Сутрин, щом се събудех, не бързах да си отворя очите. Знаех, че слънцето ще протегне сламените си ръце през отвореното прозорче на стаята и ще докосне клепачите ми. То надничаше да види дали съм се събудил, но аз се преструвах на заспал. Тогава започваше да ми гъделичка миглите. Рошеше ги, тъничко ми пощипваше клепачите и ми шепнеше: „Хайде ставаа-ай-й! Познавам, че се преструваш!“ А аз му отвръщах, мрънкайки, без да си отварям очите. „М-м-м-м-м, погъделичкай ме още мъничко-о-о!“
И то, доброто слънчице, така търпеливо и усмихнато продължаваше да ме гъделичка, докато бавно се скрие зад клоните на крушата. Едва тогава отварях очи и търсех в стаята мама. Тя ставаше рано, за да запали печката и да приготви нещо за закуска, докато ние с брат ми се изтягахме върху миндера.
Тази сутрин обаче се събудих от лош сън. Черен бивол гонеше тати. Запречваше му пътя, хвърляше се върху него, а той се бранеше с голи ръце и отстъпваше заднешком, докато затъна в някаква локва. Уж локва, а то било трап, пълен с тиня. Биловът се отдръпна, защото видя, че тати започна бавно да потъва. Уплашен се събудих с разтуптяно сърце.
Отдавна се бе съмнало. Нищо, че е август, времето беше облачно и мама, запалила печката, седеше до нея на столчето умислена.
– Мамо!... – измънках, но тя не помръдна.
Никога не съм я виждал такава немърдаща, като задрямала, ни жива, ни умряла. Обикновено ни грабваше завивките и хукваше навън да ги простира на тела, за да се проветряват. А сега? Лошо предчувствие полази по кожата ми. Изплаших се и извиках.
– Мамо-о-о-о!
Едва сега тя помръдна.
– Не съм глуха, не ми крещи така! Какво искаш?
Скочих от леглото и пъхнах глава в скута Ѝ. Разказах Ѝ съня си, а тя ме гледаше с невярващи очи. Сетне каза:
– Значи е истина!
– Кое? – попитах.
– Вчера получих писмо от Шумен. Чичо ти Михалчо пише, че баща ти са го затворили... черен бивол... кал.... тиня... това е на лошо – продължаваше да говори мама, сякаш на себе си. – Всичко това е на лошо. Значи е истина...
– Защо са го затворили? – попитах.
– Затуй, че е против богаташите, против изедниците. Иска да има хляб и за бедните, да бъдат и те облечени и нахранени като всички хора. Да не ни лъчат като крастави овце – отделно бедни, отделно богати. Цял живот ни подритват, сякаш че ние не сме хора. Господ да ги убие дано, не се награбиха, не се задръстиха от плюскане...
Тя сръчка печката да гори по-бърже, сетне отвори вратата, за да излезе пушекът от стаята.
– Сега добре се подредихме... – рече ядосано, като се разшета из къщи. – Никаква помощ отникъде... две деца и кой ще ме вземе на работа с този сакат крак? Никой за човек не ме зачита. Иде ми да си туря камъка на врата, че в Дунава...
Дълго мърмори, сетне сръга брат ми да става, изкомандва ни да се измием на дворната чешма и бързо да се обличаме. После ни заповяда да изядем това, дето ни е турила на софрата, и се запиля някъде по града.
„Серт жена!“ – такава я знаеха в махлата. И Димо, полицейският началник веднъж Ѝ каза злобно. „Куца си, жена си, ама серт! За мъж си била гласена.“ А дръпнатата мама му се озъби. „Затваряй си устата, Димо, че да не опереш ти пешкира! Жена ти е добре с началническата ти заплата. Само се кипри като кокона, а мене питаш ли ме какво ми е?“ Това си беше тя! Вари я, печи я, не си оставяше магарето в калта. Мнозина я мислеха за зла жена, но ние си знаехме, че мама не е такава. Толкова за нея, ами сега? Какво ще правим без баща? Щом е в затвора... Вече втори месец, откакто не сме получили пари. От него нямахме вест. Значи е бил арестуван в полицията и сега са го тикнали в затвора. Бай Димо беше далечен роднина на мама, ама задето беше станал шеф на полицаите, тя хич не можеше да го гледа. Че той Ѝ каза тия дни. „Тодоро, Иван се е забъркал в голяма работа... лошо. Няма да излезе от затвора. Що му е трябвало...“
Много време мина от тогава. Мама остана без работа. Доизяждахме това-онова, което беше останало от преди. По цял ден ходеше по града да търси работа, но се връщаше омърлушена и отчаяна. Как да Ѝ помогна? Лежах по гръб на миндера, забол поглед в едно паяче на тавана, и мислех. Как? Как да спечеля пари? Ако не пари, то поне нещо за ядене. Бате Антон, братовчед на тати вече не е войник. Добре беше, като бе войник. Когато беше кашевар, ходех при него в столовата с котловарката. Свирвах му от пътя. Войнишката готварна беше близо до пътя. Той знаеше, че ще ида. Имахме си сигнал. Не само мен, през портала позволяваха на много бедни деца да влизат в казармата. Отивахме с котловарки в столовата. А там дежурните войници събираха това-онова по дългите и многобройни маси, напълваха ни ги с манджа, а торбичките с коматчета хляб, артисал от войниците. Аз обаче си имах там бате Антон. Той ме гушваше и ме повеждаше покрай масите направо при казаните. Напълваше ми тенджерките с ненапипано ядене и ме изпращаше до портала.
„Носи много здраве на майка си – ми казваше, – и пак ела, в сряда...“
Как се радвах! О, не само това, щастлив бях, че бати Антон беше войник точно в нашата казарма. Ами сега, като вече се уволни? Какво ще правим? Един ден дойде да се сбогуваме. Каза, че заминава за София да следва в университета. Каза, че вече едва ли ще се върне в Силистра. Замина и вече не се обади. Как исках да го видя, но София беше много далече. До там се пътуваше първо с параход, а сетне с влак, цял ден и цяла нощ. А и откъде толкова пари за билет...
Една сутрин мама ме чукна с пръст по носа, така ме събуждаше. Отворих очи.
– Ела с мен за талисман! – тихо ми рече, за да не събудим брат ми.
Скочих. Мама взе мотиката, а аз метнах на гръб торбичката й.
– Накъде? – попитах.
– Бай Дяко, градинаря, ще наема жени за копан, а може и за бране на домати. Ще се събираме до „Стената“. „Стената“ – това беше един гол дувар на голямо високо здание в самия край на градчето, по пътя за Русе. Там, като наказани, жените се нареждаха и чакаха чорбаджиите да ги наемат за работа.
Отидохме навреме. Мама свали мотиката от рамото си и се подпря на нея. Жените се познаваха помежду си. Знаеха си имената. Ами нали все заедно ходеха по лозята на копан, по зеленчуковите градини на бране, по овощните градини... Коя вдовица с пет деца, коя с мъж на легло, болен от удар. Все такива като нас, дето нямаха имот и никой не им даваше работа.
Бай Дяко не закъсня. Появи се откъм зеленчуковите градини. Нисичък, дебел, с подпухнало лице и зачервени очи, приличаше на човек, който не е спал цяла нощ. Застана пред жените, наредени в редичка. Поогледа ги и като вдигна ръка, започна да ги сочи с пръст.
– Ти, ти, ти... – казваше като фелтфебел и си местеше пръста.
Изброи осем жени и каза да тръгват след него. Мама и едно слабоватичко момиче с овехтяла басмяна рокличка останаха непосочени.
– Бай Дяко!... – извика мама разтревожена – вземи ме и мене! С две деца съм... как да ги храня...
.
Но той не се обърна. Клатеше широкия си гръб напред, а след него вървяха посочените жени.
Какво ще правим сега? Не Ѝ провървя с мен, не ставах и за талисман. Нямах си късмет и това си е. За първи път видях сълзи в очите на мама и разбрах, че положението е много лошо. Тръгнахме обратно към къщи. Мама плачеше из пътя, а аз кроях планове. Някаква неясна надежда ми даваше сили. Мислех си, слабичък съм, но жилав и пъргав. Ще тръгна по ожънатите ниви и ще събирам в торба класове. Има, намират се много изпуснати по земята житени класове. Ще събера жито за булгур. Като дойде време за орехите, ще ида в ореховата гора. Всяка година там гъмжеше от дечурлига. Вечер се връщахме с пълни пазви обелени орехи. Майките ни се ужасяваха, като видят муцуните и ръцете ни, боядисани до лактите. По цял месец се чудеха как да ни измият от боята. Ще ида, нека само му дойде времето. Така! Няма да умрем от глад. А утре заминавам при рибарите на Дунава. Еха-а-а, как не се сетих. Те изкарваха лодките с мрежите по обед. Знам си. Много пъти съм ходил да им помагам.
Вечеряхме с кисела извара, купена от пазара, и домати от нашите. В дворчето си имахме леха с лук и чесън и няколко корена домати. В курничето щъкаше една кокошка, но и тя ни стигаше. Беше малко жълто пиленце, загубило се по брега на Дунава. Намерих го и си го отгледах с трошици хляб. Порасна, стана кокошка и сега ден-през ден ни снасяше по някое яйце.
До късно не заспах. Живеех с надеждата, че утре при рибарите ще ми излезе късметът.
* * *
Отново слънцето ме пощипваше по лицето и нежно гъделичкаше клепачите ми. Но този път не се излежавах. Протегнах ръце, за да го хвана, и рипнах от леглото, че работа ме чакаше. До обед успях да премъкна от брега на Дунава два големи върбови клона. Насякох ги и ги подредих под стряхата да съхнат. Реката често изхвърляше на брега клони, дънери, понякога дори цели дървета. Така че от там си осигурявахме дърва за зимата. Цяло лято на нас децата това си ни беше работата. Мъкнехме вършинаци по улиците и вдигахме пепелак до бога. С мама днес не се срещнахме. Тя рано беше хванала нанякъде, а аз като напълних един джоб с печена царевица вместо манджа, хрупах твърдите като камъчета препечени зрънца и поех към рибарската махала. Тя се намираше накрая на градчето по горното течение на реката. Викахме Ѝ „Казашката махала“. Там живееха липованци от памтивека. Никой не знаеше кога са дошли от Русия и що са забегнали от там. Те си ни бяха рибарите на района. Всеки божи ден с големи мрежи запречваха Дунава по цялата му ширина. Две, а понякога и три лодки крепяха мрежите и поемаха надолу по течението, за да пресрещнат рибата. Тръгваха отдалече, пет или десет километра, нагоре, ехе-е-е, чак от село Татарица – пак казашко село. И някъде след обед те свиваха с лодките към брега. Свиваха, свиваха точно на ширината, където беше градския плаж. Тогава казаците, яки мъже с гумени ботуши, изтегляха пълните мрежи на пясъка. Децата се втурвахме да им помагаме. Много риба се изсипваше на брега. Вреше и кипеше върху пясъка. Така скачаше още жива.
Ето ги! Лодките са опрели в брега. Леле закъснял съм. Децата вече са заели местата си. Този път не бяха много. Когато сме по-малко, си разделяме повече риба.
– Ну, давайте! – извика един брадат казак.
Хукнах през шубраците право при него. Изпреварих другите. Хареса ме, че бях пъргав.
– Хайде, събирайте в кофите тези едрите риби и ги носете в лодките. Ето, такива само! – и той ни показа една за образец и я хвърли в лодката си.
Казаците не взимаха всичката риба. Дребосъчките като „ципарчета“, „гибанчета“, малките бодливи чигички не ги поглеждаха. Тогава ние си ги събирахме на един голям куп и си ги разделяхме по равно на колкото сме деца.
За близо час събрахме рибата. Натоварихме я в лодките и казаците се метнаха в тях. В това време един от тях, млад с рижа брада ми извика.
– Хей, момче! Ти там, слабичкото, ела тука!
Изтичах при лодката. Младият казак вдигна една голяма риба, да беше шаран две-три кила.
– Вземи! – каза. – Харесваш ми, бързо работиш. Как се казваш?
– Илко – рекох.
– Браво, Илюшка! Вземи това от мен и утре ела пак!
Леле мале, какъв голям рибок! И хич не му се досвидя да ми го даде! Че що да му се свиди? Той си имаше цяла лодка, пълна с риби! Закараха ги на рибната борса, която се намираше до самото пристанище. Е-е-ех, казаците бяха волни хора, с широки като Дунава души. Пееха в лодките си протяжни песни, които ако ги заслушаш, те унасяха, тъй както реката носеше лодките им. Не бяха стиснати, помагаха на нас бедните деца. Отличаваха ни от богатите. То богатите тук при тях нямаха работа. Тук идехме само ние сиромашта. А нашите рибари, българите, всичко пресмятаха, брояха си рибите и сметките им все не излизаха, а и много-много не им се откъсваше от сърце. Що да си кривя душата, казаците ни обичаха повече. Отнесох при децата големия рибок и те плеснаха с ръце.
– Ие-е-е! Ама, че късмет извади! – искрено се радваха.
Те вече бяха събрали нашата риба на куп и започнахме да я делим.
– На теб една, на теб една, на теб една... – и така, докато пред всеки се образува голяма купчина с риба.
Богат ден! Тръгнах си за вкъщи с две пълни торби риба. По пътя продадох двайсет рибки на една бабичка, да си ги изпържи, а тя ми даде пари колкото да купим три хляба.
Мама ме посрещна с радост. Взе от ръцете ми тежките торби и дълго ме прегръща, повтаряйки с въздишка.
– Ех, ти, момчето ми!...
По въздишката усещах, че Ѝ е леко на душата и че вече не е отчаяна.
* * *
Както казват възрастните, през ръцете ми мина много работа. За зимата насушихме три големи кошници тънки и дълги рибки. Тук по нашия край не им викаме чирузи, а само сушена риба. Мама осоли четири големи трилитрови стъклени буркана риби в саламура. От събраните класове по нивите нароних една цяла крина жито, а в кюшето на килера струпах две крини орехи. Богата ни стана къщата! А когато седнехме на вечеря около софрата, аз се пъчех до мама, ежех се на брат ми, да види, че съм равен с нея, ехе-е-е-е!
с. Макоцево, 1995 г.