– На колко си години? – попита ме бай Харалампи, когато му подадох заповедта си за назначение.
– На шестнайсет и девет месеца – рекох.
Пъстрите му котешки очи ме измериха от сините платненки с пробити носове до стъкмената от стар вестник шапка, сякаш за да се спрат на опънатото ми вратле. Знаех си. Главата ми беше набодена като шишарка на това вратле. Кокалестите ми рамене под моряшката фанелка никак не вдъхваха вяра на бъдещия ми бригадир. И до ден днешен все още не знам какво си беше помислил за мен, когато черната му захабена ръка стискаше моята заповед за назначение.
Сигурно му беше омръзнало на човека да се занимава все с такива хлапетии като мене. Какво да ги прави? Мислех си. Виновен ли бях, задето съм само на шестнайсет години? Де да можех да ги прескоча. Веднага от прогимназията и заводското училище, ако можех тъй за една нощ да стана на цели тридесет и пет години, да речем, и в трудовата книжка да пише, че съм осми разряд и че имам петнайсет години трудов стаж... Друго щеше да е тогава! Щях да му бутна в ръката заповедта за назначение и ще си смуча цигарата с достойнство. Тогава пъстрите котешки очи на бай Харалампи ще ме погледнат с уважение. Ще рече „Заповядайте, колега...“ или нещо такова, с което ще ме изравни със себе си. А сега... „На колко си години?“ Какво да му кажа? Нали вижда на колко мога да бъда.
Никак не е лесно да си на шестнайсет години и да си шлосер първи разряд. Мечтаех да стана монтажник. Ето ме сега на обекта. Какъв грамаден мост от желязо, как спокойно си е легнал от единия бряг на Дунава чак до другия. Дори е на два етажа. По средата още не е съединен. Най-сетне... и аз да бъда сред тези мъже, които вечер в „Дунавски кът“ пият вино и говорят за някакви „балки“, диагонали с двеста нита, разни лебедки и зубичи. Нищо не разбирах, но усещах, че те са монтажници и имат силни мускули, щото яко държаха нитовъчните пистолети. С тях те биеха нитовете по диагоналите, така ги биеха, че ударите трещяха из цялата върбова гора като картечни изстрели и гаснеха някъде в синьото на небето.
Бай Харалампи се обърна с гръб към мен. Махна с ръка на някакъв старец, наметнат с поизвехтяла ватенка. Когато човекът се приближи, бригадирът отново ме измери с поглед и ми кимна:
– Отивай с него! Ще работите заедно.
Пристъпих, но старецът събра избелелите си вежди и каза с уморен дрезгав глас:
– Харалампи, инструктира ли момчето, че го пращаш с мен?
– Тази работа ще я направиш ти, бай Иване. Те долу са го инструктирали. Ти само му обясни някои работи... повтори му най-важното.
– Тъй ами... – заклати глава бай Иван. – Ще трябва още да му се поговори. Тук не е шега. Намираме се на четирсет метра над водата. Страшно си е.
Хвана ме за ръката, както някога в първо отделение мама ме водеше на училище. Така ме поведе бай Иван по дъсчената пътека. Тя извиваше сред гора от железни конструкции. Водеше ме бай Иван и ми говореше, че съм бил още хлапак и без настойник в живота можел съм да се удавя... да речем в Дунава. Крилцата ми, казва, били още мъхести, слаби и всеки момент съм можел да тупна от високото.
Стигнахме до някаква малка площадка, където от всички страни се събираха в голям възел няколко железни диагонала. На дъсчения Ѝ под бяха разхвърляни гаечни ключове, болтове и някаква въздушна дрелка, за която в училище бяхме учили, но не бях виждал с очите си. Пипнах я с ръка и си казах, че вече съм я пипнал, а не само да съм учил за нея наизуст.
– Седни на съндъчето – рече бай Иван – и слушай какво ще те попитам.
Старецът запали цигара, всмукна дълбоко и вдигна към мен топлите си кафяви очи.
Гледах му очите и си мислех за моя дядо на село, който отдавна беше умрял. Над лявата вежда бай Иван имаше дълбок кървавочервен белег също като на дядо ми. Само че този беше малко по-встрани. Когато е цепел на дръвника буковите цепеници, някаква треска беше цапнала дядо ми в сляпото око и без малко да го убие... А бай Иван... и него ли там бе ударила треска? Мислех си... колко си приличат добрите стари хора. Как им е хубаво, когато си имат по един такъв хлапак като мен например, за да се грижат за него.
Наострих уши, а старецът смукна още веднъж от цигарата си и каза:
– Първо. Можеш ли да плуваш?
– Мога – рекох.
– Аха... Второ. Можеш ли да стягаш гайки с гаечен ключ?
– Мога – рекох.
– Ами с този големия... седемдесет и шест?
– Знам ли... точно с такъв не съм стягал, ама като се опитам, сигурно ще мога.
– Тъй... а можеш ли дрелка да укротиш в ръцете си и да пробиваш дупки ей тука, да речем, в това желязо?
– Сигурно ще мога – рекох и започнах да кърша пръсти.
– Аха, значи се наемаш. Тогава вземи този колан и го запаши през кръста – рече бай Иван.
След малко бях облечен в новата си ватенка, препасан с колан, единия край на който закачих на някакъв препречен винкел и чаках разпорежданията на бай Иван.
– Вземи дрелката – рече той и вдигна чука над главата си. Измери с око разстоянието, положи стоманения център и удари върху него. Когато отмести ръката си, върху желязото се беше образувала малка дупчица.
– Ха сега – рече бай Иван – мушни тука бургията и натисни копчето. Ето, тука трябва да пробиеш дупка.
И аз мушнах там дебелата бургия. Едва вдигнах тежката дрелка. Преди още да натисна копчето, силите ми свършиха. В мускулите на ръцете ми нещо започна да пари. Подпрях я на гърдите си, но дръжката зажули в едно от щръкналите ми ребра. Без да искам, съм натиснал спусъка и в този миг тя измяука в ръцете ми. Напомняше ми пролет на село, когато котките се размърсуват, как се събират по кюшетата на плевните или по керемидите на хамбарите. Плачеха продължително и тъжно. Така плачеше дрелката, а бургията започна да чопли в желязото. Много бързо ми стана топло. От безсилие краката ми се подсичаха, но не се решавах да призная това на бай Иван. Върхът на бургията бавно потъваше навътре. Неочаквано машинката се задави, изрева няколко пъти изплашена, сигурно бях изкривил бургията. Затрепери и с внезапна сила ме хвърли към парапета. Маркучът се сгърчи в краката ми като изплашена змия, изпуснатата дрелка зарева още по-силно и по-сърдито.
– Не те познава – рече бай Иван, като ми подаде ръка да стана. – Дай я на мене да видиш как ще ме слуша. Страх я е още от тебе, не смее да ти се отпусне в ръцете.
Бай Иван взе дрелката, пъхна бургията в дупката и тя запя кротко и послушно. Нито му се сърдеше, нито го поритваше. Пя си машинката, човърка си желязото, докато извика с весел глас: „Фиии-у-у-у!“ Това значеше „Готово-о-о-о! Пробита е дупката!“
– Виждаш ли? – рече бай Иван. – Как ти е името?
– Ангел – рекох.
– Аха... Ангелчо... хубаво име ти е сложил дядо поп. Видиш ли Ангелчо, как си работи машинката? Не ще сила... иска блага дума, чалъм иска! И тя има душа, Ангелчо. Разбереш ли душата Ѝ, заговориш ли на нейния език, тя ще ти се довери. Ще станете приятели и ще те слуша. А сега дай един болт и една гайка да пъхнем в дупката.
Енергично подадох болт и гайка на бай Иван. Той бавно, но уверено зави гайката, а сетне аз турих големия ключ и започнах да стягам. Дълго пъшках, подскачах върху ключа и когато сметнах, че съм я стегнал, бай Иван рече:
– Дай да пъхнем тръбата на ключа и да опитаме двама.
Този път двамата увиснахме на ключа. Колко ли тежах... сигурно петдесет кила с ватенката. Накрая бай Иван рече доволно:
– Е, това е мурафетът на нашата работа, Ангелчо!
Зае се да пробива нова дупка, а мен изпрати с матерката на долния етаж за вода. Така започна нашият съвместен живот с бай Иван. Той пробиваше дупките, а през това време аз тичах с матерката за вода, или пък до лавката за банички и цигари. Сетне увисвахме двамата на тръбата и стягахме ли стягахме гайките.
На втория ден, привечер, бригадирът мина към нас, взе гаечния ключ и с една ръка започна да проверява колко здраво сме стегнали гайките. Видях само как бай Иван свъси вежди и ме смуши с лакет в реброто. Едното му око ми намигна и аз едва не се засмях. Колко ли ми трябваше по онова време, за да се ухиля. Но под ръката на бригадира всички гайки проскърцваха и се завиваха с още половин оборот. Каква ли беше тази дяволска сила? Желязо ли имаше в ръката му?
Нищо не ни каза, но почувствувахме, че си отиде недоволен. Бай Иван седна на едно препречено желязо, а аз на съндъчето, с което носехме болтовете от долния етаж. Дълго мълчахме замислени. Нямахме повече сили... Затова той не ни упрекваше... Какво да ни прави човекът. Наистина не можехме да стегнем свястно нито една гайка.
Бай Иван вдигна рамене.
– Виновен ли съм, че старея... и ти, че си още малък... – Запали цигара. Всмукна от нея, без да изпуска дим от ноздрите си, както правеше някога дядо на село. – Ти, Ангелчо, имаш ли родители? – рече бай Иван.
– Само майка. Тати е убит на фронта.
– Аха... лека му пръст, момчето ми... Сам ли си, или имаш братче?
– Сестричка имам...
– Да е жива, момчето ми... Мойта вече е свършила. Аз си отивам вече, Ангелчо... имам няколко месеца да поработя... не ми достигат за пенсия. Много съм работил, но трудът ми отивал напразно в хамбарите на чорбаджиите. Затуй сега си доработвам. Пък и силите ме оставят. А ти ще заякнеш! И гайките ще затягаш хубаво като Харалампи. И дрелката кротко ще преде в ръцете ти. Машинката не крие душата си като човека. Човек, Ангелчо, само човек трудно мож разбра. Но... и за него има чалъм. За всичко на земята, момчето ми, има чалъм.
Слънцето още не се беше гмурнало в горния край на реката, когато бай Иван рече да прибирам инструмента.
Една седмица по-късно бай Иван дойде разтревожен на монтажната площадка.
– Седни на съндъчето, Ангелчо, – рече, като сложи бащински ръка на рамото ми, – искам да те видя за последно. От утре се разделяме.
Тези думи най-напред затупаха в сърцето ми, сетне лудо заблъскаха в двете ми слепоочия.
– Защо? – попитах, притегляйки съндъчето по-близо до него.
– Харалампи ни разделя... казва, че не сме били за тази работа. Не ви е, казва, по силите, бай Иване. Гайките искат по-силна ръка, а ти си, кай, възрастен човек... момчето пък още слабичко... един вид не ни бива и двамата...
– Какво ще ни правят сега? – плахо попитах и силите в същия миг ме напуснаха.
– Мене, – рече бай Иван – ме повишават. Харалампи ми даде карнетката. Казва, ще пишеш надниците, ще броиш нитовете, ще отиваш с катера на брега за чертежи. Един вид повишава ме в чиновник... А тебе, Ангелчо – в нитовъчната група. Ще носиш кокс и ще кладеш огъня. Ще се грижиш нитовете да са все червени. А като заякнеш, казва Харалампи, ще минеш на нитовачните пистолети. Тъй ще е, момчето ми. Трябва да се разделим. Ти, Ангелчо, ще станеш монтажник... Работата ще те направи мъж...
* * *
От този ден изминаха седемнадесет години. Не забравих последните думи на стария монтажник. И все ми се струваше през цялото време, че тогава той ми каза:
„Работата, Ангелчо... само работата ще те направи ЧОВЕК!“
Русе, 1959 г.