Познавах го от няколко години. Казваше ми, че сме добри приятели. Нещо повече, той ме уверяваше, че ми бил по-голям приятел, отколкото аз на него. Работеше като парторг на Централния комитет и в министерството го смятаха за най-важната клечка, защото и министърът му се плашеше. Нещата в живота ми се подредиха така, че трябваше да получа гаранциите и доверието на самия партиен ръководител или както ние тогава ги наричахме пълномощници на ЦК. Така че подписът на пълномощника горе в дясното ъгълче върху заявлението ми, което в личен състав наричаха „параф“, беше решаващ за издаването на заповед за назначение.
Не държах много на това постъпване на работа в министерството, но реших да не се отказвам от шанса. Знаех си, в противен случай роднините на жена ми ще ме изкарат най-големия глупак и затова предпочетох да ги удовлетворя.
Кабинетът му се намираше на тринадесетия етаж, така че времето в асансьора беше толкова, колкото да погадая, каква може да бъде дреболията, за която ще ме помоли, преди да положи парафа си върху молбата ми. Обади ми се по телефона лично да отида при него и да се „разберем“...
В предверието на кабинета му ме посрещна лъчезарната усмивка на момиче на моя възраст. Ако не бяха големите жьлти обеци, бих я определил като пленителна, а може би очарователна... но аз мразех жълтия цвят и ненавиждах жените с обеци от този тип. Усмихнах се кратко в отговор на подадената ми усмивка и момичето ми кимна да влизам с предимство като приятел на шефа.
Шефът беше в светлосив костюм, който приятно хармонираше със светлите му прошарени коси. Той от своя страна не ми се усмихваше, както това правеше секретарката му. Беше мрачен, сериозен, делови, с подчертана заетост.
– Какво ти е? – попитах го.
– Тъкмо за това искам да поговорим.
Седнахме един срещу друг, а между нас на масичката лежеше моето заявление, с което исках да бъда назначен, но все още без параф.
– Искам да ти се доверя – започна той, – случи ми се нещо неприятно. Хванах се с едно младо същество... Е това там – и той кимна към секретарката си. – Уж така, между другото, за разтуха... а то... Човек ли е да разбере... Така се е хванало за мене, че няма спасение, брат. Казва, че ме обичала. Ревнува ме, моля ти се, от жена ми. Настоява да се разведа, за да се оженя за нея. Казва, ти си моя истински Спартак. Иди, че се оправяй. Закъсах я, брат. Заплашва ме, че ако я зарежа, щяла да се самоубие. Какво ми дойде до главата. За къде съм с тези трима сина. А разбере ли жена ми, ще научи цялото министерство, ще ме натопи и в отдела на ЦК. Стане ли това, всичко ще отиде по дяволите... Затова те моля да ми помогнеш. Не искам да бъда груб с нея. Така трябва да направим, че тя просто сама да си отиде, да се почувствува неудобно да продължава с мене. Няма да те затруднявам. Искам просто ти да останеш насаме с нея в моя кабинет. Направи го естествено. Говори й нежно, пофлиртувай с нея, прави всичко каквото ти роди въображението. И в този момент аз ще вляза и с изумление ще кажа: „Извинете, не знаех...“ – Разбираш ли ме? Просто дреболия... но да стане фино... Така тя ще си отиде и на никого нищо няма да спомене за това, което е било. Остава ми осем месеца, братле, само осем месеца, за да навърша три поредни години с такава поверителна заплата, а съм номенклатурен работник и ме чака пенсия... искам да си отида чист...
София, 1979 г.