В източните покрайнини на града близо до граничната ивица, като изхвърлени от живота се мъдреха няколко кирпичени къщици. В една от тях преживяваше живота си седемдесетгодишният Дочу Лисицата. Препитаваше се от скромната си шейсетлевова пенсийка, а съжителствуваше с пет-шест кокошчици, една козичка и два кошера пчелици. Зад гърба му беше градската индустрия, а отпред се ширеха румънските салкъмови гори и тучни добруджански поля, обезлюдени по границата.
Живееше си Лисицата с кротката си бабичка, необезспокояван от държавни власти. Но... дойде денят, когато някакъв дребен дебелак отвори портата му и нахълта в двора му с кочан в ръка. Засрещна го Дочу чак пред кошерите.
– Какво искаш? – изръмжа Лисицата.
– Плащай данък за меда дето произвеждаш!
– Няма.
– За-що-о-о?
– Моите пчели не ползват държавен фураж.
– А от де плюскат?
– Ти плюскаш, а не те – разсърди се Лисицата. – Няма да оскърбяваш мушиците ми.
– Добре де, добре... от де пасат?
Лисицата посочи с пръст румънско. – Пж-ж-ж-ж през границата! – рече. – А там, шип, щип, щип и пж-ж-ж-ж обратно в кошерчетата ми и цръц на тази пита медец, цръц на онази пита медец.
– Я виж ти?! – учуди се данъчният инспектор.
– А сега си събирай тефтера и да те няма! – заповяда Лисицата. – Иначе ще им поръчам да те надупчат.
– Тъй, тъй... хитруваш значи, господине данъкоплатец... – измърмори данъчният дебелак и се запъти към улицата. При вратнята той се обърна и извика от разстояние на Дочу.
– Ще те дам на Интерпол. Ти си международен контрабандист!
Лисицата зяпна в недоумение. Не разбра думите му, но усети с душата си, че това колкото високо, толкова дебело чудовище се канеше да му стори зло. Отиде незабавно при кучето – огромен шарен пес вълча порода, откачи го от синджира и му рече:
– Я иди да го поизпратиш е оня там! Хайде, Карамане! Дръж!
Зверът изръмжа, изправи се на задните си крака и излетя към вратнята. Сетне се потириха из ливадите, като напред тичаше данъчният инспектор, а след него Караман.
Беше прохладен пролетен ден. Цъфтяха тревичките, цъфтяха дърветата! А мушиците на Дочу Лисицата спокойно си жужаха във въздуха, без да се интересуват докъде той е български и докъде румънски. Те бяха просто мушици на планетата.
Силистра, 1976 г.