на който дъното е надупчено като решето. От ударите с чука зърната се отделят от какалашките и изпадат от сандъка.

По същия начин както царевицата се отглежда и слънчогледът. Прибирането е ръчно, като със сърп се режат питите. Прибират се и стеблата /слънчогледовите тояги - така ги наричат селяните, с които си палят фурната, или ги използват за огради. Семето стопаните откарват на маслобойна, обикновено в град Фердинанд. Вземат си олиото и кюспето, а заплащат за работата.

Гръсти долновереничани засяват на малки площи, около 500 квадратни метра, наторени и обработени добре; наричали се гръстелници. Прибирането става ръчно, на два пъти. Първо се изскубват и връзват на снопче мъжките /черните/ гръсти. По-късно, когато узрее семето, се прибират и женските /белите/ гръсти. Те се топят във вода, престояват десетина дни, за да окиснат добре. Някои от селяни топят гръстите на река Огоста, във воденичната вада на Расника. Други - в лъката до Голомуш. Когато окиснат, гръстите се изваждат, изпират и изсушават. След това се чукат /мънат, по израз на селяните/ с мелица /три дъски, от които средната е с дръжка, дълги 70-80 см., прикрепени за дърво в задната част, а предната се крепи на чаталесто дърво на височина около 1 метър/. Отделят се стеблата /паздерките/. От тях една част се запазва за запалване на лампата, а друга се използва за огън. Ликото се обработва на гребенци. От кълчищата се правят връви за опинци, тъкат се чували и черги, платно за ризи и други.

На ръка, с примитивни земеделски сечива, се отглеждат и другите култури.

Отглеждането на животни изисква много усилия и труд, постоянна ангажираност - изкараване на паша през лятото, хранене през зимата, поене с вода, почистване помещенията /оборите/ и други. За стопаните, заети с отглеждането на животните, няма делник и празник, ден и нощ, зима и лято. Грижите са постоянни.

За да се намалят грижите за животните, неангажирани в работата през лятото, когато се работи на полето, се ценява селски говедар, коняр, свинар, срещу заплащане - най-често в натура. Те събират животните, пасат ги, поят ги с вода през деня. Понякога говедарите и конярите изкарват стадата на лагер за по цял месец и повече, някъде из местата за паша. Помнят се в селото селските говедари Йон Луканов Йоцов /Йончо Петканкин/ и Любен Стефанов Василев /Любен Лацин/. Един инцидент със селския коняр Назарчо /Захари/ и Лазар Луканов ни разказва Тодор Спасов Илиев в "Исторически бележки за село Долна Вереница". "Около пладне Лазар Луканов си отлъчил конете встрани от стадото, за да им даде кръмилка /зърнен фураж/. Пастирът /селският коняр/ Назарчо – Захари, напомнил на Лазар, че трябва да си плати за пашата на конете. Лазар бил от тези заможни селяни, опора на местната власт, които били свикнали да не плащат на говедар, коняр, свинар. Той не бил плащал за пашата на конете няколко години. Двамата се скарали, сбили се и накрая Лазар паднал мъртъв на земята, прободен с нож в корема. Това станало през 1902 година." [6]

Помещенията за животните са примитивни, често построени от самите стопани. Кошарите за овцете са от дървени склапачи, покрити със слама. Помещенията за едрия добитък са от камък, покрити също със слама или кукурузяк.

Набавянето на храна /фураж/ става с много ръчен труд и усилия, през лятото, мъжете с коси окосяват ливадите /тревата/. Жените с дървени вили обръщат засъхналите откоси, за да изсъхне сеното и от другата страна. И след това го събират, извозват и складират на пластове /купени/, където ще зимува добитъкът /понякога се складира на ливадата и през зимата се извозва/. Освен сламата, плявата и кукурузякът селяните през м. август набавят шума за овцете и козите. Секат се дъбови дръвета или пък се чегарят клонити им. Шумата се изсушава и събира на листници /купени/. През зимата с нея се хранят козите и овцете, а лисковниците /клоните/ се използват за огрев.

Продукцията от животните се добива примитивно, ръчно и така се обработва. Млякото се преработва в сирене, масло, кашкавал. Млякото се подсирва /подквасва/ със сирището, запазено от заклани овце. Подсирването става в котел или други съдове. Когато се хване /започва да се сгъстява/, млякото се изсипва в цедилки /редки забрадки/, окачва се на клин и се изчаква да се изцеди добре. Суроватка се вари за извара, а цвикът се дава на свинете. Изцеденото мляко се поставя в специално сандъче и се натиска с тежест /камък/. Когато се изцеди добре и стане на сирене, се нарязва и поставя в качета или други съдове, като се осолява обилно с морска сол. Масло се бие в бучка - дървен съд от дъги, тесен 20-30 см. и висок 70-80 см.

Стрижбата на овцете и козите се извършва ръчно, с ковачка ножица /циганска изработка/. Жените в домакинството обработват вълната от овцете - перат, влачат на дарак, предат из хурка или от влас, плетат чорапи, ръкавици, пуловери, фанели и други, тъкат черги и шаек.

Изява на обществена култура в края на XIX век и до 40-те години на XX век в селото са свързаните с труда тлаки и седенки. Те са характерна изява на българския дух.

Седенките се провеждат в късно лято, след усилената полска работа. Момите се събират по махали, по 15-20, на някоя поляна или на кръстопът. На лунна светлина или пък на запален фенер те работят - едни плетат, други предат, трети бродират и т.н. Помнят се в селото провежданите на 6-7 места седенки. През зимата пак по махли в някоя къща момичета на седянка плетат, предат и т.н. Тлаките се събират за белене на царевица, за буене /чукане/ на слънчоглед, а през зимата за предене на вълна, за плетене чорапи, за чеиз на момата от дома, където са събрани.

На седенките и тлаките, момите и момците пеят песни - седенкярски, припевни и други. Някои от ергените свирят с дудук, цафара, окарина. Шеги, закачки, смях и веселби. Накрая момците изпращат своите изгори.

Селският двор се разполагал на площ от 2 и повече декара. С думата "двор" долновереничани наричат празното място до къщата, където стоели волската кола или конската каруца, земеделският инвентар, дръвникът с дърва за огрев. Тук имаме предвид цялата парцела с къщата, помещенията за добитъка и фуражите, цветната градина /градинчето/, торището и т.н. Всеки селски двор опира до път. Към пътя той е ограден със зид - от камък или кирпич, а на по-бедните стопани с плет, а някои дори с тръни. Вратникът е изплетен от свинакови пръти, прикрепен към дебел кол с гъжва /усукана от свинаков прът/, а някои с панти, изработени от селския ковач. През вратника влиза и излиза добитъкът, вкарват се и се изкарват волската кола и конската каруца. В самия вратник или пък на друго място се поставя вратичка за влизане и излизане на хората. Останалите страни на двора се ограждат със зид, плет, търни, според възможностите на стопаните.

До къщата е отделено място за цветя, за цветна градина, която долновереничани наричат градинчето. В нея се засаждат цветя - лалета, зюмбюли, хризантеми, а също и подправки - меродия, джоджен и други. Запазен е споменът за грижливо подредените и поддържани изрядно градинчета от Параскева, съпруга на Генчо Крушарски и Александра /Санда/, съпруга на Апостол Кръстев /Пужо/. За формата, размерите и изработката на къщата играят роля много фактори - природните условия и дадености, материалното състояние, натрупаният човешки опит, знания и умения. Къщите на долновереничани след Освобождението в съобразност с природните условия и дадености - наличието на камък и дърво, се строят от камък и дърво. Придобили опит, долновереничани започват да изграждат надземния етаж не с дърво и плет, а с дърво и кирпич /сурови тухли, изработвани от кал, от бела земя, смесена с плява/. Между дърветата /игли/ празното пространство се запълва с кирпич вместо с плет. Тези къщи се наричали игленици. В по-късен период къщите се изграждат само от кирпич.

Покривите след Освобождението постепенно от сламени стават керемидени. Към 40-те години на XX век в селото само 2 или 3 къщи са покрити с плочи, а всички останали с турски керемиди.

Обикновено приземният етаж, вкопан на половината в земята, е от едно помещение - зимник /мазе/, където се поставят: кацата за кисело зеле, буретата за вино, каче за сирене, каче за туршия /чушки/ и други.

Надземният етаж има: хижа, соба /стая/ и багажна - малка соба.

Хижата /наричана от селяните още къщи/ е помещение с оджак. В хижата се съхраняват всички домакински съдове и принадлежности: до входната врата на дървени клинци са окачени котлите за вода, ведрото и други, а под тях са поставени кърчазите /стомните за вода/, ибрикът, бъклета за вода и други; лъжичникът, закупен от цигани - изработен от тънки букови дъсчици, в който се съхраняват дървените лъжици за храна и тези за пържене и готвене; тук под лъжичника зад оджака е чутурата от черешово дърво, в която се клъцат /чукат/ червен пипер, орехи и други; на полицата и в долапа стоят грънета и землените паници; в хижата са и бучката за биене на масло; в оджака са и подниците, наричани от селяните чирепни, връшникът, печниците /изработени от кал коносни поставки/, на които се нагряват чирепните и връшникът; в хижата са и хамбарът /дръвен голем сандък/ с две отделения -пресоци - в едното е брашното, а в другото - триците; синията /софрата/ и кръгът също са в хижата.

"Хижата е с малък прозорец или без прозорец, защото светлината идва от широкия комин-оджак, в ъглите на който има стари и нови лястовичи гнезда. В основите на комина е поставена греда, на която е завързана железна /ковачка изработка/ верига. На веригата почти винаги виси черно котле за варене на мляко, яйца, компир /картофи/, чушки за лютеница, суроватка за извара и други. Вари се и киселец, щавляк, лобода, щир и коприва за свинете. На веригата в голям котел се грее вода за пране и къпане. В същия котел се топи мас и се вари сапун. На огнището жените пекат хляба, а в студено време край него се грее многолюдната челяд. За гориво се използва вършляк, клечоряк, кукурузяк, какалашки и други. В огнището редко се горят дебели дървета. При горенето на огъня цялата хижа се изпълва с пушек, поради което очите и клепачите на перачките и месачките се възпаляват и зачервяват. От постоянното горене на огъня във всяко селско огнище имало натрупана пепел до коленете. С пепел бабите лекували децата от стомашни болести. Те поставяли пепел на голо коляно, от където детето лиже с език. Когато няма суде за сапун, жените гребели от пепелта, разтваряли я във вода, прецеждали я и с получената тъмна течност /поташа/ варели сапун. Когато някоя котка лизне от тази течност, жалко мяука, а децата се смеят. Понякога домакинята заравяла в пепелта петачета, десетачета, грошове и левове.

От постоянното горене и пушека цялата хижа - стени, греди, врати, полица и коминът са почернели, сякаш са намазани със сажди, лак или с катран". [7]

Другото помещение собата /стаята/, което се отоплявало с тенекиена печка, служи за спане. Ако през топлите летни дни семейството прекарва повече от времето в хижата, то през зимния сезон прекарва повече в собата. Тук се готви и меси. Тук жените предат, плетат, тъкат. "Общата стая за спане била най-голяма, с малки прозорци, землен под и стени, измазани с бела земя и редко варосани. В нея се влизало през хижата. Зиме семейството се хранело в общата стая за спане.

Леглото било общо и представлявало две дървени магарета, на които били наредени дебели букови дъски, застлани с кълчищени и вълнени черги и твърди възглавници, напълнени със слама. Завивката била от вълнена черга, а в по-голям студ от две черги. Старите баба и дядо спали на дървена леса с четири крака /изплетена от лескови, върбови, дудови или свинакови пръти/ и поставена в насрещния ъгъл на голямото легло. През деня през зимата това и голямото легло се превръщали в детско игрище.

Когато някой от синовете доведе булка, младите до раждане на дете спят на леса в кошарата при воловете или биволите. След раждане на дете, пренасят лесата в голямата соба. Връзват люлката на бебето така, че бабата и дядото да го люлеят, когато се разбуди и заплаче. Класически пример на такъв живот било семейството на Петър Попов, в което през 1922 година на една синия са се хранели 22 души, разказва внукът му Димитър Александров.[8]

"Третата стая на старите къщи била стая за дрехите на семейството, която била по-малка. Тук били дървените ковчези с дрехи, черги, гривни, обици и нанизи и обущата, които обикновено се носят в празнични дни и при други особени случаи.” [9]

В това помещение се намира чеизът на момата, ако в домакинството има мома. Повечето от къщите имат креве /тераса-чардак/. При топло време семейството често се храни тук. Понякога тук преспиват хора от семейството.

Таванът на къщата е от талпи /издялани дървета/, а на богаташките къщи е обкован с дъски /шинди/. По гредите се окачват плодове - дюли, ябълки, грозде.

Таванът на къщата се използвал за съхраняване на боб, лук, орехи.

Освен къщата в селския двор има и други постройки - обори за добитъка, плевници за фураж - слама, плява, сено; кошара за овцете; кочина за свине; курник за кокошките.

В селския двор свободната площ, наричана градина, се засажда с овощни дръвчета - сини сливи /маджаркини/, търгуни, джанки, беловици, орехи, круши, ябълки. В градината някои засаждали картофи и някои други култури.

Водата за пиене, миене, пране и други домакински нужди се доставя от селските чешми. В повечето случаи тя се носи от жените, в котли на кобилица и в кърчази /стомни/. Вода се пие направо от кърчага или пък от калайдисаните котли с чаша-кратуна. Вода се пие и от бъклета /дървени съдове, които през лятото задълго запазват студена водата/. Ръцете и лицето се измиват с вода от ибрик.

За пране, къпане и миене на домакински съдове водата се затопля в големи съдове - котли или делви, на огнището.

Хлябът за домакинството се приготовлява от домакинята. Месенето се извършва в нощви - дървено корито, на крака, с капак. Изпичането понякога става направо в жарта в огнището, но в повечето случаи в чирепна /подница/, нагрята на огъня и покрита с връшника. В огнището освен хлеба печели още турти и погачи за сватби, кръщенета, блюда за умрели и помени, баници, тиквеници, орешници, агнета, месо на железен ръжен и други.

Встрани от огнището лежали машите, а на задния край няколко печници. На два от печниците имало дупки, в които се закрепвал ръженът за печене на месо. На печниците до огнището се поставяли чирепните за нагряване. Чирепните се опасвали с железни обръчи, за да бъдат по устойчиви.

В чирепните се печел хлябът, най-често царевичен или мешан /от царевично и пшеничено брашно/, ръжен, ечемичен и много редко само от пшеничено брашно. Изпичането на хляба става, като втасалото тесто се поставя в добре нагрета чирепна край огнището и се покрива направо с жар или пък се захлупва с нагрят връшник. Домакинята следи печенето на хляба и при нужда дотурва жар, за да се изпече добре хлябът". [10]

Качамакът се приготовлява в черно котле на веригата в огнището. Бърка се с дърво /качамилка - 60-70-сантиметрово обелено дърво/. Когато стане готов, той се изсипва на синията или кръга, нарязва се на квадратни парчета /филии/. Така нарязан се яде, а сутрин останалите от вечерта филии, препечени на печката, се вземат за закуска.

Основно качамакът и кукурузникът, постната манджа - чорба от лобода, киселец, кисело зеле, коприва и други; бобена чорба; пръжен боб; чушки, пълнени с боб; комбос от щавляк /тревисто растение с широки листа/; лютеница и други, е храната на по-голяма част от селските домакинства. Запържването на храните става със свинска мас, а след войните, когато селяните започвали да отглеждат слънчоглед, и с олио. Много пъти храната на бедните семейства е само хляб и сол, кромид лук, чесън или праз лук.

В празнични дни /добри дни/ храната е по-богата - коли се кокошка и се готви на чорба, пълнят се чушки с боб и др. Туршиите са: кисело зеле, чушки и домати.

Онези домакинства, които отглеждали повече овце и кози, имали мляко и млечни продукти - сирене, масло. Но повечето домакинства изпитват недостиг на мляко и млечни продукти.

С изключение на крайно бедните, домакинствата отглеждат прасе. То се коли на Коледа и за 15-20 дни семейството се задоволява добре със свинско месо. Маста от него се запазва в делви или други съдове и през цялата година се използва за запържване на ястия. От тлъстите отпадъци домакинята вари сапун за миене и пране.

Кокошки имат повече от домакинства, а някои и патици - гъски, пуйки. Кокошка или пиле се коли най-много веднъж в седмицата /обикновено в неделя/, на Заговезни и други празници - при изпращане в казармата на войник, на сватба и кръщене.

Яйцата се използват за храна - варени, пържени или печени. Те се продават, за да се купи сол, газ, ориз и други необходими стоки.

На Гергьовден, с малки изключения, всяко домакинство коли агне. То се пълни с подробица /вътрешностите на агнето, лук и подправки /. Пече се цяло.

На Петковден и Димитровден някои стопани колят ялова овца. Семействата си дават в заем месо. Тези, които заколват на Петковден, дават на онези, които не са заклали. Те пък колят на Димитровден и връщат заема .

Голямото домочадие /всяко домакинство се състои най-малко от пет члена/ се храни на една синия. В някои семейства децата под 10-годишна възраст се хранят отделно. Преди ядене всички си измиват ръцете. Най-младата жена - дъщеря или снаха, полива с ибрика или с чаша-кратуна на всички. Цялото семейство сядат на трикраки столове около синията. Най-възрастният мъж разчупва или реже хлеба и дава на всеки по комат. В средата на синията се слага паницата със супата, ако готвеното е гъста храна, тя се поставя с тигана или в друг съд. Всички се прекръстват и започват да се хранят; ако е супа, кусат с дървени лъжици, ако е гъста манджа със залък хляб между пръстите топят от нея.

Питиетата са домашна ракия и вино. Ракията се пие от землена пльоска, която минава от човек на човек. Виното се пие с бяло /калайдисано/ котле или пък със зелена землена паница.

Облеклото на долновереничани е типично селско, характерно за северозападната част на страната. Преди Освобождението е бяло, което е характерно за района белодрешковците. След Освобождението се появяват черни калцуни, капи /шапки/, дрехи.

Облеклото се изработва от домашен шаек и олеви, прътено или памучно платно, изтъкани от жените. Много от дрехите се приготовляват от тях: елеци, пуловери, фанели, чорапи, ръкавици, ризи. Други дрехи пък ушивали изкусни терзии.

Мъжете носели потури /панталони/ през зимата и беневреци през лятото. Потурите се ушивали от олеви. Те били широки около 50 см над коленете, дълги до глезена, свити около него и се закопчавали с телени куки. Беневреците се шият от по-тънък плат /шаек/, подобни на потурите с гайтани около джобовете. Ризите са от прътено или памучно платно, дълги до коленете, а ръкавите широки и дълги до китката на ръката. Капите /шапките/ са от овчи кожи.

Освен домашно изплетените елеци и фланели, мъжете носят горни дрехи, ушити от шивач: джамадан, който се облича върху ризата. Изработен от тънък вълнен плат, дълъг до кръста, с ръкави. Закопчава се с две телени куки, обшит с гайтани; късаче - дреха която се облича върху джамадана, без ръкави. Тя не се закопчава. Украсена е с гайтани; Долактник, подобна на късачето дреха, но с ръкави до лакътя; Дорамче, късо кожухче до кръста без ръкави, ушито с гайтани; Кожух, дреха от овчи щавени кожи, дълга до глезените, ушита с гайтани, за през зимата; опанджак /ямурлук/ с гугла. Изработен от олеви, а често и от плат от козя козина. Тежък и трудно пропускащ при дъжд, опанджакът се носи при мъгливо и дъждовно време. И през зимата.

Опинките са от свинска кожа. Кожата от прасето се изсушава и нарязва на фаши /ленти/, от които се правят опинките. Те се обуват върху вълнени чорапи и калцуни от шаек. При лошо време - дъжд и сняг, върху калцуните се увиват кожи от овце. През лятото много от селяните ходят боси.

Всяко мъжко още от юношеска възраст носи пояс. Пушачите носят в пояса кожена кесия /торбичка/ с тютюн, кремък, огниво и прахан, а някои и лула.

Мъжете носят забучена в пояса голяма шарена кърпа. С нея си трият ръцете, а при работа и при горещини - потта от лицето си.

Жените обличат широки и дълги ризи с подпаска през кръста. С подпаската докарват ризата на желаната дължина. Ръкавите са широки. Около талията и по ръкавите ризата е украсена. Жените носели вълненик /пола/, направен от домашно изтъкан плат /с памучна основа и вълнена подкава/, богато нашарен. Доукрасен е с черно кадифе и ширити. Вълненикът се изработва от 20-30 лакътя плат, като се надипля в кръста около тялото; престилка широка 30-40 см, богато украсена с ширити. Сукман, постоянно зимно облекло. Той се ушива от олеви. Дълъг е до под коленете, без ръкави, украсен с гайтани. Късаче и кожухче като тези при мъжете.

Жените ходят със забрадки. Косите си сплитат на плитки, наричани връшници. Чак след 20-те години на XX век момичета започват да се подстригват късо и да ходят без забрадки.

Накитите са тежки, бронзови гривни, обици, огърлици, в някои случай гривни от сребро, а момичетата от богатите семейства носят и накити от злато /обици, гривни и наниз от жълтици/.

И жените, както мъжете се обуват с опинки, но без калцуни, а само върху шарени вълнени чорапи.

Тъкането на шаек, олеви, черги, памучно и прътено платно извършват жените, обикновено през зимата в къщи. Това става на разбой /стан/, изработен от мъжете.

Грижите по отглеждането на децата в семейството падат най-вече върху майката. Над леглото, където спи тя, се завръзва люлката, в която се поставя малкото, за да може да го люлее нощем, когато се разбуди и заплаче. Люлката се приготовлява от домашна вълнена тъкан, дълга е около 1 метър и широка около 70 сантиметра. Откъм дългите страни се пришиват дебели връви, изплетени от вълна, почти като въжета, наричани от долновереничани тракове. С тях люлката се връзва за куки, поставени на гредите.

През деня, докато майката готви, меси хляб, пере и върши друга къщна работа, детето е в люлката. Когато се разплаче, тя го взема под мишница и така продължава да върши своята работа.

Когато майката тръгне на нивата тя взема /заденва/ на гърба си люлката с детето и го отнася на нивата. Там се поставят така наречените люлила /три яки колове, специално подготвени, свързани в единия край - тринога/. Острият край на коловете, след като се разкрачат, се забиват в земята. На люлилата се връзва люлката. За сянка те се покриват с опанджак. Тук детето прекарва през деня. Майката работи /копае, жъне и т.н./, от време на време идва при детето, за да го нахрани или пък когато заплаче, за да го утеши.

Отраснали 6-7-годишни децата започват да помагат на своите родители, най-вече като пасат свободния от работа едър добитък, овцете или козите.

Детските игри са свързани с условията на живот.

У дома се играе на дама, разчертана на хартия или дъска, с бобени или царевични зърна. На дама се играе на двора и в училище между часовете. Тя е любима на момичетата. Дамата се начертава на земята. Всеки играч взема по една плочка /камък/. По ред всеки хвърля плочката си в начертаната дама. След това, подскачайки на един крак, преминава през начертаните квадрати и правоъгълници, с навеждане взема плочката. Който стъпи с двата крака, изгаря /губи играта/.

Малките деца у дома си играят с какалашки от оронена царевица, като от тях градят геран или колиба.

У дома се играе и с кокалчета от агънце, събирани на Гергьовден. Нa събора или при други случаи. Кокалчето има четири страни, наричани цар, кърпа, бой и чибук. По ред всеки от играчите подхвърля кокалчето. На когото се установи на страната цар, се обявява за цар. На онзи, на когото то се установи на бой, се нанасят по дланите и по заповед на царя удари от онзи, в когото е кръпата с възел. С пет кокалчета се играе в повечето случаи от момичета. С една ръка /дясната/ се подхвърля едно от кокалчетата. Докато кокалчето е във въздуха, със същата ръка се обръщат едно по едно на една и съща страна подредените четири кокалчета. След това се обръщат на другата страна и т.н.

Махленски се играе на кутане, наричано още жмичка или криеница. Най-напред се определя онзи, който пръв ще жми. За това се извършва така наречено изкупване. Децата застават в кръг или полукръг. Едно от тях извършва изкупването, изричайки думите "Две петлета се скарали на поповата врата. Ти горун! Ти морун! Ти иш! Ти жмиш!". При всяка сричка или дума с пръст поред се посочва отделен играч. Онзи, който е посочен при изричането Ти жмиш!, жми пръв. Или пък с думите "Ала, бала мица, турска паница. Гиди, гиди Ванчо, наш капитанчо”. Тук онзи, който бъде посочен при изричане на последната дума, се освобождава от редицата. Същото се повтаря, докато остане само един и той е онзи, който жми първи. Онзи, който жми, брои до определено /уговорено предварително/ число 50-60-100. Всички се крият. Започва издирването. Всеки разкрит се "заплюва" на определено място. "Плю Петър". Първият открит и заплют е следващият, който ще жми.

Махленски се играе и на кленза. Тя се прави от дърво с диаметър 2 см. Вземат се 20-30 см. от дървото, скосява се от двете страни срещуположно. Понякога се издялва /четвъртосва/. Клензата се поставя на определеното начално място. С удобна тояга, дълга около 1 метър, се чуква. Подскочила, тя се удря с тоягата напреко. Който я изпрати на най-далечно разстояние, измерено, в крачки, е победител.

В махалата се играе футбол на една или две врати. Вратите се обозначават с горните дрехи на играчите.

С малка топка се играе "на стена". Топката се удря в стената от различни пози /с лице към стената, странично, през гръб, под повдигнат крак и т.н./. Когато топката отхвъркне от стената, се хваща с ръка.

На полето, където децата през лятото са пастирчета, се играят различни игри. Игра на свинкя. В нея участват неопределен брой играчи. Всички са с дебели, здрави, закривени и с чеменюга в единия край тояги. Свинкята е пънче от дърво с диаметър около 8-10 см. Един от играещите е свинар. В кръг се изкопават толкова малки трапчинки като врабче гнездо, колкото са играчите. В средата се изкопава по-голяма трапчинка - кочина за свинкята. Свинарят подкарва свинкята със своята тояга, стремейки се да я вкара в кочината. Останалите играчи с тоягите си я отбиват, пречейки му да я вкара в кочината. Ако свинарят успее да изпревари някой от играчите и сложи своята тояга в трапчинката му, когато е замахнал да удари свинкята, същият става свинар. Когато свинарят успее да вкара свинкята в кочината, започва прехвърляне на тоягите на играчите от трапчинка в трапчинка. Тук ако свинарят изпревари даден играч и заеме трапчинката му със своята тояга, същият става свинар. Ако не успее, повторно е свинар.

Игра на соване. Играе се от неопределен брой участващи, с дълги около 1,5 метра тояги, добре обработени, опърлени и изправени, обелени и изгладени, за да се хлъзгат по земята, в единия край са леко скосени Играчите застават в една линия и соват /хвърлят/ с една ръка тоягите /както се хвърля копие/. Победител е онзи, чиято тояга е отишла най-далече. Онзи, на когото тоягата е паднала най-близо, събира всички хвърлени тояги и ги изнася до мястото, откъдето са хвърлени.

При същите условия се играе на бътане. Играе се с къси и еластични /повиващи се/ тояги. Всички застават на една линия. Клекнали на едно коляно, чукат единия край на тоягата в земята и след силен удар я пускат. Тоягата се пребъта /подскача от единия на другия си край/ и пада. Победител е онзи, чиято тояга е паднала най-далече. Онзи, чиято тояга е паднала най-близо, събира и изнася тоягите на всички.

Игра на бебек. Върху голям устойчив камък се поставя бебекът, малък валчест камък с диаметър около 10-15 см. Играчите вземат в ръка също малък валчест камък. Всички застават на определено разстояние и замерят бебека. Когато бебекът е съборен на земята, хвърлилите своя камък, се втурват, за да си го вземат. Бебекчията се стреми да постави бебека на мястото му и с шапката си да удари някой от влезлите да вземат своя камък. Ударения с шапката става бебекчия.

Игра на карти. Събират се картонени кутии от цигари из пътя, сутрин при изкарване добитъка на паша и вечер при връщане у дома. Като се съберат необходимите еднакви на вид кутии, с направени от клен печати, с черно и червено мастило се напечатват 52 карти за табланет и белот. Полският пазач /пъдарят/ следи и когато успее да завари, че се играе на карти, ги взема и унищожава, защото играта е увлекателна и често става причина ненаглежданият добитък да направи пакости. Когато играчите забележат полския пазач, скриват картите най-често под някой камък. Когато пък картите бъдат унищожени, веднага се приготовляват нови.

Играят се и други игри: надбягване със стъбла /тояги/ от слънчоглед като с коне; надбягване с колички, направени от тиква с дръжки от слънчогледови стъбла; прескочи кобила и други.

В онова време на децата в селото не са познати играчки, закупени от пазара. Те сами правят своите играчки. По-сложните играчки изработват техните бащи и по-големи братя.

Момичетата си правят кукли. Вземат се две клечки /дървени пръчки/. Едната четалеста, около 15-20 см., която е за крака и тяло на куклата и друга - по-къса, се връзва пряко за ръце. Обличат се с парцали, а най-отгоре с ушити ръчно дрехи и куклата е готова. За очи се зашиват копчета.

Момчетата правят количка от тиква. Тиквата се пробожда с клечка, която служи за ос. От двете страни, на оста се прикрепват стъбла от слънчоглед. Количка се прави и с колело от слънчогледово стъбло. Най-напред се оформя кръсташка от стъбло 12-15 см. Помежду й се слагат допълнително парчета от слънчогледово стъбло и се оплитат с лоза от павит. Колелото се прикрепя към стъбло от слънчоглед.

Рано през пролетта, когато тръгне сокотечението /мазгата/ по дърветата, се правят пискуни, пищялки, зурли. Пискунят се прави от тънка върбова пръчка. Изважда се ненаранена кора - 5-8 см от пръчка. В единия край кората леко се отънява. Така направеният пискун, надут с уста, издава остър писък. Пискунят, поставен в зурла от върбова кора, обелена от дебело 3-4 см дърво, издава при надуване с уста силен звук. Пищялка се прави от дебела докъм 2 см пръчка от върба, дуд /черница/, орех и други. Скосява се от една страна дървото и се зарязва кората. След това се изважда ненаранена около 5 см кора. Дървото, от където се изважда кората, се задялва така, че когато извадената кора се постави обратно и пищялката се надуе с уста, се издава остър и силен звук.

От върба, липа и друго меко дърво се прави кречетало. Завъртяно с ръка, то издава звук, подобен на този, който издава кречеталото на воденица-караджейка.

Пушкало се прави от дърво бъзовина. Отрязва се парче около 10-15 см с дебелина около 1,5 см. Парчето се почиства отвън и отвътре. Взема се дърво с дебелината на външния размер на бъзовината и два пъти по-дълго от бъзовината. Дървото се зарязва и изделва колкото е вътрешността на бъзовината, но с около 0,5-1 см по-късо. Това е буталото, а останалата част е дръжката на буталото. То се вкарва в бъзовината /в цевта/. Правят се два "патрона" от кълчища /коноп/, оваляни със слюнка, и се поставят в цевта. С резък натиск на буталото един от патроните изхвърква с пукот /гръм/. От бъзовина се правят още цафара и дудук.

От бучемиш се прави свирка. Отрязва се клонка, очиства се и откъм задънения край с ножче се разрязва 2-3 см. Като се надуе с уста, свирката издава гърлест звук. От стъблото пък на зелен бучемиш се "приготвя" пръскачка. Отрязва се стъблото така, че едно от коленцата, където е задънено, да е долен край на пръскачката. Другият край е отворен. От дърво се прави бутало. Когато то се издърпва, пръскачката се напълва с вода. Когато буталото се натиска, водата излиза от направения малък отвор. От узряло стъбло на бучемиш се прави цвалика. Отрязват се 10-15 см от стъблото /цев/. От една страна с конец се прикрепя тънка хартия. Духайки в цевта, се чува дрезгав звук.

Топка за игра на футбол се прави от парцали. От козина на едрия добитък, най-вече от говедата. Козината се събира при решенето им. С ръка се взема по малко козина, натапя се във вода, наситена с дървесинна пепел. Козината се валя върху дъска продължително време, като постепенно се добавя по малко козина. С тези топки се играе на стена, защото те са малки.

Колца /количка/, с която децата се возят /пързалят/ през лятото по наклонени терени - поляни или пътеки. Колцата се правят от родителите или по-големи братя. Отрязват се четири колелета от дърво, дебело 15-20 см. Взема се дъска, дълга 60-70 см и широка 20-30 см, скосена в единия край. Колелетата се поставят на дървени оси. Задната ос се закрепва неподвижно към дъската. Предната се прикрепя с пирон /гвоздей/ към скосения край на дъската. Това е предницата на колцата, с която се управлява с крака.

През зимата за пързаляне по заледени и наклонени улици и други места се използват дървени съни /шейни/ или щръкли /пак шейни/. Съни се правят най-вече от крушово дърво, защото по-добре се изглажда и съните по-бързо летят. Одялват се два сънери като дъски, дебели около 2 см дълги 60-70 см и широки 15-20 см. От единия край те се отрязват под прав ъгъл, а от другия се заострят. Двата сънера се прикрепят един към друг с три яки, дебели около 1,5 см дървета. Отгоре се поставя дъска, широка 30-40 см. В задния край на съните се поставя дръжка. От две съни /шейни/, съединени с дъска, дълга около 2 метра, се прави трамвай, който се управлява с предните съни от един, а се возят 4-5 души.

Щръкли /пак шейни/ също се правят от дърво. Те наподобяват съните, в които се впряга добитък. Сънерите са с дебелина около 5-8 см. На тях има прикрепени дървета, високи 20-30 см и отгоре напречно дърво. От две щръкли /шейни/ - едните малки 60-70 см, а задните дълги около метър и повече, съединени с дъска над 2 метра, се прави кормило. То се управлява от един човек чрез предните щръкли, а вози 7-8 души.

Правят се и кънки от дърво. Те се привръзват на краката.

В по-близко време шейните и кънките започват да се пошинват /слага се на сънерите железо/, за да летят по-добре.

Дълги години след Освобождението селяните си служат с кофата /крината/ или пък с шиника за обемни измервания. За измерване на дължина служела човешката ръка до лакътя, измервало се в лакти. За отчетност служел рабошът.

Духовната култура на селяните била на ниско равнище. Схващанията за света са много ограничени и не почиват на научни познания. Считало се, че звездите на небето са колкото са хората на земята. Всеки има своя звезда. Когато падне звезда, това означава, че е умрял човек. По разположението на звездите и луната селяните гадаели за времето - ако при пълнолуния около луната има ореол - кръг, това означава, че времето ще се влоши; ако при новолуния сърпът на луната е наведен надолу, няма да вали, ако е обърнат нагоре, ще вали. Ако слънцето залезе кървавочервено, ще излезе вятър. За времето гадаели и по поведението на животните и птиците, по формата и движението на облаците и пр.

Макар и православни християни, селяните вярват в плътеници, вампири, караконджовци, в самодиви и русалки, подлагали се на баяния, вярвали в магии, лоши срещи и други.

Селяните се доверявали на народни лечители. При главобол народните лечители гасели въглища против урочасване: водата, в която се гасят въглищата, пият болните.

Тодор Спасов Илиев описва един интересен случай с народния лечител и гадател по вечния календар Петър Маринков:

"За лекуване на селяните Петър Маринков продаваше билки. С неговия пожълтял вечен календар, като често си служи с неговата си дума "Налу" със значение "нали", той гледаше на селяните и гадаеше техните съдби. Когато някой идва при него да му гледа, Петър Маринков отваряше вечния календар при кръга с квадратчетата на зодиите, човекът хвърля житно зърно. Петър Маринков търси числото на квадратчето, където спре зърното, и тълкува съдбата на простите хорица срещу заплащане.

По времето на Втората световна война, когато над всички въпроси стои този - "Кой ще победи: Съветският съюз или хитлеристка Германия?", купувачите на билки или пък онези, които отиват да им гледа /гадае/, поставят този въпрос. Петър Маринков дълго чете Библията, умува, тълкува и уверено отговаря: Съветският съюз, защото се защитава, защото се бие за "Божията правда". Този отговор нашироко се разпространява сред овчари, жътвари, косачи, сред селяните.

Това стига до околийския полицейски началник Светозаров. В селото е изпратен полицейският агент Ижо. Петър Маринков е доведен в общината. Ижо го пита: "Вярно ли е, че си говорил, че Съветският съюз ще победи Германия?"

-    Вярно е - отговаря той, но това го казва книгата - вечния календар, а не аз.

-    Слушай, забранявам ти отсега нататък да водиш тази комунистическа агитация!" [11]

Селяните вярвали в поверия: когато се връщат от погребение, си измиват ръцете, за да "отстранят" смъртта. Когато някой тръгне на път, се плисва /излива/ вода пред него, за да му върви като по вода. Когато някой боледува продължително време, близките му много рано сутрин го извеждат на кръстопът, където го заключват /връзват/ с верига. Първият, който минел, го отключвал и ставал негов побратим. На втория ден на Коледа и Великден се ходи в побратима с колак, перашки, варена кокошка и баница; когато някой преживее някое сериозно премеждие, авария или катастрофа, си хваща оброк. Всяка година в деня на премеждието коли курбан и събира близки и роднини. Селяните ходят при баячки от различни злини, за направа на магии или разваляне на магии.

Селяните честват и нерелигиозни, но останали по традиции празници: Игнажден, наричан от селяните Игнат. Той се чества на 2 януари. На този ден не се ходи на гости. Първият, който дойде в някой дом като гост, внася в къщата клонче от дърво, за да се въдят пилета. През зимата се честват миши празници. През дните им не се работи, защото което се пипне, ще бъде изядено от мишките. На два пъти през годината /през зимата и през пролетта/ се празнуват вълчи празници - не се работи; около Коледа е Власов ден - меси се пита за здравето на добитъка. На Еремия обикновено деца от семейството с ръжена и огрибката /или машата/ в ръка, обикалят къщата и двора, чукат и заклинят: "Еремия у село, змии и гущери по къра!", Герман се прави при суша, за дъжд. Меси се хляб и се готвят ястия от събрани брашно, боб, лук и пипер от махалата. От дърво се прави бебе с крака и ръце около 50-60 см голямо. Облича се в новоушити дрехи. Поставя се в погребален ковчег, покрива се с бяло платно. Герман се носи през селото, като оплаквачки-нареждачки припяват на умрело "Германе, Германе, от суша разболел се, за дъжд умрял". Погребват го до селската бара, измиват си ръцете и се завръщат у дома, където е приготвен обяда; Еньовден - славянски празник, в който изразяват своята почит към слънцето - източник на живота и гонител на болестите. На този ден всички се къпят за здраве. Смята се, че и слънцето се къпе рано сутринта преди да изгрее. Моми и булки измиват ръцете и лицето си с утринна роса за здраве. Прави се китка от две жълти и едно синьо еньовче, превръзана с червен конец. Китката се поставя над вратата на помещението, където е добитъкът. Този ден е най-подходящ за бране на билки. По Еньовден се счита, че плъзват бродници, обирници, магьосници. Обирачки обират плодородието от чужди ниви и млякото от стадата и го прехвърлят на своите.

В духовния живот на селото своето място заемат селяни - духовно богати, надарени. Те със своите постъпки и действия, със словесните си изяви внасят принос в духовния живот на селяните. От тях селяните вземат пример за държание и поведение. По тях мерят своите изяви и действия. Техните словесни изяви, спонтанният им хумор, предизвикват радост, смях и веселие, обогатяват и разнообразяват сивото ежедневие. Тодор Спасов Илиев под надслов "Интересни старци" описва оригинални изяви на няколко долновереничани:

"През 1905-1907 г. бях овчарче. Пасех овцете по поляните над Зъбера и Боторовци до Здравковото, по Ниското било, Говедарника, Голо бърдо, Батурин дол, Сабина батка, Божинова батка, Пажарака и Зеериевата бапка. Понякога отивах до Свети Илия и Костин дол. Веднаж когато овцете пасеха над Камака аз залегнах до ръба на скалата и страхливо погледнах надолу. Видя ми се много високо. Капата ми падна от главата и се изгуби в търнаците в подножието на скалата. Дълго я търсих, но напразно. Вечерта се завърнах без шапка, за което получих наказание.

През тия години овцете и козите на селото на малки или по-големи стада покриваха. Веренишкото бърдо и на зеления фон се белееха като цъфнали сливи. Всяко стадо си имаше свое звънче - едно или няколко. Старческият и момчешкият свят на селото денем прекарваше времето си по бърдото. Тая тогавашна селска романтика имаше и своите герои. Един от тях беше дядо Иван Спасов - дядо на Михаил и Младен /Дено/ Спасови. Срещах го обикновено когато пасях овцете към Свети Илия. Той беше на среден ръст, набит, червендалест, с гъсти черни мустаци и вежди, под които играеха хитро подвижните му овчарски очи. Главата стоеше на къс врат, захлупена с кожена капа с дълга черна вълна; мускулите на ръцете с дебели пръсти, стиснали здрава овчарска тояга накрая с чемалюга; зарамчена кожена торба /енджик/ със скромна овчарска пояжбина; крака, обути с опинки с бели връвчанки и клъчищени връви, повили сури износени калцуни, бели изтъркани потури, широк червен пояс, груба памучна риза, завързана със здрави пекли, върху която беше нахлузен бял изтрит джамадан. Върху винаги засмяното му лице се открояваше дебел червендалест нос, от ноздрите на който стърчаха гъсти косми. Такъв е останал в съзнанието ми външният образ на дядо Иван. Този човек обичаше много децата и често се шегуваше за техните баби, може би затова, че беше бекяр. С нас разговаряше като съдебен следовател. Когато за първи път го срещнах с овцете над Рикшенете, той ме запита - "Чие си момче?" Аз му отговорих. "А имаш ли баба?" - Имам. "Ха, ти имаш две баби: баба Гена и баба Николета. Довечера ще питаш баба си Гена има ли си скръкалца и подноже. Ако няма, да й направя, ако няма подноже, утре тя да излезе с овцете, за да й взема мерка от стъпалата. Когато идеш на гости у баба си Николета и на нея да кажеш същото." Същата вечер, след като мама прибра синията и започнаха приказките, дойде ред и на мен да кажа какво ми се е случило през деня. Тогава се обърнах към баба Гена и казах това, което ми поръча дядо Иван. Изведнъж всички прихнаха да се смеят. Аз не разбирах защо се смеят. Като малък мислех, че хората се смеят, когато някой сгреши нещо. Едва по-късно, когато порастнах, разбрах защо е бил този смях. А баба Гена рече: "Зло да го не види този Иван, и като ерген такъв смешник си беше." Дядо Петко ме разпитваше за подножете, а другите се смееха. Смехът беше като духовна храна на селяните от онова време, когато нямаше радио и телевизия, кино и театър, палячовци и смешници по професия, чиято единствена задача е да разсмиват хората. Дядо Иван беше от ония самобитни селски смехотворци, които със своите шеги и незлоблив хумор веселеше селяните. Колко деца срещнеше през деня дядо Иван, в толкова къщи вечерта имаше смях. Пък тогава бабите бяха на почит, живееха в мир и дружба със снахите си. Бяха забавачки и възпитателки на децата;

Искърновските старци. - Запрепирали се искърновските старци кой да пасе говедата. - "Тебе ти е ред, рекъл дядо Първан, ти ще ги пасеш!" - "Не, на тебе е ред, казал дядо Вачко, ти ще ги пасеш!" Вачко ударил брат си Първан с ръка по бузата, така че капата му паднала. Дядо Първан се навел, взел овехтелата си ожулена кожена капа и сърдито рекъл на брат си - "Удари ме още един път да се разсърдя, па ще видиш какво ще ти направя". Вачко приготвил храна в торбата - хлеб, сирене, лук и я подал на Първан, подканяйки го да изкара говедата на паша. Първан пак му повторил: "Удари ме още един път да се разсърдя, пък ще видиш какво ще ти направя". Вачко наставнически му заповядал. Природата така беше устроила гласните струни на хората от тази фамилия, че когато говореха и особено когато се карат, речта им наподобяваше сврачо крякане.

На Вачко му омръзнало да се разправят, взел една тояга и заудрял Първан по гърба и по дирника, избутал го навън и пуснал говедата от обора. Кравите и телетата поели към Сухата падина. Първан вървял след говедата и повтарял на глас, за свое утешение: "Удари ме още един път, за да ме разсърдиш". Петко Дидов, който бил наблизо на лов, дочул тая приказка и вечерта я разказал в кръчмата. От тогава до наши дни, тоя израз стана пословичен, той носи душевна наслада и смях на селяните;

Антон Новоселеца. Поздравленията в живота на селянина бяха израз на уважение, дружелюбие, приятелство. Селяните се поздравляват сутрин с "Добро утро" и отговор "Добро утро", на обяд с "Добър ден" и отговор "Добър ден" и вечер с "Добра вечер" и отговор "Добра вечер". В интервалите на това деление на денонощието с поздрава "Помага Бог" и отговор "Дал Бог добро". Когато се разминават, хората се поздравяват с "Добра среща" и отговор "Дал Бог добро".

Когато някой не поздравлява, се счита за недружелюбна постъпката му.

Антон Алексов Панин, баща на Алекси Антонов, беше човек от селската беднотия. Баща му Алекси Панин бил бекяр и се оженил за втора жена. Това накарало Антон да напусне бащиния си тесен дом до Зъбера и да се засели на поляната до Кръста Дидов. Тук си направил колиба, в която заживял с жена си Ана и момченцето Алекси, заради което получил името си Антон Новоселеца.

Беше късна пролет. Копаехме царевица в Дреняка до пътя. В съседство копаеха Антон Новоселеца, жена му и син му. По пътя мина човек на кон и не ни поздрави. Това беше селският чорбаджия Петър Гергов от с. Д-р Йосифово, оженил се на къща у Кола Гергов в село и наследил готов дом и 200 декара имот. Селяните не го обичаха за това, че през войните не бе ходил на война, а като член на реквизиционната комисия влизал във всяка къща и извземал насилствено храни и добитък. "Брей Антоне, тоя не ни поздрави, не каза "Помага Бог" - рече Параскева. "Параскево, извика Ана Антоновица, нали сме бедни, а тоя човек е чорбаджия, затова не ни поздрави, не ни зачита за хора". -"Тука няма място за сръдня, каза чичо Антон. Този човек не ни поздрави, а и ние не му отговорихме. Той не ни каза "Помага Бог" и ние нямаме "Помага Бог", но и той няма "Дал Бог добро", защото не получи нашия отговор". На нас двете момчета се хареса това примитивно християнско обяснение. Когато изкарахме третите редове към пътя, мина друг пътник - пешеходец. На мотиката беше надянал торба с храна, тиквичка с вода и отгоре опанджак. "Помага Бог, Параскево, Антоне" - рече пътникът. "Дал Бог добро, Димитре" отговорихме му. Оказа се човек от селската беднота - Димитър Захариев. "Помислихме си, че и ти няма да ни поздравиш, както Петър Гергов, но нали си от нашата черга, не ни отмина без поздрав."

"Параскево, тия хора, дето ходят на коне, са селски богаташи.

В станалата раздумка Димитър обаче завърташе всичко около боя, защото бе от побойниците и защото често патеше от двамата си братя Васил и Алекси, които при скарване го биеха. И Антон и Димитър бяха от ония хора, които са влизали в черква, когато са кръщавани и венчавани и ще минат за последен път когато умрат.

Дядо Илия Алексов беше трудолюбив, икономичен и хитър. Той упорито се противеше на новото. Със сина си Димитър - водач на комунистите в селото, вечно спореше. Синът му искаше да вземат трактор, за да облекчат труда си при обработване на 200-те декари, но той се противеше, като доказваше, че ралото е баща на железния плуг, а плугът е баща на трактора. Не може внукът да командва баща си и дядо си.

Най-хубавото в дядо Илия беше неговото трудолюбие и пестеливост. За него син му често казваше, че той е най-евтината работна сила в село - за 24 часа изразходва половин хляб и една глава праз лук. След потушаване на Септемврийското въстание 1923 година дядо Илия остана сам, тъй като синът му Димитър емигрира в Югославия. Тогава най-лумпенизирани млади селяни, които през легалния период на БКП в селото - 1919-1923 г., не минаваха в клуба и останаха упоени от фашизма, а при потушаването на въстанието се явиха доброволци да бият с тояги своите съселяни въстаници, като Първан Цонин, Борис Сврачи, Борис Каменов - Лилин, Ванко Средков и други, когато срещнеха дядо Илия, се подиграваха с него с думите: “Брей дядо Илия, ти божем си умен и хитър човек, а излезе най-голям будала. Имаш 200 декара земя, а син ти да стане водач на комунистите в селото. Как не те е срам. Тебе трябваше да бием, а не онези, които отидоха да воюват с царската войска. По-добре тебе да бяха утрепали при брестовете до старата чешма, вместо онези, които твоя син научи да се бият с царската войска и да арестуват кмета и първите хора на селото!"

Хората наоколо мълчеха. Те не искаха да чоплят душевната рана на стареца. Понякога някой се обади: "Оставете стареца на мира!"

Дядо Илия силно страдаше. Той обичаше единствения си син. Спомням си с каква настойчивост и бащинска нежност, когато да емигрираме, ни казваше:

"Момчета, повече място за вас в България няма. Щом дойдат фашистите, първо вас ще разстрелят. Вземайте торбичките с хлеб и веднага заминавайте за Сърбия, а ние тук все някак ще се оправяме."

При хапливите закачки старецът свиваше пръстите на ръцете си във формата на зурла, надуваше се и от устата му излизаха членоразделните звуци - лу-лу-лу-ли-ли-ли-ла-ла-ла-ло-ло-ло, играейки в същото време непознато мечешко хоро. Насъбралите се аплодираха стареца-смешник, а фашизираните посрамени преставаха да го дразнят.

Дядо Младен Дръндарина. В старата Дидова махала живееше друг интересен старец - дядо Младен Дръндарина. Освен земеделие и скотовъдство той владееше и други занаяти - беше отличен бъчвар, плетеше въжета и чували. Никога не се караше с човек. Имаше правилно телосложение и красиво засмяно лице. А устройството на личността му беше такова, че го правеше много нежен към женския свят. На жена си и на стари години продължаваше да казва - Мика. А на наш селски език Мика се казва на 10-15-годишно момиче. От това може да се съди колко нежен е бил дядо Младен към жена си на младини. Но тая му нежност към собствената му жена често преливаше като буйна вода през тесен улей към някоя чужда, угледна селска жена. На Старата чешма, където всяко младо селско сърце намираше своята първа любов, дядо Младен дохождаше за вода за пиене или да си напои воловете. Това що преливаше от улея на неговата нежност към жена му, той събираше в потайно кътче на мъжката си природа и избираше на коя жена да го излее. Когато отиваше за вода на Старата чешма, той минаваше из улицата между Генкови и Джаджовци. Генковото селище беше оградено с гъст слог сливи, брястове, орехи и храсти, а на горния край на кюшето откъм Джаджовци цъфтеше и миришеше стара бъзовина. Мария Генковица беше от ония селски жени, които насаме, когато я срещне мъж, умееше така да му подпали фитила, че той на драго сърце би й подарил и двата си вола. И двете й дъщери бяха хубави. Но такава е живата природа. Във всичко тя се стреми към красотата. Така е и с хората. И в най-големия град и в най-малкото село тя твори хубави хора - жени и мъже. Но своята красота и майсторство тя изявява в дадено селище само в една жена и един мъж. Тук живата природа много прилича на хората на изкуството. Хубава е всяка творба на Гео Милев, но "Септември" е най-хубавата... Хубав е всеки разказ и стихотворение на Вазов, но най-хубав е романът "Под игото", защото описва едно от най-героичните дела на народа ни.

С възторг пред женската красота в селото, в лицето на най-красивата селянка, на младини дядо Младен трупа в душата си и търси онова свещено и самотно място да й го каже. Един ден той заварва самичка на чешмата Мария Генковица. Тя си налива вода и преди да се задигне с кобилицата му хвърля такъв поглед, че Младен, който я гледал в захлас, без да ще й казал: "Марио, да дойдем ли между два дни под бъзовината?" Мария се усмихва и си отива, без да му каже нито дума. Младен не откъсвал поглед от нея, докато се изгубила от погледа му. Отишъл си и Младен, подушил, помирисал и погледал с очите си женската красота на селото.

Най-близката приятелка на Мария, макар и по-възрастна, била Велика, съпруга на Аврам Атанасов. С нея Мария споделяла всичко в своя живот. Един ден тя й разказала за случилото се с Младен на Старата чешма. Велика я погледнала изпитателно и на въпроса на Мария "Защо Младен ми рече да дойда под бъзовината", й отговорила, "Защото си най-хубавата в селото от тези на твоята възраст, а Младен е от ония, които ценят и обичат да се радват на хубавото".

Дали е станала среща под бъзовината не се знае, но казания израз от Младен в лавровата му възраст стигна до момите и ергените в наше време - 1918-1921 година. И когато си насрочвахме среща с любимата си, с огъня на дядо Младен се питахме: "Марио, да дойдем ли между два дни под бъзовината.” Образно казано, тази мисъл всякога носеше душевна наслада у хората". [12]

През 30-те години и по-късно на по-големите празници – Нова година, Коледа, Великден и други, младежи и девойки, любители на театъра, в това число най-вече ученици в средните училища, учители в училището, будни селски младежи, подготвят и представят пред селяните театрални представления. Тези прояви селяните наричат вечеринки. Наред с театралното представление се организират под звуците на духова музика хора танци и веселби.

Отначало вечеринки се организират от организацията на БКП в селото в клуба 1919-1923 година. След това те се провеждат в една от класните стаи, на училището в двора на черквата. Когато се построява новата училищна сграда, след 1939 г. младежите с усилия и труд подготвят салона и тук на широко се провеждат дълги години вечеринките.

Постепенно се стига до създаване на читалището. За читалище "Христо Ботев" Долна Вереница има запазена кратка историческа справка в Държавен архив - в Монтана /ф-558-к/. Други писмени документи - отчети и доклади, не се намериха. От справката се вижда, че читалището е създадено през 1928 година. На първи април 1928 г. се провежда учредително събрание, на което присъстват само 29 пълнолетни и 4 непълнолетни жители на селото. За Долна Вереница, което наброявало около 1600 жители, броят на присъстващите е крайно недостатъчен. Но самият факт, че се учредява една обществена културно-просветна организация, каквато е читалището, говори за пробуждане на населението за културно-просветен живот. По това време се създава и младежка политическа организация на Работническия младежки съюз - РМС, което е сериозен подтик, най-вече сред младежите за засилване на културните прояви, за активна културно-просветна дейност.

На учредителното събрание е избрано ръководство в състав:

Настоятелство: Павел Петров Григоров, Димитър Илиев Алексов /на Каменовци/, Крум Михайлов Колов, Петър Тодоров Петков, Младен Петров Истатков. Избрана е и проверителна комисия: Кузман Петров - свещеник, Цеко Еленков Мечкарски и Павел Димитров Мечкарски.

Избраното ръководство на читалището - настоятелство и проверителна комисия, не са одобрени от местната административна власт. Мотивите са, че в състава са включени хора неблагонадеждни, нелоялни към властта. Те щели да използват читалището за постигане на противодържавни цели. Това наложило провеждане на ново събрание на 8. I. 1929 г. То избира настоятелство в състав: Кузман Петров - свещеник, Крум Михайлов Колов - учител, Павел Димитров Мечкарски - учител, Анастас Колов Спасов - учител, и Илия Атанасов Попов - земеделец. Избрана е и проверителна комисия: Цеко Еленков Мечкарски - учител, Павел Петров Григоров - земеделец, Данаил Костадинов Милчов - занаятчия. Така се туря началото на читалището, на организирана просветна дейност в селото.

Читалището не разполага с материална база. То няма не само своя сграда, а дори и наето помещение за канцелария, помещение, където да провежда своите заседания ръководството и да съхранява архива си. Това става най-вече в училището, а често архивът се съхранява в дома на избираните за председатели. Културните прояви - лектории, вечеринки и други се провеждат в една от класните стаи на училището, намиращо се в двора на черквата. Приходите идват от събирания членски внос и от културно-просветни прояви - вечеринки. Членският внос е съвсем малко, тъй като численият състав се движел от 20 до 40 души. Дейността на читалището много се затруднява и от тогаващната монархо-фашистка власт, която зорко следи и преследва всякакви прогресивни прояви не само на читалището, а и на всички обществени организации. За да се подготви и представи пред населението една пиеса, е било необходимо разрешението на кмета. Това налага да се прибягва често до хитрости /пиесата се поставя в кориците на друга, която е по-приемлива за властта/.

В известна степен дейността на читалището се засилва. В една от класните стаи на училището през зимните дни се организира и лектория с учители и по-големи ученици в средните училища и с участието на лектори от града. Изнасят се лекции и беседи на различна тематика - против алкохолизма и тютюнопушенето. Обучават се участниците в лектория по лозарство и овощарство. В една от стаите на училището през зимата, в празнични дни, се представят пиеси пред населението.

Особено сериозно се засилва дейността на читалището след създаването на Младежката кооперативна група.

Младежката кооперативна културно-просветна група при кредит на кооперация "Победа" в с. Д. Вереница е организирана на 20 януари 1938 г. Учредители на групата са 31 младежи от селото: Павел Спасов Николчов, Андрей Кирилов Андреев, Кирил Димитров Симеонов, Камен Георгиев Василев, Павел Йосифов Стоянов, Александър Георгиев Антонов, Средко Ананиев Средков, Тодор Василев Младенов, Лазар Неделков Лазаров, Атанас Неделков Лазаров, Владимир Петров Николчов, Александър Кирилов Цеков, Димитър Неделков Найденов, Иван Харалампиев Върбанов, Георги Атанасов Георгиев, Евтим Илиев Обретенов, Николчо Петров Николчов, Илия Атанасов Илиев, Крум Михайлов Лазаров, Лазар Димитров Петров, Асен Исаев Първанов, Драгомир Кузманов Петров, Владимир Стратоников Григоров, Рангел Иванов Истатков, Камен Григоров Кръстев, Иван Владиславов Рангелов, Георги Иванов Ефтимов, Емил Димитров Тодоров и Йордан Борисов Каменов. За отговорник на групата от ръководството на кооперацията е определен Павел Димитров Мечкарски, председател на кредитната кооперация.

След това на следващи събрания в групата биват приети нови младежи, в това число и ученици, които учат в Михайловград и на други места. Така младежката кооперативна група постепенно обхваща около 90% от младежите в селото. На 14 април 1938 г. управителният съвет на кредитната кооперация освобождава по здравословни причини Павел Димитров Мечкарски и възлага на Иван Спасов Илиев да отговаря за работата на младежката кооперативна група.

Младежката кооперативна група се явява място за легална изява на РМС. Дейността й се изразява в следните направления:

Изнасят се беседи и реферати с прогресивна тематика като: Селото, кооперацията и младежка; Кооперативни бани и перални; Кооперативна обработка на земята; Влогонабирането; Кредитирането на земеделските стопани; за отглеждането на добитъка; по лозарство и овощарство и други. Беседите и рефератите се подготвят и изнасят от учители и младежи, завършили средно образование, и студенти от селото. Често беседи изнасят околийският агроном, околийският ветеринарен лекар, служители от Българската земеделска кооперативна банка, от Районния кооперативен съюз и други. Идват и лектори, представители на Централния кооперативен съюз -  Йото Лигурски и други.

Младежката кооперативна група организира разпространяването и четенето на прогресивна литература. Младежите четат стихотворения на Христо Ботев, Иван Вазов, Христо Смирненски и други, "Под игото" от Иван Вазов, книгата "В страната на съветите" от Асен Златарев, "Блатото" от Андрей Гуляшки и други.

Слушат се емисиите на Радио Москва и Радио Лондон. Организирано слушат радио Младен Александров Младенов, Павел Лазаров Стоянов, Камен Георгиев Василев, Асен Антонов Григоров и някои други и разпространяват новините сред младежите и населението.

Подготвят се и се организират вечеринки. Подбират се пиеси с прогресивно съдържание на кооперативна, въздържателна, патриотична и друга тематика. С големи усилия се получава разрешение от кмета за дадена пиеса. Често пъти се прибягва до хитрост, за да се получи разрешение. Като добри любители артисти, редовно участвуващи в представленията, се изявяват: Камен Георгиев Василев, Средко Ананиев Средков, Александър Георгиев Антонов, Младен Давидков Младенов, Лазар Неделков Лазаров, Асен Исаев Първанов, Севтора Аврамова Лазарова, Петър Георгиев Средков, Стоянка Младенова Илиева, Иванка Илиева Иванова, Костадин Данаилов Костадинов, Райна Данаилова Костадинова, Първан Дамянов Иванов, Драгомир Георгиев Иванов, Георги Иванов Ефтимов, Кирил Димитров Николов, Михаил Андреев Димитров,

Камена Аспарухова Георгиева, Рангел Иванов Истатков, Лазар Димитров Петров, Петър Аврамов Лазаров и други.

Вечеринки се провеждат на всички празници. Много от пиесите се играят повторно, за да могат всички желаещи да посетят представлението. Някои от пиесите се изнасят и в съседните села Горна Вереница, Горно Церовене и Студено буче. Част от приходите от вечеринките отиват за подпомагане на политзатворниците.

Младежката кооперативна група организира и трудови прояви. Особено се проявяват младежите при горенето на вар за измазването и потягането на салона - направата на сцената, почистване мозайката на пода и други.

Младежите организирано участват в седенки за белене на царевица и чукане на слънчоглед.

Интересни изяви групата организира на някои празници като Нова година, Ивановден, първия ден на пролетта и други.

Пролетно време всеки празничен ден младежите излизат на разходка в местността Кьосин кладенец. Тук се провеждат и нелегални сбирки на РМС, младежите пеят, играят и се веселят.

В празнични дни на полето край село мало и голямо се стича на хорото. Там често се организират спортни състезания - футбол, бягане, скачане и други.

За културния живот на селото в края на XIX и до 50-те години на XX век са характерни някои изяви на народното самодейно изкуство.

Години преди Освобождението на България от турско робство и около 30 и повече години след това в селото ни по предания от поколенията съществували два състава на духови музики. Тези два състава духови музики често се състезавали /надсвирвали/ на селския мегдан на полето на запад до селото, за да получат одобрението на селяните, за да бъдат търсени и ценявани да свирят на селски тържества - сборове, сватби, в празнични и неделни дни и т.н. За съжаление в народната памет не са запазени имената на музикантите от тези два духови състава. Запазен е само споменът за името на ръководителя на една от тези две духови музики - Стефан Бобаков. За онези времена той и водената от него духова музика били много прочути и търсени от населението не само в селото, но и от околните и по-далечни села. Тази духова музика била много силна в своите изпълнения. Задоволявала слушателите, създавала истинска естетическа наслада. Повдигала настроението и ентусиазма и най-вече на играчите на хора и ръченици.

Най-характерни хора за музиката и за играчите били Ганкиното хоро - наричано от селяните още шареното хоро /то се играе на сватби с дара, даден от невестата на сватбарите/; Дайчовото, Пайдушкото, Въртележката, Изручанката, ръченици и други. Хора - бързи и динамични за млади и пъргави, бавни и провлечени - за по-възрастни, улегнали хора.

В селото имало по това време, а и по-късно добри изкусни свирачи на дудук, кавал и цафара, цигулари, гайдари. Помнят се от населението Дивиниско Арсенов, изкусен изпълнител на гайда, Рустем циганина - цигулар, Алексо Николов Дидов /Колчин/ - добър свирец на дудук и други.

Имало изкусни певци и певици на жътварски, седенкярски, припевни и други песни. По време на жътва в знойната жега полето се огласяло от жътварски песни. През есенни и зимни вечери селото се огласяло от седенкярски, припевни и други песни по време на разходката на младежите, по седенките и тлаките.

До към 70-те години на XX век в селото съществува една духова музика, която свири на сватби, селски сборове, тържества и в неделни и други празници в селото. Тази духова музика е водена от флигорниста Георги Антонов Каменов - наричан от селяните Гьоца. Запазен е в паметта на населението споменът за музикантите: Младен Лазаров Димитров - кларнетист, Кирил Арсенов - също кларнетист, Никифор Петров Маринков - бас баритон, Антон Георгиев Кожухарски - свирещ с тромбон; барабанистите - Петър Тасков и Асен Крумов Найденов; тъпанджията - Алексо Николов Дидов и други.

Към 1939-1941 г. в селото е сформирана младежка духова музика. След доста усилия музиката започва със свои изяви на полето в западния край на селото. Тя свири на хоро в неделни и празнични дни. Тази младежка новосформирана духова музика след 9 септември 1944 год. бързо се разпада. Много от участниците младежи напускат селото. Александър Георгиев Антонов постъпва на отговорна работа в МВР, Иван Мартинов - кларинетист, постъпва милиционер в гр. София; Михаил Антонов Милчов се преселва в града.

Така в селото си остава старата духова музика, водена от Георги Антонов Каменов, която още дълги години весели населението по сватби, сборове, вечеринки, забави и т.н.

 

8. ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЖИВОТ

След Освобождението от турско робство външни сили налагат на третата българска държава монархическа форма на управление. Пренебрегнати са републиканските възгледи на възрожденците и идеята на Васил Левски за чиста и свята република. Берлинският договор определя условията за избор на княз. За княз не може да бъде избран член от царстващите в момента домове в европейските велики сили и Русия. Изборът на княз да бъде съгласуван с великите сили и утвърден от Високата порта. Ако някога престолът се опразни и няма наследник, да го заеме, изборът на нов княз да стане по определения от договора начин. Берлинският договор определя в общи линии и правата и задълженията на българския княз.

Управлението и на тримата български монарси след Освобождението носи съдбоносни последици за страната. Княз Александър Батемберг се отнася с пренебрежение към демокрацията. На два пъти той съставя правителство от консерватори, въпреки изборните успехи на либералите и тяхното мнозинство в Народното събрание. През 1881 година отменя конституцията и управлява самолично страната. Княз-цар Фердинанд, който провежда политика в интерес на Германия, на два пъти довежда страната до национална катастрофа - 1913 и 1918 година. Принуден да напусне престола и страната, той заявява: "През всичкото време докато бях цар, аз мразех този просташки народ и работех за каузата на Германия."

Царуването на Борис III е свързано с два преврата - на 9 юни 1923 година срещу законното правителство на БЗНС, оглавявано от Александър Стамболийски, и 1934 година. Цар Борис III присъединява България към Тристранния пакт. България е превърната в изходна база на хитлеристка Германия за войната срещу Гърция, Югославия и Съветския съюз. На България Хитлер дава под временна администрация Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Борис III необосновано се обявява за цар обединител. Окупирани са и територии на двете съседни страни Гърция и Югославия. Българската полиция и армия преследват освободителните, антифашистки сили в тези страни, на които нанасят големи материални щети, човешки жертви и много страдания. Цар Борис III обявява война на Англия и Америка, която предизвиква масирани бомбардировки над София и други градове. Нанесени са огромни материални щети и са дадени хиляди човешки жертви. Страната е доведена пред прага на нова национална катастрофа.

Освободителната война предизвиква дълбоки икономически и обществено-политически промени в България. Ускорява се процесът на ликвидиране на феодалните производствени отношения, процес, започнал далеч преди Освобождението. Процес, който води до премахване на различните форми на феодална зависимост и разпадане на задругата. След Освобождението България е с преобладаващо дребно селско стопанство. Върви обаче процес на класова диференциация, разпадане на дребните стопанства под влиянието на различни фактори - ограниченията на вътрешния пазар, системата на свободна търговия, наложената на княжеството, данъчната политика на държавата и концентрацията на капитала в малък брой търговци и лихвари. Страната тръгва по капиталистически път на развитие. Политически представители на двете основни класи на българското общество са: на едрата буржоазия - консервативната партия, на дребната буржоазия - либералната партия. Горните обстоятелства предопределят и характера и развитието на обществено-политическия живот в страната. Още при приемане на конституцията в Учредителното събрание в град Велико Търново 1879 година, започват борбите между тези политически сили. Консерваторите са за олигархическа конституция, която да защити интересите на едрата буржоазия. Те се мотивират с незрелостта на българския народ и защитават тезата, че страната трябва да се управлява от тесен кръг образовани и опитни богаташи. Свободата на печата, събранията и сдруженията да са ограничени. Парламентът да е двукамерен. Либералите защитават демократичните принципи, те вярват в народа, в неговите чувства и традиции. Те защитават конституция, която да гарантира равни права за всички граждани.

Консервативната партия е малобройна. Тя има подръжката на все още слаба, едра търговска и лихварска буржоазия, която в политическо отношение е компрометирана с провежданата антиреволюционна тактика преди Освобождението. Най-видните консерватори са представители на богати търговци и лихвари, завършили западни университети. Либералите имат подръжката на народа и болшинство в Учредителното събрание. Така се стига до приемането на Търновската конституция. В изпълнение изискването на Берлинския договор князът да бъде избран от народа, в страната се провеждат избори за Велико народно събрание на 1 и 8 април 1879 година /от всеки 50 домакинства се излъчва един гласоподавател, който в следващата неделя отива в общинския център, където вече става изборът на депутатите/. Кандидати за българския престол не били малко. Най-популярни, ползващи се със симпатиите на мнозинството от българския народ били княз Александър Дондуков-Корсаков и граф Николай Павлович Игнатиев - руски гражданин. Кандидати били и трима българи, княз Емануил Богороди, граф Юлиан Пеячевич и Александър Екзарх. Техните кандидатури обаче не занимавали сериозно общественото мнение, заради това, че нямали необходимия опит и връзки с външния свят, а и вярата и чувствата към Русия били много силни. Имало и други кандидати - Хайнрих Рьойс, Валдемар Датски, Двама румънци, княз Карол и боляринът Бибеско, сръбският княз Милан, черногорският княз Никола, които също не занимавали общественото мнение. На проведената сбирка на депутати от Първото велико народно събрание на 16 април 1879 година е прочетена телеграма на министъра на външните работи на Русия, в която изрично е изразена волята на цар Освободител, никой от неговите поданици да не бъде предлаган за княз на България. При обсъждане кандидатури за княз подръжка получил Александър Батенберг. Той имал подръжката на Русия /неговата леля била съпруга на цар Освободител/. Вземал участие в Освободителната война. По онова време нашироко е разпространено мнението, че цар Освободител се бил спрял на него за княз на България и за това го повикал да вземе участие във войната, та името му да бъде свързано с освободителната епопея. Млад и надарен, със надежда да се задоми с православна княгиня.

При тези обстоятелства Великото народно събрание е открито на 17 април 1879 година. Датата е подбрана - рожденият ден на цар Освободител. След молебен за здравето на цар Освободител, в присъствието на представители на великите сили, на гражданските военни власти, журналисти, много народ пред сградата, където заседават депутатите. Княз Дондуков-Корсаков открива заседанието на Великото народно събрание. Неговото обръщение към депутатите е вълнуващо, а молбата му е изборът на княз да стане още същия ден, защото наближава денят за изтегляне на руските войски от България. Деловата работа на събранието започва. В своята реч епископ Климент Браницки прави предложение за княз на България да бъде избран Александър Батенберг и представя биографията му. Самото споменаване името на Батенберг било достатъчно да избухне радост и възторг сред депутатите. Единодушно, с въодушевление е избран първият български княз. Митрополит Григорий отваря прозореца до него и съобщава на събралото се множество името на избрания княз. Множеството ликува. Военна музика свири "Шуми Марица", 101 топовни салюта известяват, че България има държавен глава.

Княз Александър Батенберг е немски принц, пруски офицер-поручик. Едва двадесет и две годишен, той идва да заеме престола и да управлява една нова държава с демократично настроен народ и широко разпространени русофилски убеждения. Без опит е. Неговият вроден аристократизъм и антируски предубеждения го водят до противопоставяне на волята на широката маса от българския народ. Неговите действия по-късно дават основание на П.Р. Славейков да изрече за него думите "връл мошеник, лошав сплетник и вероломен кривоклеветник".

 

УПРАВЛЕНИЕТО НА КНЯЗ БАТЕНБЕРГ

С идването си в България княз Александър Батенберг установява пълно единодушие с консервативната партия, с едрата буржоазия, както по отношение към конституцията, така и по насоките на външната политика на страната.

Първото българско правителство, съставено от Батенберг, се състои само от консерватори, макар че те не се ползват с подкрепата на народа. За министър председател е назначен Тодор Бурмов. Оформя се фронт от противниците на Търновската конституция: князът, правителството на консерваторите и консервативната партия. Този фронт си поставя за цел избор на консервативен състав на Народното събрание, което да измени конституцията. Като научава, че е избран за княз на България, Батенберг отправя искане към руския император за съгласие за изменения на конституцията, за гарантиране големи пълномощия на княза. Либералите защитават приетата конституция, но още през 1879 година се появяват различия и две групи: група на умерените либерали начело с Петко Каравелов, които допускат изменения в конституцията, но в съответствие със законовия ред, и групата на непримиримите либерали начело с Петко Рачев Славейков, които считат, че конституцията съответства на политическите условия в страната и са категорични в нейната защита.

През есента на 1879 година се провеждат избори за Обикновено народно събрание, в които князът и консерваторите претърпяват провал. Въпреки това князът назначава ново консервативно правителство начело с епископ Климент Браницки. След изборите князът, посещавайки Русия, отново отправя същото искане. И двата пъти Петербург дава съгласие за изменение на конституцията, но то да се извърши по законен ред, предвиден в самата нея.

Насрочени са избори за Второ народно събрание, които са спечелени отново от либералите. Князът е принуден да повери изпълнителната власт на либералите и да чака удобен момент за реванш. На 26 март 1880 година е назначено самостоятелно либерално правителство начело с Драган Цанков. Тринадесет месечното управление на либералите дава тласък на демократичното развитие на младата българска държава. Народното събрание приема закони, осигуряващи приложението на демократичните принципи: общински закон, почиващ на принципите на общинското самоуправление, избирателен закон, гарантиращ на гражданите право да бъдат избирани и да избират, закон за народното опълчение, за всеобщо въоръжаване на народа в противовес на редовната войска, която е под командването на княза.

Към края на 1880 година консервативният блок оценява, че вече са налице условия за действие срещу либералите - външната политика на либералите се приема с недоверие от големите западни държави, либералното правителство е безсилно да реши някои вътрешни проблеми. Консервативният блок предприема широка и шумна настъпателна кампания против либералите - във вестници, на митинги и събрания по градове и села. Либералите са обявени за "нихилисти" и "голтаци", "бездарници". Разпространява се, че те заразили страната с революционни идеи, че тя се намира пред прага на гражданска война и турска или европейска окупация. По това време е убит императорът на Русия /1.03.1881 година/. Това събитие имало силен отзвук у нас. То било обявено за дело на революционна организация. Покрусата в народа лесно могла да се обърне в политически фактор срещу либералите, представени от консерваторите за идейни съмишленици-революционери на убийците на руския император.

Батенберг присъства на погребението, което използва да си осигури подкрепата на Петербург. Подкрепа не получава, но обстановката в Русия го насърчава. На връщане князът посещава Берлин и Виена, където получава подкрепа. Вътрешната обстановка го насърчава - силно изострени политически борби, подръжката на военния министър К.Г. Ернрот - руснак, и пасивното поведение на правителството на либералната партия. На 27 април 1881 година князът обявява с манифест намерението си за свикване на Велико народно събрание, което ако не приеме предложенията му за ликвидиране на "безизходното" положение в страната, да абдикира. По същество е извършен преврат. Либералното правителство е уволнено. Генерал К. Г. Ернрот е натоварен да състави ново временно правителство, да организира и произведе избори за Велико народно събрание.

Изборите са произведени на 14 и 21 юни 1881 година. Князът и консерваторите имат предимство: подкрепата на великите сили, пасивната изчаквателна позиция на либералите. Консервативният блок полага изключителни усилия за спечелване на изборите - страната е разделена на пет области, оглавявани от руски офицери, извънредни комисари, всяка съпротива и неподчинение се наказват дори със смърт, предприемат се репресии, арести, уволнения, съдебни процеси.

След оповестяване от княза на условията, либералната партия организира масова народна съпротива чрез вестници, позиви, писма, обиколки на ръководители из страната. На много места народната съпротива налага отлагане на избора. Стига се и до истински сражения. В Плевенски окръг и в Оряховска околия е въведено военно положение. Изборите, преминали при неприкрити фалшификации и беззакония, осигуряват на консерваторите пълно мнозинство във Великото народно събрание.

Великото народно събрание е свикано на 1 юли 1881 година в град Свищов. Мандатът на депутатите е толкова, колкото да утвърдят без разисквания, но с овации предложените от княза извънредни пълномощия. За седем години на княза се дават извънредни пълномощия. След изтичането на срока да се свика Велико народно събрание, което да измени конституцията върху основата на създадените учреждения и придобития опит през тези години. Така разработваните в продължение на две години планове от княза и консерваторите са осъществени. Установен е режим на пълномощията, което всъщност е диктатура на княза и консерваторите, на едрата буржоазия. Макар водени от различни подбуди, западните сили и Русия поддържат княз Батенберг. Австро-Унгария и Германия изразяват задоволство от действията. Англия се мъчи да постъпи така, че да не затрудни Батенберг, но същевременно и да не поощри агитацията в Англия срещу либералното правителство на Гладстон.

Наложеният режим на пълномощията още в началото започва да губи подкрепа. Разногласията в правителството на консерваторите се задълбочават. Крайните консерватори са за пълно отменяне на конституцията, а умерените за реформирането й. Особено място в тези две течения заемат руските офицери. Те поддържат Батенберг, ръководейки се от убеждението, че той утвърждава руското влияние в княжеството. Но през есента на 1881 година те се сблъскват с консервативното правителство по въпроса за строителство на жп линия. Берлинският конгрес налага на княжеството да построи такава, за да свърже австрийските с турските жп линии. В България съществува опасение, че тази линия ще постави страната в зависимост от Австро-Унгария, и се приема за по-изгодно изграждане на жп линия, която да свърже столицата с Дунав и Черно море. Такова е и желанието на Русия. Князът и консерваторите, мотивирали се с международни задължения, поддържат австрийския проект. Това довежда до създаване на категорично мнение в дипломатическите представители на Русия в София, че режимът на пълномощията се използва за цели против руската политика, което определя и отношението на руската дипломация към режима на пълномощията, към властта на консерваторите.

От своя страна князът и консерваторите смятали, че режимът си е извоювал сериозна вътрешна опора и вече може без руските дейци. На 1 януари 1882 година князът съставя ново консервативно правителство. Макар и съществуващите различия в либералната партия по въпроса за конституцията, по режима на пълномощията има пълно единодушие. Либералната партия повежда борба за премахване режима на пълномощията. В страната се разгаря борба - многолюдни събрания и митинги, приемат се резолюции, пишат се писма срещу режима и за възстановяване на конституцията. Властите се опитват с репресии да усмирят народа. Движението взема все по-широки размери. Стига се на много места до въоръжени сблъсъци. Това налага консерваторите да потърсят връзка с умерените либерали, но преговорите са неуспешни. Остава им само външната подкрепа. С цел да се осигури подкрепата на Русия е съставено през юли 1882 година правителство начело с руския генерал Л. П. Соболев, а за министър на вътрешните работи е назначен А.В. Каулбарс - също руски генерал. Всички останали министри са от консервативната партия. По този начин движението срещу режима на пълномощията, без да е реализирало целта си, постига важен резултат - опитите на консерваторите да затвърдят своя политически монопол в управлението се провалят.

Князът и консерваторите търсят руските офицери само като фактор за спечелване на избори. Разривът между тях вече е пълен. Князът подържа консерваторите, но се стреми да не предизвика гнева на руския император. Той посещава Петербург и иска от руския двор да отзове от България неудобните му офицери - генералите Соболев и Ернрот, но не среща одобрение. Руското правителство одобрява действията на генерал Соболев относно отказ от режима на пълномощията и за търсене опора в либералната партия. Вместо Ернрот в България е изпратен А. С. Йонин, тогавашен посланик в Бразилия. Отново режимът на пълномощията е пред катастрофа. Генерал Соболев и част от либералите създават предпоставки за преминаване на държавното управление в ръцете на либералите и засилване влиянието на Русия. За княза и консерваторите се очертава нежелателна перспектива - премахване на режима на пълномощията и възстановяване на конституцията, преминаване на властта в ръцете на либералите и засилване на руското влияние.

За да запазят своите позиции в управлението, консерваторите установяват контакт с умерените либерали. На 8 август 1883 година е подписано споразумение, предвиждащо възстановяване на конституцията. На 6 септември 1883 година князът с манифест обявява решението си за въстановяване на конституцията. Образувано е коалиционно правителство от консерватори и умерени либерали начело с Драган Цанков. С манифеста обаче не е възстановена конституцията, а само е съкратен седемгодишният срок на пълномощията и за евентуални изменения в конституцията. Запазени са неконституционните закони.

С отстраняването на руските генерали Соболев и Каулбарс от правителството, разчитайки на подръжката на умерените либерали и на подкрепата от запад, князът и консерваторите вземат решителни мерки срещу руското влияние. Руското правителство пък застава на становище, че вече не бива руското влияние да се поддържа с участие на руски дейци в управлението, а чрез двустранни спогодби между двете независими страни.

На 5 декември 1883 година правителството прокарва през Великото народно събрание изменения в Търновската конституция: засилват се правомощията на монарха, намалява се броят на депутатите, увеличава се времето на мандата, въвежда се втора камара, ограничава се изборното право.

Създаденото правителство на компромиса и неговите действия засилват разногласията в либералната партия, но и недоволството сред народа. За да притъпи недоволствата, князът тържествено се отказва от пълномощията и формира правителство само от умерени либерали. Така в края на 1883 година режимът на пълномощията окончателно е прекъснат. На 30 юни 1884 година след успешни за либералите избори е назначено правителство начело с Петко Каравелов. Народното събрание отменя гласуваните изменения на конституцията от Великото народно събрание на 5 декември 1883 година. Опитът за компромисен изход от режима на пълномощията е провален.

Настъпват съществени промени в съотношението на политическите сили. Консервативната партия претърпява непреодолимо поражение и загубва напълно значението си на влиятелна политическа сила. Българската едра буржоазия е принудена да търси друга политическа сила, която да представлява и защитава интересите на едрия капитал.

Крахът на режима на пълномощията е и крах за княз Батенберг, който само две години по-късно е принуден да напусне престола и страната.

При управлението на Батенберг стават две от изключителна важност за България и за българския народ събития: Съединението на княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 година, и петнадесетдневната Сръбско-българска война - 1885 година.

Берлинският конгрес откъсва български земи от новата държава. Откъсната е Южна България и под наименованието Източна Румелия е останала като автономна област в Турция. Част от Тракия и Македония са под турска власт. По онова време в Южна България живеят 573 231 българи, 174 703 турци, 42 524 гърци, 19 524 цигани и 1 306 арменци. Източна Румелия се управлява от Народно събрание в състав 56 депутати, от които 40 са българи, избрани в изборите на 17 октомври 1879 година. Управител на областта е Алеко Богроди със своите пълномощници - 4 българи, един французин и един немец. Българите, населяващи Източна Румелия, не се помиряват с наложеното им от Берлинския конгрес. Повежда се организирана борба за присъединяването към родината, към княжество България. През 1880 година е създаден революционен комитет, който организира борбата. На 5 срещу 6 септември 1885 година е вдигнато въстание. Превзет е град Пловдив, създадено е временно управление и е обявено съединението. На 6 септември 1885 година Княз Батенберг съобщава своята подкрепа на Съединението и се обявява за княз и на Южна България. Това отхвърляне на основна клауза на Берлинския договор е смела, родолюбива постъпка. Европейската комисия в Цариград не одобрява Съединението. Англия, стремейки се да подкопае влиянието на Русия, се обявява за него.

На 2 октомври 1885 година сръбският крал Милан, подстрекаван от австрийската клика, обявява война на България. Срещу младата българска държава е изправена 60 000 армия с 500 оръдия. Целта на тази война е завземането на български земи. Сърбия е държава, която има 67 години свободен живот. Изградила е своя армия, добре подготвена и въоръжена, комплектована с кадри - офицери от всички чинове до генерал. България има само 6 години свободен живот. Само 6 набора български младежи са преминали военно обучение. Тя е в процес на изграждане на своята армия. Обучени са и известен брой цивилни граждани. Българската армия все още не е комплектована с кадри - най-висшите офицери са капитаните. Заради това хората наричат тази война, война на генералите с капитаните. Българската войска с бърз преход се изнася от турската на сръбската граница и веднага влиза в бой. След двудневни боеве при Сливница сърбите са разбити и обърнати в бягство. Превзет е град Пирот. Тук Австро-Унгария се намесва и спира българското настъпление. На 7 декември 1885 година Сърбия иска примирие, а на 19 март 1886 година в Букурещ е подписан мир. Войната взема големи жертви. България дава 700 убити и 4500 ранени, а Сърбия - 746 убити и 4570 ранени.

Омразата към княза и буржоазията в народа и част от офицерството нараства. Група офицери начело с майор Груев, капитан Бендеров, капитан Радко Димитриев и други извършват преврат на 9 август 1886 година. Батенберг е арестуван и изпратен в Русия. Стефан Стамболов извършва контрапреврат. Той прави опит да върне на престола Батенберг, но получава отказ от Русия и Германия. Създадено е регентско управление - Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Ст. Муткуров. Определена е и комисия, упълномощена да търси нов княз на България. Комисията е в състав: К.Стоилов,  Д. Греков и К. Колчов.

След Освобождението, кмет на село Долна Вереница става Младен Георгиев Марков, когото селяните наричали Младен Даскала. Селяните го наричали още Младен Гъньин. Той е от рода Брънзините, които живеели в центъра на селото, близо до сегашната сграда на потребителната кооперация. Днес в парцелата, където е живеело семейството на Младен Георгиев Марков, живеят наследници на сина му Васил. Младен Георгиев Марков, имал голямо семейство - съпруга, четирима синове: Васил, Лозан, Георги и Тодор, две дъщери. Семейството му било будно. Синът му Тодор бил учител, но починал още млад, неженен. Синът му Лозан на два пъти е избиран за кмет на селото. Синът му Георги през 1919 година става член на партийна организация на БКП. В местните избори - 1922 година, е избран за съветник от листата на БКП и е един от 7-те съветници-комунисти по времето на управлението на комуната в селото.

Вероятно родът, от който произхожда Младен Георгиев Марков, е носил друго наименование, но не са запазени спомени за това. Може да се приеме, че родът е носел наименованието Гъньнци, тъй като е запазен спомен, че на Младен Георгиев Марков са му казвали още Младен Гъньин. Наименованието си Брънзини родът получил по-късно - през 1913 година, когато в селото идва румънска войскова част. Войници от нея ходили из селото да събират храна и фураж за конете. Когато те попитали в дома на Младен Георгиев Марков за брънза /сирене/, съседите чули тази дума и започнали да наричат хората от този дом Брънзини.

Младен Георгиев Марков бил учител, образован за времето човек. Той изпълнявал добре кметските си задължения. Бил възпитан и демократично настроен и се отнасял добре със селяните. Така той кметувал до 1883 година.

Както в страната, и в Долна Вереница се водят остри политически борби между привържениците на двете политически сили - консервативната партия и либералната партия. Няма писмени документи, от които да е видно тук имало ли е организации на двете политически сили. В своите спомени Борис Тасков Томов пише: "След Освобождението в село Долна Вереница се развиват в остра форма политическите борби. Двете политически партии - консерватори и либерали, дават началото на котерийна борба за власт. Чорбаджиите от фамилиите Кръчмарците и Мечкарците са активни привърженици на консервативната партия. Либералната партия има влияние главно в средата на дребните селски стопани, които са мнозинство.

Начело на либералната партия застават будни, енергични местни ръководители като Атанас Попов. Те са изразители на омразата и ненависта на народните маси към чорбаджиите, които по пътя на лихварството, зеленичарството и незаконното присвояване на общински земи ограбват селяните.” [13]

Това твърдение на Борис Тасков, а и фактът, че непосредствено след Освобождението и по времето на Батенберг от Долна Вереница по различно време са избирани трима души за депутати, ни дава основание да допускаме, че в селото е имало организации на двете политически партии, макар да не се знаят имената на членуващите в тях и техният брой.

Безспорно е обаче, че привърженици на тези политически сили е имало. Тези привърженици или организирани членове са били съвсем малко на брой. Безспорно е и че основната маса от селското население - повечето неграмотни мъже и жени, са стоели настрани от политическия живот и борби. Те насочвали усилията си към своето стопанство за осигуряване с много труд и пот издръжката на семейството си. Политическият живот в селото се засилвал и активизирал по време на избори.

Селяните, избиратели, стоящи настрана от политическите борби, често ставали лесна плячка на ловките лъжи на политически дейци и демагози.

В политическите борби в селото активно се включват представители на селските чорбаджийски фамилии - Мечкарците, Кръчмарците и други, на които икономическите им възможности позволяват, а интересите им налагат да се борят за умножаване богатствата си.

Веднага след Освобождението в Учредителното народно събрание, което приема Търновската конституция, за депутат е избран долновереничанинът Анастас Цеков Мечкарски, който гласувал и подписал конституцията. Той е избран за депутат във Великото народно събрание, което избира Батенберг за княз на България.

Анастас Цеков Мечкарски произхожда от рода Мечкарците - един от най-старите родове в селото. Повечето от Мечкарския род по време на турското робство, а и след освобождението са чорбаджии. Те налагали волята си при управлението на селото. По този повод селяните казвали: "За богаташите няма закон ни в турско, ни в българско." Управлението на селото пет пъти след Освобождението е в ръцете на хора от този род. Самият Анастас Цеков Мечкарски е кмет от 1883 година до 1887 година. Кмет на селото от 19.03.1911 година е Атанас Попов Мечкарски, който поради заболяване си подал оставката през месец април 1912 година; Анастас Димитров Мечкарски е кмет от 07.04.1921 година до 02.1922 година; Павел Димитров Мечкарски е кмет на Долноверенишката комуна от 04.1922 година до 12.1922 година. Апостол Димитров Мечкарски е кметски наместник от 1937 година до 1942 година. Последните трима са братя.

Анастас Цеков Мечкарски - чорбаджия през турско робство, е прекупчик на данъците и изнудвал селяните при събирането им, от което направил състояние. Починал на 10.05.1910 година на 76-годишна възраст.

Във Второто велико народно събрание 1881 година, което гласува пълномощията на княз Александър Батенберг, от селото за депутат е избран Коло Спасов - баща на известния и уважаван в селото дългогодишен учител Анастас Колов Спасов, наричан от селяните Анастас Даскала.

В "Исторически бележки за село Долна Вереница" Тодор Спасов Пише, че във Второто велико народно събрание за депутат от селото е бил избран и Георги Томов Семов, чичо на известния и уважаван в селото политически деец Борис Тасков Томов. Извършената проверка в документите на Народното събрание доказа, че такова лице не е избирано за депутат не само във Второто велико народно събрание. Атанас Попов от рода Атанасови е избран за депутат в Четвъртото обикновено народно събрание 1884 година и по-късно.

В Сръбско-българската война - 1885 година, от селото са мобилизирани и вземат участие 23 млади мъже. Жертви не са дадени, а само един е бил ранен. В селото се провежда военно обучение на мъжете. Инструктори са били: Петко Тодоров /Тудоров/ - учител, който по-късно става кмет на селото, Спас Гръгоров, Кръсто Георгиев, впоследствие станал свещеник в селото. Те водели военното обучение под ръководството на полковник Кисьов, който бил на квартира в Студено буче. Стрелбището се намирало под Пладнището на полето.

Населението с ентусиазъм се включило във военното обучение. Когато мобилизираните заминали, селяните ги изпратили с радост и голям ентусиазъм. Населението посрещнало тази война с ентусиазъм, война за защита на националните интереси, за присъединяването на българи и български земи към отечеството.

В Сръбско-българската война като доброволец, едва 16-годишен, взема участие и долновереничанинът Юрдан Стоянов. Той е роден през 1869 година. Произхожда от рода Генуцинци. Още от малък се проявява с развито чувство на родолюбец, смел и решителен. Във войната при сраженията около Брезник проявява смелост и героизъм. Тук бил ранен и попаднал в плен при сърбите. Успял да избяга и веднага се връща на фронта. Взема участие в сраженията при град Пирот, където също проявява смелост и героизъм. Награден е от княз Александър Батенберг с орден за храброст - III степен, и е произведен в чин унтерофицер.

След приключване на Сръбско-българската война Юрдан Стоянов учи и завършва военното училище и постъпва на служба като административен офицер на охранителната рота в Чамкория.

 

УПРАВЛЕНИЕТО НА КНЯЗ - ЦАР ФЕРДИНАНД

Регентското управление на страната продължава почти една година. Определената комисия, след извършени проучвания, предлага за княз на България Фердинанд Сакскобургготски. В изпълнение изискванията на Берлинския договор /ако няма престолонаследник, когато се опразни престола, изборът за княз да стане от народа, със съгласието на Високата порта и съгласувано с великите сили/.

Третото велико народно събрание избира на 25 юни

1887 година за княз на България Фердинанд, който на 2 август 1887 година полага клетва.

Фердинанд е австриец - саксонски херцог. Роден е във Виена. На 24 април 1881 година австроунгарският император Франц Йосиф му дава с указ офицерско звание подпоручик /без да е посещавал военно училище/. Зачислен е в 11 хусарски полк. В армията служи почти пет години неохотно, без да стигне до званието поручик. Близо две години е в неплатен отпуск, който използва за пътешествия в чужбина. Военната му кариера завършва с оценка слаб и забележка "не е годен да бъде предсрочно повишен в звание". Идвайки в България, Фердинанд насочва вниманието си към войската, както и създаване нему предан офицерски корпус. Посещавал често Военното училище и военни поделения. Поема шефство над десетки полкове, които именува на свое име и на името на своите близки. За военни министри назначава само нему угодни предани му военнослужещи. Онези, които проявявали някаква самостоятелност като генералите Ив. Фичев, Н. Иванов, Д. Николаев - пренебрегвал. Ярък е случаят през 1913 година с военния министър генерал Георги Вазов "Една сутрин с дворцов автомобил генерал Радко Димитриев пристига в дома на генерал Вазов и го уведомява, че "негово величество желае да подаде оставка". Генерал Вазов веднага се явява при министър-председателя Васил Радославов, за да подаде своята оставка. Радославов се учудва. "Генерале, аз не съм искал оставката ви. Ние всички сме доволни от вас" - заявява Радославов. На възражението на генерал Савов, по повод уволнението на генерал Вазов, Фердинанд заявява: "... разберете, аз искам да го унищожа!... мен... ми трябват... послушни офицери". [14]

Фердинанд не бил запознат добре с военните въпроси. Преди да избухне Балканската война  - 1912-1913 година той макар че назначил с указ себе си за главнокомандващ на действащата армия, и за свой помощник личния си приятел о.з. генерал-лейтенант Михаил Савов, смутено признал пред началник-щаба генерал Ив. Фичев: "Генерале, аз не познавам военното дело, всичката ми надежда е във вас. На вашето умение и воинска съвест поверявам съдбата на короната и Отечеството." [15]

След като усилията на едрата българска буржоазия за формиране на консервативна партия претърпяват неуспех, част от вече бившите консерватори и от съединистите от Източна Румелия се ориентират към оглавяваната от д-р Константин Стоилов, а след неговата смърт от Евстати Гешов - народна партия. Тя се изгражда като партия на едрата българска буржоазия - крупни търговци, индустриалци, банкери, лихвари, земевладелци, селски чорбаджии, кръчмари и други.

Либералната партия се изявява като политическа сила, продължител на прогресивните традиции от епохата на българското национално възраждане. С развитието на капитализма класовото разслоение довежда до разслоение и в либералната партия. От нея се оформят няколко отделни партии, привърженици на Драган Цанков образуват прогресивно-либерална партия, която по своята политика се доближава до бившата консервативна партия; друга част се обединяват около Петко Каравелов под наименованието демократическа партия. Отначало тя изразява интересите на дребнобуржоазните слоеве от населението, но скоро в нейните редици се извършва деференциация и ръководството й попада в ръцете на буржоазни кръгове, изразяващи привързаност към монарха, но си остава и дребнобуржоазното течение начело с Найчо Цанов, което се стреми да остане вярно на демократичните принципи; третата оформила се от либералите партия е тази, около Стефан Стамболов, начело с Димитър Греков и Димитър Петков; само групата около Васил Радославов останала да се нарича либерална партия, от нея пък се отделила малка партия на младолибералите начело с Димитър Тончев. Тази разпокъсаност на политическите сили е добра почва за издигане ролята на монархията като решаващ фактор в управлението на страната. Фердинанд поставя под личен контрол армията - назначава лично министъра на отбраната; представяйки се ту като русофил, ту като верен васал на султана, но в крайна сметка винаги предпочитайки западните велики сили /най-вече Германия и Австро-Унгария/, той играе решаваща роля във вътрешната и външна политика на страната. Всички правителствени смени се извършват по негова воля. В борбата между отделните партии не вотът на народа, даден в парламентарните избори, а волята на монарха играят ролята на арбитър.

Всички либерални партии се стремят към властта. Те са без особено големи идейни различия. Когато са в опозиция, критикуват личния режим на монарха, но когато са на власт, безропотно изпълняват нарежданията му, вършат злоупотреби, присвояват държавни средства, служат си с насилия и неконституционни методи на действия.

В края на деветнадесети век в политическия живот на страната започват да играят роля селското и работническото движение.

На 2 август 1891 година на старопланинския връх Бузлуджа се създава марксистка партия на работническата класа. Тя защитава интересите на работниците, трудещите се селски маси и други бедни слоеве от населението. БСДП начело с Димитър Благоев - Дядото, се бори за нов, по-добър живот, за социализъм.

На 21 март 1899 година в село Баладжа, Варненско, се свиква конференция на дейци на селското движение от района. През същата година дейци на селското движение начело с Цанко Церковски, издават манифест към селяните за образуване на организация. В края на 1899 година, от 28-31 декември, в град Плевен е свикан конгрес, който поставя началото на БЗНС. Първоначално той се оформя като професионална, съсловна организация, но впоследствие се превръща в политическа организация.

Идвайки в България, Фердинанд заварва на власт народната партия и министър-председател д-р Константин Стоилов. Той веднага съставя ново правителство на 28 август 1887 година с министър-председател Стефан Стамболов. Стамболов по времето на подготовката на Априлското въстание е пратеник на БРЦК за апостол на Търновския революционен окръг. Неуспял да изгради необходимата революционна организация, когато започва въстанието, той успява да се спаси в съседна Румъния. Той е човекът, който извършва контрапреврат, за да запази княз Батенберг на престола. Режимът на Стамболов създава много тежка обстановка в страната - увеличени са данъците, които са непосилни и се събират с насилие и побой. Селяните, като чуели "Бирникът иде", се укривали. Засилени са търговските връзки със запада. Вътрешната съпротива срещу режима на Стамболов нараства. Освен това положението се усложнява и по външни причини. По това време отношенията между Англия и Германия са влошени заради колониите. Франция и Германия сключват договор. Това наложило Германия да подобри отношенията си с Русия. При среща във Виена на Фердинанд с Лобанов - руски посланик, Фердинанд изявил готовност за подобряване на отношенията с Русия, при условие че тя го признае за законен княз на България. Когато научава това, Стамболов подава оставка. Веднага, на 18 май 1894 година, Фердинанд приел оставката на Стамболов и възложил на д-р Константин Стоилов да състави правителство. Стамболов организира митинг в София, за да се върне на власт, но митингът е разпръснат по заповед на военния министър Рачо Петров.

Д-р Константин Стоилов представлява народната партия. Той поддържал извършения от Батенберг на 27 май 1881 година преврат. Министър е в няколко правителства. Израсъл в богато семейство с адвокатско /юридическо/ образование, получено във френски и немски университети. Народната партия и правителството във вътрешната политика си служат с хитрости, лъжи, измами, насилие и терор. Биват убити Стефан Стамболов и писателят Алеко Константинов. Тази партия се ползва сред народа с прозвището криминална партия, а режимът криминален. Във външната политика се води линия на помирение с Русия, но главното си остава прогерманската политика на Фердинанд.

На 1 януари 1899 година княз Фердинанд освобождава правителството на народната партия и съставя правителство от радослависти и стамболовисти с министър-председател Димитър Греков. Радославов е министър на вътрешните работи и подменя цялата администрация. След проведените избори за Обикновено народно събрание, спечелени от либералите начело с Радославов, те поели сами властта. За министър-председател е назначен Тодор Иванчев, но моторът на управлението е Радославов. "Той се ползвал с безспорен авторитет в партията." Заради големите грабежи и насилия този режим добил славата на най-корумпирания и насилнически режим в България. Търсейки средства, правителството отменило поземления данък и въвело натурален данък-десятък /както в турско/. Това възбудило голямо недоволство и възмущение сред селското население. Дори и едри земевладелци се обявили против правителството. На редица места се организирали протестни митинги и събрания, устройвали се манифестации. Макар и опозиционните партии да се опитват да спечелят на своя страна негодуващите селски маси и да внесат успокоение в движението, да го отклонят от организираната борба, политическата обстановка става все по-тревожна. Стават въоръжени сблъсъци. На 5 март 1900 година във Варна е свикан окръжен митинг, на който идват хиляди от околните населени места.

Войскова част със сила се опитва да го разпръсне, падат убити, има и ранени. При опит на правителството да смени кмета на Тръстеник - Русенско, избухва истински бунт. Най-големи размери събитията вземат в Балчишка околия и особено в селата Дуранкулак и Шабла. За да спре протестното движение, правителството въвежда военно положение в няколко окръга. Тези политически мерки и действия ускоряват падането му.

Монархът натоварва генерал Рачо Петров да състави правителство от неутрални и със задача да подготви и произведе парламентарни избори. След изборите - 1901 година, спечелени от демократичните и прогресивни либерали, е съставено коалиционно правителство, начело с Петко Каравелов. То отменя мерките, породили недоволството. Но и то се натъкнало на затруднения: за да излезе от затрудненията, предложило законопроект за организиране на тютюнев монопол, като гаранция за получаване на външен заем. Народното събрание отхвърля законопроекта и министър-председателят си подава оставката.

Образувано е правителство само от прогресивните либерали начело със Ст. Данев /1901-1903 г./. Съединението решава част от националните въжделения на българския народ. Но в Македония и Одринско остават много българи. В Македония от общо 1 942 832 души - 1 176 220 са българите. Турците са 415 878 души, а албанците 100 366. В Одринско от общо 968 675 жители, 410 707 са българите. Турците са 366 779, гърците - 180 612. В тези области с голяма сила се разгаря национално освободителна борба срещу поробителите.

Българското население в тези области е поставено под тежки удари. Просветното и черковното дело са разстроени. Османските власти прогонват екзарха и българските митрополити. С много усилия екзарх Йосиф I успява да се завърне в Цариград и да се задържи като глава на българската църковна организация.

Репресиите не сломяват българския дух, а подтикват към борба за свобода. Дейността на екзархията е насочена към подготовка на местна, духовна и просветна интелегенция за борба срещу поробителите. Във всички по-големи села са учредени начални училища, а в градовете - прогимназии. Открити са гимназии в Солун, Одрин, Битоля, педагогически средни училища в Солун и Сяр, а в Цариград духовна семинария. Екзархията има седем митрополии в Македония - Скопие, Охрид, Неврокоп, Велес, Битоля, Струмица и Дебър, издава се вестник "Новини", а по-късно "Вести". В Солун има две български книжарници и печатница. В територията на екзархията има 353 училища с 511 учители и 13 306 ученици. Тежките условия се усилват от пропагандната дейност на гърци, сърби, румънци, католици и протестанти.

Освободителното движение в Македония и Одринско взема широки размери, придобива масов характер. По инициатива на Дамян Груев на 23 септември 1893 година в Солун е създадена Вътрешна македоно-одринска революционна организация - ВМОРО. Така наред с Екзархията е създадена и политическа организация за борба за национално освобождение. Борбата се води за автономия, предвидена в Берлинския договор, и така тя е поставена на легитимни основи. Силен тласък на революционното движение дава Гоце Делчев, роден в Кукуш 1872 година, завършил българска гимназия в Солун и военно училище в София.

В България възникват легални организации на многобройната емиграция от Македония и Одринско. Важно място заема Върховният македоно-одрински комитет /ВМОК/, основан през 1895 година. Този комитет изразява солидарност с вътрешните дейци, оказва помощ на вътрешната организация при създаването на чети и снабдяването с оръжие, парични средства и други. Върховният македоно-одрински комитет възприема тактиката на организиране и изпращане от България чети, които да предизвикат въстание. С това той влиза в противоречие с ВМОРО. Върховният комитет успява да изпрати чети, да организира две въстанически акции в Македония - 1895 и 1902 година. В Горноджумайската акция в сраженията вземат участие около 2 500 въстаници. Тези акции само увеличават терора сред населението.

В началото на 1903 година в Солун е свикан конгрес на вътрешната организация, който взема решение за вдигане на въстание. Решението е подкрепено и от задграничното представителство на организацията. Гоце Делчев и други ръководни дейци, които по различни причини не вземат участие в работата на конгреса, не приемат решението. Те смятат, че населението не е подготвено, а и международната обстановка не е благоприятна. На среща в Солун с Дамян Груев и Гоце Делчев се взема решение да се отложи въстанието за през лятото.

Провеждат се конгреси и в другите окръзи. В началото на май 1903 година в село Смилево, Битолско, е свикан конгрес на Битолски окръг, който набелязва план за въстанието и избира щаб в състав Дамян Груев, Б. Сарафов и Ан. Лозанчев. През юли 1903 година в местността Петрова нива се състои конгрес на Одринския революционен окръг, който също обсъжда план за въстаническите действия и определя ръководство - М. Герджиков, Л. Маджаров и С. Икономов. Първите дни на септември 1903 година в местността Белемето в Пирин се провежда конгресът на Серския революционен окръг /този конгрес е бил насрочен за по-рано в местността Алиботуш, но отложен поради гибелта на Гоце Делчев, убит в сражение при село Баница - Серско/.

На Илинден - 2 август 1903 година, населението на Битолския революционен окръг се вдига на въстание. Въстаниците мъжествено посрещат многобройните сили на поробителя. Действията на въстаниците имат партизански характер. Създават се лагери за укриване на населението, на храни и оръжие. Най-силният момент е превземането на Крушево и създаването на Крушевската република. Сблъсъци започват и в Серския революционен окръг, където пристигат и чети на Върховния македоно-одрински комитет. Ожесточени сражения се водят в Разлог, в Мелнишко и в местността Гарваница.

В Одринския революционен окръг въстаническите действия започват на Преображение - 19 август 1903 година. Разгромени са войскови части в Странджанския район и е установена свободна територия - Странджанската република, просъществувала 26 дни.

За потушаване на въстанието в Македония и Одринско, султанското правителство съсредоточава 300 000 армия - пехота, кавалерия и артилерия, многобройни башибозушки банди. Проведени са 239 сражения с участието на около 26 500 въстаници. Въстанието е потушено. Изгорени са 200 села. Избити са много въстаници, старци, жени и деца. Около 30 000 емигрирали в пределите на България.

Макар завършило с поражение Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година е голямо, родолюбиво и славно събитие в българската история. Правителството на прогресивните либерали начело със С. Данев търси подкрепата на Русия за сключване на външен заем от френски банки. То организира тържества по случай 25 години от освободителната война. Когато Сърбия успява да постави свой владика в Скопие, правителството е дискредитирано пред българския народ и за Фердинанд е лесно да го отстрани.

Създадено е правителство от народно-либералната партия. Така неочаквано привържениците на Стамболов поемат управлението на страната. Те се задържат на власт около пет години - 03.05.1903 година до 16.01.1908 година. В това време Министерският съвет е преустрояван няколко пъти - 1903-1906 година министър-председател е Рачо Петров; 1906-1907 година - Д. Петков; 1907 - Д. Станчев; 1907-1908 година - Д. Груев. Вместо дейци от управляващата партия в правителството са включени хора, приближени на двореца. Това управление най-напред трябвало да се справи с големите външни затруднения, последица от Илинденско-Преображенското въстание. Отношенията с Турция са изострени. Вземат се мерки за реорганизация и привеждане в бойна готовност на армията, но до въоръжен сблъсък не се стига /през 1904 година е подписано споразумение с Турция/. Правителството на народно-либералите си служи със станалите традиционни методи на насилие. Правителството на Радославов и то прибягва до неконституционни мерки срещу своите политически противници. Разраства се стачното движение. Особено упорита е стачката на железничарите, избухнала в края на декември 1906 година и продължила 40 дни. Стачниците са подложени на жестоки преследвания - живеещите в държавни квартири са изхвърлени посред зимата, на пенсионерите - участници в стачката, са отнети пенсиите и други. Този произвол и засилената власт на монарха води до нарастване на недоволството. На 3 януари 1907 година при откриване на Народния театър, студенти освиркват княза. Много от тях са арестувани и интернирани. Професорското тяло протестира срещу полицейския произвол, но в отговор университетът е закрит и професорите уволнени.

Партиите, които не са на власт, правят опит да обединят около себе си народа. Образуване патриотичен фронт – коалиция от прогресивни либерали, демократическа партия, радикалдемократическа партия и широкосоциалистическа партия. Провежда се шумна кампания срещу личния режим.

Князът обаче поверява властта на демократичната партия, а не на коалицията с министър-председател Александър Малинов. Коалицията се разпада. За да внесе известно успокоение, правителството на Малинов отменя изключителните мерки - професорите са възстановени, а изключените студенти върнати в университета. Смекчени са само някои форми на открито насилие. Същевременно правителството взема мерки за укрепване на монархическия режим за икономическо и политическо укрепване на капиталистическата класа.

На 22 септември 1908 година в църквата "Свети Четиредесет мъченици" във Велико Търново, княз Фердинанд прочита манифест за българската независимост. Слага се край на васалитета. България е провъзгласена за царство, князът - за цар /титлата цар е с по-голямо съдържание, съответства на цезар или император/. Този акт е приет с безразличие в Европа, като нещо естествено. Само два дни по-късно Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, което дава основание за подозрение, за съгласувани действия между София и Виена.

Провъзгласяване независимостта на България е плодотворен резултат от всестранното развитие на страната след Освобождението. Този акт е и амбиция и воля за активизиране ролята на България в балканските взаимоотношения.

Провъзгласяване независимостта на България изостря отношенията с Турция. Българските управници търсят съюзници. През 1911 година властта е поверена от царя на народната и прогресивно-либералната партия. Съставено е коалиционно правителство, възглавявано от лидера на народната партия Евстати Гешов, което управлява страната от 16.03.1911 година до 04.07.1913 година. Задачата на това правителство е да работи за изграждане на съюз на балканските страни. Изменен е чл. 17 от Конституцията и монархът получава право да сключва договори и да обвързва страната със съюзи.

На 28 септември 1911 година започват преговори между България и Сърбия, които с активната намеса на руската дипломация, въпреки големите противоречия по македонския въпрос, завършват с подписване на договор на 29 февруари 1912 година в София. По силата на този договор двете страни, се задължават да си оказват помощ в случай, че една от тях или двете заедно бъдат нападнати от други държави, или ако някоя от великите сили се опита макар и временно да окупира територии от европейските владения на Османската империя /очевидно се има предвид Австро-Унгария/. В секретно /тайно/ приложение към този договор се определят и условията за война на двете страни срещу Турция, както и подялбата на териториите, завзети при война. Териториите на изток от Родопите и река Струма до линията Мидия-Енос - за България, а териториите на север и на запад от Шар планина - Сърбия. Родопите, Егейско море, Охридското езеро остават автономна област, но ако по някакви причини не се осъществи автономността, те се поделят на две части: от връх Гоем на българо-турската граница, като се пресича Вардар на север от Велес и се стига до Охридското езеро - на изток от тази линия териториите за България, а западно от тази линия, където са включени Скопие, Куманово, Тетово, Гостивар, Кичево, Дебър и Струга се предоставя на руския цар като арбитър да решава съдбата им.

Опитите за сближаване с Гърция започват през октомври 1911 година. И в тези преговори противоречията са за Македония. България е за автономия, а Гърция за подялба на Македония. Без да са преодолени тези противоречия на 16 май 1912 година в София е подписан договор за отбранителен съюз, допълнен с военна конвенция. Предвидено е разпределение на териториите.

През втората половина на август 1912 година в Цетина, столица на Черна гора, е сключена устна спогодба между България и Черна гора за съвместни действия срещу Турция. Черна гора приема първа да започне военните действия, а България поема половината от разходите на Черногорската армия.

Балканският съюз е формиран най-вече благодарение на усилията на българската дипломация. Допуснати са грешки, които се отразяват неблагоприятно за България - не е сключен общ договор между всички балкански страни, участващи в Балканския съюз; предоставена е арбитърска роля на Русия за разпределяне на територии, което впоследствие става благоприятно за Сърбия.

Готвейки се за война продължително и упорито, управляващата българска буржоазия разгръща широка пропагандна дейност и военно-техническа подготовка. Армията е реорганизирана. Бюджетът отделя средства за нея, по-голямата част от външните заеми се разходват за армията .

Повод за въоръжения конфликт послужват кланетата на българското население в град Щип на 4 декември 1911 година и в Кочаня на 1 август 1912 година в Македония. Съюзниците настояват пред турското правителство за автономия на Македония и Одринско. То отказва и на 17 и 18 септември 1912 година съюзниците обявяват мобилизация. На 21 септември 1912 година войските на Черна гора започват военни действия в северна Албания. На 3 октомври 1912 година турското правителство скъсва дипломатически отношения с България, а на другия ден обявява война на съюзниците. На 5 октомври 1912 година България и Гърция, а два дни по-късно и Сърбия обявяват война на Турция. Въоръжените сили на съюзниците превъзхождат числено турската армия. На Балканите турската армия наброява 420 000 бойци и 930 оръдия, а на съюзниците: България разполага с 35 000 бойци /включително опълчението на Македония и Одринско - 15 000 души и четите на ВМОРО на брой 91 с 2147 четници/ и 728 оръдия; Сърбия - 175 000 бойци с 300 оръдия; Гърция - 90 000 бойци и 244 оръдия и Черна гора - 30 000 бойци и 140 оръдия. Съюзниците нямали единно командване. Главното командване на Българската армия поел цар Фердинанд с помощник генерал Михаил Савов и началник-щаб генерал Иван Фичев. Военните действия започват на 5 октомври 1912 година. Турската армия настъпва в Източна Тракия, но скоро инициативата преминава в съюзниците. Трите Български армии настъпват - Лозенград е превзет от Трета армия, командвана от генерал Радко Димитриев; Одрин е окръжен от Втора армия под командването на генерал Иванов; Първа армия на генерал Кутинчев преследва противника към Люлебургас и Бунар Хисар. Сръбските и черногорските войски се справят с турските войски в Косово, Северна Албания и Вардарска Македония; Гръцките войски овладяват Епир, Южна Македония със Солун и блокират Янина.

Османската империя, изправена пред военен разгром, иска примирие. Турското правителство моли Англия и Франция да въздействат на балканските държави. В телеграма до цар Фердинанд великият везир предлага изгодни условия за примирие. Министър-председателят Александър Малинов /който е подменил Гешов/ и председателят на парламента д-р Данев съветват царя да приеме благоприятните условия за примирие. Монархът, опиянен от успехите и обхванат от силно желание да влезе триумфално в Цариград като победител, да сложи кръст на "Света София" и да се обяви за император, не приел. При започване на войната Фердинанд си поръчва каляска, с която да влезе като победител в Цариград. Поръчва си маршалски жезъл. Измисля си височайско звание "Император на Ориента". Военният министър го заварва изпъчен пред огледалото в синя императорска плащеница, положил ръка на гърдите си под златна тока. Това предопределило поведението на монарха. Той не оценил състоянието на 150 000 армия, отдалечена от тила, обхваната от холера, и заявеното становище както от Англия, така и от Русия, че Цариград няма да стане български, дава заповед за атака на силно укрепената чаталджанска линия. Атаката на 4 и 5 октомври е неуспешна. Макар и продължителни и трудни, водените в Лондон преговори завършват на 30 май 1913 година с подписване на мирен договор с неясна формулировка - Турция отстъпва всичките земи на запад от линията Мидия-Енос на балканските държави, което залага мина за война между съюзниците.

На 1 юни 1913 година правителството е преустроено. Министър-председател става д-р С. Данев, лидер на Прогресивно-либералната партия. След прекратяването на военните действия, настъпва и краят на единодушието между балканските страни. Когато се поставя въпросът за разпределението на отстъпените от Турция територии, избухват остри спорове.

Сърбия, нарушавайки договора, иска да задържи окупираните от сръбски войски територии на Македония. Налага насилнически режим във Вардарска Македония, по-тежък от времето на турските султани -затваря български училища и църкви, гони и преследва учители и свещеници, разоръжава четите на ВМОРО, арестува воеводите. Гръцкото правителство третира завзетите от гръцки войски територии за свои, предявява претенции и за територии, освободени от българските войски. На 19 май 1913 година към Скопиския съюз /таен договор между Сърбия и Гърция/ се присъединява и Черна гора. Тези страни разчитат и на подкрепата на Румъния, която не се задоволява с окупацията на Силистра, а настоява за цяла Добруджа.

На 9 /22/ юни 1913 година на съвещание във Врана, с участието на царя, министър-председателя д-р Данев, генералите Савов и Т. Тодоров, се взема решение за подготовка на война, ако цар Николай II като арбитър в спора не вземе решение за седем дни. Това решение не е оповестено нито пред Министерския съвет, нито пред народа. Два дни преди българската делегация да замине за Петербург някой твърдят, че тя е била спряна на гара Горна Оряховица. На 16 /29/ юни 1913 година по нареждане на царя, генерал Савов дава заповед за настъпление срещу войските на Сърбия и Гърция. Така започва Междусъюзническата война. Причините се коренят в алчните стремежи на буржоазията от балканските страни към забогатяване, към пазари и суровини, към хегемония на Балканите. Допуснати са много стратегически и тактически грешки. Румъния и Турция със свои войски нахлуват в България. Страната ни е обградена. След тежки и кръвопролитни боеве тя е принудена да капитулира. На 28 юли 1913 година в Букурещ е подписано примирие. България е лишена от част от придобитите през Балканската война територии и Южна Добруджа. А на 16 септември 1913 година в Цариград е подписан мирен договор, по силата на който от България е отнета Източна Тракия с Одрин. Това е първата национална катастрофа. Правителството на д-р С. Данев подава оставка.

Съставено е правителство от партиите: либерална, народно-либерална и младолиберална с министър председател д-р Васил Радославов. То управлява страната от 4 юли 1913 година до 26 юли 1918 година. Провежда прогерманска политика. През ноември 1913 година са проведени избори за народни представители, които се спечелват от опозиционните партии. След като народните представители гласували бюджета, събранието е разпуснато и са проведени нови избори. В тях Радославов получил болшинство - 129 депутати срещу 116 за опозицията.

На 28 юли 1914 година пламва европейската - Първата световна война. Правителството на д-р Васил Радославов обявява неутралитет. Година по-късно - 15 октомври 1915 година, то намесва страната във войната, на страна на Германия и Австро-Унгария. В тази война най-ярко проличава зловещата, гибелната роля на монарха за страната. В края на 1915 година положението на противостоящите блокове е ясно. Германия, Австро-Унгария и Турция са с около 120 милиона население и с ограничени суровини и ресурси, от една страна. От друга са - Англия, Франция, Русия, САЩ, Италия, Япония и още 23 държави, разполагащи с ресурси и суровини и обединяващи повече от милиард население. Политици и историци смятат, че Фердинанд ясно е виждал, че Германия и Австро-Унгария ще загубят войната. Той подписал този договор с кайзера и включил страната ни на страната на Германия при условие, че ще получи 25 милиона марки и убежище в Германия след войната. В германската главна квартира, генералите Фалкенхайн и Кондрат и българският полковник Петър Ганчев, бивш адютант на царя, подписват спогодба и вместо исканите от германците четири дивизии България се задължава да мобилизира дванадесет, колкото е пълната мобилизационна готовност. За главнокомандващ е назначен младият генерал Никола Жеков. На увещанията му царя да стане главнокомандващ, Фердинанд с цинизъм заявява една истина "Аз съм скъсал с армията и народа." [16]

Войната срещу Сърбия се води съвместно с Германия и Австро-Унгария, но тежестта пада върху българската армия. През есента - 1916 година, се водят най-кръвопролитните боеве на македонския фронт - в района на Лерин, Каймакчалан и завоя на река Черна, Битоля. В тези боеве, оставена сама срещу превъзхождащия противник, българската армия търпи огромни загуби - убити и ранени са около 40 000, а паднали в плен около 9 000 бойци. Това поражение не смущава Фердинанд, който заявява пред Франц Йосиф - император на Австро-Унгария: "Аз ще направя на каша този български народ."[17]  Той оставя нашата армия три години да воюва за германски интереси срещу многократно превъзхождащ я противник.

На 27 август 1916 година Румъния обявява война на Австро-Унгария, а на 1 септември 1916 година - на България. Във военните действия срещу румънската армия, българските войски достигат до река Серет, където са спрени от руските войски. На 21 юни 1918 година правителството на д-р Радославов е заменено от правителството на Александър Малинов, което продължава войната.

Към средата на месец септември 1918 година командването на Съглашението предприема операция за разкъсване на македонския фронт. Операцията е подсигурена с 60 000 армия, 566 оръдия, срещу 15 000 българска войска и 156 оръдия. Ударът е нанесен в участъка на Добро поле. След тежките сражения фронтът е пробит и нашата армия се оттегля.

Назрялото недоволство в армията, тежките условия на живот в тила, Октомврийската социалистическа революция в Русия повдигат революционния дух сред армията. Формират се въстанически сили от полковете, без да имат общо ръководство. Те завземат главната квартира на действащата армия в Кюстендил. Водят сражения при Горна Джумая, завземат Радомир. Тук е създадена въстаническа армия с общо командване - главнокомандващ Райко Даскалов. Обявена е Радомирската република и временно правителство с Александър Стамболийски, излязъл от затвора на 25 септември 1918 година.

Въстаническата републиканска армия настъпва към София с цел да завладее столицата и свали Фердинанд.

Фердинанд, който не намерил време поне веднъж да посети войниците на фронта, сам се заема с организиране охраната на София, опирайки се на германски военни части, които повикал.

Въстанието е потушено. Избити са повече от 2500 души. Извършено е още едно престъпление от Фердинанд. На гара Захарна фабрика от германски части с картечници са избити над 500 ранени български войници - докарани със санитарен влак от фронта герои, които нямат никакво участие във въстанието. Запазил властта си, Фердинанд прави опит да продължи войната. Той внушава на генерал Протогеров /в униформата на турски фелдмаршал/, който е главен организатор на отбраната на София, да извърши военен преврат, да състави правителство, което да продължи войната, да организира фронт на Стара планина.

Събитията се развиват така, че на Фердинанд не му остава нищо друго, освен да абдикира, да освободи престола. Това става на 3 октомври 1918 година.

В Първата световна война България дава 200 000 жертви - убити и умрели от раните, 300 000 ранени, от които 160 000 остават инвалиди; за воденето на войната са прахосани 7 милиарда лева. С подписването на Ньойския договор България загубва 18 876 квадратни километри територия с 14 града и 1040 села. Страната е задължена да изплати 2 250 000 златни франка за 37 години; да достави на Сърбия, Гърция и Румъния 870 885 глави добитък; а на Сърбия - 50 000 тона каменни въглища в продължение на 5 години. В България пристигат 450 000 бежанци. Това е втората национална катастрофа, фаталната картина от управлението на царя-авантюрист Фердинанд.

По времето на управлението на Фердинанд в политическия живот, в политическите борби се включват по-широк кръг от селяните в село Долна Вереница. Със закон от 1890 година е въведено тайно гласуване на избори за общински съветници. Съгласно този закон самостоятелни общини остават онези населени места, които имат най-малко 100 къщи. Общините до 500 жители избират най-малко, по 8 съветници, а тези с повече от 500 жители - до 16 съветници. Село Долна Вереница, което в 1880 година имало 936 жители, а 1900 година 1262 жители, като самостоятелна община избира 12 общински съветници. През управлението на Фердинанд в селото за общински съветници в различно време са избирани повече от 30 долновереничани. Може със сигурност да се предполага, че още толкова са се включвали като кандидати.

По време на избори за съветници и избори за народни представители политическият живот в селото се активизирал.

Но повечето избиратели - неграмотни трудови селяни, стоели настрана от политическите борби. Те били заети с грижите за осигуряване препитанието на своето семейство. Те често ставали лесна плячка на лъжите и обещанията, на демагогията и заплахите на властта, на селските чорбаджии и властници и давали своя глас за тях.

За активизиране на по-широк кръг от селяните и тяхното участие в политическите борби ни говори фактът, че още преди, а и по време на управлението на Фердинанд, за народен представител бил избран Атанас Попов Мечкарски от фамилията Атанасови - либерал. Самия той се пишел Мечкарски. Родът Атанасови, на който той дава името, е клон от родословното дърво на Мечкарския род. Атанас Попов е син на поп Иван. Дядо му Първан също е бил поп. Следователно той е Атанас поп Иванов. Бил е активен общественик както в селото, така и в околията. Избиран е за депутат в Четвъртото обикновено народно събрание - 1884 година, петото - 1888 година /при провеждане изборите за Пето обикновено народно събрание - 1887 година, в Кутловица стават сблъсъци и изборите са провалени/. На 3 януари 1888 година са проведени допълнителни избори в Кутловска околия; Шестото - 1889 година, и в Четвъртото велико народно събрание 1893 година. Като депутат проявява активност. Години наред е председател на Ломската окръжна постоянна комисия. Активно съдейства за построяване на училищната сграда в двора на църквата в селото - 1887-1888 година. На 19.04.1911 година е избран за кмет на селото, но поради заболяване си подава оставката и е освободен през месец април 1912 година. Умира на 28.06.1913 година на 71-годишна възраст.

За политическата активност на долновереничани говори и фактът, че техни избраници вземат участие в демонстрацията в Кутловица при изборите - 1887 година. В тези окървавени избори загинал и долновереничанинът Захари Първанов Лилков.

За активизиране на политическия живот в селото говори и още един известен факт. Общинският писар Димитър Панталеев Боторов върл народняк, бил уволнен по предложение на кмета на общината Петко Генчев /от село Студено буче, с протокол № 4 от 25 февруари 1898 година/. Мотивите за уволнението му са: незачитане и неизпълнение на разпорежданията на кмета, неизпълнение на служебните си задължения, за издаване на тайни на управлението. За общински писар е назначен Спас Илиев Панин, който добре изпълнявал служебните си задължения. Той се отнасял добре със селяните и така получил названието Спас Писаря. Той бил с либерални убеждения. През 1906 година, когато Димитър Панталеев Боторов станал кмет, той побързал да освободи от длъжност общинския писар Спас Илиев. На длъжността е назначен Кузман Петров Димитров от рода Искаровци. Той имал завършена прогимназия. Уволнението на Спас Илиев било подготвено предварително, като Кузман Петров бил изпратен на 15-дневен курс в град Враца.

Ако при управлението на княз Александър Батенберг не се знае дали в селото е имало партийни организации на двете политически сили в страната - консерватори и либерали, то при управлението на Фердинанд се знае, че в селото е имало създадена народна партия. В тази организация се включили предимно поддръжниците на консерваторите - селските чорбаджии. Нейният състав бил пак от Мечкарците: Анастас и Павел Цекови и техните синове Еленко Павлов, Севестаки Апостолов, Димитър, Цеко и Петър Анастасови, Апостол Кръстев Мечкарски, Павел Николчов, Каленик Петров Пунчов, Николчо Попов, Симеон Първанов Еванчовски и други. През управлението на народната партия - 18.05.1894 година - 01.01.1899 година, мнозина забогатели и станали опора на властта. На тях, повечето неграмотни, интелектуални водачи станали - Мечкарците и поп Неделкьо, който бил поп от 11.05.1875 година до 07.04.1894 година, поп Кръсто Георгиев, роден от село Соточино - служел като свещеник в селото от 01.09.1895 година до 28.07.1918 година, общинският секретар-бирник Кузман Петров от 01.01.1906 година до 30.06.1920 година, той е бил и свещеник на селото от 06.10.1920 година до 01.01.1945 година. Една част от новоизлюпените богаташи, като постоянни общински съветници, стават покорни оръдия, изпълнители на разпорежданията на своите водачи. Повечето от тях пушели тютюн с лули, затова селяните ги нарекли - "луларите". Важни представители на луларите били: Петър Маринков, Петър Гергов, Петър Анастасов, Петър Върбанчов, Коло Джаджов, Генко Кондов, Антон Каменов, Тодор Мацин. Така оформилата се група заможни селяни и техните водачи били здрава опора на царската капиталистическа власт, поради което независимо която буржоазна партия да идва на власт, общината се управлявала от едни и същи хора. Те си служели с хитрини, лъжи и измами. Селяните ги нарекли далаверджии. Тяхната власт била прекъсната за девет месеца от комуната през 1922 година. [18]

При управлението на радославистите - 01.01.1899 година - 19.02.1901 година, в селото се образува демократическа партия само от няколко души, начело на нея застанали Вълко /Въца/ Иванов, Михаил Колов и Петър Каменов. Тя си останала малобройна и без особено значение в политическия живот на селото. Нейните ръководители идейно защитавали интересите на селските чорбаджии.

В началото на 1901 година в селото идва земеделският деятел Тома Вълчев от село Черни връх, Ломско. Той успява да създаде организация на БЗНС. В нея влизали Петър Григоров /Пешо/, Михаил Лазаров /от Белинци/, Георги Торньов, Трифон Торньов, Тодор Живанин, Средко Лазаров, Трендафил Луканов, Петър Луканов, Петър Истатков, Тодор Каменов, Аврам Кръстев, Анто Топчин, Петър Колов Гергов.

В една историческа справка на ръководството на БЗНС в селото от 1988 година пише, че "местната земеделска дружба на БЗНС е учредена 1905 година". Това становище не отговаря на историческата истина. Самият факт, че в ръководството на организацията е бил включен Петър Истатков, който е починал през пролетта на 1901 година, опровергава това схващане и потвърждава, че тази организация е създадена в началото ца 1901 година.

В ръководството на БЗНС в селото били избрани: Петър Истатков, Петър Григоров, Тодор Каменов, Аврам Кръстев, Анто Топчин, Петър Колов Гергов, а седмият член не е известен /не е запазено името му/.

Организацията се снабдила със свое знаме - оранжево със зелена детелина на него. То било осветено в местната черква "Свети Никола". Организацията съществувала и развивала дейност до 1912 година.

Още един факт, който ярко потвърждава изострянето на политическите борби в селото, е свързан с кметуването на Петър Истатков. Той бил избран за кмет от съветниците с протокол № 7 от 6 май 1899 година. Бил грамотен човек, подофицер от запаса. Изявил се като демократично настроен - член на БЗНС от 1901 година и един от ръководството. Дисциплиниран и справедлив, той се заел да въведе ред, с което засегнал честолюбието и високомерието и властническите амбиции на чорбаджиите, най-вече на Мечкарците. Селяните смятат, че това е причината за неговата ранна смърт.

По това време долновереничанинът офицер Юрдан Стоянов се изявява като строг и дисциплиниран, взискателен към подчинените, но и към себе си, точен, изпълнителен и честен в отношенията си с другите. Веднъж ковчежникът на 22 полк погрешно му наброил повторно заплата, но Юрдан Стоянов, щом забелязал грешката, веднага върнал дадената му в повече сума.

Вече поручик, Юрдан Стоянов е включен в състава на усмирителен отряд - 1900 година, за потушаването на размириците в Шабла и Дуранкулак. Отрядът извършва и обезоръжаване на местното население. В История на село Долна Вереница съобщават, че при обезоръжаването на местното население Юрдан Стоянов попаднал на сабята на войводата Христо Ботев. По-късно неговият син предава тази сабя на Главния военен музей - София, като заявява: "Аз не съм дарител, а само предавам една историческа вещ, която принадлежи на българския народ." В историческата литература многократно е поставен на обсъждане въпросът за сабята на войводата Христо Ботев. Известни са няколко саби, всяка една от които е представена за действителната сабя на Христо Ботев. Първо приживе братът на Христо Ботев - генерал Кирил Ботев, съобщава, че зает с по-важни дела, войводата не се снабдил със сабя. Когато четата слиза на българска земя, напускайки Козлодуй на път към село Бутан, чрез друг четник войводата поискал сабята на своя брат /това било сабя от вида, с който по онова време били въоръжени румънските офицери/. Второ, Никола Обретенов - близък другар на Христо Ботев, като околийски управител на град Враца през 1884 година посетил Черепишкия манастир. Тук му показали сабя, пазена в манастира, и му казали, че е на войводата Христо Ботев, на което той отговорил, че тази сабя е на някой казак, защото войводата имал шашка, а не сабя. Трето, приживе Кирил Ботев, когато го запитали за сабята, намерена в Делиорман с инициали Хр. Б. 20 май 1876 година, категорично заявил: "Версията е създадена по-късно, за да се експлоатира името на брат ми." Четвърто, през 1943 година се появява още една сабя с подпис 17 май 1876 година /датата на писмото до капитана на парахода Радецки/. Но се установява, че тази дата на писмото, връчено на капитана, е била дописана с друго мастило на самия параход. Пето, най-разпространено е схващането, че за истинската сабя на Христо Ботев може да се счита пазената в Черепишкия манастир, макар приживе Кирил Ботев да не е категорично потвърдил това. Тази сабя е от типа на дадената от Кирил Ботев сабя на войводата. Тук близо до манастира в местността Крушовица става едно от ожесточените сражения на четата с турски аскер.

Когато революционното освободително движение в Македония и Одринско придобива масов характер - създадена е Вътрешната македоно-одринска революционна организация /ВМОРО/ 1893 година и Върховен македонски комитет /ВМК/ 1895 година, в пределите на освободена България прераснал във Върховен македоно-одрински комитет /ВМОК/. През 1900 година, капитан Юрдан Стоянов се отдава на македоно-одринското освободително движение. Той е активен деец на Върховния македоно-одрински комитет /ВМОК/ и член на централното ръководство. Върховният македоно-одрински комитет оказва ценна помощ на Вътрешната македоно-одринска революционна организация /ВМОРО/ при изграждането на чети и тяхното снабдяване с оръжие, с парични средства и друго необходимо. Когато Върховният македоно-одрински комитет /ВМОК/ сформира чети в свободна България и ги изпраща в Македония с цел предизвикване на въстанически избухвания, капитан Юрдан Стоянов е войвода на една от тези чети.

През 1902 година Върховният македоно-одрински комитет организира акция в Пиринския край и предизвиква Горноджумаевското въстание. Четата с войвода капитан Юрдан Стоянов взема дейно участие в сраженията. Знае се още, че тя взема участие във въстанието в Серския революционен окръг в началото на месец септември 1903 година. Тук пристигат и чети на Върховния македоно-одрински комитет и действат съвместно с четите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Ожесточени сражения се водят в Разлог, в Мелнишко и в местността Гарваница. Капитан Юрдан Стоянов умира на 16 март 1910 година в град София.

При честване 100 години от Илинденско-Преображенското въстание през 2003 година, на тържествената проверка бе споменато името на войводата - капитан Юрдан Стоянов, но погрешно бе съобщено, че е роден в град Берковица.

Капитан Юрдан Стоянов от рода Генуцинци, роден в село Долна Вереница през 1869 година. Доброволец, едва 16-годишен взема участие в Сръбско-българската война - 1885 година. Като офицер-поручик участва в усмирителен отряд за потушаване бунта в Делиормана 1900 година. В Илинденското въстание  - 1903 година като войвода на чета, организирана в България в България, взема участие.

В Балканската война - 1912-1913 година, от селото в сраженията на фронта загиват 10 млади долновереничани: Спас Иванов Спасов - женен, с 4 деца; Георги Ефремов Стокьов - женен, с 2 деца; Владимир Павлов Мечкарски - женен, с 3 деца; Михаил Илиев Димитров - женен, с 3 деца; Петър Маринков Филов - женен, с 2 деца; Николчо Ерменков Ицов - женен, с 3 деца; Никития Тинчев Данин - женен; Евтим Първанов Каменов - ерген; Костадин Сандов Стаманчев - женен, с 2 деца; Александър Младенов Филов - женен, с 2 деца.

В Съюзническата война - 1913 година, загиват двама млади долновереничани: Тодор Върбанов Коцин - женен, с 4 деца, и Драгомир Спасов Илиев - ерген, учител.

В края на месец май 1913 година, два пехотни полка - Търновският и Свищовският, в поход към Белоградчик и сръбската граница, спират на почивка в селото. Те се разполагат - Търновският на полето зад Мъжкарците и Мърляците, а Свищовският - над селското пладнище. Този факт повдига настроението на населението, неговия патриотичен дух, но в същото време засилва и страха от предстоящите наблизо боеве и тъгата по загиналите долновереничани в сраженията през Балканската война.

Поражението на фронта и намесата на Румъния във войната срещу България се почувствала сериозно в селото. Още повече, че румънска войскова част идва тук макар и за кратко. Тя се разполага в двора на Тодор Панин и престоява три дни. Румънските войски извършват мобилизация на хора, волски коли и конски каруци, с които извозват заграбеното от тях брашно, снаражение и друго военно имущество, намиращо се на склад в града за воюващата българска армия. Чрез понтонен мост при Оряхово то било прекарано в Румъния. Мобилизираните селяни се завърнали чак след десетина дни.

От престоя на румънските военни най-много пострадал изпълняващият в момента длъжността кмет на селото Димитър Панталеев Боторов, който отнесъл добър бой от румънски офицер, за това че не могъл да мобилизира исканите коли. Селяните също претърпели известни затруднения. Румънските войници ходели из селото за храна и фураж за конете, които получавали къде доброволно, къде с насилие. Тодор Спасов Илиев пише: "Спомням си много добре, беше преди Петровден, по жътва. Сеитбите /житата/ бяха към селото. Дядо Георги Нунин - разсилният, набързо събра жътварите в района на Дреняка и Джориляка с викове: "Връщайте се в село, че дойдоха румънци"! Ние жънехме на Джуриляка на зареда с леля Параскева. Когато стигнахме Максутица до селото, на пътя стояха двама румънски войници, облечени в сини дрехи и въоръжени с пушки. Единият, като сочеше и си вдигна ръцете, ни накара да си вдигнем ръцете. Другият ни провери за оръжие. Пуснаха ни, като при обиска ми нанесоха удар с приклада на пушката. Леля Параскева се спусна към него със сърпа като разярена квачка, питайки го - защо биеш момчето, бре? Влизайки в селото, като стигнахме до дома на Тодор Панин, видяхме румънска кавалерия. Коне големи и охранени с подрязани опашки, вързани на двора в две редици. Войниците се разхождаха из двора, градината и по улицата, беряха и ядяха сливи и петровки ябълки. От двора излезе Младен Дойков и дядо Петко с четирима румънски войници. Той носеше котел с качамак и 3-4 буци сирене. С войниците говореше на румънски, а на селяните, които бяха наоколо, казваше: "Кутайте младата женска челяд от тези кучета"! Дядо Петко беше от ония схватливи наши селяни, които преди освобождението са ходили лятно време на гурбет в Румъния, да работят по чифлиците и бе научил румънски. Сега по неволя станал преводач.

Една вечер около 30 наши войници от разбунтувалите се в Белоградчик, въоръжени идват към селото. В Максутеца те видели румънския патрул и открили огън. Румънските войници набързо яхнали конете и избягали към града.” [19]

В двете войни - Балканската и Междусъюзническата, от селото са мобилизирани и вземат участие 252 млади долновереничани. По това време селото ни е наброявало по статистически данни от преброяването в 1910 година 1414 жители. Ако приемем, че средно едно домакинство се е състояло от 5 членове, то селото е около 280 домакинства. Това означава, че почти всяко домакинство е изпратило по човек на война. Въпреки човешките жертви, реквизициите, мобилизацията за превозване на храни и боеприпаси до фронта, населението посреща и понася сравнително леко, трудностите. То разбира, че се касае за националната ни сисурност, за решаване на националния въпрос, за присъединяване на български земи и българско население към родината.

В изборите на депутати в XVI обикновено народно събрание - 1913 година, през месец ноември е избран Иван Средков Първанов от Врачанската избирателна колегия. Избран е и в XVII обикновено народно събрание - 1914 година, с листата на БЗНС. Той е роден на 14.10.1880 година в село Долна Вереница. "В селото като водач на БЗНС се наложил Иван Средков Първанов, изкусен, словесен въжеиграч, надъхан с народовелческа фразология, с която умело спекулирал, а на практика не се различавал от блокарите, селски далаверджии. С тази му култура БЗНС го издига за народен представител в XVI и XVII обикновено народно събрание. В Народното събрание Радославов нямал болшинство, за да осигури приемането на държавния бюджет и бил принуден да подкупи депутати от опозицията. Между тях бил и Иван Средков, заради което от централата на БЗНС го отстраняват от ръководна работа в БЗНС". [20] Останал е до края на живота си враг на комунистите и в опозиция след 9 септември 1944 година. На 25 срещу 26 февруари 1946 година е намерен убит в края на селото.

Започналата 1914 година европейска, Първа световна война, в която българската буржоазия включва страната през 1915 година, не се посреща добре. Селяните в Долна Вереница са отчаяни и недоволни. За фронта са мобилизирани 278 войници /повечето от тях са взели участие и в предишните войни/ и четирима офицери.

От селото по фронтовете в жестоки сражения загиват: Михаил Илиев Белячки - женен, с 2 деца; Трендафил Луканчов - женен, с 3 деца; Първан Качов Тупански - женен; Евдоким Тодоров Кожухарски - ерген; Тодор Ненчов Мацин - женен; Милан Колчин Додов - женен; Иван Цеков Мечкарски - женен, с 5 деца; Александър Истатков Средков - женен, с 2 деца; Серги Николов Коцин - женен, с 2 деца; Първан Костадинов Панин - женен; Атанас Георгиев Стипцов - ерген; Теодоси Алексов Шуколски - женен, с 2 деца; Нончо Колов Спасов - женен, с 1 дете; Ефрем Петров Средков - ерген; Калин Моисеев Манов - женен, с 2 деца; Кирил Михайлов Вълканкин - ерген; Иван Велков Спасов - ерген; Никифор Иванов Манавски - ерген; Трифон Рангелов Винишки - ерген; Михаил Велков Спасов - женен, с 2 деца; Захари Средков Първанов - ерген; Спасен Средков Луканов - ерген; Захари Алексов Захариев - женен, с 4 деца; Стефан Средков Джаджов - женен, с 2 деца; Владислав Рангелов Ванкин - женен, с 1 дете; Петко Власков Панчов; Анто Лазаров Стоянов и Иван Първанов Панков - общо 28 души.

Някои от войниците попадат в плен, откъдето се завръщат след година или две. В плен попадат офицерите - долновереничани Димитър Илиев, Павел Димитров Мечкарски и Александър Господинов Рикошки. Те се завръщат в селото в началото на месец август 1919 година.

Известно е, че в плен попадат Иван Първанов и Иван Ерменков /носещ названието Еван Пияницата/. Те биват закарани във Франция, от където се завръщат след две години пленничество. За увековечаване паметта на 40-те загинали във войните долновереничани, след 9 септември 1944 година на площада е издигнат от желязо и бетон паметник. По-късно този паметник е измазан с мозайка и са поставени, пазените дълги години в черквата паметни плочи с имената на загиналите. Общият брой на жертвите през войните е 40 загинали, безследно изчезнали и умрели от раните.

Няма засега нищо документирано за участие на войници от селото във Войнишкото въстание - 1918 година. Знае се, че Димитър Петров Гергов като войник е вземал участие в това въстание.

След войната селото за дълго време изпада в дълбока скръб. Млади вдовици, стари майки, сестри, братя и бащи са в черно. Останалите без съпрузи 26 вдовици и 36 деца без бащи са потънали в скърби дълбока печал. Вечер над смълчаното село, след тежкия труд на полето, се понася раздирателен плач. В съботни дни, след обед, в селските гробища, над символичните гробове, където са погребани само дрехи на загиналите, съпруги, майки и деца с часове на глас оплакват своите близки. Тази скръб травматизира и кара цялото долноверенишко население да скърби. На фона на голямата мизерия и нищета, обхванала населението по време и след войните, мъките по жертвите стават много по-големи.

 

УПРАВЛЕНИЕТО НА БОРИС III

Борис се възкачва на българския престол като наследник, в съответствие с изискванията на Берлинския договор и е обявен за цар от обикновено народно събрание, а по Конституция следва да бъде извършено от Велико народно събрание. Той продължава водената външна и вътрешна политика от Фердинанд и българската буржоазия, политика, която гарантира тяхната собствена политическа кариера и икономически привилегии, за сметка на българските национални интереси, за сметка на трудовия български народ.

Напускайки България, Фердинанд дава съвет на своя син: "Въпросът за държанието на един цар към своите поданици и съветници е много важен и от значение. В миналите времена, когато на царете народът гледаше като на богове, стойката на един цар беше всичко. Вследствие на продължителни упражнения пред огледалото, ти можеш да достигнеш до съвършенство, едно величествено държание, което ще замести всичките ти недостатъци. Уви! В днешния демократичен хаос вече няма място за царски пози. Ти трябва да си голям комедиант, да измисляш за всеки случай различно държание, различни пози."[21]  Борис III изпълнява поръчката на своя баща. Той е хитър и ловък. Намира начин привидно да стои настрани от всички непопулярни сред населението управленски действия, да ги прехвърля върху правителството, министри и негови сътрудници. Сам Фердинанд казва за Борис III следното: "Наследил е всичките пороци на италианското си потекло - дребнав, отмъстителен, фалшив и коварен. Няма никаква дарба освен лицемерието и италианското комедианство, пълен е с пороци."[22]  Ето какво е мнението на Александър Цанков – министър-председател и близък на Борис III: "Царят е толкова подъл, толкова коварен, така изкусно се прикрива, че мъчно може да се познае даже и от този, който работи с него. А при това е страхлив и бяга от отговорност."[23]  Към казаното може да се добави, че е ненадминат демагог, жесток и безпощаден в разправата с прогресивните хора и будната интелигенция в страната.

Настъпилите в страната глад, мизерия, нищета и мор още по време на войните, двете национални катастрофи, заробващите условия на Ньойския договор, довеждат до дискредитиране на буржоазните партии и царския двор - виновници за националните катастрофи и тежките последици от тях. Настъпва бурен революционен подем. Той е ярко изразен във Войнишкото въстание, което макар и потопено в кръв, дава тласък на революционните борби. Великата октомврийска социалистическа революция в Русия засилва стремежа на българския народ към революционни действия, за по-добър живот. В страната се разширява мрежата на организациите на БКП и българския комсомол, на БЗНС. Създадените по населени места организации на БКП, БЗНС и Комсомола развиват активна организаторска и политическа дейност.

В изборите за Обикновено народно събрание на 17 юли 1919 година БЗНС спечелва най-многото депутатски места в парламента, следван от БКП. Съставено е коалиционно правителство с министър-председател Александър Стамболийски, лидер на БЗНС. На 23 март 1920 година се провеждат наново избори, спечелени от БЗНС с 100 депутати. Съставено е самостоятелно правителство на БЗНС на 21 май 1920 година с министър-председател Александър Стамболийски. Това правителство обявява непримирима борба със спекулантите, незаконно забогателите банкери, търговци и фабриканти, използвали войната за натрупване на огромни богатства, за сметка на гладната, оголяла и обосяла армия и изпадналия до просешка тояга народ; извършва поземлена реформа; създава консорциум за зърнените храни; укрепва кооперативното движение; провежда данъчна реформа и други. Макар че Стамболийски оприличава буржоазните партии на "вонящ труп”, те нямат намерение да се примирят с неговото управление. Стамболийски заявил, че царят може да си остане да царува, но не и да управлява. Но царят си остава не само идеен вдъхновител за насилственото премахване на земеделското управление. Буржоазията се организира в Конституционен блок - демократи, народняци, либерали, радикали, прогресисти. В тяхна подкрепа се обявяват десни интелектуалци, журналисти, част от офицерството. Църквата, заради отнетите й земи, произнася анатема на земеделското управление. Против земеделското правителство се обявяват и белогвардейците на Врангел и Деникин. ВМРО пък извършва редица атентати и убийства на дейци на БЗНС. Убедени, че не могат да свалят БЗНС от властта чрез избори, по законен път, насочват силите си към насилствено отстраняване на земеделското управление. В началото на 1922 година с помощта на врангеловата армия е направен опит за преврат, но бил своевременно разкрит от БКП и осуетен от правителството. Конституционният блок насрочил за 17 септември 1922 година събор в град Велико Търново с цел свалянето на земеделското правителство. Правителството на БЗНС в отговор насрочва за същата дата и място събор на цвеклопроизводителите. В същото време БКП организира и провежда окръжни събори, в подкрепа на земеделското управление. Издигнато е искането "народен съд за виновниците за националната катастрофа". Правителството на БЗНС внася в Народното събрание закон за референдум, който е приет. На 19 ноември 1922 година в страната е проведен референдум. Избирателите, които са за съд на виновниците за националната катастрофа, гласуват с бяла бюлетина, а които са против с черна. Белите бюлетини /БЗНС и БКП, сключили сътрудничество/ били 647 313, а черните 223 584.

Тези събития ускорили подготовката за насилственото сваляне на БЗНС от власт. На 4 и 5 декември 1922 година ВМРО, подтиквано от царя и буржоазните партии, завзема град Кюстендил. В същото време от ръководството на БЗНС излизат трима министри - Коста Томов, Марко Турлаков и Христо Манолов, които искат помирение с буржоазните партии. Насрочени са избори за Народно събрание, които се провеждат на 22 април 1922 година. В тези избори БЗНС спечелва абсолютно мнозинство – 212 депутати. Александър Стамболийски оповестява народовластие, управление на БЗНС за 40 години.

През нощта на 9 юни 1923 година, 48 дни след изборите, Военният съюз извършва подготвяния от дълго време от царя и буржоазните партии преврат. Законното правителство на БЗНС е свалено насилствено от властта. Министър-председателят Александър Стамболийски е убит. В средите на народа този преврат предизвиква ярост и възмущение. Ярък израз на народното възмущение е въстанието на работници и селяни в много райони на страната. Най-масово въстава населението в Плевен и Плевенския край, където се включват около 15 000 души. В страната във въстанието на 9, 10 и 11 юни 1923 година участват над 100 000 души /Белослатинско, Оряховско, Шуменско, Пазарджишко, Старозагорско, Бургаско, Харманлийско/. Въстанието е потушено. Наложен е жесток терор, много са избитите, хиляди са в затворите, подложени на изтезания.

Ръководството на БКП, подпомогнато от Коминтерна и под въздействието на народа, отчитайки обстановката в страната, преодолява погрешната си деветоюнска тактика на неутралитет. Под ръководството на Георги Димитров и Васил Коларов е разработена нова стратегия и тактика. В заседанието си на 5-7 август 1923 година ЦК на БКП се ориентира решително към подготовка на въоръжено въстание. Разработен е план и са определени окръжни и околийски революционни комитети /за Врачански окръг начело с Гаврил Генов, за Фердинандска околия - начело с Христо Михайлов/. Започва военно-техническата подготовка, изграждат се военни отряди, набавя се оръжие, засилва се работата сред армията. ЦК на БКП прави предложение на БЗНС за изграждане на единен фронт, което е прието от БЗНС.

Властта взема мерки за предотвратяване на въстанието. На 12 септември 1923 година се предприемат масови арести на отговорни партийни дейци. В страната са арестувани 2 500 души. Забранена е всякаква публична дейност на БКП и са затворени клубовете й.

В отговор БКП призовава на всеобща политическа стачка и протестни демонстрации, които на много места са окървавени от полицията. Тези мерки на властта предизвикват въстанието да започне на 14 септември 1923 година. Въстават Мъглиж, Казанлъшко, а на 19 и 20 септември въстанието обхваща и Старозагорския революционен окръг. Вдигат се повече от 15 000 души.

При създадената обстановка ЦК на БКП решава въстанието да бъде обявено на 22 срещу 23 септември 1923 година. Създаден е Главен революционен комитет - Васил Коларов, Георги Димитров, Гаврил Генов и о.з. майор Никола Агънски - член на БЗНС. Пламъкът на въстанието избухва с най-голяма сила в Северозападна България с център Фердинанд. Мащабни размери взема въстанието в Самоковско, Пловдивско, Пазарджик, Долнобанско, град Костенец, Ихтиманско, Чирпанско, Стара и Нова Загора. Макар и за кратко време работническо-селска власт е установена в 440 села и 8 града в страната. В ожесточените сражения вземат участие около 40 000 въстаници. Въпреки масовия героизъм, проявен от въстаниците, въстанието претърпява поражение. Избити са повече от 5 000 въстаници, други 15 000 са зверски малтретирани и съдени и голяма част изпратени в затворите с тежки присъди.

Настъпват тежки, черни дни за народа. По силата на Закона за защита на държавата - ЗЗД, БКП е забранена, тя е в нелегалност. Но въпреки тежките условия, поддържа линията на подготовка на ново въстание /Витошката конференция/. Военният център на ЦК на БКП извършва атентат в катедралата "Света Неделя" през април 1925 година. Този атентат е повод за засилване на терора в страната. Правителството на Александър Цанков тръгва на открита борба за разгромяване на антифашисткото движение - масови арести, избиване без съд и присъда на дейци на БКП и БЗНС по улиците на София. С това той си завоюва прозвището кърволока Цанков.

След погрома на Септемврийското въстание - 1923 година, монархо-фашистката власт постепенно се стабилизира. В края на 1924 година и началото на 1925 година настъпва стабилизация на капитализма, а успоредно с това и отлив от революционното движение. Макар и със закъснение БКП снема курса за подготовка на ново въстание.

През януари 1926 година правителството на Александър Цанков паднало. Съставено е правителство на Демократичния сговор начело с Андрей Ляпчев. Това не означава, че терорът е премахнат. Терорът продължава с по-фини методи - со кратце, со благо.

През 1927 година се създават благоприятни условия за легални прояви и действия на антифашистките сили в страната. Създадена е Българска работническа партия и Работнически младежки съюз - РМС. БЗНС възстановява своята дейност. През 1931 година е създадена коалицията Народен блок, включваща БЗНС, Демократическата партия начело с Александър Малинов, радикали със Ст. Костурков, и либерали с Г. Петров. В изборите, проведени на 24 юни 1931 година, спечелва Народният блок. Създадено е правителство начело с Александър Малинов, а след това с Никола Мушанов. БЗНС, макар и най-голяма, се задоволява с второстепенни министерства. Работническата партия постига успех в тези избори, като спечелва 31 депутатски места, което повишава самочувствието на комунистите.

Лайпцигският процес от 1933 година се отразява благоприятно върху революционния процес в страната. Създадени са условия за изграждане на единен народен фронт срещу фашизма. Правителството на Народния блок губи позиции /за това допринася разнородният му състав/.

Разединението сред буржоазията /в страната били регистрирани повече от 40 партии и партийки/ достигнало своя връх. При тези условия е извършен преврат на 19 май 1934 година, от политическата групировка Звено и Военния съюз. Свалено е правителството на Народния блок. Назначено е правителство с министър-председател Кимон Георгиев. Народното събрание е разпуснато, конституцията е отменена, а страната се управлява с декрети. Политическите партии са забранени. Общинското самоуправление е премахнато и кметовете се назначават.

Народът не приема този засилен фашистки терор. През май 1936 година петима ръководители на партии БЗНС-Врабча, БСДП -Радикална партия; Националлиберална партия; Демократичен сговор /без отцепилите се с Александър Цанков/ подписват изложение до цар Борис III с искане за възстановяване на конституцията. Това е опит за създаване на коалиция на дребнобуржоазните партии. В края на 1936 година се разгръща широко всенародно движение за възстановяване на конституцията. Българската работническа партия поддържа връзка с коалицията. Организират се акции по населени места, събират се подписи. Всичко това принуждава правителството да отстъпи. През месец март 1937 година се провеждат избори за съветници, в които демократично настроените партии гласуват с лозунг за възстановяване на конституцията. През 1938 година пък се провеждат парламентарните избори. В тези избори опозиционните сили, които и БРП подкрепя, постигат съгласие и излизат с обща платформа. Това са опити за изграждане на народен фронт, но до избухването на Втората световна война широк народен фронт не се създава.

На 1 септември 1939 година започва Втората световна война с нападението на Германия над Полша. Борис III и правителството обявяват неутралитет на България, който трае кратко - от ден до пладне, както се изразява народът. През месец януари 1940 година се повеждат избори за народно събрание. С лъжи и насилие монархо-фашистките сили спечелват изборите. В края на 1940 година, послушното мнозинство в Народното събрание приема закон за защита на нацията. През септември 1940 година е подписан тристранният пакт - Германия, Италия, Япония. Упражнен е натиск върху балканските страни за присъединяване към пакта. Борис III е извикан от Хитлер в Берлин, където е отказал присъединяването на България към тристранния пакт. На 25 ноември 1940 година Съветският съюз изпраща в България дипломата Аркадий Соболев с предложение за сключване на договор за взаимопомощ между двете страни. Българското правителство отказва. В страната се провежда широка кампания, наречена, Соболева акция в поддръжка на предложението на СССР. До народното събрание са изпратени 340 000 писма, телеграми и резолюции. Милиони са подписите под лозунга за мир, неутралитет и съюз със СССР.

В началото на 1941 година, на 1 март същите български управници - Борис III и министър-председателят д-р Богдан Филов, които обявиха неутралитет, включват България на страната на фашистка Германия. На 10 март 1941 година Народното събрание, по предложение на министър-председателя д-р Богдан Филов, изгонва от събранието депутатите-комунисти: Аврам Гочев, Атанас Д. Кърдев, Никола Джанков, Тодор Панайотов, Коста Божинов, Димитър Иванов Захариев, Любен Дюгмеджиев, Петър Митев, Белчо Алексиев Белев - общо 9 души, които властите изпращат в лагер.

На 22 юни 1941 година хитлериска Германия вероломно, без да обявява война, нахлува със своята армия в Съветския съюз. Веднага БРП излиза с призив, в който окачествява това нахлуване за разбойническо, а два дни по-късно взема решение за обявяване курс на въоръжена борба с монархо-фашисткия режим в страната. Започва период на жестока, кървава, трудна, но героична борба. В страната терорът се засилва, арестите, затворите и концлагерите се пълнят. В отговор на терора борбата се разраства. През юли 1941 година започва своите предавания нелегалната радиостанция "Христо Ботев", която повдига духа на населението. По градове и села се създават бойни групи, в балкана излизат партизани.

На 11 декември 1941 година Тристранният пакт обявява война на Америка. Още на следващия ден - 12 декември 1941 година, българското правителство обявява война на Англия и Америка.

Тази на пръв поглед символична война струва много скъпо на българския народ. От 15 ноември 1943 година до 17 април 1944 година София многократно е бомбардирана от американски и английски самолети. Бомбардирани са и други градове в страната. Загиват над 1 900 души, а около 2 400 са ранените. Разрушени са 1 200 сгради. Щетите са изчислени на 13 275 000 000 лева. Уплашени, софиянци масово напускат своите домове и отиват при свои близки в провинцията. Намесата на Сталин по молба на Георги Димитров спасява страната от бомбардировките.

На 17 юли 1942 година радиостанция "Христо Ботев" оповестява програмата на Отечествения фронт. Тя сплотява демократичните и антифашистките сили в България. До края на 1942 година са изградени стотици комитети на Отечествения фронт. В началото на 1943 година е създаден Национален комитет на Отечествения фронт, обединяващ левите антифашистки сили - БРП/К/, БЗНС, БРСП, Патриотичен кръг "Звено", и радикали. Борбата срещу монархо-фашизма добива по-широк размах. Разраства се партизанското движение. През 1943 година се изгражда централизирана организация на партизанското движение – Народноосвободителна въстаническа армия /НОВА/. Страната е разделена на 12 въстанически оперативни зони с щабове. Създаден е главен щаб на НОВА с главнокомандващ.

На 26 януари 1944 година Народното събрание приема закон за създаване на държавна жандармерия, като военно-полицейска служба за водене борба с разрастващото се партизанско движение в страната, с бойните нелегални групи. Жандармерията е подчинена на министъра на вътрешните работи. Но антифашистката борба, партизанското движение все повече се разраства и е сериозна заплаха за властта.

На 25 август 1943 година, след смъртта на Борис III, регенти стават най-верните германски подръжници: д-р Богдан Филов, принц Кирил и генерал Михов.

На 24 май 1944 година идва на власт ново правителство начело с верния цареводец и голям политически демагог Иван Багрянов. Това правителство, което виждало, че хитлеристка Германия ще загуби войната, полага големи усилия да извади с помощта на Англия и Америка България от войната и я привърже към Англия и Америка, но не успява.

В средата на месец август 1944 година Съветската червена армия нанася съкрушителен удар на хитлеристките войски при Яш - Кишинев. На 23 август Румъния излиза от Тристранния пакт. Червената армия е на българската граница. Министър-председателят Иван Багрянов подава оставка. Регентите назначават на 2 септември 1944 година за министър-председател К. Муравиев. Разкритието на съветското разузнаване за тайните преговори на българското правителство с Англия и Америка ускорява обявяването на война от Съветския съюз на България.

На 5 септември 1944 година съветското правителство обявява война на България. На 26 август 1944 година ЦК на БРП/К/ издава окръжно № 4 "За България удари 12-ият час", с което призовава за незабавно скъсване с хитлеристка Германия, събаряне на монархо-фашисткото правителство и установяване властта на Отечествения фронт. Главният щаб на НОВА издава заповед до партизанските части за подготовка на въоръжено въстание. На 5 септември 1944 година Националният комитет на Отечествения фронт излиза с призив към българския народ, в който изобличава правителството на Муравиев и призовава за продължаване борбата. Същия ден е разработен план за въстание, което е определено за 8 срещу 9 септември 1944 година. Властта в столицата е в ръцете на Отечествения фронт. Създадено е правителство на Отечествения фронт, в което са включени по четири души от БРП/К/ - Добри Терпешев, Антон Югов, д-р Рачо Ангелов и д-р Минчо Нейчев, от БЗНС - Никола Петков, Асен Павлов, Борис Бумбаров и Ангел Джерзански; от политическия кръг "Звено" - Кимон Георгиев, професор Петко Стайнов, Дамян Велчев и професор Станчо Чолаков; двама души от социалдемократите - Димитър Нейков и Григор Чешмеджиев; двама независими - професор Петко Стоянов и Димо Казасов. Министър-председател е Кимон Георгиев. Определени са и регентите: Венелин Ганев, Цветко Бобешевски и Тодор Павлов.

За времето на монархо-фашизма в страната, от 9 юни 1923 година до 9 септември 1944 година, са избити повечето без съд и присъда: един министър-председател на България - Александър Стамболийски от БЗНС; 25 министри, 150 народни представители, членове на БКП, БЗНС и безпартийни с леви убеждения; 315 членове на ЦК на БКП и РМС. По време на въоръжената антифашистка борба 1941-1944 година са избити 9140 партизани и партизанки, 20 070 ятаци и помагачи на партизаните и нелегалните дейци, а военните съдилища са издали 1500 смъртни присъди. Изгорени са 2 139 къщи на партизани и ятаци. През затворите преминават 64 345 политически затворници, а през концентрационните лагери 31 250 души антифашисти. За партизанска глава /за всеки убит партизанин/ са раздавани по 50 000 лева. От бюджета на държавата за целта са изразходвани 66 153 772 лева, изплатени на 3 624 главорези-убийци. От Македония и Тракия са изпратени в германски концлагери 11 343 евреи, където са умъртвени. Около 50 000 български евреи са подложени на геноцид - изселени от столицата, задължително отличени с жълти звезди, под забрана да посещават публични заведения, магазини и други.

В началото на двадесетото столетие социалистическите идеи проникват в село Долна Вереница. Техни носители са учителите, които членуват в социалистическата партия във Фердинанд. В училището в Долна Вереница от 1904 до 1910 година учителства Донка Стателова, родена в град Разград, която членува в социалистическата организация в град Фердинанд. В селото често идвали от града Игнат Митов и Владо Петров Пунчов, които провеждали събрания на населението. На тях и в лични срещи те разпространявали социалистическите идеи.

Войните причиняват голяма стопанска разруха. Трудещите са доведени до краен предел на мизерията, глада и нищетата. Негодуванието на фронта и в тила прераства в революционна вълна. Завърналите се от фронта над 200 долновереничани, заварват своите стопанства разорени, а семействата си в много тежко, отчайващо положение. На пазара липсват брашно, газ, сол, захар и други стоки. Бакалите, доколкото успяват да доставят някоя стока, я продават скъпо на населението. Изпратеното брашно - американска помощ, почти не стига до селяните. По-голяма част от него е ограбено от управници и чорбаджии. В "Исторически бележки за село Долна Вереница" Тодор Спасов Илиев пише: "Американското брашно, раздадено на гладуващото население, местните чорбаджии размениха със сиромашията 1:2 и го използваха да си правят баници и мекици повече от две години."[24]  След реквизициите през войните работният добитък не достига. Гладът принуждава много селяни да ходят за царевица в полския район, за да изхранят семействата си с царевичен хляб.

Недоволството на селяните от злополучния край на войните, отнели живота на 40 млади долновереничани, нараства с дни. Въздухът е наситен с омраза и ненавист към виновниците за катастрофата, за неизмеримите страдания на хората. Великата октомврийска социалистическа революция в Русия събужда пламенни надежди и воля за борба. Настъпва бурно революционно време. Селяните в Долна Вереница смело и открито, спонтанно, стихийно, в двете кръчми, на мегдана и на други публични места изразяват своето недоволство от буржоазната власт, своята голяма омраза към буржоазните партии, виновници за националната катастрофа и тежките последици от нея. В изборите за Народно събрание, проведени на 17 юли 1919 година, 120 гласоподаватели дават своя глас за кандидатите на БКП, макар че в селото все още няма изградена организация на БКП.

Обстановката благоприятства, обстоятелствата налагат и изискват да се създаде в селото партийна организация на БКП, която да внесе комунистическа идейност, съзнателност и организираност в стихийното недоволство. През втората половина на 1919 година за това е налице и субективен фактор. Тук са учителите Тодор Спасов Илиев, Иван Спасов Илиев, Крум Михайлов Колов и Иван Генчев. След Солунското примирие се завръщат от плен учителите, запасни офицери Димитър Илиев, Павел Димитров Мечкарски и Александър Господинов Рикошки. Те са млади физически сили, със забележителни качества на агитатори, пропагандатори и организатори, честни революционери, отдадени изцяло на делото на партията.

От групата образовани младежи, приели социалистическата идея, ярко се откроява Димитър Илиев. Той попада под влияние на марксизма като ученик във Врачанската гимназия през 1908-1910 година. Заедно с Гаврил Генов, Замфир Попов, Иван Бобанов преминава школа на социалистическата идеология и оформя своя мироглед. През Първата световна война като офицер на фронта води активна антивоенна пропаганда, за което само разгромът го спасява от съд. Под влияние на революционните събития в Русия, войниците от 35 и 36 пехотни полкове, сред които има и от Фердинандско, поставят началото на побратимяването с руски войници на фронта при река Серет. Георги Русинов от Фердинанд изгражда военни комитети в 35 полк. В един от тези комитети е Димитър Илиев. След преместване на Южния фронт, войнишкото недоволство принуждава командването да отмени атаката на албанския фронт. Арестувани са Георги Русинов, Димитър Илиев и още 134 войници.

Завърнал се в село, Димитър Илиев посвещава своите сили и знания на социалистическите идеи. Той е близо до селяните със своята общителност и се ползва с уважението им. Обединил около себе си образованата младеж, той провежда много активна агитаторска и пропагандна дейност. Вечер след разходката /тогава младежите и девойките излизат вечер на разходка при старата чещма/ се водят разговори и политически дискусии публично и открито. Разговори се водят и в лични срещи, в това число с някои по-бедни селяни като Славей Лозанов Първанов - шивач, Петър Тодоров Петков-Кьосов - железар, Никола Петров Попов -  инвалид от войната, Исай Петков Панин, Иван Найденов Истатков, Спас Петров Попов и други.

Тези срещи, разговори и политически дискусии довеждат до създаването на организация на БКП. В своите спомени Бойчо Димитров пише, че партийната организация на БКП е формирана през месец март 1919 година. Централният комитет на БКП съобщава в "Работнически вестник", брой 48 от 10 септември 1919 година, за формирани партийни групи, в числото на които е такава и в село Долна Вереница. Публикацията вероятно се основава на формираната силна група от идейни привърженици на БКП, след завръщане в селото от плен на Димитър Илиев, Павел Димитров и Александър Господинов - група, която още не е организационно оформена в организация на БКП.

В своите спомени Борис Тасков Томов пише: "Мразовит декемврийски ден на 1919 година. В железарската работилница на Петър Тодоров Петков са се събрали 16 души... В атмосфера на революционен подем и ентусиазъм, партийната организация в село Долна Вереница беше учредена... Димитър Илиев единодушно е избран за партиен секретар."

В изнесения доклад при честване на 50-годишнината от създаване на партийната организация в селото, се твърди, че тя е учредена на 20 декември 1919 година в железарската работилница на Петър Тодоров Петков. За участници в събранието като учредители са посочени: Димитър Илиев, Александър Господинов, Иван Найденов, Петър Тодоров, Анастас Петков, Данаил Костадинов, Борис Тасков, Никола Попов, Бойчо Димитров, Йосиф Първанов, Тодор Спасов и Иван Спасов - общо 12 души. Тодор Спасов Илиев пише: "На тези срещи и беседи той /Димитър Илиев/ беше уточнил и ръководството на организацията - за секретар Славей Лозанов Първанов и за членове: Димитър Илиев, Павел Димитров, Иван Найденов Истатков и Тодор Спасов Илиев, а за контролна комисия - Петър Тодоров Петков и Исай Петков Панин. След тези уточнения Димитър Илиев написва учредителен протокол в два екземпляра с дата 12 октомври 1919 година. Лично от къща на къща разнася протокола за подпис...

Така, без да се провежда учредително събрание, се формира партийната организация в състав от 13 души, вписани в протокола и подписали същия: Димитър Илиев, Павел Димитров Мечкарски, Александър Господинов Рикошки, Тодор Спасов Илиев, Иван Спасов Илиев, Славей Лозанов Първанов, Петър Тодоров Кьосев, Крум Михайлов Колов, Иван Генчев Крушарски, Никола Петров Попов и Спас Петров Попов." [25]

Едно задълбочено вникване в спомените на участниците в комунистическото движение в селото по онова време ни дава основание да приемем, че твърдението на Тодор Спасов е точно - долноверенишката организация на БКП е създадена на 12 октомври 1919 година, без да е провеждано събрание, като всички учредители са подписали учредителния протокол, поднесен им от Димитър Илиев.

Убедителни са спомените на Тодор Спасов Илиев, защото той е един от учредителите на организацията, а през 1923 година е и неин секретар. Като секретар при всяко отваряне на протоколната книга е поглеждал списъка на учредителите в учредителния протокол, който бил залепен на първа страница в протоколната книга. Той ясно си спомня как Димитър Илиев посещава техния дом и те, двамата братя Тодор и Иван Спасови подписват учредителния протокол. В същия момент го подписва и техният роднина Исай Петков, който по това време е в техния дом.

Тодор Спасов ни съобщава, че първият секретар на организацията е бил Славей Лозанов Първанов - шивач. Това показва, че Димитър Илиев се е ориентирал към човек с връзки и уважение сред селяните. Той привлякъл и други по-възрастни и авторитетни селяни:

Исай Петков Панин, Спас Петров Попов, Иван Найденов Истатков, Никола Петров Попов.

 

УЧРЕДИТЕЛИТЕ НА ПАРТИЙНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА БКП В СЕЛО ДОЛНА ВЕРЕНИЦА - ОКТОМВРИ 1919 ГОДИНА

Димитър Илиев Алексов /Каменов; Исай Петков Панин; Иван Генчев Първанов /Крушарски/; Иван Найденов Истатков; Спас Петров Попов; Александър Господинов Първанов /Рикошки/; Павел Димитров Мечкарски; Иван Спасов Илиев /Панин-Писарски/; Крум Михайлов Колов; Никола Петров Попов; Петър Тодоров Кисьов; Славей Лозанов Първанов; Тодор Спасов Илиев /Панин-Писарски/.

 

Скоро обаче Славей Лозанов Първанов се отказал като секретар, а и от членство в организацията, страхувайки се, че ще загуби клиенти като шивач.

Може да се твърди, че това е наложило провеждането на събранието в железарската работилница на Петър Тодоров Петков, което единодушно е избрало за секретар на организацията Димитър Илиев.

До края на 1919 година организацията нараства на 29 членове. В организацията влизат освен 13 учредители още: Захари Първанов Илиев, Данаил Костадинов Милчов, Йосиф Първанов Стоянов, Николчо Рангелов, Георги Младенов Георгиев, Кирил Иванов Рикошки, Сокол Първанов, Кирил Найденов Панталеев, Петър Трендафилов, Борис Трендафилов, Йосиф Първанов, Петър Бургийски, Атанас Аврамов Атанасов, Атанас Аврамов Мутафов, Павел Николчов Спасов, Иван Георгиев Лилов, Иван Найденов Боторов, а е отпаднал Славей Лозанов Първанов.

През 1919 година в селото се възстановява дружбата на БЗНС, създадена през 1901 година, която през 1912 година се разтуря. При възстановяването нейни членовете стават: Иван Средков Първанов, Георги Средков Първанов, Йосиф Тасков Томов, Йосиф Стоянов Панков, Иван Ефремов Стокьов, Ангел Тодоров Ненчин, Недялко Лазаров Стоянов, Михаил Лазаров Белин, Иван Георгиев Торньов, Илия Обретенов Семов, Данаил Иванов Семов, Харалампи Върбанов, Андрей Димитров Каменов, Никола Иванов Талигарски, Тодор Николов Джаджов, Димитър Петров Гергов.

За председател на организацията е избран Иван Георгиев Торньов, а за секретар - Тодор Николов Джаджов. При управлението на БЗНС Тодор Николов Джаджов и Димитър Николов Джаджов са старши стражари, стражари са и Йосиф Тасков Томов и Никола Иванов Талигарски, а Недялко Лазаров Стоянов е горски стражар.

 

УЧРЕДИТЕЛИТЕ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА НА БЗНС, СЪЗДАДЕНА ПРЕЗ 1919 ГОДИНА

Иван Георгиев Торньов - председател; Тодор Николов Джаджов - секретар; Илия Обретенов Семов; Андрей Димитров Каменов; Георги Средков Първанов; Данаил Иванов Семов; Димитър Петров Гергов; Иван Средков Първанов; Йосиф Тасков Томов; Недялко Лазаров Стоянов; Михаил Лазаров Белин.

По това време се формира и организация на анархистите. По спомени на Тодор Спасов Илиев в нея членуват: Александър Иванов Кожухарски /Сандо Вачов/, Павел Тодоров Ненков /Павел Тунин/, Павел Петров Григоров /Павел Пешов/, Владимир /Владо/ Господинов Рикошки, Спас Георгиев Пандурски, Димитър Георгиев Боторов, Петър Димитров Боторов, Първан Александров Цонин, Евтим /Тинчо/ Цонин, Петко Михайлов, Евгени Кузманов Петров, Рангел Георгиев Маринков, Борис Георгиев Белячки, Цеко Първанов Захариев, Лукан Първанов Захариев, Александър Петров Влахов, /Цано Влашки/, Атанас /Танчо/ Ананиев Страшков, Владимир /Дино/ Генуцин, Арсо Найденов, Първан Георгиев Пандурски, Камен Григоров Цанин. Повече от членовете са младежи. Водач им е Александър Иванов Кожухарски, младеж със завършено средно образование. От всички завършили средно образование в селото само той и Евгени Кузманов се включват в организацията на анархистите, а всички останали са членове в комунистическата организация и комсомола.

В селото гнезда от по-рано са свили буржоазните партии: народна, демократи, радикали, либерали, прогресисти. Техните списъци в повечето случаи съдържат само имената на членовете на техните ръководства.

През месец април 1920 година, в градината в дома на Тодор и Иван Спасови се провежда учредителното събрание за формиране на младежка комсомолска организация. Инициативата е на партийната организация и нейния секретар Димитър Илиев и на група младежи. Те единодушно избрали за секретар Младен Петров Истатков, а за име на дружеството приемат Карл Либхнет. Младен Петров Истатков е обичан от младежите и е секретар на дружеството до Септемврийското въстание - 1923 година. Млад и обаятелен, принципен и дисциплиниран. Той участва активно във въстанието през септември 1923 година. Арестуван и бит е неведнъж през времето на фашизма. Вземал активно участие в антифашистката борба - 1941-1944 година. Организиран член на комунистическата партия, активно се включва в изграждането на новия живот - социализма. За членове на ръководството на комсомолското дружество са избрани: Симеон Апостолов Дидов /Мончо/, Герасим Симеонов Първанов, Борис Тасков Томов и Александър Николчов Спасов /Цако/, а за контролна комисия - Петър Петков Панков, Никола Кръстев и Апостол Димитров Мечкарски. Останалите учредители са: Лазар Петков Панков, Стоян Лазаров Стоянов, Павел Лазаров Стоянов, Иван Тодоров Петков /Кьосов/, Симеон Атанасов Панков, Арсо Петров Каменов, Недялко Иванов, Никола Тодоров Панчев, Рангел Апостолов Дидов, Трендафил Петров Луканов /Танчо на Лукановци/, Крум Найденов Истатков.

Тежките икономически условия за живот и наличието на много политически партии предопределят настъпването на един период на бурен политически живот в селото, на открити и остри политически борби. Най-голяма активност в политическия живот на селото проявяват комунистите и комсомолците. В комунистическата партийна организация са включени повече от образованите младежи, предимно учители. През месец януари 1920 година партийната организация наема помещение за клуб в къщата на Михаил Вачков Ценов, а по-късно клубът е преместен в къщата на Павел Николчов. Тук наетото помещение е по удобно. Младежите комсомолци Младен Петров Истатков, Лазар Петков Панков, Симеон Апостолов Дидов, Апостол Димитров Мечкарски и Герасим Симеонов Първанов правят подходяща сцена за вечеринки и забави. За кратко време клубът става център на културата в селото, център за културно-просветна, пропагандистка и агитаторска дейност. Изявите се посещават масово от комунистите и комсомолците и от много безпартийни.

Партийната организация провежда изключителна по своята широта, съдържателна, с бояк и настъпателен характер пропагандистка, политико-възпитателна и организаторска дейност. В клуба се провеждат курсове за обучение на комунистите и комсомолците. Изнасят се лекции и беседи. Организират се вечеринки и забави, при масово посещение. С добре подготвени вечеринки се посещават и близките села Горно Церовене, Горна Вереница и Студено буче. Често гости на клуба са комунисти и комсомолци от съседните села. В клуба партийната организация често организира публични събрания със селяните. На тях освен местните партийни дейци идват и дейци от града и София - Ламби Кандев, Христо Михайлов, Замфир Попов и други.

През времето от 1919 година до Септемврийското въстание 1923 година, в селото е създадена политическа обстановка, при която нито една буржоазна партия не е в състояние да проведе публично събрание със селяните. Техните опити бивали осуетявани от комунистите. На организираните от тях малобройни събрания влизали комунисти, превземали събранията и ги превръщали в събрания с оратори-комунисти. В своите спомени Тодор Спасов Илиев описва случай за превземане от комунистите на събрание: "На 5 март 1920 година вечерта правителствените хора, блокари и БЗНС в селото готвеха публично събрание за избиране на народни представители, в кръчмата на Еленко Павлов Мечкарски. Комунисти и безпартийни заеха местата вътре и вън от кръчмата. Дошлите за оратори: Косто Григоров с очила и черна брада; Александър Чилингиров - демократ, също с очила и руса брада; Генко Тодоров - угоен като шопар радикал, окръжен управител; Петко Таков, член на БЗНС, седяха на масата очаквайки да започне събранието. Изведнъж се чува гласът на Павел Димитров Мечкарски: "Който е съгласен за председател на събранието да бъде избран Димитър Илиев, да си вдигне ръката!" Гора от ръце се вдигат. Димитър Илиев открива събранието и дава думата на Павел Димитров. Блокарите биеха с бастуните си по тавана и викаха - събранието е наше! Павел Димитров спокойно и уверено овладява положението и говори за тия, които вместо да си посипят главата с пепел и да отидат вдън гори, заради злините, които причиниха на народа, сега са тръгнали да го лъжат... Блокарите вдигнаха още по-голяма врява. Комунистите и безпартийните ги укротиха, направиха им пътека и те напуснаха събранието. - "Народен съд за виновните за националната катастрофа! - ехтеше гласът на Павел Димитров... събранието продължи и спокойно завърши..."[26]

Важна роля за укрепване и засилване комунистическото движение в селото и района изиграва изграденият през втората половина на 1920 година, районен комитет на БКП с център Долна Вереница. Провеждат се районни конференции, съвещания, курсове. Оттук тръгват партийните функционери долновереничани - Димитър Илиев, Павел Димитров, Тодор Спасов, Александър Господинов, Иван Спасов, Бойчо Димитров, за околните села, за да дават указания, да оказват помощ и да изискват от партийните организации изпълнение на задачите. "В село Горна Вереница, Фердинандско, на 29 август 1920 година се състоя първата районна конференция на партийните комунистически групи от селата Долна Вереница, Горна Вереница, Славотин, Долна Рикса, Вълкова Слатина. Присъстваха 20 редовни делегати и много гости. Конференцията се занима с въпросите:

1.   Предстоящата дейност във връзка с тазгодишния партиен конгрес.

2.   Нашата общинска политика.

3.   Кооперативното дело и БКП.

4.   Разни.

Конференцията взе и съответната резолюция."[27]  "На 13 февруари 1921 година в село Долна Вереница се състоя районна партийна конференция. Вземаха участие 48 делегати и повече от 50 гости, представляващи партийните групи от селата Долна Вереница, Горна Вереница, Студено буче, Вълкова Слатина, Славотин и Войници. Конференцията, след като изслуша рефератите: по международно и вътрешно положение; ролята и значението на комунистическата партия преди и след революцията; задачите на кооперация "Освобождение", гласува резолюция и завърши работата си с повишен ентусиазъм и готовност за борба..." [28]

До края на 1920 година в организацията на БКП влизат нови членове: Григор Колов, Анастас Петков, Стефан Бобаков, Александър Симеонов Първанов, Александър Иванов Младенов /Цоно Дръндарски/, Кирил Иванов Нунин, Захари Първанов Стоманярски, Спас Николчов Спасов, Евгени Николчов Спасов, Петър Доцов, Бойчо Димитров Панталеев, Мойсей Мойсеев Манов, Милан Трайков. В края на 1920 година партийната организация наброява 43 членове, а комсомолското дружество - 17 членове.

И през 1921 година партийната организация и комсомолското дружество провеждат активна политическа дейност. Организирана е първомайска манифестация, в която вземат участие 105 долновереничани. С песните "Трепти из далеч сияйна зора" и "Интернационала", начело с партийното червено знаме, носено от Иван Найденов, манифестацията минава през селото, увличайки и други селяни, и завършва при старата чешма.

През лятото на 1921 година голяма суша засяга Поволжието и Украйна и застрашава населението на младата съветска република с глад. Партийната организация в селото организира събиране на помощи - храни за съветската страна. Проведена е широка агитационна дейност. От комунистите и безпартийни се събират храни безплатно, като помощ. В домовете на Александър Господинов Рикошки, Тодор и Иван Спасови и Симеон Апостолов са събрани 2 250 килограма жито, което е превозено от Александър Симеонов и Петър Стефанов и предадено в град Фердинанд, на кооперация. "Освобождение". В тази акция освен членовете на БКП които дават каквото могат от душа, се включват и безпартийните Коца Кошутин, Таско Томов, Доца Манавски, Петър Маринков, Андрей Латов и други. Павел Димитров е закупчик на кооперация "Освобождение" на храна за Съветската страна.

През есента на 1921 година в клуба се провежда двудневен курс за обучение на комунистите. Лектор е Павел Димитров, преминал школа в София, организирана от ЦК на партията. До края на 1921 година в партийната организация влизат още членове: Рангел Стефанов Дръндарски, Петър Стефанов Дръндарски, Замфир Тодоров, Стоян Прокопов Трендафилов, Дамян Иванов Искъров, Иван Аврамов Пандурски, Кръсто Илиев Белячки, Антон Кожухарски, Борис Томов Първулов, Иван Недялков Андреев, Младен Лазаров /Лачов/, Йордан Лазаров, Димитър Лазаров, Косто П. Попов. Младен Живанин, Петър Николов /Пено Колчин/, Алекси Николов, Ефрем Тодоров Живанин, Мито Конов, Григор Цанин, Иван Първанов Искъров, Йон Петров. В това време от партийната организация отпадат: Сокол Първанов - починал, Григор Колов Коцов и Пено Колчин, преселили се в село Мадан, и Никола Петров Попов - в София. Селото напуска и Иван Георгиев Лилов.

В края на 1921 година партийната организация на БКП в селото наброява 60 членове. Борбата за властта през 1922 година между БЗНС и буржоазните партии се изостря. Буржоазните партии провеждат злобна, лъжлива пропаганда срещу комунистите. Говорят, че при комунизма жените ще бъдат общи, че всички хора ще се хранят с една и съща храна от един казан, че в Русия хората се изкарват на работа с насилие, с камшици и други такива. Но селяните не им вярват. В проведените местни избори на 19 февруари 1922 година ясно проличава настроението на селяните и влиянието на комунистите. За кандидатите на комунистите са подадени 211 бюлетини, а за всички останали партии - 168 бюлетини /66 за кандидатите на БЗНС и 14 за кандидатите на анархистите/. Избрани са 7 комунисти за съветници, 3 от БЗНС и 2 блокари. Установена е комуна за около 9 месеца. По това време Димитър Илиев е избран за окръжен съветник. Първомайската манифестация през 1922 година е по-многолюдна и преминава при повишено настроение.

На 12 юли /Петровден/ 1922 година партийната организация провежда публично събрание, на което говори Ламби Кандев, народен представител, известен комунистически деец и голям трибун. Той оставя трайно впечатление в селяните, стекли се масово на събранието. Ето какво споделя за това събрание Тодор Спасов: "Селяните останаха като омагьосани от речта на Ламби Кандев, голям комунистически трибун. Речта му се лее от устата свободно, убедителна тя заливаше като водопад слушателите... След това събрание блокари и земеделци споделят: "Когато дойде Ламби Кандев, викайте ни за събранието..." [29]

След обяд Ламби Кандев се среща с ръководството на партийната организация. Обсъждат се въпроси по работата на организацията. Той се среща с майстор-железарите, членове на БКП, Кирил Иванов Нунински и Александър Иванов Младенов, изработили пистолет с 12 патрона. Те демонстрират стрелба с пистолета. Ламби Кандев е възхитен и заявява: "Това, което видях при вас, не съм виждал в нито една селска партийна организация...." [30]

След вършитбата партийната организация провежда нова акция за събиране на храни за съветска Русия. В домовете на Александър Симеонов, Тодор и Иван Спасови и Николчо Рангелов са събрани 3 000 килограма жито, безплатна помощ. Житото е извозено от Николчо Рангелов и Александър Симеонов и предадено на кооперация "Освобождение" в града.

Буржоазните партии от Конституционния блок - насрочват за 17 септември 1922 година събор във Велико Търново с цел компрометиране на земеделското правителство. От селото буржоазните парти изпращат на този събор само един представител. Спират се на Ценко Илиев Гогов - радикал, който по-късно преминава на страната на комунистите, взема активно участие в антифашистката борба 1941-1944 година като ятак, а и около два месеца партизанин в отряд "Христо Михайлов". Ценко Илиев Гогов е роден в Чипровци, преселил се в село Долна Вереница. Безимотен, трудно изкарвал прехраната. Прочул се като народен лечител /лекувал от епилепсия - припадлива болест/. Още по пътя за Велико Търново той разбрал, че не е в негов интерес участието на този събор. Правителството на БЗНС в противовес на този събор организира на същото място, в същото време, събор на цвеклопроизводителите от страната. Организацията на БЗНС в селото изпраща на него тримата свои членове - Тодор Николов Джаджов, Йосиф Тасков Томов и Никола Иванов Талигарски, които Достойно представили организацията.

Българската комунистическа партия, макар и в недобри отношения с БЗНС, организира в подкрепа на правителството на БЗНС окръжни събори. Долноверенишката партийна организация, имайки опит от участието си в откриването на партийните клубове в селата Лопушна /Георги Дамяново/ и Соточино /Гаврил Геново/, организира масово участие на комунистите и комсомолците от селото във Врачанския събор. Бойчо Димитров си спомня: "Долноверенишката партийна организация реши този събор да бъде посетен от всички партийни членове и комсомолци. Под впечатленията си от съборите в Лопушна и Соточино, на които масово се бяха стекли комунистите от Берковско и Фердинандско с плакати, знамена, песни и веселба, партийните членове и комсомолците с готовност приеха решението. Приготвихме се за пътуване повече от 70 души. Потеглихме пеша. По пътя се слехме с групи от други села. На свечеряване стигнахме в Криводол, където се състоя митинг. Пренощувахме и на сутринта заминахме за Враца, където участвахме в събора....” [31]

На 7 ноември 1922 година районният комитет на партията организира събор във връзка с предстоящото провеждане на референдум за съд на виновниците за националната катастрофа. "Днес на районен събор на комунистическите групи, дружества и съчувственици, другарите Илиев и Мечкарски очертаха вътрешното и международното положение и становището на партията за референдум на 19 ноември т. г. След обед се състоя конференция по предстоящата работа..." [32]

В проведения на 19 ноември 1922 година референдум за съдене виновниците за националната катастрофа за пръв път комунистите и земеделците в селото са на едно и също становище - гласуват за съдене виновниците. Които са за съд, гласуват с бяла бюлетина, които са против - с черна. В селото са получени 626 бели бюлетини, 38 черни и 16 - лозунги. До края на 1922 година в партийната организация влизат: Троян Доцов, Гоца Герасков, Таско Мадански, Георги Тодоров, Андрей Недялков, Кирил Стоянов Панков, Камен Петков, Атанас Ананиев, Георги Ценин, Никит Ристов, Никола Лазаров Стоянов, Спас Апостолов, Неделко Иванов, Петър Николчов, Гаврил Илиев Боторов. Организацията достига 76 души.

След разпускането на комуната настъпва известен отлив от партията. Изключени са Георги Тодоров Ненков /Георги Тунин/ и Георги Младенов Георгиев, заради подаване оставка като общински съветници и станали причина за разтуряне на комуната; Иван Генчев Крушарски - за кариернзъм. Отпаднали неукрепнали идейно, страхливи и случайно попаднали в организацията: Гаврил Илиев Боторов, Димитър Лазаров /Мито Лачов/, Косто Петров Попов, Петър Петров Попов, Рангел Стефанов Дръндарски, Григор Герасков, Григор Цанин, Георги Ценин, Таско Мадански, Кирил Нунински, Кръсто Илиев Белячки, Захари Първанов Стоманярски, Владимир Петров Анастасов, Младен Лазаров и Ефрем Тодоров Живанин. За отлива от партийната организация допринася острата конкурентна борба по време на вършитбата между двете вършачки, едната собственост на членовете на организацията Павел Димитров и Иван Найденов Истатков, а другата - на Кирил Иванов Нунински и Кръсто Илиев Белячки.

В началото на 1923 година партийната организация наброява 58 души, а организацията на БЗНС - 32 члена. Политическите борби не стихват и влиянието на комунистите нараства. В проведените през месец март 1923 година избори за съветници, БКП спечелва 6 места, БЗНС - 4, а блокарите пак само 2 места. Кмет на селото става члена на БЗНС Андрей Димитров Каменов.

Острите политически борби, макар и само в отделни случаи, стигали до сблъсъци и побои, най-вече предизвиквани от групата на анархистите. Тодор Спасов Илиев в "Исторически бележки за село Долна Вереница" ни съобщава за такива сблъсъци. В празнични дни на полето край село от незапомнени години се събира мало и голямо на хоро. Комсомолци ангажирали духовата музика, като събират пари от младежите за заплащане на музикантите /обикновено това били Симеон Апостолов Дидов и Петър Трендафилов Луканов/. Анархистите правят опит да разделят хорото, като организират такова на Коняка. Неуспели, те се нахвърлят срещу комсомолците и се стига до бой между Димитър Георгиев Боторов – анархист, и Павел и Стоян Лазарови - комсомолци. Сбиване става и между тогавашния партиен секретар Никола Петров Попов и комсомолеца Арсо Петров заради провокационно държане на последния и стремежа му да отведе комсомолци при анархистите. Пред изборите за народни представители на 22 април 1923 година, една вечер пред клуба на партийната организация разгорещен спор довежда до инцидент - Димитър Илиев, Иван Найденов и Борис Томов хвърлят Иван Средков Първанов, член на БЗНС, върл антикомунист и голям интригант, от моста. Анархистите Лукан Първанов Захариев и Цеко Първанов Захариев нанесли сериозен бой на общинския разсилен Петър Стефанов Дръндарски, който бил принуден да потърси медицинска помощ при фелдшера Исай Иванов Кожухарски.

Опитът от събитията, разтурянето на комуната в селото, води до засилване работата и бдителността в партийната организация, за предпазване комунистите и трудещите се селяни от илюзията, че по пътя на реформите е възможно освобождаване от капиталистическото потисничество. Засилва се подготовката за въстание - набавя се оръжие и се ремонтира. В навечерието на въстанието партийните членове разполагат с 60 пушки, около 20 пистолета и известен брой бомби. За въоръжаването много допринасят железарските работници Петър Тодоров Петков, Кирил Иванов Нунин и Александър Иванов Младенов /Цано Дръндарски/. Последните двама изработили пистолет с 12 патрона. "Кирил Иванов Нунин, още като дете проявява интерес към техниката - прави хвърчила, дървени велосипеди и други. Проявява се като самоук оръжейник. Александър Иванов Младенов, трудолюбив и любознателен селянин, наследил от баща си и дядо си любов към занаята /те били майстори на дървени съдове - бурета, каци, чъбри, качета и бъклета...." [33]

Извършеният на 9 юни 1923 година преврат има сериозни политически последици в селото. "В ден неделя, преди обед /9 юни/ пред общината спират шестима цивилни на коне. В изпълнение на тяхното нареждане разсилният Петър Стефанов Дръндарски съобщава на Еленко Павлов Мечкарски, Томо Василев Захариев, Стратоник Григоров и Илия Атанасов и те се явяват в общината. Създадена е комисия, която да управлява временно общината, с председател Илия Атанасов, а останалите са членове на комисията. Освободен е кметът Андрей Димитров Каменов, член на БЗНС...” [34]

Комунистите в селото са в недоумение от неутралитета, обявен от ЦК на БКП по събитието. До момента съществува недоверие между комунисти и земеделци, но пред лицето на общия враг се създават условия да си подадат ръка. Димитър Илиев, Павел Димитров и Тодор Спасов веднага установяват връзка с Христо Михайлов, след като успяват да преминат охраната и да влязат в града. Те получават само известието, че е изпратен човек в София и се чака отговор.

На 18 юни 1923 година деветоюнските превратаджии блокират селото. Извършват се масови проверки по домовете за оръжие. Арестувани са секретарят на организацията на БКП Тодор Спасов Илиев и председателят на БЗНС Иван Георгиев Торньов. Те са откарани под охрана във Фердинанд. Блокадата е свалена чак след обяд и селяните отиват на работа по полето, добитъкът е изведен на паша. Оръжието е добре укрито и нищо не е намерено от проверяващите. Арестуваните са освободени след едноседмичен арест и разпит.

След 10 август 1923 година превратаджиите образуват Демократически сговор. Властта прави опит да се укрепи. Често "Работнически вестник" излиза с бели петна, дори с цели бели страници поради засилената цензура.

Неясното положение и напрежение в селото сред комунистите, комсомолците и членовете на БЗНС не трае дълго. През август, когато партията се ориентира към подготовка за въоръжено въстание, комунистите, комсомолците и земеделците и голям брой безпартийни са обхванати от ентусиазъм и воля за борба. Подготовката за въстанието се засилва.

На 2 септември 1923 година в град Фердинанд става сблъсък между полицаи и младежи. По този случай в местността Семчин дол е организирана младежка среща с участието на младежи от града, селата Долна и Горна Вереница, която повдига ентусиазма и волята за борба.

На 5 септември 1923 година ръководството на партийната организация на БКП с участието на районния организатор Димитър Илиев разработва план за провеждане на въстанието в селото. Планът предвижда: въстанието да се обяви на събрание на всички комунисти, което да се проведе над селото в местността Божинова бапка, и всеки да се яви с оръжието си, готов за действие; с обявяването на въстанието да се завземе общината и да се установи революционна работническа селска власт, осъществявана от революционен комитет с председател Александър Господинов Рикошки - запасен офицер, член на БКП, и членове Исай Петков Панин - запасен подофицер, член на БКП, Илия Обретенов Семов - член на БЗНС, със завземането на властта революционният комитет да вземе мерки за арестуването на местните блокари-властници и държането им под арест по време на въстанието /арестуваните местни управници по време на въстанието не са подлагани на репресии и побои и са опазени от гнева на населението/, със започване на въстанието революционният комитет да изпрати група от пет души в помощ на градската партийна организация във Фердинанд; определят се двама заместници на секретаря на местната партийна организация - Иван Найденов Истатков и Исай Петков Панин.

На 12 септември 1923 година се предприемат арести на ръководни дейци на БКП и БЗНС в страната с цел обезглавяване на организациите и предотвратяване на въстанието. От селото са арестувани секретарят на партийната организация на БКП Тодор Спасов Илиев и председателят на организацията на БЗНС Иван Георгиев Торньов. С получаване паролата за въстание на 22 септември 1923 година вечерта, в местността Божинова бапка /където е поставен паметен знак/ се събират комунистите, готови за действие.

Същата вечер из улиците на селото дежурят кметът Камен Тасков Трендафилов, Еленко Павлов Мечкарски и Таско Генков /след сигнали за въстание властта е засилила бдителността/. Охраната случайно среща Борис Първанов Стоянов /Борис Пощенски/, който бил се отправил към събранието. От него с хитрини успели да разберат че нещо се готви. Те го проследили и така разбрали за събранието и организирали провокация, за да предотвратят събранието и готвеното завземане на властта. Когато към 11 часа Александър Господинов Рикошки давал указания за въстанието, се чува стрелба. В отговор от събранието също стрелят. Въстанието е обявено. Александър Господинов извиква - "На оръжие другари! След мен!" Всички се втурват към общината по улицата при Лиловите, през дворове и градини. Въстаниците заварват в общината само разсилния Петър Крушара. Общината е завзета без съпротива. Да се завземе властта в селото от въстаниците, не било трудно. Изградената дружба между комунисти, земеделци и голям брой безпартийни след деветоюнския преврат, оръжието с което разполагат въстаниците, а и решимостта за действие, са сериозен залог за успеха на въстанието. Още повече, че местната власт се представлявала от корумпирани водачи на буржоазните партии, загубили политическо влияние и авторитет. Те не били в състояние да дадат сериозен отпор на въстаниците.

Установена е работническо-селска власт. Управлението на общината поема революционният комитет начело с Александър Господинов Рикошки. Веднага той изпраща в помощ на партийната организация в града група от петима души: Иван Найденов Истатков - запасен подофицер, Спас Петров Попов - запасен подофицер, Младен Петров Истатков - председател на комсомолското дружество, и Павел Лазаров Стоянов. Петият участник остана неизвестен въпреки многото разговори със септемврийци и с групата приживе. Преобладаваше мнението, че това е бил Симеон Атанасов Панков. Групата пристига на уреченото място по-рано - Калето над извора. Тук Иван Найденов слиза в покрайнините на града, за да разузнае, но е разкрит и арестуван от охраната. Затворен е в ареста, откъдето е освободен при завземането на града от въстаниците.

Иван Първанов Пейчев от Фердинанд, придружен от няколко въстаници, възпламенява бомба. Даден е сигнал за нападение на града. Започва стрелба от атакуващите града въстаници. Долноверенишката група се включва в групата на Иван Първанов Пейчев и се насочват към Генчовата воденица. Към Черния мост към тях се присъединява соточинската група и всички се отправят към околийското управление. В завземането на града вземат участие и Тодор Спасов Илиев и Иван Найденов Истатков, освободени от въстаниците от ареста. На сутринта на 23 септември 1923 година Тодор Спасов Илиев поема командването на група въстаници, в която от 25-те въстаници само Младен Петров е долновереничанин. Групата се изнася към Ерданския мост - жп спирката, където се включва в групата на Асен Греков, за да задържи ротата войници, дошла от град Враца и настъпваща към Фердинанд.

На сутринта революционният комитет в селото взема мерки - арестувани са и поставени под охрана властниците в селото, събрани са около 100 души въстаници от селата Долна Вереница, Горна Вереница, Винище, Смоляновци, Клисурица и са изпратени на разположение на революционния комитет във Фердинанд. В селото е формирана и друга група от около 70 души, която под командването на Йосиф Тасков Томов - член на БЗНС, заминава за гара Габровница с цел снабдяване с оръжие. Йосиф Тасков Томов си спомня: "На сутринта ме назначиха началник на един отряд от 70 души въстаници, за да отидем в село Габровница за оръжие, каквото се намирало на гарата - цел вагон. Отидохме, пушки имаше много, обаче без затворите. Намерихме малко годно оръжие и се върнахме в селото....” [35]

С цената на много усилия революционният комитет във Фердинанд въоръжава и изпраща последните три отряда срещу настъпващата войска откъм Бойчиновци. Отрядът на Асен Греков, в който взема участие и Тодор Спасов Илиев, успява да повреди жп линията и заема позиция на височината, задържа войската. Вторият - на Коста Иванов, заел позиции на Калето - скалите до жп спирката, и третият - с командир Георги Русинов, заел позиция при Сапунджиевата воденица, с цел задържането и отбиването настъплението на войската.

Голямото огнево превъзходство дава възможност на военните да се справят със съпротивата на въстаниците и към 16 часа завземат града. Въстаниците се оттеглят в баира над града. Пристига Лопушанската дружина под командването на Георги Дамянов, към нея се присъединяват и отстъпващи въстаници, те атакуват и превземат града. Още вечерта на 23 септември е организиран окръжен революционен комитет в състав: Гаврил Генов, Христо Михайлов, Асен Греков, Димитър Веренишки - всичките от БКП, и Йордан Иванов - член на БЗНС. Към обед на 24 септември 1923 година в града пристигат членовете на Главния революционен комитет - Васил Коларов и Георги Димитров. Вземат се мерки за разгръщане на въстанието и организиране на революционните сили.

Още вечерта на 23 септември в Д. Вереница пристига Кирил П. Бурнийски, пратеник на окръжния революционен комитет, който е връзка с града, за набиране на нови доброволци. На сутринта на 24 септември от селото е изпратена една група от около 50-60 души за Фердинанд. За този случай Йосиф Тасков си спомня: "На сутринта отидохме в града 50-60 въстаници. Градът беше превзет от въстаниците..." [36]

Друга група въстаници от около 30 души под командването на Тодор Николов Джаджов, член на БЗНС, е изпратена пряко през село Студено буче за гара Бойчиновци. В сраженията при Бойчиновци вземат участие много долновереничани. Бойни въстанически единици командват Павел Димитров Мечкарски и Димитър Илиев Каменов - комунисти, запасни офицери; Тодор Николов Джаджов и Йосиф Тасков Томов - членове на БЗНС. В сраженията е тежко ранен долнавереничанинът комсомолец Стоян Лазаров Стоянов, който при потушаване на въстанието е в болницата в града и по случайност остава жив. В сраженията за Бойчиновци загива долновереничанинът преселник в Мадан - Григор Колов Коцин - член на БКП.

След завземането на Бойчиновци въстаниците се насочват по посока Криводол - Враца. Изпращат се и нови въстанически сили през Стубел - Липен за Криводол. В селото е сформирана група въстаници под командването на Иван Найденов Истатков, която се сражава край Криводол. В тези сражения загиват долновереничаните Иван Найденов Истатков, Давидко Младенов и Първан Георгиев Пандурски. Техните имена, техният героизъм е увековечен с паметника, издигнат в местността Томин мост.

Иван Найденов Истатков - роден на 14 април 1889 г. в бедно семейство. Секретар на партийната организация. Във въстанието участва като командир на взвод. Загинал в боя при гара Криводол на 26 септември 1923 г.

Първан Георгиев Пандурски - роден на 21 юни 1889 в село Долна Вереница. Анархист. Загинал в боя при гара Криводол на 26 септември 1923 г.

Давидко Младенов Тодоров - роден през 1888 в бедно семейство. Безпартиен. Загинал в боя при гара Криводол на 26 септември 1923 г.

Григор Колов Коцов - роден през 1896 г. в село Долна Вереница. Към 1920 г. се преселва в село Мадан. Загинал в боя на гара Бойчиновци на 25 септември 1923 г.

В сраженията за град Берковица вземат участие Спас Петров Попов като мерач на плененото оръдие и Евгени Кузманов Петров като машинист на локомотива, който кара оръдието.

Въстанието не успява. Част от ръководителите му емигрират в Югославия. От селото емигрират: Димитър Илиев Каменов, Павел Димитров Мечкарски, Тодор Спасов Илиев и Иван Спасов Илиев. Други се укриват из района на селото: Александър Господинов Рикошки, Борис Тасков Томов, Младен Петров Истатков, Бойчо Димитров Панталеев, Кирил Петров и Петър Доцов. Четири дни в селото е установена работническо-селска власт - 23 септември - неделя, 24 септември - понеделник, 25 септември - вторник, и 26 септември - сряда. Четири напрегнати дни - дни, в които кърската работа е занемарена и цялото селско население е в напрежение и очакване. Само крадците не се тревожат, а използват момента, за да извършат кражби из землището на селото.

Арестуваните блокари и селски управници са освободени и е възстановена фашистката власт в селото. За ден-два селото е утихнало. Във въздуха витае голямо напрежение и страх.

В събота - 29 септември 1923 година, в селото откъм Горна Вереница пристига шпицкоманда от 250 убийци, преоблечени във войнишки дрехи, под командването на полковник Кузманов и подполковник Николов. Те пристигат с 8 каруци, въоръжени са с пистолети, пушки и 6 картечници. За потушаването на въстанието Тодор Спасов Илиев води разговор с присъстващи на събитието: Александър Симеонов Първанов, Апостол Кръстев, Вълко Иванов, Параскева Спасова и други. Уточнявайки станалото, той подробно и достоверно описва случая - дните 29 и 30 септември /събота и неделя/ 1923 година са едни от най-черните и зловещи дни в многовековната история на селото.

"В събота, 18 часа, военната наказателна команда на полковник Кузманов пристигнала в селото и се разполага на бивак в двора на Тодор на Каменовци, пред общината. Войниците блокирали селото и поставили картечници при общината и на пътя при Джаджовци. По-късно вечерта войниците и селските блокари - прибирали оръжието на въстаниците, арестували останалите в селото членове на революционния комитет, комунисти, земеделци, анархисти, по-смели участници при завземането на общината и арестуването на местните блокари. До вечерта били арестувани над 30 души. Още вечерта по указание на Каленик Петров Пунчов войници нанесли жесток бой на арестувания Анани Петков заради това, че участвал в арестуването му. По разказ на Иван Петков Влахов - очевидец, този бой станал в малката стая на общината. Анани едва оживял. Още вечерта арестуваните са преместени в училището, в двора на църквата, където се охраняват от най-жестоките войници.

Същата вечер полковник Кузманов събрал блокарите в общината, за да решат какви наказания да се наложат на въстаниците. Участвали Еленко Павлов Мечкарски, Камен Тасков Трендафилов, Таско Генков, Петър Каменов, Михаил Колов, Вълко Иванов, Найден Вълков, Стратоник Григоров, Томо Василев Захариев, Гаврил Василев Захариев, Павел Николчов, Иван Истатков, Анани Атанасов, Илия Атанасов, Васил Кръстев, поп Кузман Петров, Апостол Кръстев, Иван Антонов, Исай Иванов, Иван Младенов, Лозан Младенов Георгиев, Анастас Митов Мечкарски, Иван Петков Влахов, Каленик Петров Пунчов, Димитър Панталеев Боторов, Серги Господинов Рикошки и Сандо Стаменчов.

Полковник Кузманов се обърнал към събраните: "Господа, ние сме дошли при вас, за да умирим комунистическото ви село. Вашите комунисти се оказаха по-запалени от лопушанските и чипровските. Нужно е тези метежници да бъдат наказани така, че както те, така и тяхното потомство да не посмеят никога да вдигнат ръце срещу държавата, царя и нашето отечество. Ще прилагаме наказанията: разстрел, тежък бой, лек бой, изгаряне и събаряне на домове. Ние ще сме изпълнителите на наказанията, а вие съдиите, които ще определите наказанията за всеки метежник. Съдете!" Блокарите изпаднали в затруднение от това, че първите водачи на въстаниците от селото емигрирали в Югославия, а други минали в нелегалност, укрили се из района, освен това мнозина от блокарите имали свои близки - синове, зетьове, братя, братовчеди и други роднини комунисти или въстаници. Било им трудно да поемат такава голяма отговорност. Но онези от блокарите, които винаги гледали с пренебрежение на селяните, като на аргати - копачи, жътвари, косачи, овчари, орачи, говедари, свинари, слуги - с една дума, като на говорящи предмети, се радвали на утрешното отмъщение.

Пръв от блокарите взел думата Каленик Петров Пунчов, заклет враг на комунистите, човек бездетен, с каменно сърце, дългогодишен управител на чифлика на братя Клисурски в Пъстрината, доживял 9 септември 1944 година, без да бъде с пръст пипнат от новата власт. Природата, както казват, не му прости. Отрязали му един крак заради заболяване, а през 1948 година сам слага край на живота си - обесва се. Той казал:  "За да се усмири селото, трябва да паднат най-малко 40 комунистически глави, да се запалят и къщите им, а техните семейства да се изселят на другия край на България. Имотите им да се изземат и да се раздадат на ония от бедните, които поддържат царя и отечеството. На останалите, вдигнали се срещу държавата - бой до умиране"!

Неговото изказване подкрепили: Еленко Павлов Мечкарски, Таско Генков, Камен Тасков, Васил Кръстев, Петър Крушара, Михаил Колов, Лозан Младенов и Стратоник Григоров. След това взел думата Апостол Кръстев Мечкарски /Пужо/, който им казал -  да се убият четиридесет души това значи четиредесет черни забрадки в селото. Как ще се срещаме след това с тези мъченици, с техните деца и некадърни бащи и майки. Да се изгорят и разрушат четиредесет къщи, това означава да се изгори цялото село, защото всеки двор и улица са покрити със сено и слама. Да се изселят селяните и да им се вземат имотите, и това не бива. Това наказание, което Каленик иска, и у турско не е ставало. Нека да се забрани комунистическата партия със закон. За държавата и за нас е по-добре да няма смъртно наказание. Болшинството от присъстващите одобрили предложението на Апостол Кръстев. За кратко настъпило мълчание.

Тогава взел думата Вълко /Въца/ Иванов - демократ, който през пролетта на 1923 година сам си прерязал гръкляна, за да сложи край на живота си и бил наречен от селяните Въца Клания. В Александровската болница в София го спасили от смъртта и му поставили металически пръстен, през който дишал. За да говори, той затискал с пръст дупката на металическото пръстенче, но по-скоро издавал някакви хрипкави, мъчно разбираеми звуци. Той казал: "Господин полковник, не ги слушайте тия! Те не разбират от политика. Това, което стана в селото и околията, се случва веднъж на 100 години. Не 40, а 100 глави трябва да паднат. Не само на въстаниците, а на целите семейства на комунистите, земеделците и анархистите, от пеленаче до старци и баби. Така да ги уплашим, че когато ни срещнат по улиците ония, които останат, да лягат по земята от страх и да не смеят да вдигнат глава, докато отминем! Това ако не направим, господин полковник - съскал като гъска Въца, - утре, когато техните водачи се завърнат в селото, те отново ще надигнат глави"!

Полковникът, който не разбрал нищо от казаното от Въца, запитал Камен Тасков какво казва. Камен Тасков, който не споделял предложението на Въца хитро отговорил: "Тоя човек от една година е луд. Преряза си гръкляна за това, че налиташе на снаха си. Баща му на времето бил ятак на черкезите. Не му обръщайте внимание, господин полковник." След тези изказвания полковник Кузманов казал на кмета:  "Назначи комисия от трима души, която утре да ми съобщи вашето решение, оформено с протокол! Утре в 10 часа цялото население на селото от 5 години нагоре да се събере пред общината!" - и се оттеглил да спи. Блокарите определили комисия в състав: Камен Тасков Трендафилов - кмет на селото, Еленко Павлов Мечкарски и Петър Каменов. След продължителни разговори и премисляния комисията предложила да бъдат убити петима - Исай Петков Панин - комунист и член на революционния комитет; Тодор Николов Джаджов - член на БЗНС и командир на бойна група, за когото се получило писмо от Андрей Георгиев от село Студено буче, че когато групата, командвана от Тодор Николов, минала през селото, нанесла бой на Андрешко /селски чорбаджия/ и дори Тодор Николов щял да го убие, ако не била охраната, която пазела арестуваните; Йосиф Първанов Стоянов - комунист, за това че участвал при завземането на общината и бил разсилния Петър Крушара, който не искал да отвори общината, като лъжел, че ключът е в кмета, а и за това, че заедно с Иван Спасов и Борис Тасков арестували кмета Камен Тасков, Еленко Павлов и Таско Генков. Йосиф е зет на Камен Тасков, женен за негова сестра. Камен Тасков и неговият баща били против тази женитба и мразели Йосиф Първанов. Лукавият Камен Тасков излъгал зет си Йосиф, че ще го пази, та да не се укрива. Анани Петков - ръженишки комунист, ерген, за това, че заедно с Иван Спасов арестували Каленик Петров; Герасим Симеонов Първанов - комсомолец, рано останал кръгъл сирак, оклеветен от Иван Средков Първанов, че в сраженията за Фердинанд на 23 септември убил един офицер и му взел дрехите, оръжието и часовника, а по времето на комуната 1922 година бил дясна ръка на кмета-комунист Павел Димитров. Обсъждани за смъртно наказание били имената на Илия Обретенов Семов - член на БЗНС и на революционния комитет в селото, на Кирил Стоянов, Захари Първанов Илиев, Стоян Прокопов Трендафилов, Николчо Рангелов, Александър Симеонов Първанов, Евгени Кузманов Петров, Александър Иванов Кожухарски /Сандо Вачов/, Димитър Петров Гергов и други. За Димитър Петров Гергов се застъпил Петър Каменов и бил освободен от ареста. Но тези имена отпаднали.

Сутринта разсилният Петър Крушара, биейки барабана из улиците на селото, с висок глас съобщавал: "Всички селяни от 5 години нагоре - мъже и жени, да се явят в 10 часа пред общината! Който не се яви - куршум"! По този начин уплашеното население било събрано. Комисията разделила арестуваните на четири групи - комунисти, земеделци, анархисти и неутрални. Пред общината и вътре се разпореждали - Еленко Павлов Мечкарски, Таско Генков, Камен Тасков, Петър Каменов, Михаил Колов, Вълко Иванов, Найден Вълков, Стратоник Григоров, Томо Василев, Гаврил Василев, Павел Николчов, Иван Истатков, Анани Атанасов, Илия Атанасов, Васил Кръстев, поп Кузман Петров, Апостол Кръстев, Иван Антонов, Иван Младенов, Лозан Младенов, Анастас Митов, Каленик Петров, Генчо Крушарски, Петър Крушарски и Серги Господинов. Главорези във военна униформа се движели сред хората със зверски погледи. Комисията наредили на Първан Цонин и Иван Давидков да насекат от Сандово бранище тояги за бой на въстаниците. За биячи в помощ на войниците са определени Борис Йорданов Сврачи, Борис Каменов Лилин, Иван Давидков, Крум Йосифов, Първан Цонин, Павел Михайлов Вачков, все младежи, които не влизали в клуба на комунистите. Младежът Захари /Заро/ Коцов, сирак, без баща, отказал да бъде бияч. Това вбесило войниците: "Щом не щеш, лягай на земята, твоята мама"! казали войниците, повалили го на земята и му ударили 20 тояги, от които той останал инвалид за цял живот. Неговата дързост и смелост, вбесила кмета и останалите. С него започнал боят. На пътя срещу къщите на Панкови нареждани били по 10 души, легнали на пътя в прахта. Биячите заставали от двете страни на всеки с вдигнати тояги. Ръководителят на биячите давал сигнал със свисток и боят започвал. Той продължавал до второ изсвирване. Мъже, жени, стари и млади станали свидетели на този жесток, нечовешки, срамен начин на наказание. Управници и блокари се заливали в смях и радост на балкона на общината, когато леко облечените, подложени на бой се гърчели от болка.

Боят започнал с Евгени Кузманов и Александър Иванов Кожухарски и завършил с най-младия въстаник, Дамян Тодоров Генов /Герски/. Тази жестока и срамна сцена била разиграна над около 200 въстаници. След това подкарали определените 5 души за смъртни наказания към Старата чешма. Изтръпнали, обзети от страх, с възмущение селяните, мъже, жени, старци и деца изпълнили пътя под Джаджовци и Мутакчиите, Сандовата и Атанасовата улица и мястото около казанджийника, със сълзи в очите гледали как ще бъдат убити, без съд и присъда петимата долновереничани: Исай Петков Панин - женен с 4 деца, жена и стар баща, Тодор Николов Джаджов - с жена и 4 деца, Йосиф Първанов Стоянов - с бременна жена /на деветини на Йосиф жена му ражда син, когото нарекла на неговото име Йосиф/, и едно дете, дъщеря, Анани Петков - ерген със стара майка, и Герасим Симеонов Първанов - ерген, сирак. Жертвите са докарани под брястовете при Старата чешма. Това място е свещено за селото и трябва да се направи нещо, че бъдещите поколения никога да не го забравят. Когато в суша пресъхнат много извори, от тази чешма цялото село пие студена вода. Тук вечерно време селската младеж започва своята първа любов, тук всяко момиче е идвало да налее бистра студена вода и да се види със своето либе. Тук всеки понеделник завършват веселите селски сватби. Оттук забрадена невестата носи първата си кобилица вода за новия си дом. Тук морен пътник сядал да си почине, пиел студена вода и благославял.

На това място фашистите-главорези изправили за разстрел петимата обречени. На пет крачки от тях застанали войниците със заредени пушки. Майките, жените и децата на героите, изправени за разстрел, пищели и викали за милост. Викали всички селяни.

Поп Кузман опял на живо петимата и ги предал на убийците. Той не последвал примера на сумерския поп, който с кръст и евангелието в ръка спасил от смърт определените за разстрел въстаници в неговото село. В този момент тригодишната Мария - дъщеря на Тодор Николов Джаджов, като лястовица се спуска от брега, между селяните от ръцете на майка си Пена и се вкопчва в своя баща. Детето милвало своя баща. В същото време майката на Анани Петков легнала на земята при казанджийника, плачела и като луда протягала ръце и викала "Дайте си ми момчето! Момчето си ми дайте, убийци! Проклетници!" Един от войниците я ритал и удрял с приклада на пушката. Селяните, заедно с близките на изправените за разстрел, викали - "Милост"! Военните не могли да спрат селяните. "Изведете тоя с детето"! - заповядал полковник Кузманов. Войниците извели Тодор Николов Джаджов с детето от редицата. Останалите четирима стоели горди. Селският зов за милост отново и с още по-голяма сила се понесъл над смълчаната долина - Милост! Милост! Но фашистите били безчувствени. Чува се заповедта на полковника: "За стрелба! Огън!" Карабините изтрещели. Трима паднали: Йосиф Първанов, който бил леко ранен, останал прав. Селяните отново извикали "Милост"! Втори залп и Йосиф е повален. Убитите се охраняват от войници, които не допускат никого до тях. Мъртвите ги плашели не по-малко от' живите.

   Исай Петков Панин - роден на 18 февруари 1881 г. в село Долна Вереница. Активен член на партията. Във въстанието участва като член на революционния комитет. Убит на 30 септември от шпицкомандата на полковник Кузманов.

Йосиф Първанов Стоянов - роден на 29 ноември 1887 г. в село Долна Вереница. Член на партията. Убит на 30 септември от шпицкомандата на полковник Кузманов.

Герасим Симеонов Първанов - роден на 13 февруари 1901 г. в село Долна Вереница. Член на Младежкото комунистическо дружество. Убит на 30 септември от шпицкомандата на полковник Кузманов.

Анани Петков Ръженишки - роден на 7 април 1899 г. в Долна Вереница. Член на партията. Убит на 30 септември от шпицкомандата на полковник Кузманов.

Кирил Георгиев Панталеев - роден 1900 г. в село Долна Вереница. Живял в Горна Гноеница /днес Септемврийци/. Член на партията. Участва в сраженията при гара Бойчиновци и град Лом. Убит от шпицкомандата на 1 октомври 1923 г. в местността Черновръшкия шумак.

Димитър Петров /Мито Веренишки/ - роден през  1888 г. в село Долна Вереница. Още малък напуща селото и учи занаят обущарство. Работи и живее в град Лом и Фердинанд. Член на БКП. Член на Революционния окръжен комитет и комендант на град Фердинанд. Убит на 3 октомври 1923 г. в местността Джиновец.

След разстрела "победителите" се върнали пред общината. Духовата музика по заповед свири хоро. В това кърваво хоро играели мъже по принуда, войниците и офицерите от наказателната команда, 24-те долноверенишки фашисти, биячите и никога не игралите хоро като Димитър Лазаров /Мито Лачов/. Най-весели били кметът Камен Тасков и баща му Таско Трендафилов, може би затова, че успели да затрият омразния си зет. От всички села, където е минала наказателната команда на полковник Кузманов, за да потушава въстанието, а тя минала в села със силни комунистически организации, никъде не е играно хоро, освен в наше село. Веренишките фашисти си спечелват славата на най-диви и свирепи. От ужаса на това зрелище писателят Антон Страшимиров е взел сюжета на своя роман "Хоро".... [37]

Пристъпили към изпълнението на третото решение - събаряне къщите на водачите на въстанието - къщата на Тодор и Иван Спасов, къщата на председателя на селския революционен комитет Александър Господинов, къщата на Младен Петров Истатков - председател на комсомолското дружество, къщата на Димитър Илиев - районен организатор на БКП, къщата на Павел Димитров Мечкарски - районен организатор на БКП, къщата на Кирил П. Бурийски, който заедно с Иван Спасов арестували Еленко Павлов Мечкарски, Томо Василев, Каленик Петров и Таско Генков, най-верните на властта и бил свръзка на селския революционен комитет с града.

Създадени били групи за събаряне на къщите. Определени били отговорници за събаряне на къщата на Тодор и Иван Спасови - Томо Василев, за къщата на Димитър Илиев - неговият роднина Петър Каменов, за къщата на Павел Димитров - брат му Анастас Димитров Мечкарски, за къщата на Александър Господинов - неговият брат Сергей Господинов, за къщата на Младен Петров - неговият братовчед Павел Николчев, за къщата на Кирил Петров - Иван Петков. Наредено е групите с кирки, брадви и друг инструмент да се явят при определените къщи за събаряне.

Определените за събаряне къщи били съвсем незначително засегнати. Най-голямо поражение е нанесено на къщата на Тодор и Иван Спасови. "Първата команда, водена от Томо Василев, съставена от около 20 селяни, въоръжени с кирки и друг инструмент, влезли в двора. Пред къщата като подплашени яребици стоели баба Параскева, снаха й Мария, дъщеря й Райна - 11-годишна, и едногодишното внуче Драгомир, което тя държала в ръцете си. Къщата нова, строена 1920 година, покрита с цигли. Томо Василев казал на баба Параскева: "Изнасяй каквото ще изнасяш от къщата, защото ще я събаряме, заради синовете ти"! Съседите уплашени, но все пак се явили няколко смелчаци и заедно с Мария изнесли от къщата ковчези, сандъци, кревати, черги, дрехи и други неща на двора и на сушина в плевнята.

По дългите сенарски ритли групата се изкачила на къщата и започнали да събарят циглите, които при падане на земята ставали на парчета. Стопанката и близките със сълзи на очи гледали. Когато съборили покрива, Томо Василев дал на групата почивка и се обърнал към баба Параскева със строг фелдфебелски глас:  "Иди се моли на Кузманов да ти остави поне една соба, иначе всичко ще събориме"! Тя изохкала от мъка и отишла при полковника - Господин полковник, спрете събарянето на къщата ми, тя не е само на синовете ми, а и моя. Мъжът ми участва в двете войни, върна се отслабнал и през 1920 година умря от испанската болест /след Първата световна война от испанската треска, умират повече от 20 милиона души/. Остави ми сираче на 10 години. Големият ми син загина в Балканската война. Като ми съборите къщата, къде ще подслоня тези деца?

- Истина ли говори тази жена? - обърнал се полковник Кузманов към Каленик Петров и Камен Тасков.

- Мъжът й умря след войната, а големият й син загина през Балканската война - процедил през зъби Каленик.

- Вярно е. Мъжът участва в двете войни, умря от испанската болест, синът й Драгомир загина някъде при Струмица, убит от гърците - казал Камен Тасков.

- Да се спре разрушаването на къщата! - казал полковникът. Стоящият до вратата Найден Милчов чул думите на полковника, скочил като котка през оградата на общината и като стрела полетял към къщата на баба Параскева. Тичал и отдалеч викал - "Спрете! Спрете!" Спрели, но покривът вече бил разрушен и само коминът стърчал...." [38]

Бащата на Димитър Илиев - Илия Алексов от Каменовци, в свое писмо до сина си, емигрант в Югославия, му съобщава за нанесените щети на тяхната къща /събаряне на покрива/ по следния начин: "Бутнаха ми бомбето, но аз си купих ново".

След богато ядене и пиене и с музика е изпратена шпицкомандата. Чак тогава кметът Камен Тасков разрешил убитите да бъдат погребани. "Никои не смеел да отиде на погребението. Кръвта на разстреляните изтекла от раните им. Сухата напукана земя до Старата чешма се напоила с кръв. Мито Симеонов, най-възрастният брат на Герасим сам изкопал широк и дълбок гроб до североизточния зид на селските гробища, близо до входа. Впрегнал колата с биволите на Герасим и отишъл при мястото на разстрела. Тук въоръжен с пушка стоял на пост Петър Крушара. Майката на Анани Петков седяла и плачела над убития си син. Тук били още сестрата на Герасим - Дафина, дядо Петко Панин баща на Исай Петков, дядо Стоян Пенков - дядо на Йосиф Първанов. Поставили телата на разстреляните в колата. Мито повел биволите, а подир колата вървели останалите. Мъжете сложили телата на убитите в широкия гроб един до друг.... Сутринта в понеделник на първи октомври в четирите къщи на разстреляните се чул плач, а в други 100 къщи охкания от нанесения побой" ...."[39]

Така трагично завършва въстанието за село Долна Вереница. В сражение с монархо-фашистите загиват: при гара Бойчиновци - Григор Колов Коцин - член на БКП, изселил се в село Мадан през 1921 година и участвал в сраженията в състава на Лютенската дружина. При Криводол - Иван Найденов Истатков - член на БКП, Първан Георгиев Пандурски - анархист и Давидко Младенов - безпартиен, Кирил Георгиев Панталеев, преселил се в село Горна Гноеница, е разстрелян в групата въстаници в Черновръшкия шумак, Димитър Петров като занаятчия се преселил във Фердинанд. По време на въстанието е член на Окръжния революционен комитет в града, разстрелян е на 30 октомври 1923 година, Стоян Лазаров Стоянов е тежко ранен в сражението за гара Бойчиновци.

Септемврийското въстание - 1923 година, е един връх в обществено-политическия живот на селото, което е назовавано от властите "Червеното осило" и "Комунистическа Долна Вереница". Във въстанието вземат участие около 160 долновереничани. В подготовката на въстанието и самото въстание вземат участие членове на БКП - 54 души, 32 членове на БЗНС, 45 членове на комсомола. Във въстанието командват бойни единици - Димитър Илиев Алексов - запасен офицер, член на БКП; Павел Димитров Мечкарски - запасен офицер, член на БКП; Иван Найденов Истатков - запасен подофицер, член на БКП; Тодор Спасов Илиев - член на БКП; Тодор Николов Джаджов - член на БЗНС, и Йосиф Тасков Томов - член на БЗНС. Селяните, излезли от рамките на своята ограниченост и затвореност, не искат да бъдат лесна плячка на лъжите и демагогията и се включват активно в политическия живот и вземат участие във въстанието.

След погрома на въстанието за кратко време като че ли обществено-политическият живот в селото се изразява само в жестокостите на фашистките управници, в неизмеримите страдания на близките на загиналите във въстанието и разтреляните след погрома. В селяните цари голяма мъка и тъга и страх, но те мълчаливо, ежедневно на полето извършват изостаналите селскостопански работи и се подготвят за зимата. В същото време нелегално постепенно се организират разбитите революционни сили на БКП, БЗНС и комсомола.

Буржоазните политически партии провеждат активна политическа дейност за спечелване на селяните чрез лъжи и шантаж, чрез заплахи и поддържане постоянен страх. Веднага след погрома на въстанието, след побоя и разстрела са арестувани повече от 20 участници във въстанието. Те са откарани във Фердинанд, където са затворени в читалището и са подложени на разпит и побой, заплаха от разстрел. Сред арестуваните са: Младен Петров Истатков, Борис Тасков, Тодор Николов Джаджов и други.

Оцелелите след погрома комунисти започват работа за възстановяване на партията и за подготвяне на ново въстание. Голяма роля за повдигане на духа изиграва Откритото писмо на Георги Димитров и Васил Коларов, до работниците и селяните в България.

От емигриралите в Югославия са изпратени организатори за помощ по възстановяването на партията и подготовка на ново въстание.

В края на 1923 г. Борис Тасков Томов установява връзка с нелегални дейци, укриващи се на кошарата на Дидовите в местността Войнишкия извор - Замфир Попов, завърнал се нелегално от емиграция, Асен Греков и Иван Михайлов. От тях получил указания и сформирал първата нелегална партийна група заедно с Данаил Костадинов Минчов, Младен Петров Истатков и Кирил Петров. Кирил Петров е изпратен в София със задача да установи връзка с центъра и получи указания. През 1924 г. дейност развиват Тодор Спасов Илиев - завърнал се от емиграция, Бойчо Димитров, Симеон (Мончо) Апостолов Дидов, Петър Трендафилов и други. Създадени са три партийни нелегални групи. Освен тази с отговорник Борис Тасков, която след арестуването му поема Кирил Петров, още групата с отговорник Бойчо Димитров и тази с отговорник Тодор Спасов Илиев.

Резултатите от проведените парламентарни избори през ноември 1923 г. дават известни надежди, повдигат духа. В тогавашната Фердинандска околия са регистрирани само две листи - на Демократическата и Националлиберална партия. Въпреки тежката атмосфера, насилие, фалшификации, заплахи, резултатите в селото не задоволяват управниците. Седемдесет и трима избиратели гласуват с лозунги против власта. Това е израз на омразата на селяните към фашизма, доказателство, че революционните сили са живи.

Заподозрян в нелегална дейност, в началото на 1924 г. е арестуван Борис Тасков Томов. При обиска е иззето от него Откритото писмо. Животът му е в опасност, но при отвеждането му до тоалетна, която се намирала в двора на полицейското управление, той успява да избяга и емигрира в Югославия, а по-късно в СССР.

През зимата на 1924 година е арестуван комсомолецът Крум Алексиев Захариев, осъден и изпратен в затвора, откъдето излиза през 1925 година.

Очакваният подем на революционното движение не настъпва. Напротив през 1924 година настъпва икономическо и политическо укрепване на властта. Увлечена във военно-техническата подготовка на въстанието, методите на отделни, индивидуални и четнически действия, партията се изолира от насилието. Тя не оценява своевременно настъпилите промени, за да снеме курса към ново въстание. Априлският атентат - 1925 година, е повод за тежък удар върху партията, върху революционното движение. Тежък удар понася и партийната организация в селото. Разгромени са създадените партийни и комсомолски групи. Арестувани са: Александър Господинов, Димитър Илиев, Тодор Спасов Илиев, Симеон Апостолов Дидов и Бойчо Димитров. Бойчо Димитров успява да избяга, но е заловен и отново арестуван. Първите трима след изтезания и разпит са освободени. Срещу Тодор Спасов Илиев и Бойчо Димитров е заведено дело и са осъдени: Бойчо Димитров на 12, а Тодор Спасов Илиев на 6 години затвор. Потърсен е от полицията Трендафил (Танчо) Петров Луканов, но той се укрива и емигрира в Югославия. Арестуван е Данаил Костадинов Милчов, който по пътя за града успява да избяга и емигрира в Югославия.

След събитията - 1925 година, БКП осъжда погрешния курс към ново въстание и насочва усилията си към възстановяване на партията и засилване и разширяване връзките с масите, умело съчетаване в работата си всички възможни легални и нелегални действия и прояви.