Един ден видях бай Петър комшията, отдавна пенсионер, да тича подир кравата си из ливадите. Пъшкаше, хокаше я и стигнеше ли я, стоварваше върху шарения Ѝ гръб чепатата си дрянова тояга.
– Му-у-у-у... – отвръщаше му животното и тромаво хукваше без посоки, където му видят очите.
Гледах ги и се чудех. Побърка ли се този старец, от какво е пощурял, че гони така безобразно добичето. Не вижда ли, бере душа от умора?
Когато капнаха и двамата, те се спряха под крушата до моята съборетина и не можеха да си кажат малките имена.
Седнах до стареца, а той само блещи очи срещу ми, задушавайки се от умора.
– Защо я гониш?
А той на пресекулки ми отвръща.
– Преяла... Ако не си виждал преяло добиче, ето ти на, гледай го.
Чак сега усетих, че той беше много ядосан.
– Добре де – рекох, – няма ли си мярка, яде, яде и вземе, че спре?
– Има, кога пасе трева по ливадите, дето си е по закон. А тая, питай я, по ливадите ли е пасла, или е отишла да краде? Обърнах селото да я диря, а нашта се е шибнала в люцерната на Цеко Мачето. Краденото е по-сладко, не е яла, а е плюскала, без да мисли за последствията. От своето, комшу, никой не преяжда...
– И какви последствия може да има сега? – попитах озадачено.
– Смърт – строго отсече бай Петър и добави. – Ако не играе тоягата, до довечера ще умре. Търбухът ще Ѝ се пръсне.
Пъшкайки той стана и подвикна.
– Хайде, Марушке, хайде пак да си поиграем на гоненица. То е за добро.
Изправи се, взе тоягата и този път извика строго.
– Хайде! – и така я изфраска по задника, че животното жално изрева, сякаш в същия миг съжали за това, което беше сторило и побегна.
– Ще крадеш, а, нощем чужда люцерна ще плюскаш, за резил на селото ще ме правиш, малко ли ти беше цял ден да се тъпчеш, а?
И се потириха като пощурели из ливадите.
... Гледах ги с изненада и малко учуден от метода на бай Петър и си рекох.
– Бо-о-оже, че то по София е пълно с такива...
Макоцево, 1982 г.