Семейството на Лазар Тикварски изпадна в тежко икономическо състояние, откакто се изселиха от Долно Равнище и се заселиха в гарсониерата в София. Живот ли го наричат това с шейсетлевовата си пенсийка, за щипка магданоз да тича чак до пазара. Подлъга се Лазар, че и нея подлъга да си изпродадат добитъка и част от големия селски двор, за да купят на старо тази гарсонетка. Денем тя кукуваше на седмия етаж, а той ходеше в клуба на пенсионерите, за да проучи как може да се живее по градски с деветдесет лева пенсия и Пенината шейсе, та общо сто и петдесет за двама души. Зле ли им беше в Долно Равнище, прасето им прасе, кокошките им кокошки, кравата им крава, овцата им овца. Пукне ли пролет, хванат се за копривата и лапада. Сетне дойде зеленчука и накрая боба и картофите... а тука всичко на купило.
Веднъж след едно офесъбрание в клуба, Лазар завари жена си да реве. Седна да я успокоява.
– Какво ти е, ма Пено, що ревеш сега?
– Да ти опустей града, да ти опустей цивилизацията, да
ти опустеят клубовете и партиите, службите и големите ти здания... – заизплака жената насъбралия й се протест.
Когато се успокои, дойде ред на Лазар.
– Слушай, жено – рече й той миролюбиво – нали сме се разбрали, в семейството ти си народа, а аз съм партията и държавата. Казвам ти, не бой се, аз съм насреща...
– Ама Лазаре – прекъснала го стрина Пена, – аз се боя, щото точно ти си ми насреща. Толкоз години все ме прилъгваш, не ща вече. Щом съм народ, ще те сваля от власт и ще си сменим ролите. Добре, че не си продадохме и къщицата. Не ти ща маркетите, не ти ща паркетите, ще вървиш, където те води народа, хайде тръгвай за село!
София, 1984 г.