Васил Дечов

 

ОВЧАРСКИ ВЕСЕЛБИ ПО ПЕТРОВДЕН И ДРУГИ ЛЕТНИ ПРАЗНИЦИ

 

У дребното овцевъдство овчарите лете слизат по­чйостиш в село, защотo и мандрите са близо до се­лата. Пролет, като се върнат от Енидженското поле, слизат в село да се пременйот (преоблекат) и веднага след това се връщат при стадата. Единочното дохож­дане на селските овчари в село минава мълком и почти незабележено. Но у едрото овцевъдство не е така. Ов­чарите на сюрийските овце съвсем редчиш дохождат в селата си по-рано от Петровден. Но за последния праз­ник и свети Илия те непременно ще слязат в селата си. Петровден, света Неделя (7 юли) Алинден (свети Илия) са най-големите празници за цялото среднородопско население. Всеки родопчанин, където и да е отишъл по печалба, за тия праэници ще се намери в селото си. Овчарите слизат от планините много шумно. Обикновено те отлъчват по 1-2 брава, събират се по 10-нa заедно, подкарват бравите и се отправят за селата си. Пътйом те минават и през други села, едно за да се спрат у някой свой другар или друг приятел и се повеселят, и друго, да продадат кабадайлък в чюздото село. Овчарите, като наближат някое село, на­дуват гайдите, запяват, гърмят с пищовите и търже­ствено преминават през улиците. Когато наближат род­ните си села, гърмежите, песните и провикванията се усилват. Кехаите и роднините, като чуят, че овчарите идат, напълнюват бели харкоми с ракия и вино и из­лизат вън от селото да ги посрещнат. Гърмежи, свирни, песни, провиквания, майчини плачове (от радост), сестрини възклицания, детски смехове - всичко това се смесва и предава на срещата една извънредно голяма тържественост и трогателност. Овчари и посре­щачи пеещим, свирещим и гърмещим влизат в се­лото посред голяма навалица от мъже, жени и деца. Овчарите първо влизат в кехайовата къща. Кехаицата и дъщерите й весели, засмени посрещат овчарите, въвеждат ги в кйошка (гостоприемната стая), поканват ги да седнат на шарените възглавници и новите кози­неви халища и след това ги служйот (черпят с кафе, ракия или вино). В същото време кехаята слага пред овчарите един куп жйолт като кехлибар енидженски тютюн и една голяма лелка (кратуна) с барут. Овча­рите като се пусвочат (наситят с кафе и ракия), наду­ват изново гайдите, запяват, пълнят много чйостиш пищовите с барут и гърмят през прозорците на кйошка. След един-двачасова веселба в кехайовата къща, ов­чарите се разнисат по бащините им домоаве, за да се удмурйот и приготвят за по-нататъшните веселби. За­тожените майки, братя и сестри се чудят, как по-добре да угодят на милите си госте. Последните са докарали брави, донесли са масло, сирене и пр., а това е втора радост на домашните. Последните се разшетват из къщи да готвят ушмар, клин и други ястия, с които ще гощават роднините си. През празниците овчарите до обед се събират по ред във всяка овчарска къща, гдето ядат, пият, свирят и гърмят, а след обед отиват на хорото.

В Средните Родопи по големите празници, с изклю­чение тия през Богородичните и Великденските пости, се не минават без хоро. На последното присъствува почти цялото население включително старците и ба­бичките. На Петровските хора превъзходствуват всички други, които стават през годината и то поради това, че всички странствующи жители на Петровден са в селата си. Петровското хоро, както и обикновеното, изпърво се прави от момите. Последните се хващат за поясите, запяват и започват да играят. В това време няколко пихтави (слаботелесни) момчета от дюлгерското или терзийското съсловие ce хващат преди момите[1] и повеждат хорото. Ако кеменчежия или кавалжия е до­шъл на хорото, той по покана от момчетата ще разиграе хорото с свирка, но ако се не вижда такъв, мо­мите продължават и без свирня да си играят и пеят.

 

Задали са са, Мару лю,
Ут планинона ювчере
Свирещим, Марур, пеещим,
Тйонкине пушки пускащим.
В селу са хору виеше
На Маринине дворуве,
Мара хурону водешe,
Най напреж на поводникан,
Ювчерене са сдумуват,
Сдумуват още спитуват,
Кой да са фати ду Мара,
3а струненуну поехче,
За коприненине зюнчици.
Ен-кехеена са спусна,
Да си са фати ду Мара.
Мара са пусна ут хору,
Та си утиде ф женине,
Ен-кехеена румоне:
- Бегай ми, Мару, бегай ми,
Ду сига бехме руднина,
Ут сига чюзди станахме.
Дувечера ща да дойда,
Лишен ща да ти провуде,
Да ми гу ни си ворнола,
Чи ми ще сорце устана,
Та са ща Мару убеси
На бащуви ти дворуве,
На червенана ебалка
Бащу ти ще е жизона,
Жизона и жеремйона”.

--------------------

 
Мела Рада дворуве
С босил'кува метлица
С тротурова вейчица,
Де засвири млад ювчер
В чйостана гора зелена.
Фарли Рада метлана,
Метлана и вейкана
И майци си думаше:
- Мале-ле, мила малеле,
Пуста ти била метлана,
Метлана още вейкана.
Е ща, малеле, да ида,
В чйостана гора зелена,
Дену му свири млад ювчер.
Аку си ми е руднина,
Чи ща борже да дойда,
Пък ку си ми е чуждинче,
Чи ща са с негу да ида.
Лете щиме летува,
На висока планина
Пуд тйонка ела висока;
Зиме щи ме зимова
В равнуну поле широку,
Пуд високиен караач”.
Ага е Рада утишла,
Чи ни е билу чуждинче,
Ами е билу руднина,
Та са е Рада ворнала,
И майци си думаше:
- Малеле, мила малеле,
Пуста ти била руднина,
Де има юнак левентин,
Все ще е Рада руднина".

 

Когато овчарите дойдат на хорото, и гайдажията влезе в сред хорището, моми и кеменче, ако има такова, млъкват. Гайдажията, горд както всички други овчари, бавно надува гайдата и когато гайданицата писне, от­пушва запушеното с пръстта му бручило да ревне и то. Акo гайданицата и бручилото не са в хармония, гайда­жията стяга или разпуща еклемете на бурчилото, чйорка с клечица или орлов нокет дупките на гайда­ницата, залепя от страните им лойчица и пр. След това пак надува гайдата, отпушва бручилото и чйорка по гайданицата. Курдисването (нагласяването) чйостиш се продължава по 5-10 минути. През това време ве­ригата от моми и момци обикаля мълком около гайдажията и чака с нетърпение курдисването на гайдата. Когато гайдажията нагласи последната, тогава гордо гордо погледне към моми и момци, засучи си муста­ците, изругава дечурлигата, които са се събрали около него, наведе се до земята да си напраши пръстите и после захване да свири бавно и закрепено. Овчарите един по един или неколцина заедно се хващат на хорото за поясите. Последното се разширочава и окръг­лява. След един час от дохождането на овчарите и курдисването на гайдата хорото има следующия из­глед: първата (мъжката) полуверига се състои от 30­-40 момци, от които овчарите са на мъжкия поводник - ­десното крило, а другите момци до женския поводник (лявото крило). Овчарите са облечени с гиздилните си дрехи, но са по ръкави (без долами). На силяхлъ­ците им са запасани пищови, кара-кулаци (ятагани), малки ножове, харбии и всички други по-лъскави дрън­калки. На шарфетите (чалмите) им са забодени варакосани китки, а отзад връз плещите им се разстилат и развяват дългите и гъстите им чамбаси, разчесани като момски коси. На крaкaтa си носят калеври, обто­чени с широки ивици от червен мешин, или пък са по терлици (без калеври), ако хорото е направено в ня­коя суха ливада. Другите момци са по-скромно облечени и не са въоръжени. Момите, които съставляват втората полуверига, и те тоже са хванали за поясите си и са угиздени с тъмно-сини вълненици (сукмани), обточени с жълти тихели на полите; на главите си връз фесовете носят мехрами-дюлбени или варстати текстемели, а връз последните са закачени сребърни трепки: кръстовете им са опасани с алени пояси, а връз тях шарени зюнки с малки лъскави чепразе. На нозете си носят червени хлепки (чехли) или калеври връз дълги бели памучни чорапе. На опашката (крайното ляво крило на хорото) се нахватали най-дребните мо­миченца и деца. Така съставено хорото npедставлява пъстра змийнообразна дълга верига, която се върти спирално около гайдажията. Хорото околовръст е за­обиколено от множество зрители. На една странa стоят прави момите, които още не са се хващали на хорото или скоро са се пуснали от него; на друга стоят мом­ците, които тоже са се пуснали или още не са играли; на третя са насядали бабички и възрастни жени, за­обиколени от малки деца; а на четвърта са насядали кръстом ноги (по турски) стари и млади кехае, дюл­гери, шивачи и пр. Пред кехаите и другите селени са сложени бели харкуми с вино, чеверме, прясно сирене и други мезета. Един или неколцина гайдажии, тоже седнали по турски, свирят с гайди на мухабет. Един пъргав момък се върти на пета около кехаите и дру­гите стари хора и им поднася с купа или с чаша вино или бяла ракия. Момците водят подред хорото. След 4-5 обиколки, момъкът, който води хорото, залепя на челото на гайдажията сребърна или друга монета (грошче, металик, бешлик, алталък и пр.), после за­вива още един път хорото и се пуска. Когато някой момък води хорото, годеницата му или любовницата му непременно ще се хване на женския поводник (първа на женската полуверига), но до някой неин сродник. Щом някоя не роднина мома се хване на женския по­водник, когато някой момък води хоротo, това показва, че момата гали (люби) вече тоя момък. Чьостиш кехаите, бащите, майките и роднините на момците, които водят хорото, стават от местата и залепят пара на челата на гайдажията и хороводците. Това е знак, че кехаята или бащата е възхитен и доволен от своя овчар или син. Хороводецът води хорото много полекичка. Мъжете при всяко пристигане се састипат (стъ­писват) с лявата нога, а жените просто вървят. След 2-3 завъртания ходещим гайдажията променя мело­дията на рипкане, (мъжете захващат да рипкат (cкa­чат), а жените сучат (трият си ходилата на нозете у земята). След едно завъртане рипкащите хороводецът свива мъжете на баруга (колело) всред хорището около гайдажията, после развива колелото и почнува отново да води хорото ходещим. Когато последното стане големо и се закрепи, неколцина или всички момци се съгласяват с гайдата и пеят.

В това време, когато момците пеят на хорото, ста­рите, които са насядали около пълните с вино хар­коми, също пеят някоя песен, на мухабет и сегиз-­тогиз се провикват. Освен това те чьостиш изпращат виночерпеца с пълна харкома с вино да послужи момците-играчи. Щом виночерпецът влезе в хорищета, гай­дажията изменя свирнята и захваща да свири като на невяста (сватба). Виночерпецът подава на всеки момък, който е хванат на хорото, по една чаша или един кишкил вино, като захваща от хороводеца. Ако вино­черпецът не е взел кишкил или чаша, подава самата харкома на хороводеца, който, като се нажули с вино, подава на следующия до него играч, последният я подава по-нататък и по тоя начин се изредяват всички играчи с изключение на женските. Във време на пиенето овчарите се провикват, а по-пернатите от тях изваж­дат пищовите си и гръмват на возбарце (по посока към небето). След служенето (черпенето - б. ред.) хорото се продължава. Когато кехаите се кефландисат и начу­кат (напият), дават заповед на своя гайдажия да иде всред хорището, за да нагласят с другия гайдажия чифт гайди. Щом двете гайди се курдисат и брукнат, кехаите се вдигат от местата си, отиват на мъжкия поводник и се хващат най-отгоре до хороводеца. По­следният от уважение към старите дава хороводната кърпа на хваналия се до него кехая и се хваща по-на­долу сред кехаите. След хващането на кехаите хващат се на хорото още много мъже и жени, между които и  по-млади кехаици. Последните завземат женския по­водник. Кехаята хороводец първо рукнува на гайда­жиите да свирят добре, после метнува (прехвърля) хороводната кърпа на лявото си рамо, като държи еди­ния й край с десната ръка и след това гордо, гордо повежда хорото. Всички хороиграчи са хванати за поя­сите. Докато гайдите свирят на вървеж, кефлиите ке­хаи и овчарите бавно се застигат, клаткат се и главите си държат малко наведени настрана. Но когато гайдажиите захванат да свирят на рипкане (скачане), картината се променя. Хороводецът-кехая, щом чуе променението на свирнята, минутно вирнува назад гла­вата, увида (махнува) хороводната кърпа от рамото, завърта я във въздуха над главата и се провиква: хаай де! хоппа! След тоя знак всички играчи се разрипкват (заскачат) и рукат: хайда! ухху, хоппа! хайди рррр... ръха! От рипкането и клаткането насам-нататък овчар­ските чамбаси се развяват във въздуха, оръжията им заедно със селяхлъците се подмятат нагоре-надолу, краищата на дългите им ножове се удрят едни у други и звънтят, пиринчените паласки и ахламарниците дрънкат и се люшкат, земята тънти и пр. Всред тоя шюм и кипеж гайдажиите ускоряват свирнята, а на­чуканите и тьошки кехаи с всичките си сили се на­пъват да рипкат и въртят хорото. Те се навеждат, из­пъчват се назад, клекат, вият се настрани; но колко и да се пресилват и мъчат, виното и старостта не им позволяват да се движат бърже напред. Кехаите рип­кат и се клаткат на хорото, докато превратките от шалварите се спуснат и видят под поясите, т. е. до­като капнат от умора... Когато дойдат до това де­реже, те се пущат от хорото и сядат на първото си място при харкомите с виното.

След пускането на кехаите от хорото появяват се крамолите и разправиите между овчарите и другите момчета от другите съсловия. Изтиканите от кехаите момци до женския поводник, бързат да заемат първите си места. Те едни през други се надпреварват кой да води хорото. Ако някой момък от терзийското съ­словие сполучи да поведе хорото, друг момък – овчар го притица и го не оставя да стане хороводец. Трети­ - дюлгерин или калайджия се откъсва от мъжката полуверига, зема в ръката си кърпа и захваща да води хорото, като остави другите на пленгу. Момците поч­нат да се блъскат, да ce ругаят и псуват, гайдите млък­нат, момите се разпиляват, кюляфе, фесове и китки се търкалят по земята и най-сетне видиш, че всред хори­щето се е струпала цяла грамада от овчари, терзии и дюлгери. В това време кехаи, жени, моми и други сеир­джии крескат, викат и молят юнаците да се не боричкат. Но ако последните не послушат и над грамадата от юнаците се лъснат ножове, сеирджиите скачат от местата си и тичат да разтървават келешите. С предумвания, заплашвания, тързания, блъскания и други средства вчепканите за гушите и чамбасите юнаци се разделят и тишината се въдворява. Но за възстановя­ване реда на хорото някой от по-младите кехаи дава заповед на гайдажиите да свирят и сам повежда хо­рото. След едно-две завъртания кехаята поканва някой ненамесен в крамолата момък да води хорото, а той се пуща и сяда на мястото си. Къде икиндия и по-­късно кехаите и другите по-възрастни женени лица си отиват от хорото, за да продължат веселбите по кръчмите и къщите. Младите играят до заник слонце и после развалят хорото. Момите си отиват в къщи, а момците остават на хорището да играят поседница (ръ­ченица) и да се борят. При боренето момците се раз­делят на две партии: овчари и сулинаджии са на една страна, а момците от другите съсловия - на друга. Овчарите почти всякога остават победители на хорото, но на пехливанлъка чьостиш се засрамяват. Те, на­истина, са едри и здрави, но мускулите им не са твърде яки, поради неупражнението в по-тежки работи. Зи­дарите, ако и да ca по-дребни на ръст от овчарите, обаче те работят тежки работи и мускулите им са до­ста заякнали. При единочната борба (пехливанлък) зидарите-пехливани чьостиш напрашеват гърбовете на суровите овчари. В такъв случай последните се сър­дят, крещят, но няма що да направят. Зидарите, които постоянно са изложени на оскърбления от страна на овчарите, когато сполучат да надвият на всичките пех­ливани-овчари, извънредно се радват и устройват веселба в чест на другарите си победители.

След свършване пехливанлъка овчарите се събират по ред в къщите си да се гощават и веселят. Весел­бата е придружена пак от хоро. Последното се прави на широките потони (коридори), които се намират на вторите къщни катове. От тропота на овчарите, же­ните и момите се разлюлява цялата къща. Къщните хора, наречени манастирски, са по-бързи и по-тропливи. Жените по потоните не сучат, а скачат и тропат както и мъжете. Едновременно със свиренето и игрането се пеят и тропливи песни.

Алинден (свети Илия). В Средните Родопи на­всекъде по чуките и бърдата има малки или големи гармади (купове) камъни от развалени зидове. Мест­ното население нарича по-големите гармади селища, манастири и калета, а по-малките чьорквици. Последните носят названията на много светци (св. Илия, св. Дух, св. Марина, св. Кирик и пр.). Близките до селата старо­времски чьорквици се тачат от населението и в деня на празника на мястото се коли курбан и се свети вода. Населението от близкото село и близките колибаци из­лиза почти цяло на черквицата, гдето, освен извърш­ването на религиозните обряди, се устроява и голяма веселба. На свети пророк Илия са посветени много среднородопски старовремски чьорквици и празникът Свети Илия се счита от родопското население за много тьошек (голям). На ден Алинден (20 юли) преди обед моми и момци, стари и млади ходят на барчината (мя­стото, гдето е черквицата, посветена на свети Илия), за да се веселят. Момите и момците отиват пеш, а же­ните и мъжете възсядат коне и мулетa, на които са за­качени и завързани сини халища и aлено-шарени торби, пълни с хляб, клин и други ястия. Обстановката нa барчината е такава: близо до гармадата камъни (старовремската черквица) се простира една полянка, не по-малка от един декар и не по-голяма от 10-20 де­кара. Полянката е заобиколена от подкастрени и при­кършени ели или борики. Под елите на тревата са по­стлани сини халища и конски козиневи чулове. Връз халищата и чуловете са насядали във форма на много колела мъже, жени и деца. Колелата се състоят от едно или няколко роднини или семейства. Около же­ните се намират пълни торби, папуце и други вещи. Вътре в колелата над халищата са сложени пахури, буренца, шишета и други съдове, пълни с вино и ра­кия. Тъкмо в средата на полянката двама гайдажии свирят чифт гайди, а около тях се вие голямото хоро. Много моми и момци играят по терлици (без калеври), защото полянката е покрита с гъстa, но къса трева. Близо до черквицата горят огньове, а връз последните са поставени големи казани, в които ври курбанът (месо с карма, т. е. кешкек). Двадесет-тридесет метра настрана от казаните на една височина са наклекали неколцина помаци и цигани, които погледват ту хо­рото, ту казаните с кешкека. В околните горички и хал­моци турмят огньове, на които се печат чевермета за отделните семейства и за продан. Вън от полянката по стармулаците и халмоците са напъдени да пасат де­сятки и стотини изоглавени мулета и коне. Около по­следните се въртят малки момчета - ратайчета и пъ­дарите.

Мухабетите, хорото и крамолите на барчината ста­ват тъй както и на селското хорище, с тая само раз­лика, че вино и ракия има в достатъчно количество и следователно кефлиите са много повече. Къде икиндия жените, бабите и някои стари мъже се набират на гар­мадата (черквицата), гдето свещеника прави молеб­ствие и свети вода. След това жените се нареждат на две редици, обърнати с лицата си една срещу друга, поставят на земята пред себе си хляб и сирене и ломят за св. Илия да дава здраве и берекет. В същото време, готвачът ломи курбаня, като поднася на всеки човек по едно късче от уварен черен дроб. Като се свърши ломенето, от курбаня (кешкека) разсипват в нареде­ните сахани за ядене. Отделните семейства и роднин­ските дружини приготвюват трапезите и ядат така, както си са наредени на колелото, или пък няколко колелета се съединяват в едно, разместват ястията да са близо на всички и ядат заедно. През време на яде­нето само няколко моми и момци играят на хорото и то само да се не прекъсва. Като се наяде някоя мома, хваща се на хорото, а друга се пуща и отива да яде. По тоя начин всички присъствующи на барчината се нахранват, без да се прекъсне хорото. След нахранването по-старите си тръгват за село, а по-младите оста­ват и продължават веселбата още един час. И на барчината първенството е на кехаите и овчарите. Последните, като се кефлендисат, чьостиш се сборичкват с другите момчета за хороводството, а привечер сборичкванията се преобръщат на непрекъсната нàварда. Когато остане един час до захождането на слънцето, веселбата на барчината се прекратява, но нàвардата продължава. Овчарите и другите момци оше се карат и разправят. Из пътя (надолу към село) момите пеят, ненамесените в нàвардата овчари гърмят с пищовите си и се провикват, а всички други, които са зели уча­стие в нàвардата, се ругаят, фирят се (гонят), тласкат се, търкалят се из урвите, а понякога и нараняват с ножове, но съвсем леко, колкото за уплашване. На ме­стата, през които се връщат моми и момци, се валят и търкалят китки, кърпи, фесове, терлици, кюляфи и шарфети (чалми), дулами, шалове и пр. Когато мо­мите и по-мирните момци слязат в село, правят хоро на хорището и играят до мръкване. Така се захваща и свършва празникът свети Илия в Средните Родопи.

Ако се случи през големите празници (Петровден, св. Неделя или св. Илия) да вали дъжд, старите cе веселят в къщи и в механите, а момите и момците пра­вят хоро във вътрешните покрити дворове на къщите. В дворовете се играе тропливо хоро и се пеят леки и тропливи песни.