Живеехме си спокойно и мирно в нашата стара, похлупена кирпичена къщица – мама, аз и Тенчето. Никой не ни безпокоеше. Тати ни изпращаше писма от затвора по „доверен“ човек. В тях ни обещаваше, че скоро всичко това ще свърши, Братушките ще дойдат и животът на бедните ще се промени. Мен ме приеха да уча в училище „Отец Паисий“. Там учехме заедно с братчето ми. Вместо закуска – филия хляб, намазана с мармалад, ние си носехме печена царевица. Пълнехме по два джоба с кехлибарени, твърди като камъчета зрънца и хрупахме като магарета в междучасията. А тя миришеше така ароматно на печено, че децата се надпреварваха да си протягат шепичките. „Дай на мен, дай на мен! Дай ми двечки зрънца само!“
Една сутрин мама ми каза, че на детето не трябвало да давам печен „мисир“. Така, „мисир“ викахме в Силистра на царевицата. Защо да не му давам? Ами заболяло го от нея коремчето. „Детето“ беше мамино, а аз на тати. Така бяха ни поделили. Тя го пазеше като очите си, а мен хич не ме жалеше. Успокояваше се с това, че не се оплаквам от нищо, ям всичко. И зъби, и стомах здрави, камъчета могат да мелят, щом хрупам по цял ден като магаре печена царевица. Така че от този ден на Тенчето мама му слагаше в торбичката филийки, намазани с мармалад, залепени една в друга, а аз продължавах да икономисвам хляба, като хрупах мисир.
Една сутрин тръгнах по главната улица да се поразходя до пазара. Обичах да зяпам по сергиите на продавачите. Като гледам това изобилие, ми ставаше леко на душата и си замечтавах... За какво ли мислите? Ами да, и ние някой ден да си имаме от всичко в къщи. Например аз да порасна, тати отдавна да се е прибрал при нас. Ах, да... забравих да кажа, че мама отскоро постъпи на работа в кокошкината фабрика. В града откриха консервна фабрика за обработка на кокошки. Мечтаех си, като порасна, да си живея в малка, но новичка къщица някъде в полето. Да си имаме козичка, прасенце например, поне три кокошчици. Мама и тати сигурно ще бъдат стари хора и аз ще се грижа за тях. Мечтаех си да съм волна птичка, като рибарите от Татарица, добрите кротки казаци с големите рижи бради и сини очи. Да бъда безгрижен като стръкче тревица в полето и да пия росицата, която пада от синьото безкрайно небе. Да дишам дълбоко и на воля, така свежия въздух, който мирише на мащерка и босилек.
Вървях по улицата замечтан, отнесен далече от този сиромашки свят. Слънцето завираше в очите ми парещите си лъчи и аз замижавах. А замижах ли, цял се озъбвах. Искам да кажа, че изглеждах като ухилен, щото си разтягах устата така, че ми се виждаха всичките криви зъби. Ами криви са, щото не ги вадех навреме и те растяха един връз друг.
„Криви, ама здрави!“ — успокояваше ме мама, за да не се ядосвам, че някога момите няма да ме харесват.
И така, хилех се не по мое желание, а щото слънцето ме заслепяваше. Не бях забелязал, че отдолу идва един дългуч на име Вергил. Беше пет години по-голям от мене и живееше до футболното игрище. Имаше майка мащеха. Баща му беше румънец. Дълги години бил работил като данъчен чиновник в Букурещ, но когато Добруджа се е освободила, той не си е заминал, а си останал в Силистра с третата си жена. В града се носеше мълвата, че бил голям женкар, и хората го вземаха на присмех. Вергиловата майка била селянка от Сребърна, но зарязала баща му, щото бил много префърцунен, един вид много интелигентен и не можела да го трае. Така че Вергил живееше ту при майка си, ту при румънеца и се скиташе по улиците. Дочу се, че започнал да пооткрадва от тук от там. Това беше Вергил. Спря се пред мен като ми запречи пътя, сложил ръце на кръста. Досега с мене не беше се заяждал, а и аз го заобикалях. Мама ми казваше. „В рядко лайно камък не хвърляй, че ще те оплеска.“
– Ти що ми се смееш, бе? — озъби ми се заканително.
Аз продължавах да го гледам с примижани очи и ухилена муцуна, закривайки слънцето с ръка.
– Не се смея — рекох. — то слънцето...
– Лъжеш! Ти ми се надсмиваш!
– Не ти се надсмивам! Нали ти казах. Пече ми слънцето.
– Абе лайно такова, мене ли ще лъжеш! — извика той и ме фрасна по главата.
Ноктите му, дето нямаше адет да си ги реже, се забиха в лицето ми и потече кръв. Не, не заревах. Не бях и злобен, но ме хвана яд.
Той се опита втори път да ме халоса с дългата си върлина, но аз клекнах навреме и Вергил се завъртя като пумпал на един крак. Подгони ме, но къде ще ме стигне. Бягах като заек. Видях го отдалече, че ми се заканваше да ме бие, ако ме срещне пак. Аз пък на ум му се заканих, че ще му го върна това с кръвта.
На другия ден Тенчето ми се оплака, че някакъв дългуч му взел филията от ръцете и надве-натри му я излапал. Това много ме ядоса. Да вземеш филийката на едно малко и беззащитно дете? Ще го убия!
На по-следващия ден пратих Тенчето да си яде филийката на същото място под стълбището, а аз се скрих зад кофите за боклук. Не чаках дълго. Той се появи. Охо-о-о! Моя Вергилчо! Същият оня, дето ме фрасна. Той се приближи до Тенчето и рече да му вземе филията, но аз му свирнах и той се стъписа. Обърна се към мен.
– Ела! — му казах заканително. — Ела, ела!
Виках го с показалец, така както даскалиците ни викаха да отидем, за да ни залепят някоя друга плесница.
Вергил се захили, забрави за филията и тръгна към мен, висок, надменен и решителен.
Аз го пресрещнах. Изправих се досами него, повдигнах се на пръсти, че беше много висок, и така му фраснах един шамар, че той се озяпи. Не бе очаквал, че такава копърка като мен ще се осмели да му посегне.
Озлоби се и порече да ме хване, като протегна и двете си ръце, но аз побягнах. Така бягах, че го мамех да тича подире ми. Водех го насам, натам, по училищното фоайе, което приличаше на голяма колонна зала. В един момент на два метра от една бетонна колона взех, че легнах напреки в краката му. Вергил се препъна в мене и пльо-о-ос право в колоната. Леле мале, така се изфраска, че цялата я облиза. Взе да ме псува и разбрах, че си имам работа наистина с мръсник. Не, това вече няма да му го простя. Не помня отде се появи тази ярост в детската ми душа. Скочих като изхвърлен от пружина и се метнах на гърба му. Забих си ноктите в лицето му, ритах го с крака, както се подкарва магаре, пищях от злоба като видра и накрая се сетих как да победя този тромав динозавър. Захапах му ухото. От болки той изрева. Изправи се на крака, но с мен на гърба и със захапано ухо. Тичаше насам-натам и не проумяваше как да ме отлепи от гърба си.
Притъмня ми пред очите, стиснах зъби и хръс! Половината от мидата му остана в устата ми. Болката го зашемети и аз скочих от гърба му и изплюх парчето в лицето му.
– Мръсник! — извиках запъхтян не на себе си. — Ако те видя още веднъж да крадеш хляба на брат ми, ще ти прегриза гърлото, чу ли?
Как съм кряснал не зная, но той така ужасяващо ме погледна. Когато направих крачка към него, изплашен се отдръпна и хукна през вратата на училището, обзет от паника. От този ден вече не се появи. А славата ми се разнесе не само в „Отец Паисий“, но и в другите училища, че съм победил Вергил. От този ден децата ме кръстиха „Котарака“. Дори по-големите от мене казваха помежду си: „С това не се залавяй, то е диво! Рита, драще и хапе!“
Като всяка животинка на тази Земя и аз имах правото на неприкосновеност и свобода под слънцето. Омръзна ми по-силните да ме бият и унижават за щяло и нещяло, затова, че съм малък, слаб и беззащитен. Нямаше го тати, нито бати Антон да ме защитят. Не оставаше нищо друго, освен сам да свърша тази работа. Приятелчетата ми бяха все такива като мен копърки. Стефко кончето ми беше много добро приятелче и майките ни бяха приятелки. Но той беше миролюбиво дете. Нападнеха ли го, спасяваше се с бягане. Рядко ще се намери дангалак, който да може да ни хване, хукнехме ли със Стефко. Затова му викаха Конче, щото сякаш имаше мотори на краката си.
От онзи ден на битката, Вергил вече ходеше с едно ухо и половина. Срещнеше ли ме, връщаше се от пътя и заобикаляше по друга улица. В училището настъпи мир и децата спокойно си ядяха филийките в междучасието.
* * *
Един ден на пътната ни врата се похлопа. Мама я нямаше. През деня тя вече ходеше на работа в кокошкината фабрика. Отворих вратата и що да видя. Някакъв изконтен господин с черно бомбе, черен костюм, а върху бялата му колосана яка на ризата черна папионка. Очите му бяха големи, красиви и гледаха като очи на женкар. Имаше и черни тънки мустачки, ама толкова тънички, че го правеха още по-женкар. Познавахме такива, дето задяваха по центъра малките госпожички. До него стоеше леко усмихната хубава, не хубава, ами красива, много красива госпожица.
Господинът възпитано стоеше на дистанция от мен като произнесе.
– Търся господин Котарак!
Госпожицата се захихика. Явно не можеше да се сдържи.
– Какъв котарак търсите? — попитах. — Бял, черен, сив? Ние нямаме котка, че да се върти край нея котарак.
Госпожицата още повече се захихика, а господинът взе да ми обяснява.
– Господин Котарак е момче, което ухапало моя син Вергил.
– О-о-о-о, така кажи, бе — загрях най-сетне.
– Аз съм. Аз го ухапах.
– Искам да те водя на лекар — каза господинът.
– Ха!? Защо мене? Заведи него да му залепят ухото — казах дръзко и се поотдръпнах на порядъчно разстояние, удобно за самозащита. Но човекът и хабер си нямаше да ме напада.
– Но ти си бесен — каза той. — Инжекция трябва...
Госпожицата се захихика още по-неудържимо.
– Ти луд ли си, бе? Каква инжекция ще ми бият? — извиках аз и напреднах с половин крачка към него. — Махай се, че да не отгриза и твоето ухо!
Господинът явно се поуплаши, отде да знае човекът с какво животно си има работа. И отстъпвайки заднешком, взе да повтаря.
– Извинете, извинете, господин Котарак... — и хукна по улицата, като си забрави при мен хубавата госпожица.
Тя се приближи все така усмихната и ме попита.
– Как се казваш?
– Илко — рекох дружелюбно.
* * *
По-късно научих, че тя е била третата му жена и скоро се канели заедно с Вергил да заминат да живеят в Букурещ, откъдето бил и самият той.
* * *
След много, много години, когато тази неприятна история остана далече в детството ми, аз искрено съжалявах за това, което бях сторил на Вергил. От онези дни на битки и разпри, повече не го видях, а понякога, така ми се искаше, за да му се извиня за постъпката си. Но пътищата ни никога и никъде не се срещнаха. По всяка вероятност те са напуснали България завинаги, той, господин баща му, заедно с хубавата, ама много, много хубавата млада мащеха.
Тази битка остави в душата ми за цял живот горчивия вкус на едно така нежелано детство.
Макоцево, 1985 г.