Това се случи през лятото на 1954 година, когато с моя колега стругар Митю Ламята наехме квартира в квартала „Жабешко блато“ в Русе. Пренесохме багажа си, подредихме куфарите под креватите, изпушихме по една цигара, Митю сложи саксията с индришето на перваза на полуотворения прозорец и легнахме да спим. Беше събота вечер.
Към полунощ някакъв взрив ме сепна и аз скочих в леглото. Митю хъркаше, като че ли бреговата артилерия бие по гюргевския бряг. В следващия момент гадна смръдня ме блъсна в носа. Непоносимо! Взех хавлията, затиснах носа си и започнах да диря из стаята откъде иде смраднята. Подуших чорапите на Митю – не, гумените му цървули – не, самия него – не, заврях се под леглото, подуших куфара му – не! Отворих гардероба – не. Минах край прозореца – смрад!!!
Хванах Митю за краката и го задърпах. Артилерийската канонада спря и той се облещи в тъмното срещу мене.
– Кво става?! – попита мене.
– Ставай да бягаме!
– Защо?
– После ще ти обясня. Да бягаме, докато хазяите още спят.
Облякохме се, безшумно грабнахме куфарите си, Ламята сви под мишница саксията с индришето и хукнахме през вратата. Ами сега? Къде ще се дяваме по това време? Разположихме се на една пейка в дунавската градина. Легнахме да спим, но смрадта и тука ни преследваше. Беше невъзможно да се живее.
– Ставай! – извиках.
– Що бре?
– Ставай да сменяме пейката.
– Защо, ма майка?
– Ми-ри-ше! Умирам!
Сменихме пейката, пак същото. Побеснях. Хванах Ламята за шията.
– Слушай, от тебе иде!
– Не е – рече сконфузено Митю, – ама знам.
– Какво си направил?
– Нощеска... ходих по нужда...
– Къде, бе?
– В саксията...
– Каквоо-о?!
– Цял час пипах в тъмното, търсих заведението, псувах хазаина, не можах да се стърпя... умирах. Извадих цветето, свърших работата в саксията и пак турих културно цветето.
– Браво бе, браво!...
– То си е божа работа, ма майка!... – рече невъзмутимо Ламята и като прегърна саксията, за да не му я открадне някой през нощта, отново захърка сякаш топове се взривяваха по брега на реката и бранеха имуществото му.
Дълго се лутахме без подслон, докато накрая се разделихме завинаги.
Русе, 1979 г.