Пред отворената тролейбусна врата чакаше момиченце, понесло препълнени торби с червени чушки. Видимо личеше, че му е трудно да се качи едновременно с двете торби. Притекох се на помощ. Взех от детето едната торба и го подкрепих с ръка да се качи.
То беше слабичко, височко, почти колкото мен. Виждах го само в профил. След като му дадох торбата, то се притули отзад в „галерията“ и гърбом към мен протегна ръка, за да перфорира билета си. От тук имах удобна позиция, за да го наблюдавам. Руса главица, на която стърчаха две плитчици като кози рогца, превързани с бели панделки, бяла блузка, под която бяха току-що напъпили..., тънка талийка, а по-надолу къса плисирана поличка в черен цвят, а още по-надолу тричетвърти бели трикотажни чорапи, окончаващи с някакви бели сандалки.
Мисля си: „Разумни родители има това момиченце, приучват го към физически труд. Добре е това, така трябва. Това е положително!“
Момиченцето се обръща към мен, усмихва се и задъхано все още ми благодари за оказаната помощ.
Този път не се усмихнах. Бях съзрял нещо необичайно в лицето му. Мислено се плеснах по челото удивен и попитах с тон, в който едва се улавяше провокацията ми.
– На колко си годинки, чичовото?
Момиченцето се усмихна пак и изрече кокетно.
– Познайте, де?
– Ами... представете си, че познавам...
– Нима?!...
– Е, да речем на тридесет и две-три...
Усмивката от лицето на момиченцето угасна. Очите му станаха тъжни и оскърбени.
...Беше забравило за ситните бръчици в ъгълчетата на очите си и двете гънки под гушката, които недружелюбно издаваха така старателно скритите под грима, нежелани тридесет и две-три годинки. Явно беше безнадеждно влюбена в някогашните си десетина години, богати с очарованието на онази сладка безгрижност. Вероятно огромната носталгия към онези безвъзвратни години я беше хвърлила към усърдието на една неблагодарна работа да заличи завинаги с грим сегашната си възраст...
София, 1984 г.