Васил Дечов

 

Главилки (годежи) и женилки (женитби). Средно­родопските овчари се главьот (годят) от 25 си го­дина нататък, а се женят, когато навършат 28-30 го­дини. Но щом овчарите прехвърлят 30 си година и до това време още не са се оженили, земат вече да се считат за престарели и тогаз "трябва село да стане мукает да се уженят". До женитбата си овчарите са непорочни в нpaвcтвeнo отношение. Наистина, те чьостиш приказват безнравствени приказки и псуват, но по-на­татък от псувните не отиват. У овцевъдството се е ус­тановило убеждението, че гдето има безнравственост, там няма берекет. Който борави около овце, той трябва да е чист във всяко отношение. Когато между овчарите стане дума за пропадането на някой кехая, ако не е до­бре обяснено от какво е пропаднал, питат се какъв е бил последният в нравствено отношение. Каже ли се, че кехаята не е бил толкоз нравствен, пропадането му отдават на лошите работи, които е вършил. Овчарите не търпят помежду си другар с безнравствено поведе­ние, защото такъв принася дженебетлика си и на има­нето.

Овчарите залюбват момите лете по празниците, като гледат само вънкашността им; всичките други качества на момите овчарите узнават от домашните си, които постоянно живеят в село и добре знаят добрите и лошите качества на всяка селска мома. Овча­рите нямат възможност лично да узнават какви са мо­мите, едно, че малко време живеят в село, и друго, че момите с нероднина момци не могат сами да се съби­рат и приказват. В среднородопското население нpaв­ствеността е много строга, даже прекалено строга. На хорото мома и момък, които не са роднина, не могат да играят един до други и насаме не могат да се събират и си приказват. Ака някой момък се хване на хорото до мома не роднина, тя веднага се пуща. Не направи ли това, то старите жени ще захванат да се кикотат и да се гаврят с нея. А пък майка й и баща й ще се намусят и вечерта у тях непременно ще я мъ­мрят, а може би и ще я бият. Мома, която не е тол­кова срамежлива и за която се пръскат слухове, че се събирала насаме с някой момък, мъчно може да се омъжи.

Овчарят, който е аресал някоя мома, ако родите­лите му са съгласни да се ожени за нея, праща някоя своя роднина, обикновено сестра си или леля си, да попита момата и родителите й ще го земат ли или не. Ако момата и родителите й се съгласят, сестрата или лелята дава на момата от страна на момъка за ни­шен сребърен пръстен, 3-4 дююме или една лира, в замяна на които момата праща на момъка своя пръстен и един аглок (домашна бяла кърпа). След разменява­нето на пръстените овчарят и момата се считат за за­качени (полузагодени), но главилката още не е закре­пена. 3акрепяването става тъй: в събота заранта ов­чарят ще прати в къщата на бъдещия си дядо и баба един брав (жив или заколен) и 10-15 оки ориз и кърма. Последните ще сготвят за вечерта ястия от ме­сото и ориза, ще приготвят дарове и ще чакат мума­рите. В събота вечер овчарят, родителите, роднините и съседите му, придружени от една или няколко гайди, свирещим и пеещим се отправят за момините дворове. Там ги посрещат весело, засмяно и ги настаняват в кьошка или друга стая. Момата - главеница (годе­ница) излиза пред момарите, целува pъкa на годеника си, родителите му и всички други момаре. Майката на момъка-годеник дава на бъдещата си снаха една ре­деница 5-10 златни ирмиличета за нишен, в замяна на което момината майка дарова бащата на момъка с риза, майка му с тестемел, а другите момари с по един аглок. След това следват песните, гощавката и хорото. Ракията донася момъкът, а виното е от момините род­нини. Овчарите стоят сгодени 1-2-3, чьостиш и повече години. След една година от сгодяването овчарът носи гиздило на годеницата. При поднасянето на гиздилото има пак веселби и гощавки. Гиздилото се състои от сребърни накити, синджир с игли за пазухите, подбраник, трепка или курешница, зюнки за пояса, калченица (ко­принена кърпа), червени калеври и други неща. Освен това овчарът всяка пролет, като се връща от полето, донася армаган на годеницата си, състоящ се от зюнки, кърпи, портокали, стафиди, смокви и други неща. Тия армагани ги предава майката или сестрата на момъка. Ако годеницата е от сиромашко семейство, годеникът й купува прело и претика да си направи дарове и други вещи. Чьостиш годеникът дава на годеницата си и по няколко оки вълна. Докато овчарят се глави (годи), отношенията с годеницата му са такива: когато е хо­роводец, т. е. играе на мъжкия поводник, годеницата му се хваща на женския поводник; ходи в дома на годе­ницата си и приказва с нея, но в присъствието на ро­дителите й. Ако в някоя къща има межия или пупрелка (седенка), и годеницата може да отиде там, но ако присъствува и годеникът й. Между годеника и годени­цата не се допущат никакви волности, даже не могат да играят един до друг на хорото. Когато овчарят есен тръгне за полето, отива в къщата на годеницата си да й каже сбогом. Последната му дава чрез друга мома китка и го изпраща, но само до пътните врата на къ­щата.

След няколкогодишен годеж овчарят напуща овчарството, т. е. сам престава да пасе овце и се оженва. Овчарските сватби, както и на всички други съсловия в Родопите, винаги се извършват тържествено, т. е. с песни, свирни и гощавки. Младата невяста се завежда в нов дом, на който тя става пълна господарка.[1]*

Ако някой овчар залюби годеницата на момък не овчар и последната се съгласи да го земе, овчарят на­режда да се развали годежа. В случай че и родителите уйдисат на yмa на дъщеря си, годежът се разваля лесно. Момините родители връщат нишена на годеника, но ако последният го не приеме, въпросът се разрешава от свещеника и селските чорбаджии. Последните не земат друго решение, освен момата и родителите й да платят в двоен размер рззноските, които е направил годеникът. Обикновено тия рззноски ги плаща виновният овчар не лично, а чрез родителите на момата. След това овчарят се сгодява или по-чьостиш веднага се оженва за разоставената годеница. Но ако момините родители се не съгласят да се развали първият годеж, овчарят със съгласието на момата отсурнува (отвлича) чуждата годеница. Сурененето става тъй: овчарят на­гласява на кое място да го чака годеницата, после съ­бира неколцина свои другари и приятели овчари и тръгва с тях да краде момата. Последната, като види овчарите, захваща да вика и плаче, мъчи се уж да побегне, но овчарите я хващат за ръката и я повеж­дат със себе си. Ако момата из пътя срещне някои лица, приструва се, че не е съгласна да я крадат, плаче, търза се и се стреми да се откопчи от ръцете на ов­чаря, който я води, но като измине срещнатите лица, престава да плаче, да се търза, а си върви мирно. Щом крадците и момата влязат в къщата на овчаря, за­тварят добре вратата и се приготвят за отбрана. След десетина минути къщата на овчаря се заобикаля от нападатели. Последните се състоят от годеника на мо­мата, родителите, братята, роднините, приятелите му, родителите на момата и много други сеирджии. Род­нините на годеника носят колове, брадви и други такива и се мъчат да разкъртят вратите и влязат в къщи; родителите и роднините на момата плачат, псуват и отправят много проклетии към дъщеря си и роднината си, която ги е усрамотила. Защитниците отвътре на­сочват пищови и пушки през прозорците и дупките на къщата и заплашват нападателите да се разотидат, инак лошо ще стане. Атаката и защитата се продъл­жава най-много един час, после умьокнуват и захва­щат да се разотиват. Остава само момината майка, която си е завряла ръцете в хълбоците, плаче, превива се и се моли да я пуснат да каже само две думи на дъщеря си и сетне да прави каквото ще. Но за­щитниците не удовлетворяват майчиното желание, като й казват: "Ела утре на сватбата, сига та ни пускаме." Когато и майката се махне, защитниците и жените, които са вътре в къщи, захващат да се разпореждат за сватбата. Най-първо се дири попът, но последният изпърво отказва да венчае младите под предлог, че­ момата е била годеница и работата не била още сгу­дена (уредена). В това време доброволни посредници се мъчат да спогодят двете враждебни страни. Но ако не успеят, свещеникът и чорбаджиите изддават своето решение: виновният овчар да заплати на унижения и оскърбения годеник направените от него разноски в двоен размер и да купи за черквата 2-3 оки восък или пък 4-5 оки зехтин. Свещеникът чака най-много 24 часа желаемата спогодба. На ако след това време не последва спогаждение, венчава младите и оставя стра­ните да се разправят след венчаването. В случай че ­оставеният на пясъка годеник не желае да се спогоди и се оплаче на владиката или местния забитин, винов­никът чрез бившия си влиятелен кехая подмаже, т. е. даде някоя лира на забитина, последният посплаши тъ­жащия се, посредниците изново се намесят и след това веднага сърдитите омекноват и се спогаждат. Когато една мома се открадне с нейно съгласие, мъчно може да се извади от къщата, в която е въведена, на ако се случи такъво нещо, т. е. ако нападателите сполучат да я извлекат от къщи, веднага я предават на годеника й и свещеникът венчава младите, без да пита момата же­лае ли или не да се омъжи за годеника си. Та и го­деницата толкава се не противи, ако я предадат нa го­деника й. Тя е засрамена, омърлушена от случившето се с нея и без ропот се помирява със съдбата си, толкова повече, че и родителите й се обявяват против нея. Но, както казахме, съвсем редчиш може да се извади от къщи открадната годеница. Обикновено oткраднатата мома, била годеница или не, решава въпроса. Тя се показва през прозореца на родителите си и роднините си и казва, че каквото е тръсила, намерила го и следователно, няма защо да й се бъркат в желанието и стореното.

Среднородопските овчари се женят за моми от тех­ните или близките села. От далечни села не земат жени. Българките и гъркините от селата, находещи се в Беломорска равнина са много влюбват в нашите ов­чари, но последните отблъскват любовта им и се от­насят към тях съвсем хладнокръвно. Влюбените моми (гъркини и българки) са добри във всяко отношение, навсякъде биха отишли с овчарите, но последните ги отблъскват, защото много повече обичат родните си планини и хубавите родопчанки и защото не желаят да завеждат в селата си мома, на която родът не знаят ни родителите му, ни съселените му. Родопският овчар трябва да води жена от род, известен на цяло село, ако иска да се ползува с уважение. Инак ще търпи всякакви унижения и клепчийките жени вед­ната биха скроили много приказки, биха казали, че "гъркинята му е прикачена истер истемес.. .", други биха рекли, че е "гол (сиромах) и за пари е зел жена с фуста". Изброяват се неколцина овчари, които не са могли да надвият на сърцето си и са се оженили за моми-полчанки, но не са се върнали в Родопите, а са останали да живеят в полето. За такива овчари се пеят и песни. Един чепеларски овчар и после кехая се влюбил в една мома-полчанка и се оженил за нея, но домашните и родителите му не били благодарни от тая женитба, при всичко че жената била добра, та се не върнал вече в Чепеларе. Тая женитба била необик­новено събитие за чепеларските моми и момци, та я възпели със следующата песен:

 

Да знаиш, майчю, да знаиш,

Каква съм мума загалил

В равнону поле широку:

Тьоничка ванке висока,

Беличка още черночка.

Утирну рану станува

Равнине дворе да мете,

Метеше, песня пееше

И майци хи си думаше:

- Халал ти, майчю, ни правем.

Дену сам мела и мила,

Батю му измет правила,

Га ма ни даваш, малеле

Ваню му кехейонуму

Нах дахан, нах Чепеларе.

- Дощерю, моя майчина,

Ни видиш ли ми, дощерю.

Друшкине туф устануват,

Пак ти нах дахан да идиш.

Нах дахан, нax Чепеларе

Сас Ване, сас кехеена.

- Майчице, стара майчице,

Е си друшкине ни гльодам

Е ща сас негу да идам

Нах дахан, нах Чепеларе.

 

Подобна песен, в която тоже се споменува как ро­допчанин българин се влюбва в гъркиня и остава в Беломорската равнина, тоже се пее в Ахъчелебийско:

 

Туне ле, балну ли ти е,

Ту не ле, желну ли ти е,

Чи са е Колю заглавил,

Заглавил още уженил

За Искечюска гаркиня

. . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . .