Дали старецът дремеше на пейката пред портата, не беше много сигурно, защото засуканите му избелели мустаци, наподобяващи малки охлювчета, от време на време потрепваха, а това означаваше, че той не е задрямал. Лявото му око хитро проследяваше през тесния процеп на клепача движението по улицата и площада на селото. Я някоя чевръста булка ще премине, я някоя градска хубавелка ще се зададе откъм гарата. Ще привлекат вниманието на стареца и той внимателно, с тиха въздишка, ще ги наблюдава и ще му е благо на душата, защото и градската хубавелка, и чевръстата селска булка ще го върнат мно-о-ого, много години назад в младостта му. А идваха хубавелки от града, идваха да подразнят тукашните ергенчета и самотните старци със шевръкливите си походки, идваха, за да поопърлят белите си лица на селското слънце и тъничкия остър ветрец.
Дремеше старецът като стар селски котарак и надушваше отдалече парфюма на женския свят. Следеше го старецът този пъстър свят, защото нищо друго не му оставаше, освен да пооплакне някое друго око с тази вечна и неумираща женска хубост. Понякога, когато застанеше пред огледалото да се бръсне, той забелязваше, че много бързо остарява и като че ли само той остарява, а светът около него все си е млад и хубав. Очите му май бяха нагласени да виждат само младите и хубавите, сетне се връщаше пред огледалото, за да види себе си, за да усети колко малко му оставаше да пребивава на този свят.
Драго му беше, когато през площада преминеше Борето - младо журналистче, току-що завършило университета. Работеше някъде по София, а събота и неделя си идваше на село. Минеше ли през площада, Борето имаше адет да издебне хаджи Миту, да мине зад гърба му и да го сепне, като го почукне с пръст по рамото. А сетне да приклекне до стареца и дълго да човърка задрямалото му съзнание със странни въпросчета. Разпитваше го за балканската война, защо не са си взели Охрид, Тулча що са оставили на румънците. Така беше свикнал с Борето, че два дни отнапред усещаше вясването му. И сега го очакваше, ще се появи е-е-е, от там. И хаджи Миту насочи погледа си към началото на улицата, но... и този път един пръст го почука ненадейно и приятелски по рамото.
– Ха! Борка! – трепна старецът. – Я те чекам е от тамо да изникнеш, а ти, гяволе таково, пак си ме издебнал да минеш зад мене.
Клекна Борката до дядо Миту и с премижени очи заизучава мустака му. Старият котарак се разтапяше от удоволствие, будните му очи живо щъкаха насам-натам, следяха движението на площада.
– Блазе ти, Борка! – рече и го потупа приятелски по рамото.
– Защо? Тебе що ти е?
– Млад си, хубав си, сите мацета са твои...
– Е не е баш така, ама да речем... Ами ти? Що дивееш тук на село? Изтупай се в костюм, а може и по розова ризка и панталон... има дънки като за тебе, па се дигни и хайде на морето да видиш по плажовете що песок има за мазане. Що ти пречи да го сториш? Сам си, свободен си! Нищо, че си на осемдесет години, я виж германците какви са туристи!
– Не мога, сине... – рече дядо Миту през дълбока въздишка.
– Защо? Какво те вързва тука на село? Тури катинар и хайде.
– Не мога, децата нема кой да гледа...
– Какви деца, бе? – озадачи се Борката.
– Четири щерки имам, Боре. Питаш ли ме лесно ли ми е?
Този път Борката се изблещи срещу стареца.
– Айде, бе!? Ама ти имаш щерки!?
– Четири, развити, хубави! Все хващат око. Без тях не мога. Обичам ги. Е, не са малолетни вече, ама трябва да съм с тях. Нужен съм им.
Борката се присламчи по-близо до стареца и го подмуши. А хитрите очи на хаджи Миту го преценяваха през тънка усмивчица.
– Как се казват дъщеричките ти? Ще ме запознаеш ли с тях?
– Не си рекъл... Едната се казва Наска, а другата Таска. Те са близначки. Родиха се на Атанасовден. Беше слънчев, зимен ден. А те треперят, треперят като неолизани мачета. И двете с черни косици, тъмнооки.
Борката зяпна от любопитство.
– Значи Наси и Таси...
– Така е... – потвърди дядо Миту. – Третата е русокоса. Тя е с една година по-малка от близначките.
– Руса мацка, а?
– Русоляво такова некакво...
– Как се казва?
– Бобка – рече старецът.
– Как?!
– Бобка, не чу ли? Внук ми я кръсти така, че била шарена като райкин боб.
Борката се пообърка. “Какво ще е това бебе, шарено като райкин боб?!“
Дядо Миту едва сдържаше смеха си, а Борката реши, че може да е някаква луничава като шведка. Не ги харесваше тези. Той си падаше по чернокосичките с бадемови очи и бели лица.
– А четвъртата ми щерка – прекъсна мислите му старецът – се казва Гризли.
– Мо-ля? – Борката стана на крака ухилен до ушите. Приличаше на приятно измамен хлапак. – Ама дядо Мито, ти май Вече се базикаш с мене?
– Не-е-е-е – рече старецът, – аз съм сериозен човек. – Гризли я кръстихме на името на мечките Гризли, защото като яре все гледаше да се добере я до пеша на рубашката ми, я до крачола, за да го захапе и да си погризва, ближеше ми ръцете и ту си избере някой пръст да загризе. Интересно детенце беше това Гризле!...
– Благодаря за запознанството, старче, – разочарован рече Борката. Всичките ти щерки ли са били ярета?
– Е та сите! Може ли да се роди направо коза?
Щеше да му разкаже и за петата си коза на име Кротушка, дето я продаде есенеска на един циганин за хиляда лева, но погледът му улови нещо необичайно интересно и той се разсея. През площада минаваше някаква секс хлапачка с мини жуп и големи узрели бедра. Едрозърнести ананаси дуеха блузката му, подвейвана от лекия ветрец. Самата Венера!... О-о-о-о, дядо Миту как само ги разбираше тези неща. Борката също се захласна по хлапето, което я имаше седемнайсет, я нямаше. Друг път не бе го зървал по тези селски сокаци. Беше ново птиче, прелетяло от града. Идеше насам, към самите тях, сякаш за да разблъска сърцата на младия и на стария и да разгони мислите им за щерките на хаджи Миту.
Макоцево, 1994 г.