Тротоар и кестени. Листа, пронизани от слънчеви лъчи. Човек с ръка притиска сърцето си. И тъй се е притаил към кестена. След малко той се просва върху плочите на тротоара. Не чува стъпките край него. Това са стъпки на млади госпожи и госпожици, изопнали бели шии, устремили поглед високо, малко по-високо от кубето на катедралата. Дами, заети със своите дамски работи. Те не виждаха човека, паднал на тротоара, и минаващите край него цивилизовани мъже. Мъже, чиито погледи биеха няколко педи над кубето на катедралата. Мъже с мисли, а в мислите им глобални и кардинални проблеми.
И дамите, и господата цивилизовани мъже тревожно бързаха.
За къде ли?
Като да имаха програмно задание и никой сякаш не бе програмиран да се спира при някой си, непредвидено паднал на тротоара.
Тротоар, кестени и слънчеви лъчи. Един чоек лежи на тротоара неподвижен. Чаровни жени, като самодиви в бяла премяна и елегантни мъже като ангели тичат по тротоарите, накъде ли?
Кубе на катедрала, а над него драматично се блъска в синьото небе един изплакващ глас на селска женица.
– Спрете, бре, хора! Не виждате ли, човек е паднал на тротоара!...
Храм „Александър Невски“
Септември – 1988 г.