Доктор Перец беше хитро еврейче. Слабичък, височък, изглеждаше симпатяга в офицерската униформа на полкови лекар. Винаги любезен, той поканваше войничетата в единствената си стая, която му служеше за кабинет, и ги караше да застанат до прозореца срещу бюрото му в редичка. А в дясно от прозореца, в самия ъгъл, се намираше кабинката за събличане. На нея отгоре пишеше на латински „Patent Peres“.
Така в кабинета му се събирахме по пет-шест войничета и покорно чакахме докторът да ни открие диагнозата на заболяването, за да откачим някой друг ден отпуск по болест. Беше срещу Гергьовден. Коя войнишка душица не копнееше за домашна трапеза с пълнено агне и червено винце. Плахо влязохме шест души и като по команда се наредихме пред прозореца. Беше ни за първи път. Стори ни се, че доктор Перец доста дълго се бави. В един момент вместо него, в кабинета влезе медицинската му сестра Ани, която я имаше двайсет години, я нямаше. С порозовяло от моминско смущение лице, сестричката на Перец влезе в кабинката. Тази същата кабинка беше сглобена от винкели, за които с джамджийски маджун бяха закрепени уж матирани, ама не чак дотолкова матирани стъкла. Така че ние отвън кажи-речи си виждахме какво има вътре.
За наша изненада Ани взе да се съблича и ние като по команда се озяпихме. Бяхме остригани и на отсрещното огледало видяхме как ушите ни изглеждаха щръкнали като на котараци. Перец все още се бавеше някъде, а Ани вече преметна блузката си върху винкела и с нежни и умели движения, в които имаше грация и женственост, свали от телцето си и онази чашковидна дрешчица, която всички ние знаехме как се казва и колко много сладост и напрежение ни причиняваше, появеше ли се във войнишките ни сънища. Небрежно като парцалче и нея Ани преметна върху винкела.
А ние зяпахме в захлас през уж матираното стъкло на кабинката с полуотворени уста. Четината по остриганите ни глави беше настръхнала, а ушите ни, щръкнали този път като на млади нерезчета. Дългите тънки пръстчета на медицинската сестричка погалиха раменете й, докоснаха небрежно първо едната, после другата същност на бюста й, а ние зяпахме като невидели, подлудявани от едно сляпо и необуздано желание. Кръвта биеше в мозъците ни, а болестите ни бавно се изнизваха една част през едното, а останалите през другото ни ухо.
Когато внезапно доктор Перец влезе, ние се стъписахме. Сестричката вече беше си облякла бялата престилка върху съвсем голичката си същност и зае мястото си до лекарското бюро.
Смутени и засрамени, ние се втрещихме в доктора. Бяхме забравили за какво сме дошли. Той мина, леко приведен пред редичката ни, огледа ни подозрително и забеляза, че и шестимата в левите си джобове сякаш бяхме натикали лимонадени шишета.
Поусмихна се доктор Перец лукаво и много миролюбиво ни рече:
– Момчета-а-а, вие сте великолепно здрави. Вие просто пращите от здраве. Възхищавам ви се!... А сега слушайте моята команда: – На дяс-но! Към учебните стаи, ходом, марш!
Ани рипна от стола и отиде да отвори вратата на лечебницата. И тъй като, ако не я задържи човек с ръка, тя отново ще се затвори, Ани остана на входа да я крепи докато колонката ни премине.
И тъй с маршова стъпка ние минахме един по един до самата медицинска сестричка на доктор Перец, отривайки се в двете айсбергчета на бялата й престилка, вдишвайки дълбоко целебния аромат на пазвичката й, запомнили завинаги уханието на самия сапун ..Бебе“...
Беше десет часа българско време на двадесет и пети април 1956 г.
Русе, 1980