ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
Духовете наобикалят вързания старец.
отец Онуфрий: Какво сте ме зяпнали? Не можете да ме развържете нали?
Духовете: Не можем.
отец Онуфрий: Но въпреки всичко можете да ми помогнете. Защото Бог не ви е събрал случайно тука. А пък Вие двамата се оказахте мъж и жена и вашият син иска да ме убие. Ако и да сте духове, върху душите ви ще легне още един грях, оставите ли синчето ви да ме обеси пред очите ви. Първо, жено, кажи ми защо посегна на живота си!
Генералът: - Заповядвам ти да мълчиш! Каквато и да е била причината ти, тя вече няма значение. Ако се разприказваш можеш да провалиш плановете на сина си, а той е тръгнал да решава големи неща. Да направи организацията, която аз създадох и ръководих още по-мощна и непобедима.
Дафинка: - За щастие вече си дух и не можеш да ми пречиш, както по-рано. Няма да позволя Николайчо да затрие невинен човек. Достатъчно грехове имам, а като го гледам и той ги е натрупал вече. Отче, аз предадох брат Йорданчо и мъжът ми го уби. Оттогава живях в терзания. Накрая не издържах на душевните мъки. Дойдох тук и постъпих, както трябва да постъпи един Юда. Обесих се.
брат Йордан: Защо ме предаде, жено?
Дафинка: Дяволът ме изкуши. Поддадох се на алчност и плътски изкушения.
брат Йордан: Да ти и мен се опита да изкусиш. Дойде тогава в църквата, влезе в стаичката, в която се криех. В първия момент не те познах. Беше захвърлила скромните дрехи. Стоеше пред мен, облечена в неприлично къса рокля с голямо деколте, покачена на обувки с високи токчета. Нямаше забрадка, а косата ти беше фризирана по тогавашната мода. Беше красива като ангел небесен. Гледах те изумен, а ти ми каза:
Дафинка: Йордане!
брат Йордан: За първи път ме нарече Йордане, а не братко Йордане.
Дафинка: Йордане, изслушай ме! Досега все ти говореше и ме напътстваше сега ще говоря аз. Йордане, опомни се и разбери, че светът се е променил! На власт дойдоха хората, които не вярват в Бога, не се молят и не се уповават на него, а искат сами да променят живота и да го направят по-хубав.
И тяхно ще бъде времето, защото са силни. Те ще строят градове и заводи. Не в божите чудеса, а в чудесата на науката и техниката вярват. Тях не ги интересува отвъдното, а бъдното.
Тежки времена настават за всички, които още вярват в Христа. Няма вече молещи се в храмовете. Свещениците са се изпокрили и не смеят да изпълняват службите. А теб са те обявили за опасен престъпник и те дирят навсякъде.
Откажи се, Йордане, от илюзиите си да построиш църква на върха, откажи се от лудостта си да служиш на Бога и да връщаш заблудените в правата вяра. Хората вече не искат да слушат твоите проповеди. Те вече слушат речите на неверниците, които им обещават рай на земята. Сега трябва да бягаме, Йордане, колкото се може по-бързо и по-далече.
Не знам доколко са прави комунистите, но и ти не си прав, Йордане. Защо Бог ще иска да се лишаваме от земните радости, защо трябва да му отдаваме цялата си любов? Та нали той ни е направил и ни е дал чувства за да се обичаме един друг. Ние сме млади, Йордане.
Йордан: Аз съм се посветил на Бога!
Дафинка: Йордане, не ставай смешен. Та ти си един самозван монах. Никой не те е ръкополагал. Зная, беше се посветил на една благородна идея - да направиш помаците отново християни та да бъде единна българската нация. Царят ти помагаше и уважаваше и аз се гордеех с теб. Споделях тежкия ти живот на мисионер. Възхищавах ти се на умението ти да говориш с тези прости хорица. Възхищавах се от дарбите ти на гадател. Аз слабата жена, вървях по петите ти и заедно изкачвахме планинските пътеки. Аз те перях, кърпех, готвех ти. Защо го правех, Йордане? Защото съм влюбена в тебе като жена. Но тогава не смеех да ти го кажа.
Тайно мечтаех за деня, когато мисионерството ти ще свърши, когато ще ми направиш предложение за женитба и с божията и царска благословия ще заживеем щастливо. Мислела съм си, че ти интелигентният, начетеният, надареният от Бога с толкова таланти - да съчиняваш стихове, да рисуваш, да говориш много езици, да виждаш в бъдещето, че ти самият не вярваш в историите за кръста, който някакви дюлгери откраднали от султана и заровили в онази пустош "Кръстов". Мислех, че си ги съчинил, заради простодушните селяни. Мислех, че не си толкова набожен, колкото се правеше, но се съгласявах, че това го изисква мисията ти. Защото усещах, че и ти ме желаеш като мъж, а и ти си намеквал, че един ден скиталчеството ни ще свърши и Господ и Царят ще ни възнаградят.
Кажи ми истината, Йордане. Царят го няма, нито царството му. Никой вече не мисли за нация, защото има пролетарски интернационализъм. Българи, турци и помаци се отказват от верите си и стават атеисти. Кого ще обръщаш в правата вяра? Сега правата вяра се нарича комунизъм и неговите въоръжени мисионери са навсякъде. Ти нямаш повече мисия, Йордане! Събра пари за църква, но никога няма да я построиш. Ако тръгнеш към Родопите, ще те хванат още по пътя.
Да бягаме, Йордане. Да отидем далеч, където не ни познават. Да се оженим, да имаме деца. Да живеем тихо и мирно. Да си построим със събраните пари хубава къща, да я обзаведем. Ти знаеш езици и можеш да учителстваш, а аз ще гледам дома.
Йордане, обичам те! Прегърни ме и ме обладай. Знам, че ме желаеш, защото съм усещала как ти се втвърдява, когато сме се сгушвали един в друг, за да се топлим, когато сме спали заедно по планинските поляни.
Хвърлих се и те прегърнах. Усетих как ти инстинктивно се опита да направиш същото, но в следващия миг ме отблъсна и закрещя истерично.
брат Йордан: Махни се изчадие на сатаната! Вън блуднице! Вън!
Дафинка: Хукнах, отворих вратата и оттам ти отвърнах: "Ти не си никакъв месия, прорицател и гадател!. Ти си смахнат, побъркан, религиозен идиот!"
Излязох от църквата и се озовах на градския площад, където се провеждаше поредният митинг. Не помня вече за какво е бил, но видях Генчо на трибуната и чух мъжествения му глас, усилен многократно от високоговорителите. Слушах гласа на Генчо и в мене узря окончателно едно пъклено решение.
Генчо беше момче от махалата с няколко години по-голям от мен. През лятото на 44-та година избяга при партизаните и на 9-ти септември се върна с отряда в града. Отслабнал, но възмъжал, с автомат на рамо, с военна униформа и с очи пълни с решителност, покачен на един джип, Генчо ми заприлича на някакъв модерен рицар.
Направиха го началник на градската ДС и за младия шеф се носеха страшни легенди. Разправяха, че безмилостно ликвидирал богатите в града и района. Докато брат Йорданчо се криеше в църквата, веднъж той ме срещна на улицата и ме покани на сказка в комсомолския клуб. Гледах го като хипнотизирана и не посмях да откажа. Страхувах се и да не започне да ме разпитва за Йорданчо. Но той ми говори за новия строй, за комунизма, за това че съм умна и млада и не трябва да си прахосвам живота по църкви и манастири, а да вляза в комсомола и да се включа в изграждането на новия живот. Говореше със същия патос, със същия религиозен плам, с който говореше и брат Йорданчо. Говореше също така убедително, но за земни и постижими неща. След сказката имаше вечеринка. Аз не знаех да танцувам, но Генчо ме покани и започна да ме учи как се танцува танго. Притискаше ме до силното си тяло, водеше ме и аз се въртях в ритъма на танца, зашеметена от впечатления, от противоречиви чувства и объркани мисли.
(На сцената се появява началнически кабинет от 50-те години. Генадий и Дафина влизат в него.))
Генералът: Дежурният от входа ми се обади, че една девойка искала да говори с мен. Той не я пускал, но тя настоявала като твърдяла, че е важно. Попитах го как се казва. Когато чух името ти, краката ми се подкосиха. Тогава много те харесвах и твърдо бях решил да те превъзпитам и да те спася от религиозните ти заблуди. Мислех, че ще е трудно, но ти излезе добра ученичка. След малко дежурният те въведе в кабинета ми, втурнах се да те посрещам, наредих да направят кафе, седнах на дивана до теб, а не както обикновено посрещах другите зад бюрото си и те попитах:"Какво те води при мен Дафинке?
Дафинка: Другарю началник...
Генералът: За тебе съм Генчо, Дафинке. Остави го това другарю началник за пред другите.
Дафинка: В този кабинет не мога да ти кажа Генчо. Другарю началник, много мислих върху думите Ви, които ми казахте и разбрах, че сте прав. Религията наистина е опиум за народа.
Генералът: И без да ми го казваш, разбрах че си променила възгледите си, когато те видях как си облечена. Хубаво е че си захвърлила онези послушнически дрехи. Но позволи ми да ти кажа, Дафинке, от едната крайност си скочила в другата. Облякла си се като буржоазка. Пролетарските девойки ходят по-скромно облечени. Не се смущавай, Дафинке. Важното е, че си се освободила от религиозната отрова, а за останалото аз ще ти помагам. Хайде да се видим довечера в клуба и да говорим за много неща, защото сега важни дела ме чакат.
Дафинка: Още нещо искам да Ви кажа, другарю Началник. Знам, че търсите един свещеник и аз знам къде е.
Генералът: Не търсим само един свещеник. Всичките са врагове на новия строй, но някои са по-прикрити, а други по-явни. Ти за кого говориш?
Дафинка: За брат Йорданчо.
Генералът: За брат Йорданчо! Казвай какво знаеш за него.
Дафинка: Ще Ви призная, другарю Началник. Две години скитах с него по помашките села да му помагам в мисионерската му дейност.
Генералът: Значи си живяла с него?
Дафинка: Не в този смисъл, в който си мислите, другарю Началник. Следвах го и му помагах, защото вярвах, че е свят човек, тръгнал да служи единствено на Бога. Но той се оказа не сладотрастник, а сребърник. Омайваше простите селяни с приказките си и им обираше парите да строи храм на един връх в Родопите. Сега се крие в една черква и мисли как да избяга с откраднатото.
Генералът: Ти видя ли го? Коя е тази черква?
Дафинка: Не съм, но една набожна жена, която е ходила в църквата, го е видяла и ми каза.
Генералът: И коя е църквата?
Дафинка: Другарю началник, все пак, две години съм била с този човек. Искам да знам какво ще го правите, когато го хванете.
Генералът: Каквото правим с всички подобни мошеници. Ще го осъдим и ще го пратим в трудово-възпитателен лагер.
Дафинка: Какво е това трудово-възпитателен лагер?
Генералът: Това е комунистическа форма за превъзпитание на престъпниците. Вместо да се излежават по килиите си в затвора, те работят, слушат лекции по марксизъм, ленинизъм и сталинизъм и когато присъдата им изтече излизат нови хора, способни да се впишат в социалистическото общество.
Дафинка: И няма да го убиете?
Генералът: Защо да го убиваме? Нашата цел не е да убиваме хората, а да ги превъзпитаваме. След някоя и друга година ще излезе от лагера и ще заживее като нормален трудов човек.
Дафинка: Брат Йордан се крие в църквата “Света София”. Ще слезете в мазето. Там е прашно и изглежда необитаемо и в повечето помещения са струпани разни непотребни неща, но на една от стаичките вратата е заключена и там живее брат Йордан.
Генералът: Другарко Дафинке, изказвам ти благодарност от името на партията и от мое име за това, че преодоляхте религиозните си предразсъдъци и ни оказвате неоценима помощ в разгромяване на реакционната попщина. Твоето място, Дафинке, е сред нас, творците на новото общество. Ще приемеш ли да мина довечера покрай вас и да отидем заедно в клуба на комсомола?
Дафинка: Вечерта Генчо дойде радостно възбуден. Каза ми, че са заловили брат Йордан и като човек, свързан с царското семейство са го изпратили да бъде съден в София. Пак ме увери, че нищо страшно с него няма да се случи и после каза:
Генералът: Нека повече не говорим за религията и техните слуги. Да поговорим за нас Дафинке.
Дафинка: Обясни ми се в любов и така пламенно, с такава страст и вяра говореше за светлото бъдеше, което ние с него ще градим под ръководството на партията, че смирените проповеди на брат Йорданчо в този момент ми се сториха като прашна отживелица от едно безвъзвратно минало. Чувствах, че и аз съм влюбена в Генчо и с нетърпение искам да се хвърля в истинския, реален живот, след като толкова години бях скитала по села и манастири, отдадена на молитви и служене на един смахнат мъж, който беше си въобразил, че е пророк.
(На сцената изкачат мутрите сега облечени като милиционери и започват да налагат с приклади брат Йордан.)
брат Йордан: Те нахлуха в стаичката ми, сложиха ми белезниците и още там започнаха да ме бият, но той ги спря и им каза:
Генералът: Отведете го по-бързо оттука, защото все пак, църква е. Аз ще направя огледа.
брат Йордан: Свалиха ме в мазето на ДС и започнаха да ме бият на смени. Това бяха неуки садисти, които изпитваха удоволствие от страданията на другите. Губех свяст, поливаха ме с вода, питаха ме къде съм скрил парите и продължаваха да ме бият. Казах им къде са скрити, но те отвърнаха "лъжеш" и продължиха изтезанията. Мислех, че още тогава ще се представя пред Бога, но той дойде и като видя, че бера душа, ги спря.
Генералът: Стига! Не искам да умира сега. Ще го съдим на открит процес, за да разберат всички как са били мамени от поповете и как те са им обирали парите. Колко пъти съм ви казвал да не биете по лицето арестуваните. Сега ще трябва да чакаме да се оправи, преди да го изправим пред съда. Извикайте лекар и го заведете при следовател да даде официални показания, да направи протокол за задържането му и да опише иззетите вещи при обиска.
брат Йордан: Попитаха го дали е намерил парите, но тай им каза:
Генералът: Не, само някакви идиотски иконки и реакционна литература.
брат Йордан: Дойде лекар, превърза раните ми, даде ми лекарства. Не знам защо, но лекарят, който преглеждаше отец Онуфрий, много ми заприлича на онзи, който тогава ме лекува в ареста.
Генералът: Защото му е син.
брат Йордан: Откритият процес беше фарс. Залата беше пълна със служителите му. Бяха докарали няколко уплашени помака от околните села, които потвърдиха, че са ми давали пари. Прокурорът държа политическа реч против религията и свещениците. Нарече ме агент на империализма, слуга на монархо-фашистката власт, мамил лековерните селяни и какво ли още не. Осъдиха ме на десет години затвор, от които две трябваше да изтърпя в трудово-превъзпитателен лагер. После ме отведоха в лагера край Ловеч.
Палачите ме попитаха:"Ти ли си брат Йорданчо?" и инквизициите започнаха. Изтърпях страшни неща, каквито може би само християнските великомъчници са изстрадали от ромеите.
Дафинка: О, страдалецо мой! Как можах, как можах...
Генералът: Да не забравяме и жертвите на инквизицията.
Дафинка: Млъкни, подъл звяр! Как красиво ме лъга за трудово-превъзпитателните ви лагери!
(брат Йордан разправя и разиграва сцената заедно с Генадий и пазачите, същите които са и мутри и милиционери, а сега и лагерни пазачи.)
брат Йордан: На третия ден дойде този и нареди да ме доведат при него. Бях в полусвяст, петите ми бяха подпухнали и кървяха, вървях и падах. Палачите ме хванаха под мишниците и ме завлякоха в краката му. "Къде са парите?"- попита ме без да крие иронията в гласа си. "Ти ги взе" - отговорих и в същия миг надзирателят, който беше зад мен така ме блъсна с приклада на пушката си, че паднах и загубих съзнание. Когато отворих очи видях отново него и лагерните ми палачи изправени около мен. Бяха ме поливали с вода и чакаха да се свестя. Изправиха ме на крака, дадоха ми кирка и лопата и ми наредиха да копая. Разбрах, че това е края и почти се зарадвах. Мъките ми скоро щяха да свършат. Не знам откъде намерих сили в смазаното ми тяло, но копах с настървение. Когато трапът стана достатъчно голям, те ми издърпаха инструментите и започнаха да ме зариват. Затрупаха ме така, че само главата ми остана на повърхността. После почнаха да трамбоват почвата като играеха нещо като хоро и весело подвикваха. После се отстраниха да се любуват на творението си, а той се надвеси над мен и се провикна с насмешка:"Нали си чудотворец, направи чудо и се измъкни от гроба! Помоли се на твоя Бог, може той да те измъкне!" После се разсмя, а надзирателите се разкискаха угоднически два пъти по-силно от него. Затворих очи. Престанах да чувам насмешките им. Усещах живителната влага на земята, която ме обгръщаше. Влажната и студена пръст изсмукваше болките от тялото ми и за първи път, откакто влязох в лагера, престанах да ги усещам. Задушавах се, но унесът, който беше замъглил разсъдъка ми се разсея. Съзнанието ми се избистри и тогава получих най-страшното прозрение. В този момент изпитах благодарственост към палачите си, защото разбрах, че с мъките си изкупувах своя грях пред Него. Бях си позволил да поправя учението му, да раздавам изцеление и спасение на един връх, убеждавайки миряните, че това е нещо лесно и достъпно. Но както синът му умря в нечовешки страдания на кръста, така и за всеки християнин няма друг път към Бога и към спасението, освен пътя на страданието. Ако световният апокалипсис ще изведе човечеството към царството Божие, то единствено личният апокалипсис на всеки, може да го отведе пред Бога. Бях се възгордял неимоверно. Бях си позволил да бъда пророк на секта, обещаваща на всички спасение и прошка, стига да се покатерят на "Кръстов" и да преспят там. Бях накарал хората да вярват повече в могъществото на заровения кръст, отколкото в могъществото на възкръсналия Христос. Бях им внушил, че не духът, а един предмет им дава изцеление.
Много бях съгрешил и Бог ми изпращаше страданието за да открия истината. Чрез садистите-комунисти Бог проявяваше милост към мен, защото макар и в последния миг от живота си на земята, прозрях и имах възможност да се покая. Внезапното ми озарение ме изпълни с блаженство. Вместо "Лама, лама самахати" прошепнах: "Най-после те намерих Господи!" и издъхнах.
(Пазачите напускат сцената, Йордан се измъква от дупката и тръгва към другите и Генчо го пита:)
Генералът: Какво излиза, че всъщност съм ти направил добро?
брат Йордан: Така излиза.
отец Онуфрий: Аз обаче, не искам синът му да ми направи същото добро. Не аз съм обявил това проклето място за свято, нито по своя воля съм тук, а по волята на владиката.
Дафинка: Не бой се, отче Онуфрий, от Николайчо. Лошо го възпита баща му, но в дъното на душата си той е добър като мен.
отец Онуфрий: Последното също ме плаши, жено!
Дафинка: Отче, разкажи на сина ми каквото чу. Разкажи му за моето падение и за престъпленията на баща му. Кажи му истината за моите страдания, за моята вина и терзания.
В началото аз вярвах на този човек. Мислех си, че неговите лагери са нещо като пансиони, в които хората работят по няколко часа и после слушат сказки и четат в библиотеката мъдрите книги на вождовете. Вярвах му, че той е един от новите месии, които изграждат рая на земята. Слушах приказките му и го обожавах много повече от брат Йорданчо, който пред мен беше мълчалив, свит и затворен и се преобразяваше само на проповед пред хората. А Генчо и пред мен говореше с патоса на обсебен от велики идеи и също изглеждаше велик, силен и непобедим в правотата си.
Брат Йордан ме водеше по църкви и монастири - свят различен от този на другите хора - свят за избрани и отдадени на Бога, свят на самоограничение, смирение и притворство, защото каквото и да чувстваха го прикриваха, а всички изтъкваха служението си на Господа. Генчо също ме въведе в свят на избрани - свят странно гротесктен, където всички говореха като по вестник. И тук никой не разкриваше пряко чувствата си, мислите и желанията си. Всички бяха предани на идеята, на партията и вожда. Но тези бяха арогантни, убедени че са по-висши същества и надарени с безгранична власт над обикновените хора. Те взаимно се дебнеха и предаваха един друг, но го правиха в името на правата линия. Никога нищо лично не влагаха. Страдах сред тези крачещи лозунги, лишена от истинско общуване, от сърдечност и човещина, но мислех че така трябва да бъде, щом си се посветил на велико дело.
Дочувах по обиколни пътища, че мразят мъжа ми, страхуват се от него, обвиняват го във всевъзможни грехове. Външно той беше безупречен, живо въплъщение на моралната чистота на комуниста, но долитаха слухове за тайни оргии в правителствени резиденции, за тъмни сделки и безпощадна разправа с конкурентите му за властта. И вярвах, и не вярвах, особено когато го виждах спретнат и строен, широко усмихнат, оптимистичен и щедър към мен и сина ми, винаги деен, силен и убеден в моралната си правота, винаги отдаден в служба на партията.
Живях като пленница в златна клетка. Не общувах с обикновени хора, с никого не разговарях искрено, освен с Николайчо, но когато той порасна и тръгна по стъпките на баща си, отивайки на работа в неговото ведомство, загубих и него. Той също се обви в непроницаемата стена на тайнственост, загадъчност и секретност. Доби същия поглед на учтива безизраност, гледайки другите с усмивка и същевременно със смразяващия поглед на звяра, убеден в превъзходството си над своите жертви.
Прогледнах истински едва след като рухна комунизмът. В една лятна нощ в началото на 90-те, след като и Генчо, и Николай бяха уволнени заедно с други техни колеги и както се говореше - не на последно място и заради подвизите им по възродителния процес - Генчо събра бившите си подчинени във вилата ни на среднощно съвещание.
Беше задушно, нощта не разхлаждаше и аз се събудих. Станах и излязох на двора, търсейки хладина и свеж въздух. Тогава ги видях насядали в хола. Бяха отворили прозорците и аз неволно чух какво си говореха. Счетоводителят им четеше сухо и подробно за заграбените от тях пари и скъпоценности още от времето, когато завзеха властта чак до възродителния процес.
(На сцената се появява маса с насядалите около нея. Генчо се изправя пред тях. Над главите им виси полюлей. Отстрани са провесени прозорци и през единият наднича Дафина)
Четеше с равен глас, както се чете счетоводен баланс, какво количества злато, скъпоценности и пари са били придобити всяка година, как са били реализирани зад граница, къде са внесени парите и накрая с какви авоари общо разполагат.
После взе думата Генчо.
Генералът: Другари, както чухте, спечелили сме достатъчно много. Можем да си го поделим и да преживеем спокойно до края на дните си. Само че, другари, питам ви, мислите ли, че някой ще ни остави да се свреме някъде по дупките си и да доживеем старините си необезпокоявани? Не, другари. Новоизлюпилата се опозиция се заканва да ни съди. Но което е по-страшно, единното ни някога ведомство се разпадна на групички и всяка една от тях се готви за война с другите. Всяка група иска да заграби повече от разпадащата се държава, да осигури на себе си най-добрите възможности, да се възползва единствено тя от тайната информация, която общо събирахме. Войната между бившите свои е вече факт, другари, и ние нямаме друг път освен да се борим за своето право на съществуване. Повече от всякога трябва да бъдем единни, ние които преди бяхме заедно и сега отново трябва да бъдем заедно. Знаете, че всички сме професионалисти. Войната ще бъде жестока, безмилостна, подла и безкомпромисна. В тази война ще победи по-силният, по-безскрупулният, по-бързият и по-добре информираният. Трябва да се организираме в стройна групировка с железни правила и да започнем последователно да завоюваме банки, застрахователни дружества, предприятия, заведения, магазини, територии. Спрем ли, проявим ли милост, състрадание и сантименталност към бившите ни партньори, с нас е свършено. И не става въпрос, другари, само за нас, но и за нашите деца, за семействата ни, за бъдещето на нашите родове. Ще ни пометат, ще ни изколят до последното коляно, ако проявим миг на слабост и отпускане. Войната - както казваше един наш поет - е безмилостно жестока. Ние също трябва да бъдем безмилостни. Ако се наложи, няма да спим няколко дни, но още сега трябва да изградим структурата на организацията и тя да започне да действа. Всичко трябва да се изпипа - кой ще се занимава с легалния бизнес, кой ще поеме мръсната работа, кой ще води шпионажа и контрашпионажа, кой ще взема решенията и кой ще ги изпълнява. Колкото по-добре изградим организацията си, колкото по-пълно съхраним принципите, от които се ръководеше ведомството ни и заедно с това се съобразим с новите условия, толкова по-големи са шансовете ни за успех. И помнете, няма място за разкисване, за отстъпление, за оттегляне. Който си мисли, че ще може да оцелее без организацията, който си казва:"стига ми, ще се оттегля и ще живея спокойно", той си е подписал смъртната присъда, дори да отиде на края на света. Знаете и там ще го намерят. Но няма да спираме никого. Който иска, който вярва, че промените му дават шанс да тръгне по друг път или с другиго, сега е времето да се оттегли. Да си взима дяла и да напуска. Давам ви време за размисъл до сутринта. Утре от девет започваме работа с оставащите по организационното строителство. Закривам официалното съвещание и ви каня на малък коктейл в другата зала.
(Насядалите около масата стават и напускат сцената.)
Дафинка: Стоях като попарена. Цял живот си бях мислила, че мъжът ми заема ръководна длъжност в една държавна организация, която не винаги с много чисти средства, но воюва за една велика идея. Проумях, че съм живяла с един бандит, който винаги е управлявал банда от разбойници, прикрили престъпната си дейност зад държавността и идеологията. От този ден тръгнах тайно сред хората. Обличах се така, че да не ме познаят чия жена съм. Но и бяха времена на митинги, демонстрации и шествия, така че в тълпата никой не обръщаше внимание кой си. Мъжът ми беше зает с организацията. Както винаги, нямаше време за мен. Казах му, че ходя на различните митинги и той одобри идеята ми.
Генералът: Добре си го измислила. Ходи на митингите и на едните, и на другите и ми докладвай какво си научила.
Дафинка: По митингите най-случайно се заприказвах с някаква женица, която ми разказа за "Кръстов". Как хората отново се събират там и как почитат паметта на брат Йорданчо, загинал от мъченическа смърт в комунистическия лагер.
И по-рано съм си мислила, че се самозаблуждавам, че съдбата на брат Йорданчо е била по-трагична, отколкото ми я представяше Генчо. Но съм се старала да прогонвам мислите. Сега нямаше къде да избягам от истината. За първи път, със страшна сила осъзнах злото, което съм извършила. Тръгнах за "Кръстов". Нямах намерение да се самоубивам. Но на върха спомените се върнаха. Сякаш беше вчера, когато стояхме с брат Йорданчо на тези поляни. Виждах го, заобиколен от поклонници. Чувах го как пламенно говори на вярващите, обзет от божествено прозрение. Не издържах на чувствата, които ме обзеха. Целият ми презрян живот мина пред очите ми като на кинолента. Усетих цялото безсмислие на съществуванието ми и дълбокото ми падение, след като бях изкушена от чара на сатаната, явил ми се в образа на Генчо, ако сатаната изобщо има друг образ. Разбрах, че съм Юда и трябва да завърша като него.
Отче, разкажи всичко на Николай, защото ако има смисъл в постъпката ми, то е да спася сина си. Вярвам това да спаси и теб. Нещо трябва да го отклони от пътя, по който го тласна баща му. Отче, разкажи му.
отец Онуфрий: Дано да си права, жено.
Генералът: Аз, генерал Генадий Генадиев ти забранявам да говориш каквото и да е било на сина ми. Той има мисия и трябва да я изпълни. Той няма право да се разкисва от това, че смахнатата му майка се е обесила, а да извлече максимално ползата от този факт.
отец Онуфрий: Е, генералчо, когато си бил от плът и кръв сигурно си бил страшен, но сега, както сам каза преди малко "си въздух под налягане". Свършило се е и с твоите заповеди.
Генералът: Прав си, мамка му. Гръмнаха ме с два тона тротил под мерцедеса ми. От магистралата в огън и трясък изхвърчах право на този връх, но вече безплътен. От високото видях как прекрасното ми тяло изгаря и почернява, превръщайки се в парче въглен. Но моята плът и моята кръв са продължени в сина ми. Той пое моето дело. Той ще отмъсти за мен. И той ще направи каквото трябва, защото е от расата на нас, свръххората. Ние сме обучени да мислим рационално, да не се поддаваме на чувства, да не знаем какво е милост и състрадание, да не вярваме в измислици и да бъдем предани единствено на най-висшата и сладка цел в живота - да властваш над другите. Да владееш силата и богатството на материалния свят, да подчиняващ тълпата от жалки създания, независимо дали са манипулирани от амвона на църквата, от партийната трибуна, или от амвона на телевизията.
Великите идеи са красиви приказки за наивници. Ние сме трезви материалисти. Ние нямаме слабости, но знаем как да се възползваме от слабостите на другите. Ние владеем до съвършенство изкуството да побеждаваме и нашите родове ще се наслаждават на щедростта и красотата на света, на благата на материалния свят.
Слепият обущар: Не, не и не! Няма по-големи блага от тези на отвъдното. Материалният свят е измамен. Величието и красотата му бледнеят пред величието и красотата на Бога. Цялото битие е резултат от една дума, изречена от Господа. Светът, който виждате няма друг смисъл освен да ни подскаже колко могъщ и прекрасен е самият Бог. Покайте се, невежи! Вие, които сте затънали до шия в материалното, в дребното си ежедневие, в низки страсти, в алчна борба за материални блага и сладострастни удоволствия. Отвърнете се от изкушението на материалното, потърсете Бога в себе си и открийте съвършеното блаженство от съзерцанието на отвъдното.
Енихан баба: Материалният свят не е измамен. Бог ни го е дал за да му се наслаждаваме. Да се наслаждаваме на материалното си тяло и на всичко, което може да носи удоволствие на ума и сетивата ни. Но Бог ни е наредил да следваме закона му, защото Бог е морал и който кривне от неговите завети, завинаги се лишава от неговата милост. Бог е поставил предел пред нашите желания и страсти. Така ни е направил хора и ни е показал, че има по-висша действителност - света на моралния императив, света на абсолютното.
Всички в хор: Вие пък кои сте?
Слепият обущар и Енихан баба: Духове като вас, но много по-древни. Обитаваме съседния хълм. Чухме спора ви и решихме да се намесим, тъй като ние двамата спорим на същата тема от няколко века.
Слепият обущар: Аз съм най-древният.
Енихан баба: Вярно е. Преди много, много години тръгнах с брат си от Анадола в новозавюваните от Султана земи, за да проповядвам истината за Аллах и учението на неговия пророк Мохамед. Простите селяни живееха в заблудите на християнството, но след моите проповеди бързо проглеждаха и избираха правата вяра.
Слепият обущар: Забрави да кажеш, че ги освобождавахте от данъци.
Енихан баба: Освобождавахме ги. За тях си беше голямо облекчение, но за огромната ни империя, парите на тези бедни хорица бяха капка в морето. По-разумно беше да ги направим верни на султана мюсюлмани, отколкото да им вземем и последния залък.
Но не това беше главното. Главното бяха моите пламенни проповеди, които помогнаха на неуките селяни да намерят пътя към истината. Когато влязохме в твоето село, обаче, сблъскахме се с трудна задача, защото ти беше побъркал съселяните си с твоите проповеди за красотата на отвъдното.
Бяха те провъзгласили за светец. По цял ден стояха да те слушат, молеха се с тебе и мечтаеха за отвъдното. Ходеха гладни, дрипави и боси. Стоката стенеше от глад в кошарите, но никой не обръщаше внимание на разрухата, защото тях материалното вече не ги интересуваше.
Този смахнат обущар беше избол със шилото очите си, за да не гледа повече съблазните на материалния свят и да открие красотата на отвъдното. И със своето безумие и с безумните си проповеди беше обезумил и съселяните си.
Слепият обущар: Да, избодох си очите, защото съгреших и се поддадох на грозна съблазън и греховни помисли. Имаше една красива булка в селото, която дойде да си поръча обуща при мене.
(На сцената се появява обущарница. Влиза Дафина и вдига крака си на столчето. Обущарят прикляка за да и вземе мярка.)
Тя сложи крак на обущарското ми столче, аз се наведох за да й взема мярка, а тя за да ме улесни повдигна и разпери полите си и аз видях голотата й - целите й крака и онова черното между тях. Изпитах неопредолимо желание да протегна нагоре ръце и да ги плъзна по бедрата й. Овладях със сетни сили порива на ръцете си и криво ляво успях да взема мярката, неспособен дума да й продумам.
Булката си отиде, без да разбере какво ми беше причинила с невинния си жест, а аз стоях и не можех да започна работа. Грешни страсти и похотливи съблазни бушуваха в сърцето ми. Помъчих се да ги изгоня с молитви, но се оказа, че съм ги забравил до една. Аз праведният и вярващият бях загубил пътя към Бога, изцяло изпаднал в плен на материалното. Аз, който презирах земната любов, защото единствената истинска и чиста любов, това е тази към Бога, не можех повече да изпитвам чувства към Него. Скубех косите си, нарязах кожата за обувки на тънки ивици, направих си камшик и се бичувах, но и това не помогна. Пред взора ми постоянно бяха белите крака на булката, така бели и така примамващи да бъдат погалени.
И тогава си казах:"Или избирай греховния материален свят и се потопи в неговата измама, забравил за Бога и за духовното си спасение, или с един жест прекъсни изкушението!” Грабнах шилото и избодох очите си, никога повече да не видят опасната илюзия на материалното. Болката прогони образа на краката и аз отново можех да се моля и да съзерцавам с душата си безкрайната красота и хармония на божественото.
(Сцената се изпълва с мутрите, полицаите,пазачите, а сега селяни и се оформя нещо като селски площад.)
Напуснах обущарницата си, отидох на селския мегдан и разказах на съселяните си какво съм преживял и какво съм извършил. После им заговорих за прелестите на отвъдния свят и те ме слушаха, молеха се с мене и викаха:
Селяните: "Обущарят ни стана светец!"
И всичко вървеше добре. И булката с белите нозе се молеше с мен и горчиво плачеше задето неволно ми беше причинила такова зло. (Дафина в ролята на булката плаче и се моли.) А аз я успокоявах като й казвах:"Не плачи белонога жено, защото твоята красота е само един бледен знак за превеликата красота, която съзерцавам сега след като обърнах взора си към неземното.”
Тогава се появи този измамник заедно с брата си и благо ми заговори:
(Отново обушарницата, в която влизат обушаря и Енихан.)
Енихан баба: Свети човече, разбрах че преди да направиш жестокия си избор и да се отдадеш на духовното, си бил обущар.
Слепият обущар: Да.
Енихан баба: Ти си отдаден напълно и завинаги на божественото и обущарницата повече не ти трябва. Но хората тук, откак ти си се ослепил, са останали без обуща. Ходят боси из трънаците и се чудят какво ще правят, когато стане студено. Тук е планина и зимата идва бързо. Аз съм отдалеч, тръгнал съм с брата си да си търсим препитание. Разбирам от обущарство и бих се заселил тук, ако ми продадеш къщата с работилницата си. Скътал съм малко пари от гурбета и се надявам да стигнат. А и ти като всеки свят човек не бива да проповядваш само на едно място. С парите можеш да тръгнеш по други села, да разказваш невероятната си история и да подсилваш вярата на хората в божественото.
Слепият обущар: Прав беше. Вече шести месец проповядвах на мегдана. Отначало цялото село се молеше с мен денонощно, но напоследък идваха неколцина най-ревностни, а другите бяха почнали да ме избягват. Не можех повече да работя обущарството и не ми оставяше нищо друго освен да поема орисията на слепия проповедник, пътуващ от село на село и от град на град. Къщата с обущарницата не ми трябваше повече. Взех парите и се приготвих за път. Състрадателен момък ми издяла тояжка, на която да се подкрепям и цялото село дойде да ме изпрати с плач и молитви и с викове:
Селяните: "Никога няма да те забравим! Няма да забравим и проповедите ти!" Обущарят: Най-много от всички плачеше булката с красивите нозе.
Енихан баба: Потегнах обущарницата и в нея настана истинско стълпотворение от хора, желаещи кой нови обувки, кой ремонт на старите. Аз работех и същевременно им разяснявах новата вяра като изтъквах какви са нейните духовни и материални преимущества. Селяните ме слушаха и излизаха смълчани от работилницата, но нищо не казваха. Брат ми, който за разлика от мене не умееше нищо да прави, по цял ден се мотаеше из селото, опитвайки се и той да проповядва, но май само разваляше казаното от мен. Мина месец може би, когато една слънчева утрин, когато цялата работилничка беше огряна в светлина, в нея влезе булката с красивите нозе и ме попита дали не мога да довърша обущата, за които предишният обущар и беше взел мярка, но така и не довършил.
(В обущарницата вкиза Дафина и вдига крак за проба. След нея влиза “садиста”, който сега е брат на Енихан.)
Не можах да намеря неговите записки, затова я помолих да сложи крака си на столчето за да й взема мярка отново. Чух шумолене на поли над главата си, но аз си вършех работата. В този момент вратата се отвори и в работилницата влезе брат ми. Обърнах се и видях, че е вперил похотливи очи в голите крака на жената, с увиснала устна и целият разтреперан.
Кипнах в свещен гняв и се развиках:"Как не те е срам, безделнико. Не е истински праведен този, който не може да овладее страстите си. Вън от дома ми, вън завинаги! Ти повече не си ми брат! Булката побягна изплашена. Аз прогоних брата си и реших да дам курбан на селото и с това да измоля прошка пред Бога за срамното деяние на брат ми.
(Пак селяните на площада около курбана.)
Организирах курбана на мегдана, където преди обущарят проповядваше, събрах всички селяни на гощавката и им казах: "Не се отвръщайте от материалния свят. Бог е доволен, когато му принасяме курбан и когато ние се наслаждаваме на месото, ритуално предназначено за него. Върнете се на нивите си и ги обработвайте. Грижете се за добитъка. Наслаждавайте се на труда си. Наслаждавайте се на живота. Вземете си колкото жени можете да издържате, но не поглеждайте към чуждото, защото е грях, а е грях, защото така е решил Господ и ние трябва да следваме заветите му. А ако все пак съгрешите, дайте курбан, нахранете ближните си и ще ви бъде простено.
Селяните:“Благословен да бъдеш Енихане. Другият ни учеше да зарежем нивите си, добитъка си и да не поглеждаме жените си. Остави ни боси да ходим по чукарите, изгладняхме, защото каквото имахме изядохме. Изпосталяхме от пост и молитва и добитъка изпосталя. А ти дойде, обу ни и ни нахрани, а и данъка ще ни отмениш. Твоята вяра е по-права и ние ще приемем твоята вяра.”
Изпълних се с блаженство и с радост от успеха, но същевременно ме гризеше мисълта за брата ми. Къде ли си скиташе непрокопсаника? Нахраних другите, а брата си прокудих гладен. Но така искаше Бог. Господи, молех се аз, моралът е едно чудо, което не мога да разбера, но то ми помага да усетя могъществото ти, защото ти управляваш съдбите ни, така както си ги вписал в книгата на живота.
А през нощта се почука на прозореца. В тъмното разпознах силуета на брат ми. Отворих прозореца и той влезе през него.
(Светлината изгасва и на сцената идва брата.)
Енихан: Защо си се върнал? Няма повече място за тебе в това село и в тази къща!
Братът: Не ми трябва нито селото ти, нито къщата ти. Откраднах булката с белите нозе и двамата сега ще препускаме колкото се може по-далеч оттука. Дай ми парите ни! На теб не ти трябват, ще препечелиш от обущарството. И коня ти ще взема! Затова дойдох и да ти кажа сбогом, защото повече няма да се видим.
Енихан: Нищо няма да ти дам! - изсъсках шепнешком - Махай се грешнико! - Но брат ми измъкна пищов, насочи го в главата ми и също така изсъска шепнешком:
Братът с насочен към Енихан пистолет: "Брат си ми, но ще те убия! Жената ме чака навън. Всеки момент могат да разберат, че я няма и да съберат потеря.
Енихан:Не се уплаших от нагана, но в този момент го съжалих и мисля, че разбирах и двамата, изпитах и завист някаква. Дадох му парите си, той скочи обратно през прозореца, изведе коня ми, яхна го, после се преведе и метна булката отпред. Стори ми се, че докато я мяташе видях в тъмното да проблясват белите й нозе. После потънаха в нощта.
Сутринта в селото се вдигна голяма олелия. Мъжът и роднините на булката препуснаха да преследват бегълците, но вече беше късно. Не ги откриха. Подозираха брат ми, разбира си, но ме съжалиха, че моят кон са откраднали и не ми вързаха кусур.
Приеха исляма. Продължих да проповядвам. Славата ми растеше. Идваха да ме слушат и от по-далечни краища, докато един ден, когато давах на отсрещния хълм курбан за вярващите, събрали се да ме слушат, не ме застреляха от засада. Говореха, че са били християните, защото много народ съм обърнал в правата вяра, но аз все си мисля, че е бил мъжът на булката с белите нозе.
Както и да е, душата ми оттогава се скита по тези места, където намерих и духа на слепия обущар. Бяха го заклали наблизо разбойници, разбрали че е продал имота си, за да му оберат парите, които му дадох. Сигурно са били от селото, но той нали си е сляп, не е видял кой го е съсякъл.
Оттогава спорим защо Бог не прие и двама ни. Него Бог не го иска, защото ни е създал да се радваме на света, вместо да го презираме и да приемаме със смирение съдбата си, а не да посягаме върху себе си. А мен навярно, защото проявих милост, съжаление и завист към грешния ми брат. Ако само се правиш на праведен и безкомпромисен, но дълбоко в душата си оправдаваш греха, значи ти си двойно по-грешен от другия, защото освен всичко си нечестен пред себе си, пред другите и пред Бога.
Слепият обущар: Бог ме е надарил със свободна воля и сам избрах да се отвърна от материалното, за да намеря съвършенството на отвъдното. Бог ме отхвърля, не защото се опитах да го направя, а защото не успях. Избодох очите си. Потънах в тъмнина. Спомените за материалния свят избледняха. Не помнех вече как синееше небето, какви багри имаха цветята или дърветата напролет, как пъстрееха ливадите през лятото и как белееше снегът през зимата. Всичко потъна в мрак и забвение, но онези бели нозе останаха. И всъщност това е единственото, което виждам. Два разкошни крака. Помръдващи, обещаващи, които нямах сили да докосна. Как да ме приеме Господ, когато не успях да се преборя с похотта си и с гнусните си желания. Но съм готов да страдам още няколко века, докато и този последен образ угасне пред взора ми. Тогава ще стане ясно, че съм постъпил правилно, когато съм се отказал от земните изкушения.
Ти млади духчо, който пееш химни на материалното не си прав. Не си търсил никога Бога и си се лишил от щастието, но и мъката да разбереш, че на крехките ни човешки плещи Бог е стоварил задължението да мислим и за отвъдния ни живот.
Енихан баба: Ти отричаш морала и се уповаваш само на силата. Но силата, войната и победата имат смисъл, само ако са в името на вярата. Бог е морал и макар на едни народи да е дал един морал, а на други друг, той от всички иска да спазват законите му.
Генералът: Ей, вие духове на древни проповедници, махайте се от главата ми с вашите морални и сексуални проблеми.
отец Онуфрий: Стига сте се занимавали със себе си. Аз съм единственото материално тяло тук, което скоро ще увисне на клона, ако не измислете нещо. Кажете какво да правя?
Енихан баба: Каквото ти е писано това ще стане. Какво толкова си се разтревожил.
Слепият обущар: Не се страхувай от смъртта. Тя ще те отърве от презрения и греховен свят и ще те въведе в неподозираната красота на божието царство.
брат Йордан: Не вини палачите! Бог те наказва за същото, за което наказа и мен. Проповядваме ерес, а ти двойно повече, защото лъжеш хората с фенерчето. Не трепери толкова. След малко ще станеш дух и ще ти кажем добре дошъл.
Дафинка: Разкажи всичко на Николайчо! Той има добро сърце!
Генералът: Нищо няма да му разказваш!
отец Онуфрий: Стига! Подлудихте ме с вашите съвети! Безполезни ефимерни изчадия!
Обущарят към Енихан баба: Модерните хора са грубияни и не разбират дълбочината на нашата дилема. Да се върнем брате на нашия си хълм и да продължим в тишина и спокойствие многовековния си диспут.
Чува се шум от кацаща летяща чиния.
брат Йордан: Дяволските извънземни изчадия идват. Разпръснете се духове.
отец Онуфрий: Духнаха като духове. Дано нито ги видя, нито ги чуя повече. Господи, ако ми е писано да умра, прати ме направо в ада, но не ме събирай с тази духовна компания.
Извънземният: Отче, на кого се караш?
отец Онуфрий: Слава богу, най-после някой, който да не е дух! Впрочем, аз никога те съм те питал. Ти материален ли си?
Извънземният: В известен смисъл да, но същевременно и не съм.
отец Онуфрий: Как тъй си и не си.
Извънземният: Аз съм холограма, изображение. Наистина много по-съвършено от изображенията, които човечеството е постигнало с неговите филми и телевизия. Моето истинско тяло е на хиляди светлинни години оттук, но моето аз е едновременно и тук, и там, тъй че в случая може да се говори по-скоро за раздвоение, отколкото за изображение. Но съм и изображение, тъй като по своя воля мога да разруша земното си превъплъщение, както ти изключваш телевизора, докато истинското ми тяло е зависимо от природните закони, както и твоето.
отец Онуфрий: Стига, стига! Нищо не разбрах. Кажи ми можеш ли да вдигнеш камъка до теб, да ме развържеш и изобщо да действаш или и ти си въздух под налягане?
Извънземният: Мога, изграден съм от свръхконцетрация на електрони и в този смисъл съм напълно материален. Физическата ми сила е по-голяма от тази на хората.
отец Онуфрий: Ох, това исках да чуя. Всъщност, щом можеш да ми пушиш от цигарите, значи можеш да вършиш и други неща.
Извънземният: Правилно, почерпи една цигара.
отец Онуфрий: Първо ме развържи и то по-бързо.
Извънземният: Кой те е вързал така?
отец Онуфрий: Бандити. И всеки момент могат да се върнат, за да ме обесят!
Извънземният: Архи интересно. Защо ще те бесят?
отец Онуфрий: Човече, няма време! После ще ти разправям. Развързвай ме, да се качваме в чинията ти и да бягаме по-бързо оттука.
Извънземният: Не мога да те развържа.
отец Онуфрий: Как така не можеш?
Извънземният: Ти забравяш, че не съм човек, а извънземен изследовател на първобитна цивилизация. Методологията на научното изследване не ми позволява да се намесвам в делата ви, тъй като по този начин ще изкривя резултата от изследването. Като изследовател аз съм длъжен да проучвам обектите си абсолютно безпристрастно. Ако взема отношение, страна, ако си изградя позиция, то моите пристрастия ще доведат до артефакти, което ще ме дискредитира като учен.
отец Онуфрий: Какви ги дрънкаш? Абсолютно безпристрастни наблюдатели. А да правите медицински и всякакви експерименти с хората можете. Да отвличате жените ни и да се забавлявате с тях можете. Да ми пушиш цигарите можеш, а да ми помогнеш не можеш.
Извънземният: Експериментите с туземци са в рамките на изследователската програма. Те се провеждат при пълен контрол върху всички променливи и при спазване на изследователската етика. Вземаме всички мерки обектите ни не само да останат слепи за целите на експеримента, но и изобщо да не знаят, че са участвали в такъв. Що се отнася до цигарите, това е наистина едно нарушение, но твърде слабо за да се отрази върху валидността на резултатите.
отец Онуфрий: Олигофрен извънземен. Ти ли ще ми говориш за етика? Ако у теб имаше капка етика, досега да си ме отвързал. Ти си тъпо и аморално електронно изчадие. Разкарай се.
Извънземният: Току що се връщам от Косово, където се нагледах как туземците се колят, бесят, стрелят и изнасилват. Но казус като "бандити бесят служител на култ" няма регистриран в нашите наблюдения, въпреки че знаем за такива случаи. Отдава ми се уникалния шанс да допълня изследванията ни, така че ще остана, колкото и да ти е неприятно. Въпреки че научният подход изисква да съм напълно безпристрастен, признавам че съжалявам за тебе, но нищо не мога да направя. Обещавам ти, обаче, да извърша най-прецизно наблюдението и чрез него ти да останеш завинаги в аналите на нашата наука. Надявам се това да те утеши малко. Сканирах местността и видях, че цигарите са в параклисчето. Ще ги взема, на теб не ти трябват и ще се издигна с чинията за да наблюдавам панорамно.
отец Онуфрий: Махай се безмозъчно извънземно холограмно копеле и дано чинията ти се разбие в отсрещния хълм. И да гориш в геената извънземна до края на света, задно с науката си.
Извънземният влиза в параклисчето и излиза в ръка с цигарите.
Извънземният: Какво трябваше да кажа, съгласно договора ми за реклама с Булгартабак? А, да: "Яя... Виктори!" Да запаля (Пали цигара, изпуска дим) и да кажа:"По-добрите цигари! Извънземните знаят защо!" Обръща се към отчето и прощално го поздравява с жеста на победата.
(Съвети на автора към продуцента и режисьора: Тук може да се помести всякаква реклама, стига да се намери фирма да плати. В зависимост от фирмата извънземният може да пие бира, ракия и т.н., да яде нещо или пък да облича нещо. Ако има повече фирми, извънземният на едно представление може да пуши, на друго да пие, на трето да си мие зъбите и прочие. По този начин пиесата може да издържи и повече от едно представление. Промените в текста, които ще се направят в случая, ще са твърде слаби, за да променят ефекта от нея.
Авторовите съвети към режисьора могат да бъдат прочетени от някой, който играе автора или от самия автор и да се каже, нещо в смисъл, че ако сред публиката има бизнесмени, които искат да рекламират по този начин, да позвънят на автора.)
Отчето е отпуснал глава на раменете си и не му обръща внимание.
Чува се шум на коли. После пиянска песен (може модерна чалга като тази:
ДЕ БРЕ ДЕ
изпълнява
Клеопатра
Аз съм жесток, де е
тоз Бог, чийто урок
ще ме възпре?
Аз не съм прост,
де е Христос -
де бре, бре, бре.
Ходя в небето, летя
по земята - нямам
спирачки.
Да ви продавам?
Да ви купувам?
За мен е играчка,
де бре, де бре -
има ли пачка.)
Чалгата е публикувана във в-к "Труд" от 29 май 1999 г.
и на сцената излизат мутрите. Наобикалят отчето.
След тях с началнически стъпки идва Николайчо.
Първа мутра: Ще бесим попче!
Втора мутра: А бе, попчетата не се ли пържеха?
Трета мутра: Шефе, попчетата се пържели, какво ще кажеш да го опържим?
Николай, без да обръща внимание на шегите, се изправя пред отеца.
Николай: Е, отче, размисли ли?
Отецът кима утвърдително с глава.
Николай: Значи ще говориш?
отец Онуфрий: Да.
Николай вади от джоба на широкото си палто диктофонче и го поднася с жест на професионален журналист към устните на отеца.
отец Онуфрий: Ще говоря синко. На голямо изпитание ме постави и в голям грях ме въвличаш, дано ми прости Господ. Ние свещениците сме длъжни с никого да не споделяме изповедта, но ти не ми оставяш друг изход. Майка ти ми изповяда живота си след като се самоуби, тоест исках да кажа, малко преди да посегне на него. Само дето не ми каза, че това е намислила. Но не ме карай да говоря съкровени неща пред тези пияни мутри. Мисля, че и ти не го искаш. Развържи ме и да отидем в параклисчето. Няма къде да избягам.
Николай прибира диктофона и се замисля.
Николай: Садисте, развържи го!
Първа мутра: К'ва стана тя? Пак няма да го бесим.
Отива и развързва отчето. Той се разкършва, трие вкочанените си китки и тръгва към параклиса. Николай тръгва след него.
Затварят се в параклиса. Мутрите сядат по поляната в очакване да свърши разговора.
ЗАВЕСА
Завесата се отваря. Мутрите стоят насядали в същите пози.
Първа мутра: К’во толкова разговаря шефа с този поп. Един час мина.
Втора мутра: Задника ми измръзна от чакане.
Трета мутра: Ей, аз забравих да дам на отчето стограмката, дето си я поръча.
Първа мутра: Ще му я дадеш, когато му метнем примката. Отчето ще понечи да отпие последна глътка преди смъртта, а аз ще дръпна въжето и шишето ще се изтърколи из ръцете му. (Смее се доволен.)
Втора мутра: (сърдито) Садист си ти Садисте, затова не те обичам!
Николай излиза от параклиса:
Николай: Садисте, донеси ми от мерцедеса една бутилка "Mansion House".
Първа мутра: Ква стана тая, ще го бесим ли или ще го черпим?
Втора мутра: Шефе, не може ли и ние нещо да си отворим? Измръзнахме на тази поляна.
Николай: Вие ще чакате и никакво пиене! Достатъчно излюскахте в селото.
Влиза обратно в параклиса.
Първа мутра: Кво загубено село, ама каква хубава частна кръчма спретнало това младо семейство. И ракията им беше истинска, а не менте с каквото ни наливат по софийските барове. И кръчмарката беше истинска хубавица.
Втора мутра: Частната инициатива е двигател на прогреса.
Трета мутра: Смрачава се.
Първа мутра: Докато обесим попа съвсем ще мръкне. Можем на връщане по тъмното да оберем кръчмата и да изнасилим стопанката.
Трета мутра: Хубаво щеше да бъде да се разкършим след това мръзнене тука, но знаеш, че шефът няма да разреши.
Първа мутра: (със съжаление) Няма. Пази се и е прав, нали за това е шеф. Той си пада по по-изтънчени забавления. Няма как, ще чакаме.
ЗАВЕСА
На авансцената генералът и Дафинка
Дафинка: Какво ли толкова разправя отчето на сина ни?
Генералът: Какво, разправя му тъпия ти скапан живот на курва, предала любимия си. Нали ти го посъветва да постъпи така.
Дафинка: Гаден, невъзпитан, арогантен убиец! Ти ме подмами да го предам.
Генералът: Да убиеш някого по идеологически съображения е едно, а да го предадеш, съвсем друго. Предателството е най-гнусното и подло деяние. И стига си разправяла, че аз съм те подмамил. И ти като смахнатия обущар си имаш свободна воля и си можела да избираш. На Николай ще му е любопитно да разбере що за птица е била майка му, а попът ще говори колкото може повече, защото спре ли, чака го въжето.
Дафинка: Николайчо има добро сърце. Дано се смили над стария човек, дано не си сложи грях на душата.
Генералът: За какво да се смили? За това, че още преди да е дошъл на бял свят благородната му майка предала някакъв монах, а пък баща му го убил. На него не му трябва твоето самоубийство. Само убийството му върши работа, за да се справи с конкуренцията. Попът е обречен. Да не си слагал грях. Тепърва ще има да гледаш какви ще ги върши синчето ти на този връх. Приготви се да видиш много обесени. Защото Николай е мъж и се бори по мъжки, а не хленчи по някакви отвъдни идеи, нито ще позволи някакви си измислени морални норми да му попречат на успеха.
Дафинка: Господи, опази сина ми от греха. (Плаче и се кръсти)
Генералът: (радостно и приповдигнато) Най-после разбрах. Най-после разбрах. Вече всичко ми е ясно. (Смее се доволен.)
Дафинка: (подозрително) Какво толкова си разбрал?
Дафинка: (подозрително) Какво толкова си разбрал?
Генералът: Разбрах, че има Бог.
Дафинка: (с насмешка) Сериозно?
Генералът: Да, сериозно. Има Бог, само че той не е безкрайната красота и любов, както си го представя обущарят, нито е някакъв неразбираем морал, както си го представя Енихан, нито е безкрайно добър, изцеляващ и всепрощаващ, както си го представя твоят любим монах, а е злодей като мене. Какво говоря, много много по-голям злодей от мене, безкраен злодей. Важното е, че обича такива като мен, защото ние сме направените по негов образ и подобие.
Дафинка: Ти превъртя.
Генералът: Вие сте превъртените, откачените, смахнатите. Искаш ли да ти кажа къде си?
Дафинка: (с недоверие) Как къде, на Кръстов.
Генералът: А какво е Кръстов?
Дафинка: Връх.
Генералът: Външно е връх, но всъщност това е твоя АД. Бог те е пратил тук за да виждаш и разговаряш с човека, който си обичала и предала и до края на света да изпитваш терзанията от подлата си постъпка. Той те е запофучил тук за да виждаш и разговаряш с твоя мъж, когото ненавиждаш, но с когото си живяла и спала и от това мъките ти душевни стават още по-големи. Бог ще ти покаже, че любимият ти син е безмилостен убиец и ти ще страдаш безкрайно. Добре дошла в ада, жено. Кръстов е ад и за Йорданчо, който е принуден да общува с убиеца си и с жената, която е обичал, но го е предала. Той е ад и за обущаря, защото общува с човека, който го е измамил и най-вероятно, чийто брат го е заклал. Той е ад и за Енихан, защото общува с жертвата си и изпитва угризение и защото другият постоянно му напомня, че не се е оказал на онази морална висота, която е искал да демонстрира пред Бога си и пред хората.
Да, тук е вашият Ад. Като истински подлец Господ знае: "Адът, това е другият!"
Господ е пощадил само мен. Защото ако вие сте в ада, аз съм в рая. За мен другите нямат значение. Аз не общувам с другите. Аз ги използвам или премахвам, когато ми пречат. Вашите страдания не ме докосват. За мен те са безсмислени. Същевременно Бог ми позволи да съзерцавам единственото живо същество, което има значение за мен - синът ми. Да съзерцавам делата му, да виждам как върви по моите стъпки и как мъсти на убийците ми. Благодаря ти Господи, благодаря ти, Вселенска Мутро!
(Дафинка избухва в нещо като ридания и избягва от сцената, а генералът доволен тръгва след нея.)
Завесата се вдига. Мутрите все така са наклякали по поляната. Николай излиза енергично от параклиса, а след него бавно, по старчески, се измъква и отецът. Николай вади от джоба си мобифон и набира номер.
Николай: Архитект Дрънгъров, веднага се качвай на колата и идвай на Кръстов. Вземи със себе си строителния инженер и този по пътищата. След един час започва важно заседание на ръководството...Не ме интересува, че е късно и пътят е лош. Ако закъснееш за заседанието, считай се уволнен.
(Към мутрите) Къде са счетоводителят, докторът, завеждащите отдели?
Първа мутра: Дремят в колите си.
Николай: Събудете ги и да идват тук. Донесете от пикапа походното оборудване - столове, маси, прекарайте осветление. Ти, вземаш една кола и слизаш до селото. Ще купиш вино и ядене от ресторанта, а на вас отпущам само една бутилка ракия, защото не ми трябват мъртво пияни гардове. И да не си посмял с пръст да пипнеш кръчмарката и кръчмаря. Ще те накълцам на парчета.
Мутрите хукват да изпълняват заповедите. За нула време са наредени масата и столовете и е прекарано осветление. Идват и другите шефове на групировката,същите които бяха на масата, на съвещанието при Генадий, търкайки сънено очите си. Появява се и секретарка с лап топ.
Завеждащите отдели: Какво е това съвещание по никое време?
Николай: Важно, сядайте!
Николай (Заема председателското място) Дрънгъров ще закъснее, но можем да почваме и без него. Тема на заседанието:"Усвояване на Кръстов" (Секретарката усърдно пише). Господа, ние воюваме в центъра на града. Бием се за всеки сантиметър търговска площ с конкуренцията, драпаме с нокти и зъби за всеки потребител. Но в града става все по-трудно да се работи. Оставете конкуренцията. Полиция, данъчни, ХЕИ-та, пожарникари, общински и други чиновници все по-трудно се подкупват, разноските постоянно растат, а доходите ни спадат.
Какво можем да направим? Много просто. Ако някъде ти е трудно, отиваш там, където ти е лесно. Тук на Кръстов още е лесно.
Не ме гледайте като че ли съм изкукуригал. Ще ви обясня накратко за да ме разберете. Преди години някакъв побъркан монах измислил някаква история за това място и го обявил за свещено и лековито. Който се интересува от подробности за историята да се обърне към новия ни служител - отец Онуфрий. Отче, ела тук и седни на масата. (Отецът, който досега си е стоял в тъмното на пейката, забравен от всички в суматохата по подреждането, става, влиза в кръга на светлината и сяда на един от свободните столове.) Счетоводителят, от днес назначавам отец Онуфрий за експерт по религиозните дела към организацията.
В единия край на сцената Генадий наблюдава изумен съвещанието, а в другия скупчените заедно мутри също наблюдават съвещанието.
Генералът: Синът ми се е смахнал.
Мутрите: Шефът се е смахнал.
Николай: За нас историята не е важна. Основното е, че монахът подмамил доста хора, които преди войната са се събирали тука да се молят и да бъдат чудодейно излекувани. После комунистите забранили култа, тъй като мястото е красиво и има много дивеч. Направили ловен резерват, а Пенчо Кубадински си построил вила на ЦК. Оградили добре района и ако някой простосмъртен се опитвал да влезе, стреляли по него като по дивеч.
Господа, знаете че комунистите разбираха от ценни места, така че повярвайте ми, изборът не е случаен. След преврата от 10-ти ноември, ловното е разтурено. Мястото вече не се охранява и поклонниците, които си спомнили за свещения му характер, отново започнали да идват тук, повличайки и други със себе си. Благодарение на даровития и умен свещеник отец Онуфрий, разработил оригинални способи за реклама на мястото, поклонниците се увеличават от празник на празник.
Разбира се, отецът е сам и стар и не може да направи много. Сега, когато ние се включваме в инициативата, тя ще придобие съвсем друга мащабност. Ако сега се събират хиляда вярващи, само след няколко месеца тук ще идват десетки хиляди. Важното е да усвоим мястото по всички правила на бизнеса.
От отдела по маркетинг искам до седмица маркетингова и рекламна стратегия. Ще се консултирате с експерта ни по религиозните въпроси, тъй като материята е специфична. Щом ще печелим от религия не е лошо и всички да научите някои основни неща. Отче Онуфрий, подготви кратък курс по вероучение. Присъствието задължително! Счетоводителят да предвиди хонорари за лектора.
Отделът по пъблик рилейшънс заедно с маркетинга и рекламата, подгонете журналистите ни да пишат за Кръстов. Докарайте телевизионен екип, да заснеме няколко клипа или да направи филм - както прецените. Няма да е лошо, ако намерите някой глупак да напише и една пиеса за свещенността на мястото, но да вмъкне и масов стриптийз на млади поклоннички.
Имаме да изграждаме три основни обекта. Къде ли се бави Дрънгъров? Хотел, църква и на 50-тина км. оттук ще изградим мандра. Останалото ще бъдат павилиони, които ще разпределите между хората. Да се консултират с отдела по маркетинг какво да продават. Кръчми, бири-скари също може, но малко по-надолу, не на самата поляна.
Началникът на военния отдел, тук на това място не искам никакви инциденти. Никакви кражби, изнасилвания, скандали, убийства. Вие тримата, чухте ли? Тук въвеждам режим като на морските курорти. В града и да обереш и пребиеш някой гражданин, на другия ден пак ще излезе на улицата. Тук, ако уплашим туристите или поклонниците, ще престанат да идват.
Основната дейност ще съсредоточим в мандрата. Наоколо селяните гледат овце, но мандра няма. Чакат с дни да дойде камион за да им изкупи млякото и то прокисва. Като построим мандра и започнем редовно да изкупуваме млякото, селата ще живнат икономически и хората ще ни бъдат благодарни. Както вече по-интелигентните от Вас са се досетили, в мандрата ще изградим модерна лаборатория за производство на "мляко на прах". Градските ни лаборатории ще ги оставим на изживяване. Много често почнаха да ги разгромяват. Началникът на военния отдел има за задача да подготви двадесетина “мандраджии”, които да си разбират от работата - основно от карате и стрелба.
Ето най-после и Дрънгъров пристигна. Пак закъсня, но всъщност до тук нямаше нужда от тебе. Архитекте, вярно ли е, че мечтата на всеки архитект била да построи храм?
Архитектът: Да, вярно е.
Николай: Ще черпиш. Звездният ти миг настана - ще строиш църква.
Архитектът: Тук?
Николай: Да. Всъщност има да се изграждат три обекта - църква, хотел и мандра. Искам и хотелът, и църквата да бъдат големи и хубави, мандрата също. Хотелът да е петзвезден с всички екстри - сауни, барове, ресторант и апартамент за специални гости. Когато няма такива - за мен. В църквата, както се полага на храм да има дърворезба, злато, мрамор и т.н. Виж покани някой известен художник за иконите. Светлин Русев, например.
отец Онуфрий: Не става, той изографиса църквата на баба Ванга и Синодът го анатемоса за еретик.
Николай: Добре, вие ще решите. Апропо, потърсете Вежди Рашидов или Чапата да направят паметник на майка ми. Искам да е нещо хубаво и затрогващо. И да е на мястото на дървото.
Дафинка: Казвах ли ви, че Николайчо е с добра и чувствителна душа. И отеца не обеси, ами го направи експерт, и на майка си паметник поръча, и за млякото на бедните селяни ще се погрижи.
Генералът: Какво ли е намислил Николай?
брат Йордан: Крои се нещо страшно!
Дрънгаров разгъва карти.
Архитектът: Шефе, може ли да кажа нещо?
Николай: Да.
Архитектът: На идване се отбих и взех карти на мястото. Макар и да е тъмно, успях да огледам площта на лунна светлина. Малка е. Ако построим и църква и хотел, каквито ти искаш, ще я запълним цялата.
Николай: Какво предлагаш?
Архитектът: Да ги построим на два етажа - първият църква, вторият хотел или обратно.
Николай: Добра идея.
отец Онуфрий: Пак не става. Ще разсърдим синода. Няма такова нещо - едновременно хотел и църква. Богохулно е.
Николай: Как да няма? Какви ми ги говориш? Уж те обявих за експерт. А манастирът какво е - хотел с църква. Ще ги построим на два етажа за да има място за поклонниците и толкоз. Архитектът е прав. Няма да го ограничавам с никакви канони, защото живеем в модерни времена.
отец Онуфрий: И аз недолюбвам каноните, но от синодът ще се вдигне голяма врява. Ще ни пишат по вестниците, ще ни критикуват, ще ни изкарат невежи и нахални еретици, както стана с църквата на баба Ванга. Но ти си шеф, ти решавай.
Николай: Не, ти си експерт по религиозните дела и ти ще оправяш нещата със синода. Проучи какво е необходимо и ще получиш съответното субсидиране. Разбра ли?
отец Онуфрий: Разбрах.
Николай: Дръндаров, хващай се на работа. Ще трябва да се оправи и пътя до тук, но не и към мандрата. Към нея ще прокарате черен път и внимателно й изберете мястото - да не се набива в очи. Искам до два-три месеца строителството да е приключило.
Отче Онуфрий, ти имаш още една задача. Църквата ще я кръстим “Света Дафина” и искам пищно освещаване с много свещеници и поне един владика.
отец Онуфрий: Прости на стареца, че пак ще ти възразя, но нямаме света Дафина.
Николай: Погрижи се да има.
отец Онуфрий: Канонизацията е сложна работа. И двамата патриарси да привлечем, пак няма да стане.
Николай: Да, знам че е сложна работа. Погрижи се да си затворят очите и да не повдигат въпрос за името.
Дафинка: Не аз, не аз, синът ми е светец, миличкият. И отчето помилва и го издигна до експерт, паметник на майка си поръча и то при най-прочутите ни скулптури и за млякото на бедните селяни се погрижи.
Николай: Мисля, че като начало това е достатъчно. Когато навлезете в задачата ще направим ново съвещание, а дотогава, ако има нещо всеки да докладва отделно и да се свързва с другите.
Въпроси има ли? Да, началникът на военния отдел, имаш думата.
Началникът на военния отдел: Господа, казаното от шефа ни ме порази. Той отново доказа, че може да мисли мащабно и нетрадиционно и не случайно е наш ръководител. Но на миналото съвещание бяхме взели решение да използваме тъжните обстоятелства. Ние всички дълбоко скърбим за леля Дафина. Бяхме решили да отмъстим. Сега, когато започваме едно толкова голямо усвояване на цял район и практически ангажираме всичките си хора, как ще изпълним предишното решение?
Николай: Извинявайте. С това трябваше да започна. Пропуснах. Нито за миг не съм престанал да мисля за отмъщение и рано или късно групировката "КИС" ще си плати за смъртта на родителите ми, но обстановката се е променила. Къде е шефът на разузнаването? Да. Докладвай на останалите!
Началникът на разузнавателния отдел: В КИС са разбрали за нашето решение още преди пет дни и са започнали трескава подготовка. Подсилили са охраните си, на щрек са и ни следят внимателно. Работим по версията за изтичане на информация, но може и сами да са се досетили, какво ще последва след смъртта на непрежалимата леля Дафина.
Нещо повече, в момента те са убедени, че шефът ни е емоционално разстроен и ще се хвърли в атака слепешком и на свой ред се готвят да ни унищожат. Разтревожен от информацията, която получих, дойдох по-рано. Подозирах, че могат да изненадат Ганадиев на върха, още повече че групата тръгна само с трима души от военния отдел. Взех незабавно мерки и изпратих наши хора на възможните подстъпи към върха. В момента те наблюдават за всяка съмнителна кола. Наши катаджии спират колите за проверка още преди Бачковския манастир. Засега няма нищо обезпокоително. Намерих господин Генадиев в селото и му предложих да отложим операцията. Твърде рисковано е. Налага се да почакаме, докато заблудим КИС, че нямаме намерение да предприемаме нищо мащабно срещу тях.
Шефът беше възбуден, намислил беше да обесят нашия вече уважаван съветник по религиозните въпроси и отначало не се съгласяваше. Но после размисли, успокои се, озари го идеята за усвояването на Кръстов и каза:"Ще отложим операцията и ще направим една великолепна обсадна маневра, както ме е учил баща ми, генералът. Ще ги заблудим тотално, ще се оттеглим от градовете по тези чукари, докато ги приспим и убедим, че сме излезли от играта и после ще се върнем внезапно. Ще използваме базата си в планината и ще правим набези в градовете, отвоювайки метър по метър от тези гадове. Ще изберем партизанската тактика.
Николай: При това, господа, не се отказваме от позициите си в банковото и застрахователно дело, не се изтегляме окончателно и от туризма и търговията. Ще отстъпим малко, ще продадем някои неща, защото ни трябват пари за усвояването на Кръстов, но ще запазим стартови позиции. Единственото, което ликвидираме в градовете и то постепенно е производството и търговията на дребно с “мляко на прах”. В новата ни мандра ще изградим модерно производство и ще търгуваме пряко с големите купувачи. Войната ни дава идеални възможности да работим с големи и солидни организации, както косовски, така и сръбски, които в момента особено остро се нуждаят от “мляко на прах”.
Дафинка: Не аз, не аз, синът ми е светец, миличкият. И отчето помилва и го издигна до експерт, паметник на майка си поръча и то при най-прочутите ни скулптури, за млякото на бедните селяни се погрижи и на косовските бежанци ще помага.
Чуват се гласове на одобрение и ръкопляскания.
Началникът на военния отдел: Признавам си, че едва сега ми се изясни грандиозният замисъл на господин Генадиев и го одобрявам напълно. Момчетата са се нахъсили и искат да се бият, но ще ги убедя, че моментът не е подходящ.
Николай: Радвам се, че постигнахме съгласие и като един ще работим за интересите на организацията ни. Други въпроси?
Архитектът: Един естетически въпрос. Представих си как внушително ще изглежда новата сграда тук на върха и изведнъж забелязах онова хилаво кръстче отсреща. Няма да се връзва. Предлагам да го махнем и ако е наложително да има кръст да изработим нещо по-голямо и по-модерно, което да хармонира с хотелско-църковния комплекс.
отец Онуфрий: Този кръст е важен за поклонниците, защото според историята е изработен по нареждане от царя специално за това място.
Николай: Царят вече е бита карта. И какво сте седнали да ме занимавате с разни подробности. Платете на няколко циганина да откраднат кръста, за да не обвинят нашите хора, и поръчайте на Вежди или на Чапа заедно с паметника на майка ми да направят един свестен кръст. Закривам заседанието.
ЗАВЕСА
На авансцената излиза духът Генадий.
Генералът: Щастлив съм, щастлив съм, щастлив съм. Макар безплътен дух и заобиколен от побъркани духове-лигльовци и от непоносимия дух на съпругата ми (като беше жива поне тялото й се понасяше, а сега от нея е останало най-непоносимото), аз съм щастлив. Как само работи синът ми. Не са отишли напразно парите ми, които изхарчих за да учи в Англия. Какви маниери, какви обноски на английски благородник и как само говори. Нито веднъж не напсува. Като си спомням аз как ги псувах всичките. Говори учтиво, но не по-малко твърдо от мене. По-голяма класа е от мен. Но и другите е дресирал. Като си спомня какви мутри бяха. Сега приличат на американски бизнесмени. И да говорят интелигентно като него ги е научил.
Но най-важното е, че синът ми има глава. Мозък. Стратег от класа. Какво гениална маневра разработи и как прозря, че именно оттеглянето сред тази пустош е печелившият ход. Вижда надалеч момчето ми, вижда възможности там, където другите нищо няма да видят. В надеждни ръце оставих организацията. В известен смисъл може и добре да е станало, че онези от КИС ме гръмнаха, та той да поеме ръководството. Други времена са вече, по-сложни. Ние, старите лъвове не ги разбираме. При комунизма беше лесно - удариш с юмрук по масата, напсуваш и решиш проблема. Нямахме конкуренция. А сега КИС, РОН, ДИМ и какви ли не групировки се нароиха. Нещата вече само със сила и власт не се постигат, а трябва да разбираш от финанси, от банково и застрахователно дело, от химия, от компютри, от интернет, от маркетинг и пъблик рилейшънс и от какво ли още не. Светът е вече за младото поколение и аз съм щастлив да видя сина ми как владее нещата, как укрепва и развива организацията, нашата организация.
Е, малко съжалявам, че не обеси отчето. Той беше единственият нормален сред откачалките, които са около мен и ако го беше обесил щеше да има поне един дух тука, с който да си кажа приказката. Като си помисля, правилно постъпи като взе експерт по религиозните въпроси, но можеше да си намери друг - гладни свещеници колкото искаш - а този да обеси, но както и да е. Не мога вече да се меся. Дух съм.
Къде ли се духнаха другите духове? Майната им. Да го духат.