За кой ли път се връщах назад в моя мъничък градец, притихнал на брега на Дунава под крилото на „Меджитабия“. Там пустееше прихлупена кирпичената къщица на Галиме. Притварях очи, за да видя отново момичето пред малката портичка. Привечер, когато бакъреният диск на слънцето се гмурнеше в дълбоките води на Дунава, Галиме дълго стоеше загледана в близкото възвишение. Погледът й изразяваше едно дълбоко мечтание. Дълго стоеше унесена. Едва когато ме видеше да вървя към нея, тя се пробуждаше. Плесваше радостно с ръце и чувах отдалече мекият й глас:
– Мишка, хайде да играем на дама!
До късно подскачахме по квадратите. Беше ми хубаво с Галиме. Тя имаше смолисти коси, изплетени в дебела плитка, паднала върху напъпилите й гърди. Имаше големи топли очи и снежнобяло лице. Всички момичета по света аз си представях като Галиме.
Омръзнеше ли ни да играем на дама, започвахме да си разказваме истории и да си мечтаем за далечни пътешествия. Замирах под нейния шепот. А тя разказваше увлекателно и с нетърпение очаквах онази думичка, в която ще прозвучи смекченото глухо „Р“. Така дочаквахме първите звезди, притаени на топлия излъскан камък до тяхната порта.
Сутрин отново ни събираше калдъръмената улица, за да ни отведе в училището. Често вървяхме с Галиме, а понякога тя ми хващаше ръката и ми казваше: „Ти си добър приятел, Мишка!“
Юнкерите от военното училище често задяваха Галиме: „Я виж, каква малка госпожичка, как сладко говори!“ По лицето на Галиме плъзваше руменина. Никой не подозираше, че е туркиня. В гимназията по български език имаше шестици и аз често преписвах от нея домашните си упражнения. Спомням си как ми казваше нежно:
– Ми-и-ишка, приятелчето ми, погледни луната. Тя има очи. Виж, как се смее.
Усещах милувката на разпуснатите й коси с дъх на ябълка. В къщи Галиме разплиташе косите си, разресваше ги и се превръщаше в малка фея.
Не знам защо обичах Галиме. Когато топлата й ръка докоснеше моята, аз се притисках до нея. Галиме не се боеше от мен и ми казваше: „Мишка, ти си истински приятел!“...
В едно махленско сражение момичетата от съседната махала се нахвърлиха върху Галиме. Спомням си, бях наблизо, втурнах се и притеглих Галиме до мен.
Момичетата се стъписаха озадачени. Разширените им очи бяха изпълнени с недоумение.
– Охо-о-о!? И такива ли ги имаме? – възкликна една от бабаитките.
– Такива! – казах предупредително – А сега изчезвайте, защото ще ви нажуля задниците с е-е там оная коприва!
Изпратих Галиме. Пред тяхната портичка тя се спря. Вдигна очи към мен, големи и дълбоки като на сърна, излъчващи топлина и нежност. Меката й длан галеше ръката ми.
– ... Галиме... искам да те имам завинаги!... – спомням си, че казах тогава на очите, в които потъвах и се губех като песъчинка в безкрайно дълбок океан.
– И аз... – каза тя и усетих устните й.
Разделихме се, когато чухме по калдъръма тропот на копита. Беше техният кон с платформата. Баща й се връщаше от задругата.
Оттогава не измина много време. Може би веднага след абитуриентския бал, една сутрин Галиме дойде в нас. Бях сам. Очите й се къпеха в сълзи. Гърдите й тръпнеха. Тя се хвърли в прегръдката ми и заплака с глас, неудържимо повтаряйки: „Не искам... за нищо на света не искам... не искам!“
След малко по калдъръма изтропаха копитата на техния кон с платформата. Орхан ага и майката на Галиме седяха отпред, а конят едва теглеше претоварената с покъщнина платформа.
– Къде отивате? – попитах Галиме.
– На пристанището – отвърна през сълзи тя. – Заминаваме. Баща ми е подготвил всичко, без да ни каже, и тази сутрин ненадейно ни вдигна.
На ъгъла конят спря и внезапно проехтя гласът на Орхан ага:
– Галиме-е-е!
– Вика ме. Той знае, че съм при теб...
Тя се притисна, целуна ме и се хвърли към вратата. На прага се обърна:
– Довиждане, Мишка... Аз ще се върна... ще избягам на самата граница. Ще дойда завинаги при теб... ти си истински приятел!
Оттогава измина много време. Но мисълта за Галиме не ме напускаше. Сърцето ми подсказваше, че тя е някъде около мен, че някога ще я срещна. В погледите на момичетата, които срещах, търсех нейните очи. Мъчех се да си я представя друга, променена, налята с младостта на узряването. Притварях очи, за да видя моята малка Галиме, но тя никога повече не се появи, остана завинаги в душата ми като сън...
Силистра, 1958 г.