На брат ми...
Никой не разбра кога братушките успяха да построят понтонния мост на Дунава. Денем по него фучаха камиони, закрити с тук-там пробити от шрапнели овехтели платнища, а нощем громоляха веригите на танкове. Те се втурваха към главната улица на градчето, а от там поемаха в колони по прашните добруджански пътища, като вдигаха след себе си облаци от ръждива пепел.
Знаехме къде отиват. Всички в малкото погранично градче знаехме, че там далече по горното течение на реката има война.
Братчето ми беше с няколко години по-малко от мене и често майка ми казваше: „Баща ти е на фронта, ти си мъжът на къщата. Пази детето, не давай да го бият, пък и ти не го дразни!..“
Мама не го наричаше Стоянчо. Кой знае защо, всички в къщи му викахме Тенче. В махалата децата също го наричаха Тенчето. То беше нисичко за годините си, възпълничко момченце със сламени дълги косици като на момиче. Избелелите му веждички падаха ниско над топлите му бадемови очи.
Беше привечер, когато Стоянчо тичаше по нашата улица. В малкото си юмруче стискаше някакъв предмет. Детето цяло сияеше, грееха житените му коси, загарът на бузките му дъхаше на домашен сапун. Намерих си нещо! — викаше радостно.
Но когато се приближих към него, то се отдръпна и русолявите му веждички толкова ниско паднаха над очите, че те едва успяваха да процедят предупредителните си пламъчета.
– Обещай ми, че няма да ми го вземеш!
Как да сторя това, като не бях сигурен в себе си. Често неговите играчки ми харесваха повече и аз му ги вземах, след което започваха жестоки битки.
– Обещавам ти — рекох му този път миролюбиво.
И малката пълничка като козуначе ръчица се разтвори доверчиво.
Наистина в нея имаше патронче — мъничко като желъдче, неизстреляно. Не беше фалшиво. Капсата му нямаше дупка... значи е пълно с барут.
Върнах му го, но горях от желание отново да го взема.
– Какво ще го правиш?
– Каквото си искам. Мое си е!
– Добре де... — рекох и тръгнах с него.
Побоях се. Какво ще го прави? То е дете, ще полюбопитствува какво има в него и току-виж, захапало с млечните си зъби калайчето. А може и да му хрумне друго... да речем с пирон да чука по капсата или пък да го пусне в печката.
В това време сякаш брат ми предусети намеренията ми и отново се отдръпна.
– А ти къде отиваш?
– С тебе — рекох.
– Не те искам, ти ще ми откраднеш патрончето.
Не зная как съм го погледнал тогава... Колко ли уплаха и добрина е имало в очите ми, че то в същия миг сякаш съжали за упрека си, приближи се до мене и ме попита:
– Бате, какво ти е?
– Нищо... — рекох и сложих ръка на рамото му. — Искаш ли да се поразходим до кея?
– Искам.
Не смеех да му говоря за опасенията си. Ако му кажех да не го пуска в печката, той щеше да направи точно обратното. Ако река със сила да го измъкна от ръцете му, току-виж, го е натикал в устата си. Нищо друго не оставаше, освен да вървя навсякъде с него, докато го залъжа и му го взема незабелязано.
Дълго вървяхме така. Тенчето държеше патрончето, а аз вече му говорех за други неща. Отидохме на кея. Бакъреният диск на слънцето беше потънал наполовина в реката. Водата сякаш кипеше, водните изпарения образуваха тънка мъглица, която заливаше зеленчуковите градини и крайбрежните върби. Някъде в покрайнините извиваше опашка тънък дим. Там беше се разположил лагерът на червеноармейците. Огънят постепенно се разпалваше и се издигаше над тъмната линия на хоризонта, ближейки с оранжевите си езици синьото чело на небето.
Тенчето също гледаше към лагера и си мислеше кой знае за какво. Чуваха се викове и песни, руски песни... Ние, децата,често посещавахме войнишкия лагер. Там те почиваха ден-два и пак поемаха нагоре срещу течението на Дунава.
В този миг брат ми плесна с ръце и извика:
– Измислих!...
– Какво?
– Ще го подаря на някой войник. Искам моето патронче да бъде като златната рибка... да му носи добро!...
Прибрахме се у дома. Зарекохме се да не казваме за това на мама. Докато тършувах по тенджерите за ядене, брат ми успя да скрие от мене патрончето и с успокоена душица седна на миндера.
– На, виж, няма го! — каза закачливо и ми навря под носа разтворените си длани.
Едва дочакахме утрото. Хапнахме надве-натри и изтичахме на улицата. Горяхме от нетърпение да подарим патрончето. Застанахме на ъгъла до джамията — на самата главна улица. Оттук денем и нощем минаваха червеноармейски колони. Те пееха също като нашите фронтоваци, когато ги изпращахме. Отиваха нататък със строги, огрубели от студовете и потъмнели от слънчевия пек лица. Едни отиваха, а други — тези, които лагеруваха край града — се разхождаха по тротоарите, гледаха по витрините и някак тъжно въздишаха.
Дълго се суетяхме. Брат ми все още не можеше да си избере войник. Всички те му изглеждаха еднакви и му се искаше на всеки да подари по нещо, а имаше само едно патронче. Тръгна към Дунавската градина. Аз го последвах.
– Искам да прилича на тати... — рече неочаквано брат ми с вглъбен мечтателен поглед.
Приближихме се до самия понтонен мост, от който извираха все нови и нови червеноармейци. Най-после брат ми се спря. Бе забелязал някакъв човек с прошарени светли коси, гладко избръснато лице и засукан много голям мустак. Човекът беше облечен във войнишки дрехи, които никак не му подхождаха. Беше възрастен и угрижен. Опрял рамо в кабината на камиона, той пушеше цигара и гледаше потока от военни части, който преминаваше по моста. Войникът ни забеляза и се усмихна. Брат ми пристъпи към него неуверено. Братушката клекна, протегна ръце и взе детето в прегръдката си.
– Милоы, синок... как тебя зовут?
Гласът му беше такъв като на тати. Говореше разбираемо... пък и от дядо Витя — Волженския казак, който от край време живееше в нашата махала знаех някоя друга руска дума.
– Стоянчо — рекох аз отстрани. — Стоянчо, но му викаме Тенче, а иначе дядо поп в кръщелното го е писал Стефан.
– Стефан! — с неочаквано удивление извика братушката. — Какой хороший мальчишка, у меня ест син Стьопка... как много ты пахож на него.
– А ти как се казваш, чичо? — попита го брат ми и в гласчето му запяха радостни звънчета.
Войникът още по-силно притисна детето до гърдите си и дълго мълвя нещо неразбрано, нещо тъжно... Сетне извади някакво омачкано парцалче от горното джобче на гимнастьорката си, с крайчеца му изтри мокрото от ъгълчетата на очите си и прошепна.
– Дядя Аркаша, синок... из Тамбова... — рече човекът.
Станахме приятели. Той пусна брат ми на земята, отвори кабината на камиона и от там извади овехтяла сухарна торба. Постлахме на тревата вестник и братушката сложи върху него салам, сирене, хляб, консерви и още много лакомства. Когато всичко беше готово, червеноармеецът ни покани на трапезата. В този миг брат ми се сети за патрончето. Извади го от джоба на късите си панталонки и протягайки ръка към човека, каза:
– Чичо Аркаша, вземи... подарявам ти го... за спомен...
– На памят... — рекох аз, за да ме разбере човекът.
– Ну, Стьопка, спасибо... на память, гавариш...
Може би детето искаше още много думи да му каже, но те останаха в него, удавени в кипежа на детското вълнение. В една пауза, когато брат ми преглътна и преди да лапне ново парченце салам, братушката нежно погали със загрубялата си ръка русата му главица. Сетне извади войнишкия си нож и с острието написа върху гилзата „Болгария — Стьопка.“
Когато се разделихме с чичо Аркаша, обещахме си пак да се видим, докато неговата част е в нашия град.
Нямахме търпение. На другата сутрин го потърсихме. Мама остана в къщи. Този ден тя не отиде на работа в консервената фабрика. Сготви яхния с пиле, изпържи син патладжан, сетне изтича до стрина Фота да вземе назаем шише вино и се приготви да посреща гост.
Отидохме на същото място в Дунавската градина при понтонния мост, но камионът на чичо Аркаша го нямаше. Алеите сякаш изведнъж бяха опустели. Помислихме да не би да са се преместили на лагер край зеленчуковата градина. Как ще го намерим? То беше далече, извън града. Ще мине обяд, докато стигнем. Мама дълго ще ни чака на трапезата, ще се тревожи, защо все още не сме завели братушката. Но не се отказвахме. Минахме през града, внимателно оглеждайки всеки срещнат руснак. Ако аз пропуснех някой, Тенчето го улавяше с поглед и тихо ми казваше:
– Не е този.
Излязохме извън града и дълго вървяхме по крайбрежието на Дунава. Слънцето вече захождаше, когато стигнахме на мястото, дето вчера имаше войнишки лагер. Там също беше пусто. Нямаше жива душа. Забелязахме близо до гората да пасе магаре. В тревата на една могила лежеше човек.
– Кого търсите? — попита ни стопанинът на магарето.
– Един братушка, — каза брат ми и очите му се пълнеха с топла влага.
– Тук вече няма братушки, момчето ми, — каза човекът, — рано тази сутрин те заминаха.
– Къде? — попита детето.
– Към Драва поеха...
– Къде е то? Далече ли е?
– Далече е... много далече... те заминаха с камиони, с танкове и катюши вървяха след тях...