Санко и Панко сме приятели от деца. Който трябва, си ни знае, който не трябва – не ни знае. Аз, Панко, висок метър и шейсет с прическа фасон „таралеж“, шейсетгодишен. Санко набор и равен на мене, Панко, по височина.
Бяхме делови мъже, които често си провеждахме срещите в деловата кръчма до Сточна гара на име „Шанхай“.
– Брей-й-й-й – радваше се Санко и ме тупаше по рамото, – месеци не сме се срещали. То що събития се случиха, то що панаири...
Седнахме на маса за двама до прозореца в „Шанхай“, гледахме минувачите отвън, келнерът донесе свинско със зеле и две бутилки „Каберне“ и започнахме деловия диалог.
– Видя ли – рекох, – Тошо е вече свален. Пред „Александър Невски“ брадатите правят митинги, народът спира работа, вдига стачки, други им държат речи по микрофони – народ, плакати, лозунги, държавата ври и кипи, Санко-о-о, а ние с тебе си пием пиенето в това безработно време. Гледай, гледай що става!
Но... Санко нещо се беше замислил и не ми отговори. След малко рече.
– Кой, бе, кой е виновен за култа, а? Я ми кажи кой? – и се ядоса.
Вдигна чашата с „Каберне“ и отпи от нея.
– Помниш ли четирсет и четвърта, пета, пък и шеста, като викахме „Да живее Сталин! Ста-лин, Ста-лин, Ста-лин... Ура-а-а-а!“
– Помня – рекох, – как да не помня. Мама ни забра от къщи с брат ми и ни заповяда: „Заминаваме на митинг по О-фе линия! Ще крещите, като ви дам знак.“ Отидохме на главната улица, а там народ – море. С червени ленти на ръкавите и червени знаменца в ръце, помня, че викахме „Ура-а-а-а! Сталин, Ти-то, Ди-ми-тров!“ Така викахме, така крещяхме, че аз бях пресипнал и врещях като ярето на баба Петка.
– Точка, Панко – рече делово Санко, като ми отне думата. – Видя ли какъв народ бяхме тогава, единен народ, братя, не шега работа. А ти знаеш ли сетне, когато Тито и Георги Димитров в Белград са говорили за балканската федерация, сещаш ли се?(
– Уха!...
– А така! Говорили са си, говорили са си, сетне, като си пийнали, Тито турил ръка на рамото на Георги Димитров и му рекъл разтревожен: „Гоше, Гоше-е-е-е, че ще го строим този комунизъм, ще го строим, то се знае, ама хич не ми е ясно как ще го строим, аз с мойте певци и ти с твойте крадци.“
– Ето – рекох, – и това знаем, що са си рекли насаме. Значи сме информиран народ, информациолюбив.
– Ами да! Спомням си – рече Санко, – през четирсет и седма как всички единни викахме „Смърт на Трайчо Костов и неговата клика! Ура-а-а-а!“ Викахме, та се кинехме. Какво говори това, а? Че сме сплотен народ! Е те това е!
– Така беше, Санко, помня след туй петдесет и трета година как викахме до прегракване „Чер-вен-ков, Чер-вен-ков, Червен-ков! Ура-а-а-а!“
– Точно така Панко – намеси се Санко. – Точно така беше!
Санко взе чашата си в ръка и стана на крака, като произнесе театрално:
– Хиляда деветстотин петдесет и шеста година, Априлски пленум. Нова политика „Долу култа, до-лу кул-та, до-лу култа! У-ра-а-а-а!“ Викахме ли, Панко?
– Викахме, Санко, признавам си, че как да не викахме. Бях войник тогава. Събраха ни при закапечето на събрание да ни обясняват Априлската линия, че трудно си я обяснявахме, щото бяхме от домакинска рота и не прихващахме лесно.
Та викахме по цехове, по улици, по площади, викахме в зали и пред трибуни, щастливи, че имаме най-сетне вожд и учител, който ще ни води към сияйни върхове.
Тогава ми се проби едното ухо. Проглуши ли се, не знам, но се проби и дълго си мислех, че господ ме наказа, задето си изкривих душата и взех да викам „Жив-ков, Жив-ков, Жив-ков!“ От тогава нататък като слабочуващ, започнах да викам по-силно и карах околните и те да викат по-силно, особено когато говореха с мене... Гласът ни, Санко, беше единен.
– Добре, Панко, не разбрах от де Тошо прихвана заразата на култа?
– Казва ли ти някой? Наша работа беше да викаме, а пък култа си беше негова работа.
– Така си е – рече Санко, – и кво? Доживяхме осемдесет и девета година, когато и Тошо отиде на кино...
– Чакай, чакай! Я се върни на осемдесет и четвърта, наборе, когато покръствахме турците. Така, викахме ли тогава „Турците в Турция, а българите в България... Ура-а-а-а! Викахме ли, наборе? Честно, мъжката, признай си!
– Е па викахме си, що да не викаме. Това си ни беше работата. А и акъло ни си беше таков, всеки да си седи у дома, що ще дирят у нас.
– Да, ама демокрацията реши друго. Може у дома си да вземеш и турчин, и циганин, и евреин. Идва си човекът, нанася се в една от стаите ти, лежи си и с пръст не мож го пипна, щото имало закон за правата на човека. Е кажи ми, сега, след като дойде законът за правата на човека от Европа, като се засели и по нашите земи, рекохме ли да откръстим турците? Гласувахме ли единни в Народното събрание обратното – за откръстването, кажи де?
– Е та гласувахме, де ще идеш, че няма да гласуваш. Единни сме и за обратното. А ти помниш ли декември?
Санко вече беше опаткал една бутилка и се блещеше насреща ми с разсеян поглед.
– Кой декември, бе Панко?
– Този, този на осемдесет и девета. Помниш ли, като се шибнахме с тебе в навалицата пред „Александър Невски“? Имаше митинг на СДС. Всички викаха в един глас „Гочо Гочев, президент на държавата!“ Зяпнахме от изненада. Ето на, опозицията даваше да викаме и всички професионалисти по викането се затътрихме нататък към площадите. Знаех си аз. Знаех, ама знаех и това, което ще се случи на Гочката след викането. Беше ми приятелче и ми стана жал за момчето, фана ме страх от тези хора. Стори ми се, че искат да го вдигнат на керемидите на „Шератон“ и сетне лекичко да го бутнат от високото. Това беше болен народ, Санко, разгонен народ, разгонен за президент, и си го искаше побоял като коза за пръч. Но на мене Гочката не ми се даваше за курбан. Този път не виках. И съм забелязал, спра ли да викам, кривна ли от народната воля, господ все ме наказва. Проби ми се и другото ухо. То е логично, като викаш, никого не чуваш и ушите ти си почиват, а спреш ли да викаш, започваш да чуваш виканиците на останалите викачи и ушите ти се натоварват. Тогава се случва непоправимото. Напълно оглушал, аз исках да извикам на тези хора да се смилят над човека, ще го погубят. Потърсих го, нали помниш Санко, свихме към трибуната на опозицията, дето се намираше тяхната управа, да му кажем да не става президент, но как да пробиеш до властта, брат...
– Така беше, така-а-а, Панко, и вечерта се напихме пак тука в „Шанхай“.
– Напихме се... а ми идеше да фана поне един от онези викачи за яката и да му ушия един шамар, а след туй да му кажа, сине майчин, искаш да ми орезилиш приятелчето ми, а? Първо викате „Горе, горе! Гочо Гочев – президент!“, а сетне, като ви омръзне, започвате „Долу, та долу...“ Гочка, ти не си властолюбив, не се връзвай на въдицата им, знаеш добре какво се случи с предишните вождове, сакън недей кълва, че те чака същото.
Санко се сети нещо и рипна от масата на крака.
– Що бре, що не му уши един шамар?
– На кого?
– На оня, дето иска да издигнат Гочката за президент, а сетне да го тупнат о земята.
– Няма да е цивилизовано... – казах сломен – нали сме народ, дето сме се затирили за Европа...
– За Европа ли?! – зяпна ме с недоумение Санко, вдигнал чашата си за тост.
Пихме. Сетне изядохме свинското със зеле и пак пихме, та изпихме още две бутилки „Каберне“. Накрая му казах, че едва го чувам и че утре ще вляза в транспортната болница за операция на ушите. Той поклати глава, но и тъй не разбра за какви уши ставаше дума, щото ме попита яде ли ми се чорба-пача сега след кабернето. Когато се спряхме насред трамвайната линия, за да се разделим, и от двете страни задрънчаха звънците на трамваите, Санко вдигна пръст и ми каза целомъдрено:
– Запомни, наборе, ние не сме народ като народ. Ние, наборе, сме племе...