- Гано, Гано-о-о, и ти шофьорка ще ми ставаш... Къде си ръгнала с тези дебели крачища? Нито припадаш отведнъж, нито ти иде от чалъм - викаше й Сотир инструкторът и се ядосваще.
- На калпав даскал, краката ми му пречат - рече Гана строго.
Сетне се ухили и поде:
- Сотире, ама по тези педалчета много краченца ли си гледал как пошавват, а? Изнагледал си се на младички, че сега моите ти се привиждат дебели, не им идело от чальм, не били прифащали. А краченцата на Пенината щерка добре ли прифащаха, че отведнъж зеха книжка? Айде не ми отваряй устата, че място няма да си намериш в този тенекиен курник, стар селски пес такъв... Казвай накъде да ритам?
Сотир млъкна. Знаеше, че Гана е въртоглава и яка. Дори може да го набие тук в кабинката и да станат за резил на селото.
Дълго се учиха да местят краката по педалите, да тръгват и да спират. По едно време Гана се сети за нещо и забоде пръст в арматурното табло.
- Сотире, а тоя часовник за какво служи?
- Километраж - рече делово Сотир и се заслуша в музиката, която идеше нейде изпод километража. - Мери живота иа автомобила - добави той, търсейки си мустаците на огледалото за обратно виждане. - Като измине толкоз и толкоз километри - рече Сотир, - значи се е изтъркал толкоз и толкоз. По него личи кога вече е станал за боклука. И той е като човека, Гано. Гледаш го лъснат, издокаран, ама километражчето му отвътре навито ли му е, край. Там лъжа няма. По километрите се познава, колко ти остава да живееш. Тая работа малко прилича на жената, Гано - и той си намигна в огледалото. - Гледаш я нарисувана, боядисаиа, лъсната, наперена. Ще речеш, бре, сега е пусната от фабриката, а то... километражчето, километражчето й, Гано, колко ли пъти е навивано и пренавивано, колко ли ремонти са й правили, само тя си знае... Тъй си е... Хайде пак да опитаме с краката.
Сетне още дълго се учиха как да тръгват и как да спират.
Когато Гана си тръгна за дома, се сети: "Пустият му Сотир. Прост шофьор го знам, а гледай кьде ми лашка акъла.” Сетне се върна към километражчето. "Боже, добре че човек си няма такова нещо... за срамотиите ще станем." И тя се върна в моминските си години. Отдавна беше то. Ходеше с Борето – моряче. Мислеше си, че ще я вземе, ха десет дена на море, ха през прозореца в квартирата му. Той ходеше с речните катери да ловува риба по Дунава, а тя го чакаше на брега. Тъй е, изльгва се човек предварително... а видиш ли, дето казва Сотир, километражчето ти се навива, върти се като електромер. Сетне пък на Хисаря с багериста Петър... и той я излъга... Женен се оказа песа му с пес, женен с две деца.
Буйна и гривеста беше Гана в онези години. Баш мома на селото - ама на! По какво да ги познаеш пустите му мъжища. Знаеш ли кой какво си е намислил и за какво е дошел при тебе... Сетне се появи Иван и от пръв път я взе. И той не е стока, ама тогава рече: "Гано, не гледай, че съм си пийнал, аз съм джентълмен момче. Не обичам долните работи. Земъм тъ, Гано, за жена. Това е то, нищо, че си попревъртяла километража.
Как й го рече, и тя тръгна. По пътя го чу, че си мърмори под носа. "Кола на старо, жена на старо, знае ли човек кое е по-добро..." Чу го, ама се направи, че не го е чула, и тръгна подире му. Не му се разсърди тогава, защото знаеше, че на пиян човек не му се връзва кусур. Ала сега се прекръсти и си каза:
"Колко ми е добър Иван... Благодаря ти, Боже, че на човека не си сложил, такова километражче! Каква ли беля щеше да ми докара..."
И тя си въздъхна с едно голямо и дълбоко облекчение!...