Мъжът на стрина Мика беше градска издънка. От дете останал сирак, майка им все ги е тътрила по чужди кварити, както котка премъква котетата си от таван на таван. Омръзнало му бе да живее все по чужди къщи и взе, че си купи място на село и си направи къща. По онова време живееха в столицата в широк тристаен апартамент, но въздухът там беше мръсен и бай Генчо бленуваше за селската си къщица.
– Заминаваме! – рече една сутрин старецът и събра личните си вещи.
Стрина Мика го последва, като остави широкия си апартамент на единствения си син, разведен, със сюрия приятели и приятелки да се ширят и правят купони не пред очите на старците.
Отидоха на село, купиха кокошки и пет кози. Започна сериозна работа. Сутрин часовникът звънеше под носа на бай Генчо, за да скочи от кревата, че козите трябва рано да се издоят. След туй пък трябва да се изкарат на мегдана, откъдето ги подбират дежурните козари, за да гонят Миаля по баири и долища чак до късна вечер.
Звънеше часовникът на бай Генчо, ама вместо него сепваше се и рипаше от леглото стрина Мика. Ядосваше се на часовника и хващаше мъжа си за краката и го теглеше да става, за да издои козите. Сетне по цял ден се гърбеха редом един до друг като добичета в голямата градина. Копаеха какво ли не щеш. Двор голям, земя плодородна. Избуяли бяха и слънчогледи, и царевица и фасул. Овошките отрупани, трошаха клоните си.
Изкараха три години в селско напрежение. Ядосваше се жената, че беше уйдисала на мъжовия си акъл, та да хукне подире му. Тя беше селско момиче и знаеше какви са селските неволи. Наситила се бе на неблагодарния селски труд. Как ли някога не чакаше да навърши четиринайсет години, че да отиде в София да учи в гимназия. Отиде и не мислеше да се връща повече. Толкова й се беше отщяло селото. Ама ето на…, ожени се за градски човек и той – на село, та на село. Отново я върна тук, отново Ѝ замириса на обор. Къщата пролет се пълнеше с бълхи. Курникът бъкаше от кокошинки, а козите врещяха и те не знаеха вече какво искат. Тичаше бай Генчо като гламав, ту при козите, ту при кокошките. Накрая се бухаше със запрян дъх в смръднята на прасето. Върнеше ли се в банята, там го посрещаше стрина Мика, стиснала с два пръста носа си.
– Омръзна ми! – кресваше тя не на себе си.– Вземай си козите, вземай си прасето, вземай си кокошките и ти заедно с тях и се махайте! Умирисахте двора, къщата, душата ми се умириса…
– Къде да идем, ма Мико, като ни гониш? – чудеше се мъжът Ѝ.
– Света ловете, не ти ща козите, не ти ща прасето, не ти ща селото…
– Що не каза по-рано. Я виж каква ферма си имаме. И сирене без пари, и мляко, и месо, и яйца…
– Не ти ща фермата, не ти ща сиренето. Целият ми живот се усмърдя. Хвали село, живей в град. Като искаш селска романтика, седи си тука в смраднята, аз си отивам в града! – рече категорично Мика и този път тя си събра парцалите в куфара.
– Мико, недей така ма… – склоняваше я бай Генчо. – Я виж как спокойно си живеем тука. Мазето ни е пълно, таванът ни е пълен, оборът ни е пълен с ярета…
– Стига-а-а-а! – извика не на себе си стрина Мика. – Луда станах от твойте ярета и твойте кози. – Дой сутрин, дой вечер, сутрин вечер, сутрин вечер, няма край! Стига! Тука е козешки затвор! Искам малко свобода, искам въздух!
– Мико, ма!
– Аз тръгвам, а ти стой си тук в козешкия си рай. Не ща нищо. Една душа, една гуша.
– Мико, съвземи се ма! – порече да я възпре бай Генчо, загубил всякакви надежди с тази пощуряла жена.
Но тя зяпна още повече и от устата Ѝ проехтя неудържим протест.
– Нещаа-а-а! Умирам тука! Не ми говори повече! Чао-о-о-!
Съкрушен, бай Генчо я последва до вратата и с благ смирен глас и заговори.
– Мико, знам, ти си нервна…
– Не-е-е! Луда съм!…
И тръшна вратата под носа му озлобена, безразсъдна, хуквайки към рейсовата агенция.
Макоцево, 1988 г.