1. ВСТЪПЛЕНИЕ КЪМ ИСТОРИЧЕСКАТА ШАРАДА
Манипулацията с миналото е сред любимите играчки и предпочитаните престъпления на властващи умници и неовластени непрокопсаници от всички поколения и всички социални системи. Фриволно и вдъхновено те посягат към онова, което вече е било, месят го с устрема на теляци аджамии, натаманяват го по свой образ и подобие, преобръщат дати и събития, фалшифицират имена и феномени. Както им падне. И както им е изгодно.
В цялата тази шарада с потока на времето има няколко важни момента, условно обособяващи в различни групи (според мотивацията, методите и резултата) “реформаторите” на миналото. В най-често срещаните случаи тези манипулации могат да бъдат интерпретирани:
- първо, като безсилие за промяна на настоящето;
- второ, като естетическо актуализиране;
- трето, като реинкарнация със задна дата;
- четвърто, като консолидация на биографията;
- пето, като реверанс пред конюнктурата.
Конкретните илюстрации, колкото и да са разнообразни и специфични, трудно могат да бъдат категорично причислени само към един от основните (изброени по-горе) варианти на документални посегателства срещу историята; невъзможно е идентифицирането им в “чист вид”. Като правило всяка от тях представлява сложна комбинация.
2. БЕЗСИЛИЕ ЗА ПРОМЯНА НА НАСТОЯЩЕТО
Обикновено променят или злоупотребяват с миналото онези, които са безсилни да променят настоящето, а само от мисълта за някаква активност в бъдещето им се завива свят. С други думи – онези, които са креативно импотентни, творчески несъстоятелни, неспособни за открито съзидателно действие, но достатъчно ловки в подмолните и вербалните реконструкции на заобикалящата ги действителност. Или провалилите се “революционери” и “реформатори”. Или напълно доволните от установеното статукво, търсещи в миналото мотив за по-нататъшното му консервиране.
В периоди на тежка икономическа криза и морална разруха властниците обикновено се обръщат към героичните епизоди, към славните моменти от историята на държавата. В тяхното изкуствено приповдигнато преекспониране те търсят както ефективен социален отдушник за натрупваното масово напрежение и недоволство от трудното всекидневие, така и своеобразен стимул за нравствено извисяване, за духовно разбуждане (а в още по-удобния вариант – приспиване) на нацията.
Така вместо да успокоят хората с разработени реални икономически перспективи, вместо да им предложат конкретни стратегии за преодоляване на кризата (и най-важното – вместо да удовлетворят естественото им желание за някакво историческо възмездие, за търсене на сметка от виновниците за трагичното положение), точно виновниците за въпросното трагично положение захранват населението с балади и епопеи, басни и псалмопения, приказки и легенди за величавите им деди, както и с призиви да се гордеят не с днешния си жизнен стандарт, а с върховното утешение, че са техни наследници, че са чеда на майката и родината на такива титани.
Няма смисъл да си задаваме въпроса: “А имат ли почва подобни шмекерии у нас?” Точно по този начин постъпваха управляващите хитреци от близката ера на социалистическия тоталитаризъм. Именно напълно провалилите се “строители” на “развитото социалистическо общество”, идеолозите на исторически обречения експеримент посегнаха (в края на 70-те и началото на 80-те години) към фалшивите “козове” на “великобългарското” минало.
Отклоняването на вниманието на народа от първите симптоми на скорошното рухване на системата вървеше по линията на “Аз съм българче!”, “Поради что ся срамиш?” и “Гордея се с Аспарух и Крум!”
Тогава, през 1980 год., написах епиграмата “Ретроспективи и перспективи”:
“Коне… Дворци… Князе… Княгини…
Със вкус историята къдрим.
Подхранваме народа с минало.
Да разбере, че няма бъдеще.”
Тук, впрочем, се коренят и част от причините за тържеството на Симеон Сакскобургготски на парламентарните избори през юни 2001 год. Изморен и отвратен от безплодните обещания за богато бъдеще, народът потърси надеждата за това бъдеще в своето минало, поддаде се на промонархическата (по-точно про-Борисовата) носталгия, люшна се към преддеветосептемврийското си идеализирано минало, повярва на възродителната сила на дворците, скиптъра, короната.
И бе измамен, разбира се. Не от друг, от самия себе си.
3. ЕСТЕТИЧЕСКО АКТУАЛИЗИРАНЕ
Понякога това, което е дошло до нас от дълбините на вековете или от по-скорошни, сравнително обозрими времеви периоди, просто не ни харесва, не се вписва в модерните художествени канони или в индивидуалните ни предпочитания, “дразни” естетическите ни сетива, нарушава каноните на актуализирания правопис.
За разлика от групата “Реверанс пред конюнктурата”, включваща нагли идеологически фалшификатори и “екзекутори”, в тази група са обединени значително по-безобидни, но със съвсем не безобидно самочувствие “редактори” и “коректори” на попадналите в полезрението им пожълтели страници. Тук се проявяват възторжени самодейци, въобразили си, че служат на благородна цел, когато “превеждат” старобългарски и църковнославянски текстове на езика на съвременните българи (или когато “изглаждат” диалектизмите и по-грубата реч с “ютията” на литературния език).
Някому тези “адаптации” могат да се сторят наистина благородни, полезни, ако не и абсолютно необходими и неизбежни в динамично променящия се свят. Отчасти – може би. Зад това “някому” обаче прозира множество от неграмотници и директивата на масовия вкус. За съжаление. Още помня една от учителките ми (дошла у нас от далечния мъглив остров) в Английската гимназия. Обучавайки ни на съвременен английски, тя ни караше да четем и наизустяваме “Хамлет” в “оригинал”, т. е. както го е писал Шекспир – на староанглийски.
У нас светотатството на литературната модернизация е масова практика. Затова изобщо не претендирам за изчерпателност на примерите.
Неудачната, а може би и неволна намеса в добре известно на всеки българин стихотворение ни оставя в недоумение дали един велик син на България виси на бесилото със страшна сила или страшната сила характеризира грозното и зловещо грачене на гарвана. Едва ли е неволно обаче преодоляването на “досадната” тавтология, допусната от небрежния автор в друго негово произведение:
“Тоз, който падне в бой за свобода,
тоз не умира…”
Махаме второто “тоз” и слагаме на негово място “той”. Става фарсú. Бижу! Значително по-съвършено от нескопосния първичен вариант!
В родните литературни и извънлитературни среди и до днес витае подозрението, че поетичният некадърник Стамболов също е бил основателно редактиран. “Не щеме ний богатство, не щеме ний жени…” май си бил позволил да пише сексуално разпуснатият революционер. Задраскваме “жени” и ги заместваме с “пари”. Нищо, че “пари” и “богатство” е почти едно и също, така че повторението им е досадно точно колкото споменатия преди малко “тоз”, а и “пари” се римува с “правдини” само във въображението на невежествен графоман. Важното е да запазим чистия борчески образ от окепазяване.
А пък Вапцаров, да не ви разправям, на какъв огрубен език пише и какви диалектизми употребява! Подлежи, следователно, на разкрасяване. Всяко негово “секаш” ще го сменим със “сякаш”, всяка негова “вера” ще превърнем във “вяра”. Ето, сега е правилно. И звучи много по-културно, по градски. Наистина, за да удовлетворим стихотворните изисквания, не би било лошо вместо “човекът” да си го кажем “човякът” и вместо “пантера” – “пантяра”. Така безпроблемно ще ги римуваме със “сякаш” и “вяра”.
Историческите “коректури”, макар да ни изглеждат дребна работа, са престъпления в същата степен, в каквато и обобщените в следващите групи “творчески инициативи”.
4. РЕИНКАРНАЦИЯ СЪС ЗАДНА ДАТА
На миналото много често посягат неудовлетворените и комплексираните хора; чрез фалшифицирането му те се опитват да компенсират както събитийния вакуум в своите биографии, така и днешната си личностова несъстоятелност. Можем да характеризираме това действие като “прераждане” (реинкарнация) със задна дата, доколкото следващото “Аз” (т. е. “прероденото” лице) се появява не в бъдещето, след смъртта на днешното “Аз”, а в зората на развитието на самото днешно “Аз”, измествайки неговите първични форми.
Три уточнения са задължителни. Първо, В персонален план въпросните процеси безспорно са разгледани далеч по-адекватно в групата “Консолидация на биографията”. Второ, тук с много по-голяма достоверност може да се говори за “прераждане” на събитието, на историческия факт, имплицитно обусловено от “прераждането” на участвалите в него лица. Трето, тези процеси винаги са тясно свързани със своите огледални отражения, т. е. “прераждането” със задна дата на дадени лица фактически произтича от “погребението” със задна дата на други лица. Така историческите функции и биографиите на отстранените от събитието фигури биват узурпирани от внедрените в събитието фигури.
Именно това са правили всички големи лидери на т. нар. социалистически страни, когато е трябвало да ликвидират – кога физически, кога само от паметта на потомците – поредните “врагове” и “предатели” на социализма, т. е. личните им конкуренти за властта или неудобните свидетели на срамен епизод от иначе “славната” им биография.
Странни тъмни петна, неудачни ретушировки, допълнително нанесени щрихи или явни резултати от игра с ножицата са преобразявали кинопрегледи, документални и игрални филми, батални или конгресни платна. Изчезвали са документи, фалшифицирани са били мемоари, забранявани са били книги, пренаписвани са били учебници по история.
Разобличен е Троцки – Троцки се изпарява от историята на руската революция (а в Мексико един бъдещ Герой на СССР му разцепва черепа с пикел). Същото се случва с Киров (само че без пикел). Заклеймен е Сталин – милионите портрети и бюстове потъват вдън земя. Злобно подигран е крестянинът Хрушчов – неинформираните зрители на филмовата лента се чудят на чие мрачно отсъствие рапортува Гагарин след първия космически полет.
Периодично протичащите процеси на анихилиране на историческите фигури могат образно да бъдат илюстрирани точно като пропадане в черна дупка с помощта на популярните по времето на моето детство хумористични трансформации в един стих (написан, доколкото помня, от Богомил Райнов, и възхваляващ тримата най-важни за родината ни диктатори) – “Сталин, Тито, Димитров”. Когато Тито се опъна на Сталин и бе безпощадно развенчан, стихът гласеше: “Сталин, дупка, Димитров”. След критиката срещу култа към личността на Сталин рецитирахме “Дупка, дупка, Димитров”. Третата дупка я извъртяха много по-късно следдесетоноемврийските неодемократи.
Неодемократите си имаха, разбира се, достойни предшественици (или в стила на онова време – “вождове” и “учители”). Начело с най-достойния измежду тях – Тодор Живков. Поставен като временна компромисна фигура на върха на партийната и държавна йерархия, той постепенно подчинява всички живи свидетели на историческата му нищета и отстранява всички неудобни конкуренти за високите постове. Това Георги Чанков, Антон Югов, Вълко Червенков, Добри Терпешев и колко още – все едно не са се раждали. Нищо не са правили (защото той го е направил, нали?). Няма ги. Потъват като в цилиндър на фокусник.
Безпардонната гнусотия стига дотам да разведат и преименуват посмъртно (ето ви го “прераждането” – имало е някакъв човек, сега има друг човек!) една от героините на антифашистката борба. Заради прегрешенията на съпруга си, Йорданка Чанкова отново се сдобива с моминското си име и се превръща в Йорданка Николова. Така че да не се оплакват българите с не съвсем българско самосъзнание! Възродителният процес изобщо не започва, а и едва ли ще завърши с тях. Във възродителната “репетиция” са участвали (задочно, от гроба) именно българи със съвсем българско самосъзнание.
Фокусите с магическите цилиндри продължават и до днес. Историята на всяка политическа организация бива периодично унищожавана и развитието й започва на чисто, от нулата с възкачването на всеки следващ партиен късметлия на началническото кресло. Този номер СДС го прави вече няколко пъти. Същото важи и за държавата, отброяваща дните на поредния си неописуем възход от датата, на която е встъпил в задълженията си новият премиер.
И всичкото това – от славолюбие и простотия. Простотия, защото дори средноинтелигентната личност би се досетила, че чрез обричането на забрава на своя предшественик фактически подготвяш и гарантираш аналогичната проява на своя наследник по отношение на собственото ти име.
И Светото писание предупреждава онези, които копаят гроб другиму.
5. КОНСОЛИДАЦИЯ НА БИОГРАФИЯТА
Обществено неприемливи и изключително богати откъм скандални примеси резултати дава прекрояването на историята, което се извършва в името на уравновесяването, постигането на йерархичен баланс между днешното (обикновено временно) “величие” и вчерашното (обикновено дълготрайно) “нищожество” (понякога може и без кавички) на субекта на въпросната “кройка”. Имам предвид приписването на реално несъществуващи минали заслуги и приноси на някои от силните на деня. Това явление не може да бъде наречено другояче освен “консолидация на биографията”.
Класически пример за подобна гавра с действителното състояние на нещата е постепенното обрастване на скромните биографийки на случайно издигнали се до върха на социалната пирамида персони с бюлюк измислени “факти” за извършени от тях героизми в мирно и немирно време, с фантастични подробности за техни велики думи и дела, с недосънувана народна любов и виртуално международно признание.
Така, например, в края на краищата (след 33 години шефски стаж) се оказа, че докато е тракал таблата в село Дъскот и се е изхранвал със заплатата на работливата си буля, видният от всички точки на света комунистически функционер Тодор Живков е обмислил и внедрил най-успешната на Балканите партизанска тактика, водил е в кървави боеве партизанската бригада “Чавдар” и цялото антифашистко движение, спасил е от нацистките лагери българските евреи, лично е организирал и съответно абсолютно лично е осъществил деветосептемврийското въстание.
Интересното в случая е, че целенасочените манипулации на общественото съзнание са органично съчетани с особени автоманипулации, с неумолимо екстраполирана самозаблуда. Масово присъщият на хората антиеволюционизъм закономерно ги довежда до умозаключението: “Не е възможно този човек днес да е всичко, а вчера да е бил нищо!” Подобни разсъждения не само предразполагат към безпроблемно възприемане на манипулацията, но и правят от съответните лица нейни съавтори.
Преди около десет години бе проведено социологическо проучване, един от чиито отворени въпроси гласеше: “Според Вас, кой е допринесъл най-много за промяната на 10 ноември 1989 год.?” Доколкото си спомням, 7 процента събра Филип Димитров. Който не най-много, не много, ами направо с нищичко не е допринесъл за каквито и да било процеси в обществото до въпросната дата. Няма начин, са си казали тези 7 процента от анкетираните, премиерът на първия демократичен правителствен кабинет и лидер на първата демократична политическа организация да е бил пълна преддемократична нула. И не са познали. Нула си беше момчето. Пълна.
По такъв начин кльощавите биографии на симпатични шушумиги или гнусни хамелеони трупат анаболни мускули и заформят силиконови фигури. А смешната героизация на бившия шеф на СДС е само незначителна част от мощната квазидемократична компенсаторна вълна. Не много отдавна, впрочем, от САЩ дойде новината, че българският “дисидент” Филип Димитров имал честта да връчи някаква заслужена награда на някакъв друг (само че не измислен като нашия) дисидент. Вероятно лично г-н Димитров е информирал любезните си американски домакини за славното си антитоталитарно битие и с достойнство им е демонстрирал останки от тежкия кръст, който е бил принуден да носи толкова години репресираният от мръсните комуняги явкаджия. Ибо, горкият, очевидно си е повярвал сам, Господи!
6. РЕВЕРАНС ПРЕД КОНЮНКТУРАТА
Нерядко опити за “редактиране” и “фризиране” на отделни моменти от историята биват предприемани по причини от идеологическо, политическо или дипломатическо естество. Реалните социални измерения и запазените писмени свидетелства на миналото биват подвеждани под знаменателя на актуалната политика, биват безобразно и безотговорно деформирани с целенасочената или неволна заблуда, че това се върши в услуга на съвременната международна и регионална конюнктура и дори в защита на основните национални интереси.
В условията на радикални обществени преобразувания мижитурското обслужване на конюнктурата, доколкото представлява сериозна гаранция за бърза кариера и индивидуален просперитет, е масово явление. Характерно за такива периоди (и донякъде разбираемо като естествена реакция на действията на предишния режим) е люшкането от единия полюс на другия, оттласкването от едната крайност само за да се озовеш в другата.
Комунистите игнорираха и осъждаха на забрава Теодор Траянов, Славчо Красински, Николай Лилиев. Сега пък ние ще елиминираме от учебниците Никола Вапцаров, Гео Милев, Христо Смирненски (ако не изцяло, каквото всъщност си беше автентичното намерение, то поне “червената” част от творчеството им). А на мястото на техния Христо Радевски, възпял БКП-то, ще пробутаме нашия Йосиф Петров, възпял Желю Желев и Иван Костов. Да им го върнем тъпкано!
Хилядите улици, кръстени на Георги Димитров и Васил Коларов, от днес ще носят гордо имената на Ге Ме Димитров и Мария Луиза. Булевардите “Червена зора” и “Комунистически манифест” ще са авенюта “Син залез” и “Либерален манифест”. Мавзолеят на Димитров, естествено, ще бутнем (той е национален злодей). Мавзолеят на Батенберг ще запазим (той не е национален злодей). Ще отнемем научните степени и звания на контрадемократите и ще ги присъдим на продемократите.
Заради политическата конюнктура някога пострада Цветан Радославов. Идеологическите стихоплетачи най-нахално се писаха съавтори на очевидно недовършеното му произведение и доизкусуриха “Мила родино” с отлични образци на римувано междудържавно блюдолизничество.
Не съм отбелязал изрично в дневниците си, но поне от три десетилетия в националния ефир звучат популярни възрожденски песни с фалшифицирани текстове. Примерно, като вдъхновяващото:
“Стани, стани, юнак балкански,
от сън дълбок се събуди!
Срещу потисници душмански
ти българите поведи!”
Или като песента по друго Чинтулово стихотворение:
“Пламни, пламни ти в нас, любов гореща,
противо врази да стоим насреща!”
Не знам с какво толкова биха навредили на днешните добри отношения между Турция и България оригиналните стихове. Такава е била тогавашната ситуация, такова е било масовото настроение, така го е чувствал, така го е писал човекът. Не срещу “потисници душмански” (или беше “изедници душмански”), а срещу “народа отомански” трябва да поведе българите балканският юнак. Не “противо врази” – “противо турци” се налагало да стоим насреща.
Такова е било миналото, какво да се прави. Единствената рационална реакция би била да го изучаваме внимателно в автентичния му вид, да го преосмисляме от позицията на времето, на натрупаните исторически уроци, и да не му позволяваме да ни диктува правилата на днешния ни живот и да осакатява днешното ни всекидневие.
7. ОТСТЪПЛЕНИЕ ОТ ИСТОРИЧЕСКАТА ШАРАДА
Да се гавриш с миналото е лесно. Най-важното – безнаказано. Понеже то, горкото, изобщо не желае, нито пък може да реагира. Освен всичко друго, никое цивилизовано законодателство досега не е криминализирало посегателствата срещу времето, което ту е наше, ту е ваше, а най-вероятно е ничие. Насилниците над историята не са визирани в никакви наказателни текстове, не са заплашени от никакво възмездие (освен от спорадичните спазми на обикновено отсъстващата им съвест).
Точно затова, между другото, македонските българи ще продължават безпардонно да крадат Самуил и братя Миладинови от българските македонци, а спаружените потомци на великата гръцка цивилизация още дълго ще се правят на съвременни Херкулесовци и Хераклитовци едновременно (бъркайки Херкулес със Хера и Хераклит с Херострат, естествено).
Уважението към историята е цивилизационно самоуважение. Страниците на историята (каквито и да са, независимо дали ни допадат или не, дали са ни изгодни или не) не могат и не трябва да бъдат късани, изтривани, замацвани, фалшифицирани. Достигналият до нас текст, за зло или добро, е написан точно по този начин и трябва точно такъв да бъде съхранен. Историческата личност, зловеща или велика, е съществувала и действала така, както е съществувала и действала – и по въпроса нищо не може да се направи. Историческият факт си остава исторически факт, колкото и да му се ядосваме или радваме.
За да разберем адекватно миналото си, за да не повтаряме грешките си, за да се поучим (ако и доколкото това е възможно) от историята, историята трябва да бъде запазена и изучавана такава, каквато е била.
Изложените тук проблеми ме интересуват отдавна. През 1981 год. включих няколко от показателните за онова време исторически деформации в статията “Имаме ли право да “редактираме” миналото?” и се опитах да я публикувам във вестник “Народна култура”. Безуспешно, разбира се. Народната култура си имаше по-важна работа тогава.
Сега нещата с публикуването са коренно променени.
Нещата с историческите деформации обаче са си абсолютно същите.
Август 2003