1.
Движим се по дългия коридор на втория етаж в дъното, на който има остъклена врата, а върху нея табелка с надпис: „Фина механика“. Ето, чувате ли? Там се пее! За акомпанимент служи тихото бръмчене на часовникарското стругче, а останалото са петте мъжки гласа на бригада „Фина механика“. Отваряме вратата. Разрешете ми да ви представя: над часовникарския струг, който се намира зад вратата, е приведен Владо Геров, мъж на полусредна възраст, както казват, прехвърлил трийсетте, но под четиридесет. Владо има мургаво лице с бенка на дясната буза (това ми е чара, обича да казва). Косите му са леко прошарени, за да лудеят по тях мацетата от най-новата реколта.
Владо не пееше, защото той беше живият мозък на бригадата. В такива моменти на труд и веселие, той разсъждаваше за бъдещия разцвет на бригадата. Още нещо, което може да се каже за Владо, е това, че той през свободното си време пописваше някоя и друга дописка, против някой друг началник. Или както се изразяваше Хипо: „Владо освобождава мозъка си от натрупана излишна информация“. Трябва да съобщим, че Владо на сериозно беше кореспондент на в. „Работническо дело“ и това създаваше респект у бай Дечо Мазния – натрапения бригадир на момчетата от бригада „Фина механика“.
Ето го и Хипо. Той стои в дъното на ателието, затрупан с редукторчета, които трябва да разглоби и установи диагнозата им, след което да ги разхвърли по членовете на бригадата за ремонт. Истинското име на Хипо е Колю Диански. Той е възпълничко, ниско момче, върнало се от казармата преди две години. Сега Колю е секретар на комсомола на цялата Централна лаборатория и е най-голямата капия на бригадата. При разговор той внимателно ще ви изслуша, без да трепне нито едно мускулно влакно на лицето му. Вие ще наблюдавате видимо една хрисима физиономия с кротки кафяви очи на овчица. След като ви изслуша обаче, ще поклати глава одобрително и внезапно, съвсем неочаквано за вас ще изпищи, така както може да изпищи жена, когато е видяла в полата си мишка. Този писък ще прониже въздуха в малката работилничка, след което лицето му ще се разтегне в идиотска усмивка. Миг след това ще изчезне и тя, тогава Колю ще каже на събеседника си съвсем нормално:
– Ти си бил голям кретен, след като си позволил на началника да те унизи.
След всичко това вие отново ще наблюдавате една постоянна свещеническа маска върху лицето му, през която трудно може да се проникне в неговата същност.
Кой знае защо Иван го кръсти Хипопотам. Може би защото изяждаше на закуска по осем понички, а може би за това, че беше заобленичък, непроницаем, със странни навици да пищи като тропическо животно.
До Хипо беше бюрото на Иван Василев Геренски, висок метър и осемдесет, щиглец, яде по три банички и две кисели млека на закуска и всички мацета в бели престилки, които минават по коридора край отворената врата на „Фина механика“ го знаят като „Ох, на бате Ванчо!“ От своя страна той коткаше едно момиченце, току-що завършило единайсти клас, което често идваше тук и нищо друго не можеше да прави освен да се усмихва на всички, а най-много на батя си Ванча. Иван го лъжеше, че има ранчо в Пирдоп и лека кола, която го чакала на митницата. Момиченцето все му се усмихваше и никой не можеше да разбере вярваше ли на Иван, или не.
Хипо веднъж се пошегува като му каза, че бате му Ванчо е постъпил в болница, за да се полекува от социална придобивка, получена при интимна среща с една изискана мадама от конструктивното бюро на завода. Но момиченцето и тогава се усмихваше, от което никой не можа да разбере вътрешните му реакции. Тогава Хипо изпищя от възхищение и в същия миг момиченцето стана любимката на лабораторията. То се казваше Вили.
До бюрото на „Ох, на бате Ванчо“, беше работното място на Горан Дъртия. Това му прозвище залепи Хипо. Те бяха съученици от техникума по фина механика, връстници, но Горан имаше дрезгав бас на пияница, слаб, сух и все дремеше до радиатора като мършав домашен котарак. Пушеше долнокачествени цигари, от които миришеше на циганин, а събуеше ли си обувките, прогнилите му от влага найлонови чорапи, предизвикваха скандал.
– Моля ти се, Иване – викаше Хипо, – занимай се с този екземпляр. Трябва да го изпратим в санепидстанция за обеззаразяване и обезмирисване.
– Ще му изкараме само краката навън през прозореца – казваше Иван. – Иначе Дъртият е ценен кадър за механиката.
Дъртият беше от пограничните трънски села и често дрезгавият му глас скрибуцаше някаква труднопреводима трънска песен.
Петият член на бригадата беше Асен – среден на ръст, с подчертана атлетическа фигура. Яко българче, което често се къпеше под студен душ и никога не употребяваше хавлия или кърпа за изтриване. Така си стоеше като спартанец, докато тялото му се подсуши само. Асен единствен нямаше прозвище, защото беше сериозен и много рядко се смееше. Работеше като мравка и решаваше всички спорове само с едно изречение: „Стига толкова!“
Негласно в бригадата той беше силата на справедливостта. Това са петимата герои на бъдещия ни разказ. Но преди това елате с мен в съседната стая, където е шестото момче, полугерой, за който много е важно да се шарнат няколко щрихчета. То има благородно добродушно бяло лице и кестеняв кичур върху челото и му подхождаше като на селско ергенче. Казваше се Гошо. Той е часовникарчето на лабораторията. Гошо също е съученик на останалите момчета. Живееше при родителите си в едно от близките села. Никога няма да забравя оня момент, когато баща му го водил по етажите на ЦУМ, за да му купи ученическа униформа. Дълго обикаляли от щанд на щанд, обличали и събличали костюмчетата. Толкова много народ на едно място никога не бе виждал, такава задуха и притеснение. Сърцето му се свило като на зверче и докато му мерили куртката, Гошо взел, че припаднал върху щанда. Оттогава се заклел повече в град да не стъпва. Сега Гошо си живее на село и оттам всяка сутрин пътуваше с влака до комбината и вечер се връщаше. Толкова за него.
Срещуположно на Гошо е негово величество бригадирът бай Дечо Мазния. Това е дребен, пълен човечец с малки очички, които почти се скриваха в розовите тлъстини на лицето му. Рядко се усмихваше, но тогава, когато се наложеше да се усмихне (то беше в случай, когато началникът на лабораторията благоволеше да посети бригадата), байдечовата усмивка биваше студена и изкуствена. Тогава очичките му сякаш се подпираха на лакти, за да се измъкнат от кладенците на розовите му тлъстини, ставаха чевръсти, оживени, угодничеви. Гласът му беше гладък, мек и сладък, като на свещеник и момчетата го нарекоха Мазния.
От тук започна своето невинно начало историята, която ще ви разкажа.
Да се върнем пак пред остъклената врата, върху която има табелка с надпис: „Фина механика“. Момчетата пеят, всеки със своя глас, Дъртият скрибуца, Хипо пищи, Иван като след две мастики в „Шанхай“, Асен бръмчи. А стругчето на Влади извършва своя съвестен акомпанимент.
Пееха: „Ако зажалиш някой ден за момини устни.“ В съседната стая Мазния слуша и се коси, като смята, че те нарочно пеят, за да го ядосват. Той излиза и тръгва по коридора, където среща шефа на Централна лаборатория – прошарения и олисял инженер Димо Борсуков.
– Какво става при тебе, Дечо? – сърдито попита Борсука.
– Нали чувате, другарю Борсуков... – мънка Мазния.
– Какво чувам... Ти за лукова глава ли си там? Това лаборатория ли е, или кръчма? Какво са се разпяли? Ако им е много весело, да вървят да стават клоуни в цирка.
– Вие по-добре знаете, другарю началник. Аз съм безсилен. Там са лидерите на комсомола, на спорта. Не можеш зъб да им обелиш. Щом вляза, млъкват и започват да се споглеждат. Щом изляза, започват да хихикат или да пеят и то все тая. Не се засрамват дори от възрастта ми. И то стана, откакто уловиха твоя Хари да взема жицата.
– Хайде, стига глупости. Моя Хари, той им е все в очите. Измислили са го, за да ме оклеветят.
– Той нали от нея ми направи инсталацията на москвича. Същата е като нашта, многожична...
– Ти си се уплашил. Защо им вярваш? Хари си я купил от магазина. Що му трябва да взема от лабораторията?
– Знам ли...
– Трай си ти! – рече заканително Борсука. – Аз ще им го върна тъпкано. Те имат предизвикателно държание с ръководството, но бързо ще си оправим сметките. Няма да я бъде тая. Ще дойде и моят ред.
Той тръгна към канцеларията, но се сети нещо и отново се спря.
– Слушай, я кажи на най-възрастния от тях да дойде при мен.
Мазният кимна и с непривична забързаност се завтече към стаята на момчетата. Отвори вратата. Песента секна. Погледите им бяха забодени в бюрата. Кроткият глас на Мазния каза смирено:
– Който се чувствува за най-възрастен от вас, да се яви при началника, веднага!
Излезе. Хипо стана.
– Оха, ново двайсет. Пак става нещо, момчета.
Владо се завъртя на въртящия стол.
– Борсукът ме кани на дипломатическата маса.
– Ще отидем заедно! – каза Хипо. – От комсомола не може да се пазят тайни.
Хипо се измъкна от бюрото и кимна на Владо да вървят. За какво ли го викаше началникът? Просто недоумяваше. Конфликтът с Хипо вече им беше известен. Това бе случаят около характеристиката на Хари – зетят на инженер Борсуков.
...Случи се преди година. Хари бе определен да кандидатствува в университета. Това решение взеха само Борсука, Мазния и леля Сия – профпредседателката. Партийният беше в продължителен отпуск по болест, а Колю Диански като комсомолски секретар и хабер си нямаше за това. Никой не го попита, какво мисли той, или поне какво е решението на комсомолското бюро. Решиха си и Хари започна да си готви документите, но котка му мина път. Колю отиде в районния комитет и го натопи на първия секретар, как Хари под закрилата на бабалъка си изнесъл от лабораторията около двеста метра кабел и при това многожичен. След това как е изработил на Мазния елинсталацията на москвича му. Също така как по цели седмици не се весва в работата, Борсуков го оправдава, като казва, че уж го изпратил някъде. Къде? На вилата му в Бояна, да бърка вар и помага на мозайкаджиите. Бабалък му подусетил, че Хари е наблюдаван от момчетата, решава да го изпрати в университета, като се мъчеше да го уреди в редовния курс. Така по този начин той бе решил да го махне от очите на комсомолчетата и особено от погледа на дописника. Борсука се безпокоеше от зоркото око на дописника. И как ли не се стараеше да намери общ език с него, за да поуспокои нещата около зет си, но все не му се отдаваше. А и онзи глупак, Дечо, как можа да се изпусне, че Хари му правил инсталацията на москвича. Сякаш някой го бие през устата да се хвали. Ето ти сега неприятности. И Борсука бързаше тихомълком да изпрати документите на зет си, но случи се непредвиденото. Колю написа открито писмо до института с копие до Централния комитет на комунистическата партия от името на комсомолското бюро, като изложи всичко онова, което бабалък му бе скрил. Как крадци и далавераджии се подреждат с връзки да влязат в университета, а за тях обикновените работници – не може. Вероятно писмото бе попаднало на свестни хора, които разследваха случая и не позволиха на Хари да се промъкне в университета. Тогава Борсука реши да го премести на работа на друго място.
Така той изчезна от лабораторията, но на негово място остана мълчаливата ненавист на бабалък му към Колю Диански и цялата бригада „Фина механика“.
2.
Беше дошло времето на Борсуков, както сам той се изразяваше. Върху бюрото му стоеше списъкът на младежите, които ръководството трябваше да утвърди за следване във висше учебно заведение. Тук бяха имената на Асен и Иван, които бяха решили не на шега да опитат в МЕИ-то. Борсуков взе червения флумастер и старателно ги зачеркна от списъка. „За назидание – каза той. – Нека да се научат да не заничат в канчето на шефа си.“ Още не можеше да прости на Колю за откритото писмо. Той определено го ненавиждаше и с нетърпение чакаше да се завърне партийния секретар, за да му предложи незабавно да смени Диански. Борсуков си даваше ясна сметка, че ако това не станеше, Колю ще продължи да се занимава с историята на зет му. Ще я раздухва дотогава, докато предизвика апетита на стопанска милиция и ето ти вече дебела работа. За това реши да започне обработката от Владо. Той беше, общо взето, разумен човек и с него неведнъж бе намирал общ език по някои въпроси, въпреки че никога разговорите не завършваха в полза на Борсуков. Благосклонността на Владо да води спокойни разговори, беше сламка, за която Борсуков се мъчеше да се хване, за да изтегли на своя страна поне един от групата. Веднъж беше видял в стола на Централното управление Колю да обядва с един цивилен служител на стопанска милиция и изтръпна.
„Това момче ще ми навлече голяма беля“ – си каза и трескаво започна да мисли как да се освободи от него, както и от Владо дописника.
Все му се струваше, че целия този огън го подклажда Владимир. Той ги съветваше с кого да разговарят, какво да предприемат. Основателно се безпокоеше от срещата на Колю с човека от стопанска милиция. Ако другите не знаеха или само подозираха, то той, инженер Димо Борсуков не можеше да излъже себе си, че пепелината, с която зида вилата си в Бояна, не му беше докарана от комбината срещу половинка сливова домашна. Същото шофьорче без нито стотинка му докара три пъти готов бетонов разтвор за първа и втора плоча, пясък от силозите и още колко неща. Цялата механизация на гаража, в която дъщеря му беше диспечерка, се бе пренесла в Бояна. В този момент на възпоминания, той сякаш виждаше очите на Владо дописника, които го питаха:
„Батенка, накъде отиваш?“
На вратата се почука. Борсуков вдигна глава и се изненада, че Владо Геров влезе с Колю Диански в кабинета му.
– Тебе не съм те викал! – грубо каза Борсуков, като стана на крака.
– Тайни от комсомолската ортанизация не може да има – миролюбиво отвърна Колю, като се приближи до бюрото.
Борсуков стисна зъби. Погледът му беше пълен с ненавист, но този път напрегна всичката си воля, за да се овладее и сдържано каза:
– Имам личен разговор с него. Ти не си ми нужен.
На Колю то прозвуча като: „Слушай, махни се от очите ми веднага!“
Останаха сами. Борсуков предложи на Владо цигара, но той му отказа.
– Знам, че Дечо не го обичате – започна шефът, – известни ми са много работи, но ми кажи какво да направя? Той е най-добрият от всички ви.
– Е точно това пък не е вярно. Ето, че не познавате работниците си – каза Владо раздразнен. – Асен например е много по-добър от него. И не само той. Всички момчета са средни техници, с добра квалификация, умеят и имат законното право всеки от тях да бъде бригадир. Бай Дечо е кръпка в нашата бригада. Това би трябвало да разберете и да не го поставяте в неудобно положение. Както личи, той през целия си живот си е служил с доноси.
– А вие пък тука грешите – апострофира го Борсукът. – Това е грозна дума, защо трябва да я произнасяш? Той не е бил доносчик, а просто примерен служител, съвестен, работил е тясно с началниците си. Той е бил задължен да докладва в ръководството за нарушенията. Това защо го наричате донос в лошия му смисъл?
– Доносът има само един единствен смисъл. Той е донос, защото си е донос. Такива хора не ги обичаме.
– Това е твое убеждение. Ние тук не сме дошли да философствуваме върху ролята и задачите на ръководителя, а да даваме производство. Аз те моля като по-разумен от тях, вземи и им повлияй да не се занимават с глупости, а да си гледат работата.
– Кой ви е казал, че не си гледат работата? Та нали нашата бригада изкарва премиите на цялата лаборатория. И не виждам в какво е нужно да им се повлиява! Що се отнася до амбициите на Колю да изобличи кражбите на Хари, той е прав и това е задължение на всеки гражданин на републиката.
– В какво? В какво ще изобличи Хари? – занервничи Борсуков.
– Слушай, шефе – каза Владо с някакво странно чувство на парламентьор, – дай да играем с открити карти. Не Колю е черната овца, не ние от „Фина механика“, а вилата ти в Бояна – тя е мръсотията, която би трябвало да тежи на съвестта ти.
– И ти ли така мислиш?
Борсуков стана и стисна юмруци.
– И аз – Владо се отстрани от бюрото на началника. – Вие мислите, че хората са слепи. Ние разполагаме с факти и аз мисля, че случаят е узрял за прокурора.
– Вън! Вън, гад, такъв!
Борсуков крещеше не на себе си. Той заобиколи бюрото си и обезумял се хвърли върху Владо, хвана го за яката на рубашката и яростно започна да го тласка към вратата. Ала в това време тя се отвори и Колю се втурна към двамата, хвана Борсуков и му изви ръцете отзад.
– Не си позволявай, шефе! – каза му с онази присъща само за Хипо спокойна дързост. – Времето наистина е узряло за прокурора. Ако имах шмайзер и имах право, още сега бих те очистил. От такива като тебе България не може да изправи гръб.
Те излязоха възбудени от стаята на Борсуков. Момчетата ги очакваха с нетърпение, за да разберат как е протекъл разговорът.
– Какво? – попита Иван.
– Идиот! – изпищя Хипо. – Кръгъл идиот! Прави опити да вербува Владо на негова страна. Глупак. Къде отиваш, бе мой човек?
– Не е глупак – изръмжа дрезгавият глас на Дъртия, – хич не е глупав, щом се е сетил по този начин да си направи вилата в Бояна. Мазният беше ли там?
– Не.
– Имената ви, Асене, са задраскани.
– Той ли свърши тази работа?
– Предполагам.
– Какво да правим сега? – попита Колю Диански. – Тук повече не може да се работи. Не може да се живее така. Борсукът вероятно има горе свои хора, които го крепят.
– Предлагам някоя вечер да му направим мечка с чувал – каза Дъртия.
– Това не е достатъчно – забеляза Иван. – Дивак от бой не разбира. Пък и ние не сме разбойници.
Погледите им се обърнаха към Владо.
– Ти какво мислиш? – с тревога го попита Колю Диански. – Трябва да решим нещо.
– Ще решим. Дай ми една цигара.
Владо рядко пушеше, но този път всмукна с охота. Настъпи продължително мълчание. Наистина какво да се прави? Веднъж Владо проведе много остър разговор с редакторката на заводското вестниче по повод на отпечатването на критичните материали. Не се разбраха. И тя беше замесена от тестото на Мазния. Затръшна Ѝ вратата и се закани повече да не стъпва там.
С кого да се посъветва? Тук вече е създадена атмосфера на непоносимост. Мълчаливо зрееше бъдещата експлозия. Трябваше да се направи нещо. Борсукът и Мазният да напуснат лабораторията, да бъдат изгонени от комбината завинаги. Или те двамата, или бригадата от шестте момчета. Ако Владо Геров споделеше това с Хаджиева, редакторката на заводското вестниче, тя щеше да му каже, че това е саботаж от тяхна страна, че Борсуков и Мазния трябва да си останат и нещо повече, ако се наложи, бригадата ще трябва да се разформирова. Не са нужни саботажни ядра и никой няма да ги защити. А авторитетът на номенклатурните кадри трябва да се укрепва, защото те представляват властта на държавата. А Владо щеше да Ѝ каже: „Значи вие противопоставяте народа на властта? Номенклатурата ли ви е по-важна, или народът? Че тази власт кого обслужва? Себе си, или народа на тази държава? Не трябва ли ние да решаваме, ние – Народът, каква да бъде политическата, икономическата и административната ни система? Нали ние трябва да определяме каква трябва да бъде властта ни, след като се считаме за цивилизована и демократична нация? Аз мисля, че вие заемате позиция против интересите на работническата класа.“ Тя обаче не беше по-малко зъбата и щеше веднага да му отвърне: „Ти, господине, не представляваш никого. Никой не те е упълномощил да говориш от името на работническата класа. Отговаряш само за собственото си мнение. Днес тук управлява партията и ти трябва да се съобразяваш с това!“
Край. Хаджиева ще защитава интересите на номенклатурата, защото тя принадлежи към нея. Оттук нататък каквото и да каже и каквото да направи, то ще е демагогия (по отношение на онеправданите работници). Срещата с нея ще бъде безполезна. Тогава? Може би най-добре ще е да отидат всички при парторга на ЦК. Владо помисли. Не е ли все същото... Такава висока инстанция няма да им обърне внимание. Парторгът си има „глобални“ проблеми и „кардинални“ задачи. Все едно да се оплачеш на владиката, че комшията ти е откраднал кокошката. Първо: не можеш да стигнеш до него, за да му се оплачеш. Така си е. Реши, че трябва сами да се справят с Борсуков и Мазния. Върна се отново при Хаджиева. Тя поразително приличаше на Мазния. Полковниша, активна боркиня, на порядъчна възраст, която всеки момент чакаше на вратата Ѝ да почука пенсията. За мястото Ѝ се гласяха няколко млади и способни журналисти. Мислеше си Владо, дали някога в младостта си Хаджиева е била смело и дръзко момиче? Помъчи се да си я представи на осемнадесет-двадесетгодишна възраст, но не можа. Реши само, че човек какъвто е на младини, такъв е и на старини. Тя просто беше фанатизиран догматик, на когото нищо друго не му предстоеше, освен да бъде „солидарен с мнението на ръководството на завода и линията на партията“. Крива ли е, права ли е, по тези „въпроси“ тя нямаше право да мисли. Вместо нея мислеше Партията. А Бог никога не греши! И тежко на оня който богохулства!
Владо угаси фаса и каза замислено:
– Момчета, хайде да не решаваме сега. Нека тази нощ да обмисля някои работи, да позавъртя някой друг телефон и утре започваме да действуваме.
– Да идваме ли на работа? – попита Горан Дъртия. – Дай да му обявим стачка! Как иначе ще почувстват, че тук има цирей, че бере, че има инфекция.
– Не! – каза категорично Колю Диански. – Стачките са забранени. Ще ни обявят за саботьори и ще ни подведат под съдебна отговорност. Има и други начини, с които можем да воюваме с Борсука и Мазния. Важното е да ги открием. Владо, мисли тази нощ и утре да си готов с решението си. Не бойте се, корабът потъва, но бавно. Разбрах от един икономист, който работи в отдела на ЦК на партията, че България е била много зле, затъвали сме с всеки изминат ден в борчове и само толкова. Ама колко сме зле и какви са тези борчове, кой ги е правил? Никой не ти казва. Зле сме си... ами ще сме си зле от такива като Борсука, които окрадоха България... Това е.
3.
Пръснаха се по домовете си. Владо живееше в една влажна стаичка със северно изложение под наем на „Розова долина“, някъде към кино „Иван Вазов“. Наемът не беше голям и той свираше глава там, докато се уреди като крайно нуждаещ се да получи от Комбината някоя панелна гарсониерка. Живееше с жена си Невена и тригодишното си синче Сашко. Една стаичка, в която се готвеше, переше, учеха се да прохождат и говорят, а също така се пишеха и фейлетони за всички вестници на територията на столицата. Владовото писалище представляваше един стол, притеглен до походното легло, на което той спеше. На стола Владо съчиняваше фейлетоните си, а под стола Сашко строеше кули от кубчета, които приличаха на административната сграда на Комбината. От време на време бащата изпуфтяваше като локомотив.
– Сине, сине, аз във фейлетоните руша кулите, а ти под стола ги издигаш. Дай да се разберем, кой накъде ще потегля?
Сашко се смееше така волно, така безгрижно, като че баща му беше син на Рокфелер.
Тази вечер обаче Владо Геров се върна у дома си особено разстроен. Невена също бе обезпокоена. Сложи му да вечеря и седна до него.
– Какво става там? – попита тя.
– Не се трае вече.
– Случило ли се е нещо?
– Кажи-речи... – и той Ѝ разказа историята до тук.
– Защо не се преместите в друг цех? Малко ли работа има на друго място? Просто се махнете от него.
– Това е най-лесното, но защо? Така ли са ни учили в училище?
– Мислиш ли, че ще оправиш света?
– Света не, но Борсука ще го махнем от тук.
– Хм... отчаяните оптимисти. Ще го издигнете на по-висока длъжност.
– Не, този път няма да стане така.
– Уверен ли си?
– Почти.
Владо сложи в уста залък-два и стана.
– Нахрани се спокойно! – помоли го Невена. – За къде бързаш?
– Искам да се обадя на Наско от „Дело“. Той все още е там. Имаш ли да ми дадеш по две стотинки?
– Вземи си от кутийката, дето са парите за храна.
Владо дълго рови в чекмеджето на бюфета, докато намери стотинки, и изтича на уличния телефон. Наско от „Дело“ беше все още в редакцията. Владо набързо му разказа за случая Борсуков и получи в отговор сигурността, че от цялата тази история ще излезе фейлетон за „Добър вечер“ на “Новини“.
– Нямаме време за фейлетони, Наско – апострофира го Владо. – Мисля да напиша критична статия за вашия вестник, придружена с писмо.
– Може, направете го и подпишете писмото всички. Бъди сигурен, че ще изпратим хора за проверка. Може да се назначи анкетна комисия.
– Иска ми се да дойдеш лично ти.
– Може и това да стане. Напиши статията и подгответе писмото.
– Добре. Утре след обяд съм при тебе.
– Чакам те, чао до утре!
Прибра се в квартирата. Детето вече спеше, а Невена четеше нещо от Дюма. Владо притегли стола до походното легло, взе листове и химикалката, зашари върху един от тях. До късно писа статията, а после нахвърли и общия план на писмото.
Сутринта никой не го усети кога се измъкна от походното легло. Беше пръв в лабораторията. Изтича до Вили, момичето на Иван, което работеше в машинописното бюро, и я помоли да ги препише незабелязано от шефа си в три екземпляра. Вили кимна и Владо бързо излезе.
Скоро момчетата пристигнаха. Пред Хипо върху вестника чакаха реда си осем понички, а пред Иван или „Ох, на бате Ванчо“ – три банички и две кисели млека. Момчетата сложиха райбера на вратата и погледите им се обърнаха към Владо.
– Какво? Измисли ли?
– Статия до в. „Работническо дело“, придружена с обяснително писмо, което трябва да подпишем всички.
– Душичка, ти си само мозък и бял джигер! – заподскача Хипо от възхищение. – Давай да го подписваме!
– След малко Вили ще го донесе.
– Оха-а-а-а – тържествуваше Хипо, – сега Борсука ще види, кой пие и кой плаща.
– Слушай, Хипопотаме – обърна се Асен към Колю Диански, – ще пищиш и ще врещиш само когато сме си ние сами. Пред хората няма да издаваш животинските си способности, за да ни подронваш авторитета, щото ще ти извия врата като на пиле.
– Ти пък какъв си такъв човек, бе? Не разбираш ли от радост? Не виждаш ли, че истината възтържествува? Ха-а-а-а, ха-а-а-а!
Асен му се закани с юмрук, а Хипо му направи рога и му изплези език.
Денят тръгна добре. Кашонът за поръчки отново бе напълнен с редукторчета, но Хипо не се притесняваше. С невероятно спокойствие той ги разглобяваше едно по едно, внимателно ги оглеждаше, сякаш им правеше научно изследване и като установеше повредата им, измърморваше под нос: „за зъбни колелца“, „за оси“, „за втулки“. Но тъй като не вярваше на паметта си, Хипо реши да пише бележчици, които вкарваше между зъбчатките в корпусчетата.
По обяд Мазния влезе и попита има ли готови редукторчета, а Хипо му посочи с пръст към бюрото, върху което стояха завършените поръчки.
Мазния тук с никого не водеше разговори повече от една минута и то стриктно по служба. От своя страна момчетата пък решиха изобщо да не му обелват зъб. Поради това, че лабораторията нямаше собствен стол, те обядваха кой къде намери. През последните дни си купуваха от лавката салам и го препичаха върху направената от тях скаричка. По обед провеждаха и оперативката си. Проверяваха поръчките, документацията на новодонесените редукторчета и си планираха работата за следващия ден.
Когато Вили донесе написаните на машина работи, Иван спусна райбера и обви с дългите си ръце талийката на момичето.
– Ох, на бате Ванчо! Кога, маце ще се ожениш за мене?
Вили му се усмихваше, без да го отблъсква. Но изведнъж телцето му като на мрянка се изплъзна от ръцете на бате Ванчо и се озова при стругчето на Владо.
– Кажи му, Владо, на този Дон Жуан, да се държи прилично с гостите ви.
– Вдигнал съм ръце вече от него – каза Владо. – Прибирай си го за мъж и той ще миряса.
Владо прегледа написаното и след като го одобри, притегли си стола до скаричката и започна да го чете на глас.
– Отлично! – извика след това Хипо, а Иван отбеляза с вдигане на показалеца си, че няма възражения.
– Сега подписвайте!
– Евалла, Владо! – отбеляза Горан Дъртия и драсна клечка кибрит под угасналата си цигара.
Владо пъхна материалите в плик и ги постави в дипломатическото си куфарче. Писмото беше подписано от петима, но член на бригадата беше и шестият – Гошо часовникарчето от съседната стая. Хипо удари три пъти с юмрук по стената. Гошо влезе и Владо му обясни онова, което трябваше да направи.
– Защо и аз да го подписвам?
– Как защо? От солидарност, ти не си ли съгласен с нас?
– Е да, но аз не съм се карал с него, пък и той нищо лошо не ми е направил. С бай Дечо се разбираме.
– Охо-о-о, вербоваха ли те, мой човек? – с чувство на странна изненада каза Горан Дъртия. – Да не би да си кандидат за апартаментче?
– Що говориш така? Кой не си прави сметката. Сега съм в такова положение, че подпиша ли го, край. Всичко ще отиде по дяволите. Владо разбери ме, подал съм си документите за жителство...
– Жена ти ли те накара? – апострофира го Хипо. – Нали в София не можеш да вирееш? Нали припадаше от софийския въздух, а? Как стана номера изведнъж да си дадеш документите за жителство?
– Ти защо се заяждаш?
– Ясно, семейният живот ти е повлиял отрицателно. Айде, измитай се тогава! – сряза го Хипо – но е добре да си направиш сметката, да не дойде време, когато да съжаляваш, че не си го подписал?
– Слушай, не искам да ме дърпат насам-натам, затуй, че съм го подписал. Пътувам от село, далеч ми е, а и не ми е приятно след всичко това да ме мрази Борсука.
– Значи ти държиш да те обича един мошеник и крадец, който урежда дъщеря си и зет си на такива места, че да има полза от служебното им положение? Така ли?
– Не можеш го доказа. Слуховете не са факти. Пък и какво ти трябва да се занимаваш с такива работи? Има си стопанска милиция, нека тя да ги търси, да ги лови, нейна си работа.
– Махай се! – сряза го Хипо. – Махай се! – Не сме те познавали. Толкова години сме заедно и не сме те познавали...
Гошо вдигна рамене в недоумение и си отиде в съседната стая.
Момчетата се спогледаха. Да не очакваш. Какви обрати стават в хората.
– И това трябваше да се предвиди – додаде Владо. – Жалко за това момче...
– Пази се, женен човек – рече Иван. – А иди, че се жени, де?
– Той си е бил такъв и преди да се ожени – добави Владо.
– Сигурно...
Вечерта Владо се срещна с Наско от „Дело“. Разговаряха за случая. Наско прочете писмото и статията и накрая облещи очи.
– Айде, бе? Ама всичко това вярно ли е?
– Ами да.
– Значи с мотопед са гонили самосвала до вилата на Борсуков в Бояна? Я виж ти, огън момчета!
– Колю и Горан са му направили и снимка. Имаме я. Имаме номера на самосвала.
– Милицията знае ли?
– КАТ знае, а стопанската не знам, сигурно не.
– Сладка работа, – каза Наско, като потриваше ръце, – много сладка работа. Ще дойда аз да анкетирам случая. Ако това се окаже истина, писмото ще изпратя на прокурора, а статията пускам в един от следващите броеве.
4.
Дните в работилничката преминаваха все така оживени. Не бяха лишени от смях и песни, от тънка шега по адрес на Борсука и Мазния. Живееха с топлата надежда, че скоро вестникът ще отговори на писмото им, че скоро ще се случи онова, което те очакваха с нетърпение. Колю Диански си представяше развръзката така: Идват и го питат кой е Борсуков и той им го посочва с пръст. „Ето го, за него става дума. Не му ли личи?“ Сетне долу спира джипката на стопанската милиция и двама милиционери кимват на Мазния и Борсука да ги последват. Тръгват по стъпалата надолу, след тях по коридорите са наизскачали колегите от всички лаборатории. Гледат Борсука как върви между двамата милиционери и си викат: „Така ти се пада, точно така. Ще крадеш, а?“ Сетне, преди да го качат на джипката, Иван отваря прозореца на лабораторията и с фуния извиква: „У-у-у-у-у!“ Борсукът поглежда съкрушен и засрамен към отворения прозорец, но милиционерите го подканват да влиза в джипката.
„Ех, мед ще ми капне на сърцето – мислеше си Хипо, – ако те приберат.“
В този момент на размишления Хипо изпусна чукчето върху нокътя на босия си крак. Изрева така, че всички се обърнаха към него.
– Що ревеш като говедо, бе? – изруга го Дъртия. – Къде зяпаш, че биеш по пръстите си?
– Мислех си за Борсука...
– Много ти е симпатичен сигурно, че си се размислил за него.
Дъртият и Иван не занимаваха съзнанието си със съдбата на Борсука. Горан дремеше до радиатора над някакво редукторче, а Иван си мислеше за първата си брачна нощ с Вили. Въображението му я рисуваше така фантастично, че той дълбоко въздишаше. Яд го беше на това хлапе, че все още не му позволяваше да го докосне. „Но ти ще ми паднеш в ръчичките“ – заканваше Ѝ се той. – „Хе-хе-хе-е-е! – хилеше се на себе си. – Ще ми паднеш, след като ми нахакат печата в паспорта. Голям шанс, ц-ц-ц-ц!“
Асен също бе забол поглед в едно двигателче, на което трябваше да се подменят лагерчетата и никой не можеше да разгадае мислите му. Човек, който малко говори, сигурно и малко мисли. Кой знае. Но никой не се завираше в душата на Асен, за да му досажда, той си беше сериозен.
Владо човъркаше някаква осичка на часовникарското стругче и вървеше подир героя на бъдещия си фейлетон. Подкарваше го като милиционер, ту насам, ту натам. Разпитваше го, понякога се счепкваха и пак продължаваха пътя си към редакцията на „Стършел“. За писмото и статията до „Дело“, той вече не мислеше, защото знаеше как ще протекат следващите събития.
Борсуков, от своя страна, обезпокоен от неизвестните за него намерения на хашлаците, реши да се срещне с един от заместниците на директора, с когото някога били запас. Намери го в коридора, когато излизаше от оперативка. Разказа всичките си страхове и поиска съвет какво да прави. Наборът, с който били запасняци, от своя страна го посъветва да направи реорганизация в своята централна лаборатория, а именно да съкрати изобщо отдела „Фина механика“, в това число и техните пет места, като ги пренасочи към различни цехове от комбината. Ако искаш да се отървеш от някого, съветваше го наборът, закрий му щатната бройка, след като го съкратиш, ослушай се, огледай се и ако не минава влак, след някой друг месец, отново разкрий същата бройка и си назначи свой, сигурен човек. Това е стара изпитана практика. На бай Тошо, като не му харесваше някой министър, закриваше цели министерства, за да се освободи от неприятния екземпляр, а ти се чудиш как да изгониш пет хашлака. „И в казармата е така – каза му оня, – не ти ли харесва командването на дадено поделение, смело го разформироваш, пръскаш офицерския и личния състав като конфети, кога духа вятър, и всичко е ажур.“ Че така, наборът го посъветва да побърза, докато не е станало късно.
С тази надежда Борсуков се върна и започна да подработва щатното разписание по никое време на годината. Но... дето казва Хипо: „Котка му мина път.“
Една сутрин рано-рано в лабораторията довтаса Наско от „Дело“.
– Това ли са героите на драмата, която ще се разиграе? – внезапно попита той и Владо скочи от въртящия стол.
– Оо-о-о! Наско! Що не свиркаш от далече?
– Хайде, момчета, в салончето на очна ставка. Дължа да ви предупредя. Тук ще бъде зам.-директора на Комбината Монев, редакторката на заводския вестник Хаджиева и вашето местно ръководство. Подгответе се да защитите писмото. Нужни ни са факти, аргументи, ясно? Хайде!
Наско излезе пръв и никой не можа да забележи къде успя да се мушне така, че повече не му видяха физиономията. В салончето той влезе последен, седна в ъгъла до радиатора и кимна на заместник-директора Монев, че може да се започва.
Монев беше познат на всички, висок, слаб, с продълговато лице. Носеше тъмни очила през всяко време на деня, така че човек не можеше да му види очите. Такива хора, дето вика Хипо, трудно можеш да ги разбереш какво мислят. Той прелисти нещо, вероятно някакви бележки и каза тихо:
– Ето, че се събрахме да изясним случая и разрешим конфликта между вас и вашите началници. От проверката дотук установихме, че вие не го желаете, а от негова страна и той вас не ви желае. Ще се разделяме ли, или ще работим заедно?
– Ще се разделяме! – каза в паузата Колю Диански.
Монев го погледна продължително и тихо каза:
– Няма ли да потърсим средни пътища?
– Няма място за средни пътища, другарю Монев – твърдо подчерта Владо Геров.
– Аз ви търсих да говоря с вас преди да дойдем тук.
– Не е било необходимо, другарю Монев.
– Защо?
– Време е вече да се срещаме ей така.
– Аз предлагам разговорът ни да премине спокойно, другарски. Да не се гледаме като противници.
– Ние също – каза Владо.
– Да почваме тогава. Борсуков не отрича, че ви е блъснал в кабинета си. Вие сте го предизвикали с нелепости.
– Ако смятате истината за нелепост, тогава да си отиваме. Не е необходимо да разговаряме. – Владо погледна към Наско, но представителят на „Дело“ не му отговори нищо.
– Не бързайте – каза Монев, – що се отнася до включването в списъка на кандидатстудентите на вашите две момчета, това е право на ръководството. Не се сърдете. С право ги е зачеркнал. Той е ръководител и сам преценява:
– Никъде не го пише това! – апострофира го Владо. – Той е длъжен да съгласува решенията си с всички ръководства. Това е системата, която ни е наложена отгоре. Въпреки че не искам да я обсъждам, само ще кажа, че това е крепостническа система, а имаме претенции, че сме демократична държава. Отде накъде някой си там ще решава дали аз трябва да следвам, или не? С какво право? Това не е ли посегателство над човешките ми права? Какво е демократичното на таз политическа власт? Добре, като ще решава колективното ръководство дали да им разрешава да следват, защо тогава Борсуков изобщо не е взел мнението на комсомола? Ето че гражданинът Борсуков извращава и тъй скапаната ви система за подбор на кандидатите за следване.
– Геров! – властно извика Монев. – Предупреждавам ви, прецизирайте си думите! Тази система не подлежи на обсъждане. За такива думи, знаете къде се отива!
– Знам. На „почивка“. Тези, които се осмеляват да ви се противопоставят, като ви разголват истините, ги пращате там, за да се вразумят, че срещу Бог не се хули. Но хайде да не политизираме анкетата. Въпросът ми е какви са мотивите на Борсуков, за да ги зачеркне от списъка на кандидатстудентите?
– Случаят е комплициран. Създадени са нежелателни отношения.
– Защо? Кой ги е създал?
– Да допуснем, че комсомолският секретар – тихо добави Монев.
– Аха-а-а, с това, че раздрънка кражбата на зет му ли?
– Каква кражба?! – озадачи се Монев.
– Ами тази, двестата метра многожичен кабел, който го сви пред очите на самия комсомолски секретар, представете си. Как така не знаете? Ние сме го писали в писмо и в статия до в. „Работническо дело“.
– Да, да... имаше нещо такова.
– Оставете зет му – избухна Владо. – Ние тук не се събираме да анкетираме зет му, а него, инженер Борсуков. И това ли не знаете, уважаеми другарю Монев, че той отлива плочите на вилата си в Бояна с краден бетонов разтвор от тук, от Комбината?
– Слушай, момче – разгневен почти изрева Борсуков. – Дръж си езика зад зъбите! Аз нищо не съм крал. Ако баща ти краде, недей да смяташ, че всички се занимават с това. Каквото съм вземал, всичко съм си платил.
– На кого?
– Там, където трябва.
– Стой! – извика Колю Диански.
– Дай си документчето! Покажи фактурата за двата самосвала!
– Аз не се занимавам с тази работа. Всички сметки урежда дъщеря ми. Тя се разплаща с шофьорите, така че, ако има някакви фактури, те са в нея.
– Слушай, шефе – не се сдържа Колю, – това, че дъщеря ти урежда сметките, не се съмнявам, но сметката с двата самосвала не е уредена от никого. Нито ти, нито дъщеря ти сте плащали. Доказателство! Ето! – и той извади от вътрешния джоб на сакото си снимка. – Това е доказателство. На двайсет и седми, в неделя сутринта, в девет часа, камион с водач Петър Стоянов, от първо строително управление, закара бетонова смес в Бояна, проследен от Горан. Ние бяхме с моя мотопед. След като самосвала изсипа втория курс, направихме снимка, за да му имаме номера. След това предупредихме КАТ и в наше присъствие дежурният офицер капитан Тонев извърши проверка на документите му. Шофьорът Петър Стоянов нямаше никакви документи за изнасяне на бетонова смес от Комбината. Нямаше фактура. В същото време капитанът му състави акт. Доколкото разбрах, в прокуратурата е образувано следствено дело по искане на стопанска милиция. Ето откъде идват враждебните отношения на Борсуков към мен и Горан. Че как ще ме обича? Неговата цел е да се освободи от двама неудобни свидетели за престъпленията му. А за по-сигурно да премахне цялата ни бригада от пет човека, като ни принуди да напуснем сами.
– Слушай, гадино! – отново необуздано изръмжа Борсуков, като стана на крака. – Аз тебе ще те пратя там, където ти е мястото.
Ръката му смачка бележника, който стоеше върху масата. Ако беше камък или желязо, щеше да го хвърли върху Колю Диански. Как му пречеше, как ужасно му бе застанал на пътя и той скърцаше със зъби, ръмжеше като звяр с намордник на устата и съзнаваше, че в този миг е ужасно безпомощен.
Недоумяващият поглед на Монев съкруши гнева му и той отново падна като обрулена круша върху стола.
– Ето, другари, пример за неговото отношение към нас! – продължи Колю с не по-малка доза ненавист към Борсуков. – Не той е слуга на народа, а народът на него е слуга. А на това отгоре и го ограбва. Нали такава теория има, че всичко що е държавно, било народно, ами като е народно, защо бе, таранколу, крадеш от народа, а?
– Любопитно ми е – каза Наско от „Дело“, – кое ви наведе на мисълта, че вашият началник може да злоупотребява със служебното си положение? Как стана така, че вие го заподозряхте и започнахте да го следите?
– Физиономията му – ни в клин, ни в ръкав го цапна Горан Дъртия. – Вижте, че има мутра на мошеник.
– Не говори глупости! – сряза го Колю Диански. – Първите симптоми на съмнение се появиха, когато видях как зет му пъхна в сака си топче от двеста метра многожичен кабел. След това веднъж бай Дечо, като беше отворил капака на москвича си, видях инсталацията му от същия едноцветен кабел. Така започна всичко. Решихме да го проследим. После пък зет му го нямаше на работа цяла седмица. Никой не знаеше къде се дява. Бил уж в ТЕЦ-а, тук бил, там бил, а се оказа, че е на вилата на бабалък си да бърка вар на мазачите. Когато се върна, той се обади на жена си по телефона и Ѝ каза, че всичко било ажур. Мина ми през ума, че в туй „ажур“ има нещо. Само няколко дни след това жена му го потърси отново по телефона. Тогава, за да не му подслушваме разговора, той отиде в съседната стая при часовникарчето, от там да води разговор с жена си. Това ни подразни и ние ударихме райбера на вратата и му подслушахме разговора от нашия апарат. И ето защо са били тези тайни от нас петимата. Точно в този разговор той организираше чрез жена си изнасянето на бетонова смес със самосвали за отливане на плочите на вилата им в Бояна. Това беше на двайсет и шести, а те наливаха на двадесет и седми в неделя. Тогава разбрахме в колко часа на другия ден ще потегли от бетоновъзела първия им самосвал. Никак не ни беше трудно да го проследим с мотопеда, защото той караше бавно, за да не се разплиска бетона. Не се обадихме на милицията, защото все още не бяхме сигурни дали бетона е краден. Това е.
И Колю се обърна към колегите си.
– Така ли е, момчета?
– Така си беше – избръмчаха гласовете на останалите в един тон.
– Иване – обърна се Колю към стоящия до него, – по-нататък разкажи ти, за да не си помислят другарите, че си съчинявам всичко това.
– Е, какво повече, то е ясно – измънка Иван. – Трябваше да решим как да стане номера със залавянето. Много просто. Аз останах на КПП-то да следя, ще излезе ли самосвал с бетонова смес, трябваше да съобщя номера му на Горан, който заедно с Колю чакаха в градинката. Бяха моторизирани, с каски, с маски и това си е. Засякохме го и те го подгониха, та чак до Бояна.
– Вие знаехте ли предварително номера на самосвала? – попита Наско.
– Не, отде ще го знаем? Просто наслуки. Можеше този бетон и да не бъде за Борсуков. Но просто го уцелихме.
– А на пропуска не го ли спряха? Не показа ли бележка за изнасяне от комбината?
– Не. Портиерът го погледна, а оня без да спира, му показа някакъв лист и офейка.
– При съставянето на акта – допълни Колю Диански, – капитан Тонев каза, че ще направят всичко, каквото е необходимо, и ни благодари за съдействието.
Наско не смогваше да записва. Монев и Хаджиева – също. И това даваше надежди на момчетата, че крадците ще бъдат вкарани в затвора и ще възцари справедливостта. Борсуков, мрачен, почернял, вече не буйстваше. По всичко личеше, че е сломен от неочакваното. Дечо Мазния седеше до Борсуков и гледаше в отсрещния лозунг като пребозало теле, както би се изразил Горан Дъртия. Той мислеше да го каже гласно, но се сети, че Колю ще го срита под стола за нецензурните му сравнения.
От своя страна Владо Геров внимателно следеше дали Монев, заместник-директорът, ще свали най-после тъмните си очила. Умираше от любопитство да види какви очи има този човек. Но Монев очевидно беше се заинатил да не му доставя това удоволствие и упорито се звереше през тях.
Ох, на бате Ванчо се разочарова от външния вид на Ханджиева. Приличаше му на фльорца, с дълга повлечена пола и ниски обувки с износени на криво токове.
– Така, другари – наруши паузата Монев, – картината е ясна. Любопитно ми е какво предлагате вие? – и той насочи очилата си към Владо Геров.
– Престъпниците на прокурора! – твърдо каза Владо. – За бригадир предлагаме Асен. Бройката на бай Дечо да се съкрати. Външни хора не ни са нужни. А за началник на Централна лаборатория има достатъчно млади и способни инженери. Който от тях да сложите, няма да сбъркате. Това си е ваша работа, на ръководството.
– Ясно, вие другарко Ханджиева, какво мислите?
– Аз, другарю Монев, просто съм озадачена от този очевидно неоспорим факт. Тук наистина има нарушение, но все ми се иска да не избързваме със заключението си. Може би ще трябва още да се проверят фактите. Може би другарят Борсуков ще опровергае уликите с документи. Да не избързваме.
– Както виждате, ние не бързаме за никъде – апострофира я Наско от „Дело“.
– Да, да, разбира се... но що се отнася до това, кой да бъде бригадир, аз мисля, че в социализма бригадирът се назначава от ръководството, т. е. от работодателя. Това, което предлагат момчетата, то ще бъде, но едва през комунизма. Тогава ние сами ще си избираме ръководителите.
„Кукумявка... – мислено изруга Горан Дъртия. – Разбира ти главата. Нали пишело някъде, че ръководителите са слуги на народа. Е и, кой е народът? Нали ние трябва да си ги избираме? Ние народ ли сме, или плюнки? За какъв комунизъм ми говориш, ма фльорцо, кьорава ли си, че окрадоха България, с трън да завъртиш, няма какво да закачиш. Направиха си дворци и резиденции, оядоха се, а ние ще чакаме комунизъм. Кога? Кога ще е то? Номенклатурата премина направо от социализъм към капитализъм, прескочи комунизма. Няма горката търпение да се хване за капитализма. Обраха всичко. Не остана за нас, да пооткрадне човек...“
– Достатъчно! – каза Монев и погледна Наско от „Дело“. – Аз мисля да приключваме разговора. Картината е пределно ясна.
Наско кимна одобрително. Монев стана и каза в заключение.
– Момчета, продължавайте да си работите. Всички по местата си. Бъдете спокойни, нарушителите няма да си отидат ненаказани. Вашата молба ще бъде удовлетворена. Двамата ваши колеги нека да си донесат договорите, за да ги подпиша. А всичко останало ще решаваме заедно.
Може би не трябваше да пишете писмо направо до редакцията на в. „Работническо дело“. Трябваше да ми се обадите... Сега отивайте по работните си места, ръководството на лабораторията да остане.
5.
Никой от момчетата не можа да разбере какво са си говорили началниците в тяхно отсъствие. Вероятно бяха взели някакво решение. Какво беше то? Ще накажат ли Борсуков? Какво ще бъде наказанието? Ще го уволнят ли? Ще го дадат ли на прокурора? Ами ако отново останат да работят заедно с Борсуков? Ако всичко мине само с едно мъмрене? Монев сигурно ще завърти работата да стигне до помирение. Тогава? Кольо вярваше, че нещата ще се развият в тяхна полза. Владо също очакваше подобно развитие, но не се ли лъжеха? Кой знае... че Борсуков е мошеник, и Монев добре го разбираше, но иди, че разбери, какви са намеренията му. Мислите му бяха дълбоко скрити зад тъмните му очила. Някакво странно телепатично усещане караше Владо Геров да мисли, че Монев ще изпипа работата майсторски, с меки ръкавички, като опитен хирург, без болният да разбере, че са го оперирали. Това го тревожеше. Монев ще нагласи нещата така, че агнето да е цяло и вълкът да е сит. Той не беше от онези, които са склонни към рязко и динамично трансформиране, човек на рисковете, на действието. Монев беше дипломат, парламентьор, регулатор. Не обичаше шума. Не обичаше да храни любопитството на разни инстанции с пикантни историйки от живота на Комбината. „Каквото правим, да си го знаем само ние.“ – беше девизът му и затова пътищата им с момчетата се разминаваха. Понятието семейна тайна, за момчетата се разпростираше до границите на държавата. Нашите тайни не са тайни за държавата, за контролните органи. Защо трябва да се срамуваме от кирливите си ризи, след като сме имали вече безсрамието да ги облечем неопрани? Владо беше абсолютно сигурен, че Монев е на противоположно становище. Любопитно му беше също това, каква ще бъде маневрата на Монев, сега в състояние на шах. Матът беше неизбежен, но всички знаеха, че Монев е добър играч щом се задържа на поста заместник-генерален директор на Комбината вече толкова години. От такъв играч човек трябва да очаква всякакви изненади. Те също знаеха, че Монев е амбициозен и не си оставя магарето в калта. Ето защо с него трябваше да се действа внимателно. Владо също беше амбициозен и правеше всичко, да види статията си на страниците на официоза. А тя не беше лишена от пиперец, което за Монев хич не беше изгодно. Владо от своя страна обаче беше решил да свали маската на Монев. Нещата тук не вървяха по мед и масло. Отдавна минаха времената на гланц и угодничество.
Всичко, което можеха да си помислят момчетата за намеренията на Монев, бяха само хипотези. Никой не можеше да прогнозира онова, което вече беше решил върховният шеф. Вече десети ден нямаха вест от никого. Всички чакаха. Чакаха те, чакаше и Борсуков, и Мазния чакаше... Температурата на техните отношения се движеше около нулата. Борсуков не губеше надеждите, че ще се сдобие с фактури за двата самосвала с бетон, с което ще опровергае обвинението. Той вече се беше посъветвал с адвокат и оня го подучи да събере дори и за карфиците, които се намират на бюрото му. Той го послуша и този път без знанието на жена си изтегли значителна сума от спестяванията си, за да тръгне по трудния път на снабдяването с фактури със стари дати. Трябваше да действува, докато не е получил още първата призовка на следователя от стопанската милиция.
Мазния беше в пълен пас. Той знаеше къде ще натежат везните, за да се преориентира и затова беше в положение на покой. Владо също бързаше да се ускорят нещата, за да не даде възможност на Борсука да инсценира документирана невинност. Тази надпревара доведе момчетата пред вратата на Наско от „Дело“.
– Какво се е случило?! – озадачи се той, като ги видя да пушат цигари, насядали върху изхвърленото бюро във фоайето на редакцията. – Да не сте се сбили?
– Ние не сме разбойници – каза Асен.
– Шегувам се. Знам, че бързате за решението. Ще се позабавят нещата. Монев даде някакъв срок на Борсуков да си издири фактурите. Няма как. Той каза, че имал фактури за всяко камъче, но една част била във вилата му, друга в дъщеря му и поиска време, за да ги намери.
– Много време ги търси – Отбеляза Владо. – Страхувам се, че чрез дъщеря си ще ги намери и то всичките до една.
– Хубава ли е?
– Лови окото и е на хубаво място. Диспечер в гаража на строителното управление. Вози се в БМВ-то на шефа си. Дънките Ѝ са добре уплътнени. Така, че времето е достатъчно за издирване на фактурите.
– Виж ти?! – замисли се Наско. – Наистина може да се получи фал. Слушай, Владимире, можеш ли да се срещнеш с някой от следователите в районната стопанска милиция?
– Мога.
– Занеси му копие от писмото и статията и му обясни случая. Обади ми се по телефона с кого си се свързал, за да му се обадя и аз. Смятам за добър ход да задържат за известно време дъщеря му, докато той търси фактурите си.
– Хитро! – викна възторжено Хипо. – Вие сте самия мозък. Ами ако не искат да я задържат?
– Всичко е възможно. Там имам приятел, ще се опитам да го потърся. Но това трябва да стане веднага, докато не е късно. Слушай, я си запиши това име: майор Флоров. Мисля, че той е оперативен работник или нещо друго там, но съм сигурен, че е в стопанска милиция. Състуденти сме с него. Прати му много поздрави от мен и му обясни всичко.
– Майор Фло-ров. – повтори името му Владо, като го записваше в бележника си.
– Е, това е, момчета. Бягайте, и умната. Дръжте се мъжки. Лъжата и престъпленията не се побеждават така лесно. Чао!
6.
Още на другия ден Владо Геров потърси в районното управление на МВР майор Флоров. Оказа се, че той бил началник на стопанския отдел. Дежурният старшина му каза да почака на пропуска, майорът ще слезе. След няколко минути на входа се появи Насковия състудент. Дребничък човечец в униформа беше майор Флоров. Кротките му сини очи, бледото лице, русолявите коси, които се канеха да оредяват, благородните черти на лицето, които издаваха един уравновесен, добродушен характер, през погледа на Владо бяха несъвместими с тази професия. Той смяташе, че тук хората трябва да бъдат дръзки, сурови, груби, загадъчни и безцеремонни.
Майор Флоров се ръкува с младия човек и го покани да го последва към кабинета му. Владо му предаде поздравите на журналиста, което искрено зарадва офицера и беше началото на един добронамерен приятелски разговор. В кабинета на началника на стопанския отдел Владо се. почувства великолепно.
Развълнуван, Владо му разказа случая Борсуков от иглата до конеца. Не забрави да му даде копие от писмото и статията, които бяха изпратили до „Дело“.
– Добре. До тук всичко е добре – отбеляза майор Флоров. – Кое ви безпокои?
– Че се изопачава истината.
– Как?
– Дъщеря му ще намери фалшиви фактури. Срокът за събиране на фактурите е много дълъг. Струва ми се, че Монев умишлено му е дал такъв дълъг срок.
Майор Флоров се позамисли.
– Прав сте, другарю Геров, вие сте прав. Един момент да проверя нещо.
Офицерът стана, отиде до някакъв стенен шкаф и зарови в чекмеджето, където вероятно държеше някаква картотека. Извади една папка, на която пишеше „Преписка“, и я разгърна, след което зарови поглед в някакъв документ.
– Вие ни изпреварихте – каза той. – За същия случай имаме сигнал от КАТ и работим. Вашият човек е под наблюдение.
– Късно е да го наблюдавате. Той си направи вече вилата. Сега ще си намери фактури и край. Все едно, че нищо не е било. Дъщеря му ще оправи работите. Аз предлагам да задържите дъщеря му, за да не може да завърти колелото, а на него да му дадете два часа и то извън работно време да представи фактурите.
– Не е ли късно вече? Идеята е добра, но колко време мина от анкетата?
– Десет дена.
– Много е късно. Той вече е уредил всичко. Но да опитаме все пак. Трябваше да ми се обадите веднага, след като сте дали писмото на Атанас.
– Кой е допускал, че може да се случи и това...
Майор Флоров си записа нещо и подаде ръка на Владо.
– Ще направя всичко, което е във възможностите ми, за да не се получи фал, дето вика Наско. Той е голяма капия. Беше най– умното момче в потока. Попийва ли си?
– Не знам.
– Тогава си попийваше. Но след като се е оженил, може жена му да го е превъзпитала. Ако го видите, поздравете го и му кажете да мине към мен, когато има път насам. Приятна работа!
...Още следващата сутрин майор Флоров изпрати джипката за Борсуков и дъщеря му. Когато го докараха, Борсуков беше почти рухнал, а Венета Борсукова, яка руса мадама с дънки, които подчертаваха силно изразените Ѝ форми, беше все така наперена и дръзка. За нея още на времето Иван беше казал: „Такъв секс не може да не задържи мъжкия поглед за порядъчно време и мъжкият глас да възкликне – Ох, на бате Ванчо! Не, не може!“
Венета знаеше това и на него разчиташе. Ето защо тя беше дръзка и почти нахална с държанието си. Дънките Ѝ бяха пробивали път не на едно място в живота. Но той просто не удостои с внимание нейния женски чар, което я разтревожи.
След като им обясни защо ги е повикал, майор Флоров поиска фактурите на Борсуков.
– Не ги нося със себе си – каза той.
– Колко време ще ги търсите?
– Не ми е само това работата – измънка Борсуков и погледна въпросително дъщеря си.
– Аз утре ще ги донеса – каза тя уверено.
– Не вие – поясни Флоров. – Баща ви ще ги донесе. Отивайте, гражданино Борсуков. Аз ще ви почакам тук. А вие, гражданко, ще останете при мен за известно време.
– Как за известно време? – съпротиви се Венета. – Но аз имам спешна служебна работа. Непременно трябва да се върна, моля ви се.
– Спокойно. Ще ви издадем служебна бележка, че сме ви задържали.
Тези думи на майор Флоров смазаха увереността Ѝ и тя го обърна на молби.
– Поне да заръчам нещо на колежката по баща ми... имам някои документи, които трябваше да оправя.
– Оставете баща си. Ние ще заръчаме, каквото е необходимо – каза майорът и натисна някакво бутонче.
В кабинета му влезе дежурният офицер.
– Изведете гражданката в стаята на дежурния.
След около два часа Борсуков отново беше при майор Флоров.
– Носите ли ги?
– Да, заповядайте.
Майор Флоров внимателно ги разгледа, след това провери датата на сигнала, изпратен от КАТ и погледна изпитателно Борсуков.
– Кой ви издаде тези фактури?
– Как кой? От касата на управлението, там където платих бетона.
– Гражданино, Борсуков, това са фактури, издадени от преди три-четири дни. Вие сега сте платили този бетон. Дайте ми фактурите за бетона, който сте превозили на 27 юли.
– Не можах да ги намеря, другарю майор. Търсих ги къде ли не. Не си спомням шофьорчето дали ми ги е дало, дали дъщерята не ги е потулила някъде и затова платих втори път същия бетон, дето се казва само и само да имам документи.
– Първия път вие лично ли ги платихте в касата?
– Не, на шофьорчето дадох парите.
– Ясно, той си е прибрал парите за черен курс. Сега и него ще приберем тук да обясни.
– Не, не за черен курс, другарю майор. Той като че да ми показа някаква фактура... не мога да си спомня как беше. Дали пък не уреди цялата работа дъщеря ми. Май, че тя уреди всичко с касата.
– Аха, дъщеря ви... Вие впрочем изобщо виждали ли сте ги тези фактури, както за бетона, така и за пясъка и чакъла?
– Виждах ги, как да не съм ги виждал. Шофьорчето веднага ми ги донесе на вилата още тогава, когато изсипа със самосвала бетона.
– Послъгахте ме май.
Объркан, Борсуков започна да кърши пръсти. Майор Флоров се приближи и му подаде да прочете писмото от КАТ.
– Нищо не разбирам... – измънка смутено Борсуков. – Фактурите аз лично съм ги виждал.
– Никога не сте ги виждали. Документ на ваше име, на името на дъщеря ви и зет ви в касата на строителното управление не съществува. Вие никога нищо не сте плащали там.
– Аз дадох парите на дъщеря ми...
– Борсуков, не сме деца да се лъжем. Ето ви лист и химикалка, напишете си показанията!
7.
За финала на Борсуков Владо Геров бе уведомен от Наско. Следствието било приключило и се очаквало да бъде насрочено дело. Заедно със самосвалите бетон, майор Флоров беше открил още много други материали, влезли във вилата на Борсуков, без да бъдат платени. По телефона Наско му каза, че тези дни ще пуснат статията, но преди това трябва да бъде назначен Асен за бригадир и да им подпишат договорите за следване.
Владо си спомни последните думи на Монев „не се стеснявайте, идвайте при мен“. Доста се двоуми дали да му се обади, или изобщо да не се среща с него. Дългите срокове, бавенето на събитията, лека полека смазваха духа на момчетата. Мазния все си стоеше на същото място, все така хрисим, раболепен, с угодническа усмивка, което ги вбесяваше.
Горан го гледаше със зяпнала уста. Последния път, когато Мазния затвори вратата и стъпките му се отдалечиха, Кольо Диански отиде при телефона.
– Какво ще правиш? – попита го Владо.
– Не знам... – отвърна сломен Кольо, – мисля да звънна на парторга.
– Няма смисъл. Ще се оправим сами.
– Как?
– Ще се срещна с Монев. Набери номера му и ми дай слушалката.
След малко гласът на Монев прозвуча. Владо му напомни кой е и повода, по който се обажда.
– Аз те търсех тия дни, но не можах да се свържа с теб – каза равнодушно Монев. – Ако имаш възможност, мини към мен, имам една идея.
– Добре, кога?
– Може веднага.
– След пет минути съм при вас.
Владо постави слушалката върху апарата, взе си цигарите и махна с ръка.
– Чао, момчета! Вика ме.
– Дръж здраво! – извика след него Иван.
Успя да хване първия автобус за Централното управление. Никога по никакъв повод не бе влизал в кабинет на генерален или заместник-генерален директор. Струваше му се, че обстановката на кабинета ще го смути, а още повече бронята на Монев. Ще се взира в тъмните му очила и нищо няма да разбере.
Ах, да можеше да ги свали поне за миг. Очите му щяха да издадат всичките му тайни намерения.
Почука на вратата, но тя беше тапицирана от двете страни с черна изкуствена кожа и Владо не чу никакъв отговор. Влезе, като смяташе, че ще срещне самия Монев, но се озова пред едно невероятно очарователно момиче, което не бе пожалило грима върху лицето си. Докато момичето говореше по телефона, Владо имаше възможността да го поразгледа. Ботушките му бяха от Кореком, клош-полата също, на двете си ръце имаше златни пръстени.
Госпожицата вдигна големите си очи към Владо.
– Повика ме по телефона. – каза той.
– Влизайте!
Пътят до бюрото на Монев беше застлан с дебела пътека, която грееше с топлия си вишнев цвят. Владо направи няколко несигурни крачки по нея. Мека, дебела пътека, която почти пружинираше. Краката му потъваха, кабинетът се полюшваше насам-натам и му се струваше, че ей сега ще се препъне, ще политне напред и току-виж, се е пльоснал в цял ръст пред бюрото на Монев. Тази пътека беше невероятно чиста и Владо се посвени да гази по нея със замърсените си работни обувки.
По лицето на Монев не трепна дори и зачатък от усмивка. Очите му все така си бяха неми неизвестни зад тъмните очила. Само гласът му, сух, студен, произнесе:
– Заповядай, седни.
Владо притегли един от столовете, които бяха наредени около заседателната маса, поогледа го, погледна и омаслените си дочени панталони и се подвоуми дали да седне. Но въпреки това той се настани на него и прибра колената си едно до друго.
От своето място Монев прекрасно виждаше избелелите му памучени чорапи и порядъчно износените и разкривени обувки с гумени токове.
– Слушам ви – каза Владо Геров с изненадващо за Монев спокойствие.
– Имам една идея – оживи се човекът зад бюрото. – Хайде да я обсъдим заедно. Аз ще наредя още отсега да се издаде заповед за назначението на Асен за ваш бригадир. Документите ви за университета са подписани и тук проблеми също няма. Борсуков не доказа невинността си и ще го уволним.
– Той си е за уволнение. Но трябва да бъде съден! Така мисля.
– Последното е работа на прокурора. Вас ви интересува дотолкова, доколкото той да не ви е началник. Нали така?
– Не-е-е, не точно така. Борсуков е престъпник, не само за нас, а изобщо. Още повече, че той има омърсена съвест, той изобщо не е за ръководител. На него трябва завинаги да му се забрани да заема ръководни длъжности. И да излежи присъдата си.
– Той няма още присъда?
– Ами да има. Защо не го съдят? За какво се ослушват?
– Не съм съгласен с тебе – каза Монев. – Той е наш кадър. Не може така сурово и безкомпромисно да се решава съдбата на един човек, който по ред обстоятелства е сгрешил.
– Това не е грешка. Това е престъпление.
– Изслушай ме до край. Мисълта ми е, след като ви удовлетворим исканията, да се споразумеем по мъжки, вие пък от своя страна да изтеглите от редакцията статията.
Владо трепна. Точно това никога не бе очаквал. Миришеше му на долнопробна сделка. Странно!? Защо Монев толкова много държи на Борсуков?!
– Аз мисля – продължи Монев, – след като целта е постигната, публикуването на статията е безпредметно. Надявам се, че ти не пишеш за хонорар и дребничка слава?
– Би трябвало да знаете защо пиша.
– Разбирам те, Владо. Това е ловджийска работа. Да убиеш един, за да се уплашат останалите. Заводът няма да спечели от публикуването на статията, нито пък ти.
– Няма да спечелят някои шефове, но заводът ще спечели.
– Как?
– Ами статията ще бъде прочетена от висшестоящи и дезинфекциозни учреждения, които след това ще поизкъпят завода с някой и друг препарат, за да отлепят от кожата му паразитите като Борсуков и Мазния и още някои...
Идеше му да каже „и като вас, другарю Монев“, но си спести още една неприятност.
– Да, да-а-а, прав си – каза обезнадежден Монев, – но не виждаш ли в цялата работа мястото на компромиса в полза на доброто?
– Някои компромиси са в услуга на злото.
– Слушай, нас са ни възпитавали да помагаме на хората, да ги превъзпитаваме, да изграждаме от тях добри граждани. Така не може да се постъпва.
– Кого да превъзпитаваме? Затворът също е средство за превъзпитание. Нас пък са ни възпитавали да бъдем безкомпромисни към престъпленията. Грешката не е моя. Аз само знам, че вълкът козината си мени, но нравът никога.
– А сега да ви попитам, другарю Монев, вие защо водите този разговор с мен? Така като ме гледате с дочените дрехи, на глупак ли ви изглеждам?
– Хайде, хайде сега да не се обиждаме, Не искам да се награждават престъпниците. Тук става дума за Борсуков. Трябва да му се помогне.
– Извинете, ние с вас говорим на различна езици. Не намирам смисъл в този разговор.
Владо стана с намерението да си тръгва, но Монев се възпротиви.
– Другарю Геров, аз мисля, че с нищо не съм ви оскърбил. Държа да си завърша разговора. Уважавайте поне прошарените ми коси.
„Хитрец... и нахален на това отгоре.“ – помисли си Владо.
– И моите коси не са по-малко прошарени от вашите, нищо, че съм на трийсет и пет. Това няма нищо общо с проблема. Искате да изтегля статията си и да стана съпричастен с тези, които подкрепят крадците и грабителите на държавата?
– Бързаш, момче – каза хладно Монев. – Може би ще съжаляваш за всичко това.
– Съжалявам само, че другояче си представях разговора, за който ме повикахте.
...Вървеше към лабораторията и мислеше за следващата стъпка на Монев.
Ако Борсуков беше негов шеф, вероятно с друг аршин щеше да мери справедливостта. Какво го засяга Монев дали Борсуков ще бъде началник на лабораторията, или не. За него беше важно добре да затисне капака на боклукчийския кош, за да не се разнесе заводската воня. Дори за него ще е по-удобно да работи с Борсуков и Мазния, отколкото с такива момчета като Владо, Асен, Кольо Диански и останалите. Да, наистина, те не умееха да подхранват властолюбието на началниците си с комплименти и угодничество, както това прекрасно правеха Мазния и Борсуков. Да, за Владо Монев вече беше ясен. Ненапразно в управлението беше известен като „от стара коза яре.“ И малцина имаха смелостта да свалят от лицето му маската на светец, за да му кажат в очите, че на това място, където някога е стояла съвестта му, сега жвака лепкавата мръсотия на корупцията.
...Когато Владо влезе в лабораторията, Хипо му изплези език и това сякаш изведнъж прогони неспокойните му мисли. Иван повдигна косматата си ръка нагоре и се почеса под мишницата, имитирайки маймунка, като правеше с лицето си разни гримаси. Но Владо тъжно се усмихна и момчетата разбраха, че работите в Централното управление не са минали добре. Дадоха му стол да седне и го зяпнаха в устата.
– Вълкът и петте козлета... – каза отчаяно Владо. – Знаете ли мили козлета, че козата Монев, която пуснахме в нашата кошара, не е нашата майка. Та това, братчета мой, е бил самия вълк... преоблечен за съжаление...
8.
И все пак Монев си оставаше загадка за момчетата, разбира се, за Владо не беше така. Месеци минаха от оня последен разговор. Събитията се проточиха. Късно беше насрочен процесът против семейство Борсукови. Дните в лабораторията продължаваха да си текат един след друг в труд и очакване, докато една сутрин някой донесе мълвата, че Монев изчезнал. Как изчезнал? Къде е? Хипо се озадачи. Владо съобщи, че на мястото на техния парламентьор е било назначено младо инженерче, току-що се върнало от специализация в Чехословакия. На вид изглеждало симпатично момче и не ходело с тъмни очила. Но Хипо не се примири с неизвестността на Монев и веднага завъртя телефона на едно момиченце, което работеше като инспекторче в личен състав на управлението. Момиченцето му каза, че Монев е освободен по целесъобразност. Или както си иска, така да го разбира и тя изреди няколко сравнения като например „изместен“, може „пренасочен“, или пък „изваден от състава на ръководството“, но най-правилно ще бъде, каза момиченцето „преместен на друга работа по целесъобразност“, но това не изключва възможността да е повишен в длъжност.
Дълго Хипо си би мозъка, докато разшифрова понятието „по целесъобразност“, но нищо не излезе от цялата тази работа. И накрая и той като останалите реши повече да не се занимава с особата Монев.
* * *
Може би ще сте любопитни, каква е съдбата на Борсуков? Осъдиха го на шест месеца лишаване от свобода, но... условно, и получи заповед за преназначение. Не му национализираха вилата, както очакваха Хипо и Асен. Плати на държавата една нищожна частица, колкото да бъдат замазани очите на хората, и си му остана негова. А що се отнася до мадамата с дънките, тя пак си работела като диспечер в строителното управление, но този път не като жена на Хари, а жена на шефа си, дето му се возела в БМВ-то и по бикини във вилата му носела кафе.
Мазния си остана на същото място, чифтосан с Гошо, двамата образували часовникарско ателие. А за Гошо ли? Той си получи софийското жителство, успя да се уреди в гарсониера на Ботевградско шосе, нищо, че му прилошаваше на времето от софийската тарапана и мръсния въздух. Сега Гошо вече не припадаше, когато ходи в ЦУМ да си пазарува.
* * *
Не мина много време и „Ох, на бате Ванчо“ се ожени за онова момиченце на име Вили. Асен го приеха в МЕИ-то, Горан напусна лабораторията. Впрочем всички се пръснаха като птици. Хипо постъпи на работа в някакво голямо външнотърговско учреждение като специалист в търговска кантора по фина механика, а Владо Геров стана главен редактор на ведомствено списание някъде в София. Аферата с Борсука бавно се забрави. Вълкът си остана сит, леко прогонен, козлетата невредими от вълка, но пръснати в различни посоки. Така следващия път, ако се осмелят да се опълчат срещу му, поединично ще бъдат по-удобни за изяждане и няма да проличи тяхното отсъствие сред животинския свят в природата...
София, ул. „Д-р Лонг“, 1972 г.