Три седмици оставаха до Великден. Киро Жицата не се притесняваше за приготовлението. Имаше ярета в кошарата, имаше и ракийка в мазето. Сам човек, какво толкова... Една душа – една гуша. Важното е, че има покрив над главата си. Колко хора скитат бездомни по чужди къщи. За да си платят наема, те гладуват, обречени на унизителното посягане към контейнерите за боклук... Гладно, братко не се заспива. И затова Киро събра всичко от спестените си пари, за да си купи къща. Купи я в неговото си село, че го познаваха хората. Там бяха приятелите му, наборите му, спомените му. В беда всеки ще му протегне ръка. Не е като в големия град. Купи си стара плетена къщица, измазана с кал, а отвън и вътре белосана с вар. Две стаички с антре по средата. Колко му трябва на човек...
Киро отдавна беше се пенсионирал. Видя, че в малката панелна гарсонетка за него няма място. Щерка му Ани беше последна година задочна студентка по педагогика, а баба Станка друскаше с една ръка детето й, а с другата бъркаше тенджерите да не загорят. Ръцете й работеха, но да мълчеше поне, а тя все дуднеше по него, че й пречел, че нищо не е направил в този живот. Хората какво направиха, а той?.. Ни-що!.. Една циментова гарсонетка само... Ете, за това не се разбираха. Четирийсет и пет години работи честно като електричар и получаваше това, което му се полага според разряда. А тя гледаше все ония, които крадяха и дворовете им пращяха от имане, ония, които лъжеха и грабеха. Очите й бяха все в ония с далаверите. “Гледай хората какво правят, а ти... ни-що!” Не се разбираха от младини, та сега ли, когато нощем се премятат в леглото и не ги лови сън. Нямаше угодия. Затова Киро реши старините си да прекара далеч от нея, на воля, в тишина и сладко спокойствие.
Преспа в панелката и рано сутринта хвана първата маршрутка за село. Поразшета се и откри това къще. Хераса му, че се намираше на края на селото. Гърбът му опираше в ливадите, някога житни ниви, а сега буренак. Така Киро сбъдна детската си мечта. А Станка нека си седи в панелката. Да видим сега срещу кого ще дудне. Жесток живот... Защо жените първи се отщяват? Какво стана с онези нежни и мили момичета? Защо не знаят, че за стария човек е нужна нежност, топли думи и паничка ароматна чорбица. Лютивина пареше и в душата му и нямаше лек за нея, докато не намери това къщенце, за да приюти самотната му душа. Лека-полека се сдоби с козички, яренца, няколко кокошчици и мъничко шарено паленце за звънче, да съобщава кой чука на портата. Така че отначалото сън не го ловеше от мерак да спретне къщето по свой вкус. Много труд положи, но стана. Изкърпено, препокрито, накипрено на цвят, Киро го гладеше отстрани и не можеше да му се нарадва. Докато се натутка с подредбите, Ани завърши педагогиката и взе, че се хвана на работа като сервитьорка в голям модерен ресторант. Така ставаха нещата сега в тези нови времена. Зет му отдавна я изостави, като замина за Белгия с някакви елитни кучки, за да печели евро. Трябвало му не пари, а много пари. Погреба го в душата си. Една вечер Ани намина да види баща си и се удиви от новото му царство. Каза му, че тука ще си жевее като бог. Я колко му е хубаво! Каза му, че като й писне от градската тарапана, ще идва при него да преспива на спокойствие. Щеш ли ме? Ща те, чедо, как да не те ща! Ще ти дам ключ. И да ме няма, това е и твой дом.
Другата благинка, която Киро имаше, че всеки месец отиваше в София да си вземе пенсията от банката. Не я прехвърли на село. Харесваше му да се повози с новите австрийски мотриски, меки и леки като лимузинки. Един час се чувстваше като екскурзиант. Слизаше с вапцани мокасини на софийската жепе-гара и тръгваше по измитите тротоари към банката на “Мария Луиза”. Изкъпан, пременен, с чувство на рентиер, получаваше свещенните си сто и петдесет левчета и с тях в джоба се шиткаше като тинейджър по улиците на големия град. Радваше се на подновените красиви фасади на зданията. Радваше се на младите пременени момичета и момчета. Те все бързаха... силеха се, че ще променят живота. Е, досега нищо ново под небето. Но, нека да не губят надежди. За Киро гроздоберът вече беше преминал. Сега вече оставаше само да се радва на омайното му вино, а не на горчивия пелин на Стана.
Разхождаше се по “Мария Луиза” и въздишаше с такова облекчение, като че бе преминал през минирано поле и едва оцелял по чудо. Така се чувстваше след брака си със Станка. Така се радваше на живота. Вървеше унесен. Не мислеше за лошите неща. Как черни огромни джипове крачеха като динозаври по улиците, а в тях нагли келешчета гледаха с презрение и закана, че още имаше какво да оберат в тази малка и опустошена Българийка. Ако имаше един огромен магнит, би го прекарал по цялата държавица като вълшебна пръчица, да обере тази нагла мародерска сган, да я натовари на няколко огромни кораба и да я взриви сред морето за храна на рибите. Не искаше да мисли и за пластмасовите зеленчуци, за тебеширеното сирене. Ядяха децата, а майките им, без да подозират, се радваха, че бързо растяха като бройлери. Ставаха високи, едри, огромни като зеленчуците, които ядяха. Скоро по улиците ще започнат да се движат двуноги динозаври. Американската грандомания пълзеше по света и го заливаше. Човечеството беше болно. И когато се закани да не мисли за всичко това, той се унесе в тези тревожни мисли за застрашеното човечество. Потръпна от ужас и в същия миг се сепна. За малко да стъпче една женица, приклекнала до самия контейнер за боклук. Тя се поотдръпна предпазливо, а той се стъписа. Смутен от разсеяността и невниманието си, Киро клекна до нея, за да й се извини.
- Къде блееш, бе дядка? – рече с мек добродушен глас жената. – Защо не си гледаш в краката?
- Извинявай... Бях се замислил за бедните и богатите.
- Какво има да го мислиш. То си е така, откак свят светува. Ти откъде си?
Разказа й своята одисея, а сетне тя нейната. Живеела тук наблизо в един запуснат двор на “Георг Вашингтон”. Свряла се в барака за въглища. Не може да плаща наем с тези сто лева пенсия и остава на улицата. Кооперацията е отчуждена. Напролет ще я събарят. Токът отрязан. Нощем си свети със свещ. А се топли с циганска печка. Събира по запустелите дворове дъскорляк, от контейнерите вади кашони и ги къса на парченца, събира сухи клони от изсечените дървета... и така. Няма близки. Два пъти се е омъжвала. Не може да забременее и мъжете са я напускали. По-голямата й сестра преди година починала. Сега е сама. Двайсет години изкарва в “Пирогов” като санитарка. И още петнайсет в старчески дом. Все в мръсотията, сред нещастията на хората, за седемдесет лева пенсия. “Ти как се казваш?” “Киро”. Тя каза, че е Катерина.
- Дай си ръката. – рече Киро Жицата със затаен дъх, трогнат от нещастието на жената.
Тя го погледна въпросително. Той видя, че това лице и тези очи, някога, много, много отдавна са били очарователни. Била е красиво момиче!... Какво е сторил този проклет живот с тях? Тя подаде ръката си, суха, малка и нежна някога, а сега огрубяла и захабена.
- Ще ми гледаш бъдещето ли? Да не си ясновидец?
- Не съм - каза Киро, като мушна в ръката й шумяща, новичка банкнота. – Не рови повече в тази мръсотия. Иде Великден. Купи си нещо за ядене. Цял живот си работила като санитарка. Стига погнуса. Почини си.
Затвори шепичката й. Жената се смути и в същото време се трогна, като видя в ръката си съвсем новата десетлевова банкнота.
- А бе, човек, ти луд ли си? Това са много пари! Не мога да ги приема. Не мога...
Киро й помогна да стане и те тръгнаха по улицата. Сетне отидоха да види Киро барачката. Беше потресен. Мизерия. Един миг не можа да си поеме дъх. Като светкавици запрелитаха мисли през мозъка му. Как? Как да й помогне? Нейният унил поглед, който изразяваше цялата й безпомощност, овехтелите й вече, почти износени дрешки, одърчето с похабена и избеляла покривка, съдчетата, които висяха на пирони по стените, заскреженото стъкло на малкото прозорче, склещиха душата му и той с мъка и усилие пое дъх. Идеше Великден. Как шеще да седне на софрата си, отрупана с всичко каквото е родила земята и кошарата му, гледайки тази посърнала, бездомна, осиротяла, все още жива женица. Трепна. Сети се нещо и рязко погледна часовника си. До влака оставаха още три часа. Достатъчно време. Слушай, Катеринке, запали печката и ме чакай тука. Ще дойда след един час. И той замина. След един час, проходил целия “Женски пазар”, Киро се върна с две претъпкани торби с покупки. Изсипа ги върху миндерчето и каза: “Бързам, мила, за влака.” Тук има всичко, каквото трябва за Великден. Хващай се за работа. Останалото остави на мене. Ще се помъча да те измъкна от този батак. Дано да успея... много искам да ти помогна.
Обърна се и излезе. Жената занемя от това, което той бе сторил. Не знаеше какво да каже. През тънката мъглица на просълзените си очи, смогна само да види отдалечаващия се гръб на човека, който се появи изневиделица, запали слънцето на надеждата и си отиде замислен, разтревожен и загадъчен.
Късно се прибра на село. Хапна и си легна. Затвори очи, но не заспа. Мисълта за изоставената жена не го напускаше. Пролетта идва. Скоро ще дойдат багерите, за да гребнат барачката й, да я натоварят на самосвалите, след което някъде, незнайно къде, да я изсипят като купчина трошляк.
Едва дочака утрото. Хвана първата маршрутка за София. Варадинов, само той ще свърши неговата работа. Той е един от шефовете на Главното управление на жепе-то. Селската жепе-спирка вече двайсет години пустееше. Две стаички. Стигат й на Катерина да изкара там живота си. Ще се съберат мъжете от селската строителна бригада и за няколко дни ще я очевечат. Всеки ще донесе от къщи кой черчеве, кой стара мивка. Ще сковат врата. Намери Варадинов и се втурна да му обяснява какво иска да направи за тази женица, но той не вдигна глава от бумагите пред него. Нисък за бюрото си, олисял от годините и взиращ се в книжата през няколкопластовите диоптри, Варадинов дори не се трогна. Не помръдна от мястото си. Не вдигна очи дори да го погледне. Само каза: Не може! Защо? Не позволяват нормативните документи. Не е наш служител. Иди в социални грижи. Това е грижа на кмета. Млъкни, Варадинов! Гласът на Киро Жицата гръмна като изстрел. Сякаш прозорците потрепераха. Баща ти беше свестен човек. Като селски фелдшер, той през целия си живот човек не бе върнал. Тичаше по домовете да помага на болните. Нощем се притичваше напомощ. За него нямаше ден, нямаше нощ. Разбрах колко пари струваш ти, сине майчин. Ти не знаеш какво значи нещастие. Краде от стопанството, краде от фабриката, краде от ресторанта. Направи къща като прогимназия. Благодари се, че не бях аз прокурор, нямаше да излезеш от затвора. Заплю го и затръшна врата след себе си.
На улицата запали цигара и тръгна без да знае къде да върви. Стигна до ъгъла и отново се върна до първата пряка, за да свие към управлението на енергото. Сети се за селския трафопост. И той от години пустееше. Ето една голяма стая за Катерина. Хайде, Киро, по-бързо, че скоро ще дойде Великден. Смачка цигарата и хукна нагоре по стълбите. Чука по вратите и ги отваряше нервно. Питаше за човека, който отговаря за трафопостовете. Все не го улучваше. Най-после попадна на него. Говори с мъка и молба да разреши запустелия трафопост за жената в бедствие. Но отговорът беше все един същ: Не! Не може и това си е... Отново затресе вратата му и хукна надолу по стълбите, като псуваше всички гадове по земята до девето коляно. Овладя гнева си и не се върна да го фрасне по мутрата. Прибра се на село съсипан. Пак цяла нощ не мигна. Занемари и кози, и кокошки, и куче. Само нещастната женица му беше в главата. Какво да стори? Мъчеха го безпътни мисли. Оставаше само Ванчо, кмета на селото. Беше момче на даскал Злати – Киров набор и съученик. Запустялата ветеринарна лечебница. Две стаички и дворче. Едва дочака утрото. Обади му се по телефона. С мъка му разказа патилата си. Настъпи мълчание. В слушалката Киро чу съчувствена въздишка. Усети в нея съпричастна болка. И отново въздишка, тиха продължителна. Малко след това мекият топъл глас на Ванчо. “Бай Киро, събери бригадата и тичайте в лечебницата. Ще успеете ли до Великден да я ремонтирате?” “Ще успеем!” “Тогава бързайте да я спретнете, за да приберем жената.“ “Благодаря ти, момчето ми. Много ти благодаря. Защо не беше жив баща ти, да му кажа какъв син е възпитал. Защо не беше мой син, момчето ми?..”
На самия връх Великден, петък, десет часа сутринта, Киро Жицата и шофьорчето на кметския джип, доведоха от София Катерина. Пред малката усмихната, кокетна къщичка с дворче, току-що заградено с нова поцинкована оградна мрежа, я чакаха неколцината строители, Ванчо кмета и бъдещите комшии от покрайнините на селото. Джипът спря до самите тях. От него слезе първо Киро и подаде ръка на Катерина. Дребна, мила женица, без грим и пудрила, с овехтяло палтенце, кой знае от кои години, ожулени ниски обувки с протрити разкривени токове и някога черна, но сега избеляла въздълга пола. Засрамена от овехтелите си дрехи, Катерина свенливо пристъпи към посрещачите си. Неописуема радост и изненада бяха изписани върху лицето й.
Усмихнатите лица на хората изпълниха очите й със сълзи. Двете прозорчета на къщичката, изписани като очи на момиче с черен грим, я гледаха мило и добродушно. Вратата беше отворена като за прегръдка, сякаш й нашепваше: “Ела, ела да те прегърна, мила”. Катерина почувства милувката й. Усети топлата сестринска прегръдка и в този спонтанен шепот, думите, които нейната съдбовна посестрима изричаше, че животът им може да продължи само ако са заедно. Една без друга ги очакваше гибел.
Катерина не удържа сълзите си. През тях вече не виждаше лицата на хората. Усети само силната млада ръка на Ванчо кмета, която я поведе. Киро вървеше някъде отзад мълчалив, с облекчение и тиха радост в душата си. Когато влязоха в къщичката и жената видя какво чудо са сторили тези хора за нея, каква подредба и чистота, за което тя отдавна бе загубила надежди, лишена от мечти и скромни желания, вдигна двете си ръце към лицето, за да скрие сълзите си, каза тихо и сподавено:
- Бо-о-оже... Бо-о-оже, мили!
Макоцево
февруари, 2009 г.